Хелън Митермайър
Лунна красавица (8)

Седма глава

Бог винаги събира тези, които си приличат.

Омир

Всичко се бе превърнало в цирк, ядосано си мислеше Йона. И за това бе виновен Магнъс Синклер… Тя се спря на върха на възвишението и огледа нарастващото множество долу. Яздеше добър кон — красив бързоног жребец. За миг бе помислила да избяга с него, но дори и той не би успял да преплува Пентландско море до Айн Хелга.

Да не би Синклер да си мислеше, че тя е шут, който ще забавлява неговите шотландци този ден? Решителността й да го победи нарастваше.

Слънцето грееше ярко. Силният бриз, идващ от морето, беше помел облаците. Долинката бе широка и леко стръмна от двете страни. През нея преминаваше криволичещ ручей. По-долу пространството се разширяваше в пасище. Тревата беше твърда, но нямаше папрат, която да се увива около краката на хората или конете. Между каменните огради на околните къщи бяха струпани камъни под формата на пирамиди, очевидно за защита от вероятни вражески набези.

Викингите и шотландците се бяха събрали на хълма. Жените бяха приготвили месо, печено в тесто, с ароматни треви и билки. От тези месни пити се издигаше пара, която се носеше над тълпата и караше хората да преглъщат.

За пиене имаше горчив тъмен ейл, варен от шотландците. Малките мехове от овча кожа се предаваха от ръка на ръка. По-силните питиета, направени от плодове и малц и приготвени от монасите, бяха донесени в техните обковани с медни обръчи дървени бъчвички.

Йона се спусна надолу и се огледа. Много от събралите се носеха яркочервените, зелени и сини карета на Синклерите, но се виждаха и други комбинации на цветовете. Имаше черни и червени, черни и зелени, жълти и черни, жълти и бели и червени… Какви бяха всички тези хора, чудеше се тя, яздейки коня си. Тропот на копита я накара да се обърне. Магнъс приближи със своя прекрасен жребец Персей и официално й се поклони.

— Милорд — кимна тя и махна с ръка към тълпата, — кои са тези хора?

— Те са от приятелски родове и са дошли да видят смелостта на исландската принцеса.

— Но откъде са разбрали? Та нали ние уредихме това само между нас.

Устните му се разтегнаха в усмивка.

— Думите летят по-бързо от птиците тук, в планинската част на Шотландия, мила гостенко!

Йона беше смутена. Той се бе обръщал към нея с „милейди“, а сега това звучеше като докосване. С облекчение посрещна поканата му да го последва по скалистата пътека.

Магнъс нарочно остана зад нея, любувайки се на сладостните извивки на тялото й. За сватбата им щеше да й подари този жребец, който тя сега яздеше. А днес той щеше да затвърди плановете си. Въпреки всичките й умения, беше сигурен, че ще я победи.

Отец Монтейд гледаше как прекрасната жена и красивият мъж яздеха заедно. Хората отстъпваха пред тях, а други се втурваха напред, за да могат да видят по-добре очарователната исландска принцеса. Задуха необикновено мек и топъл морски бриз, който носеше гласовете и смеха на хората, смесени със звъна на оръжието и тропота на конете. Шумът бе някак задушевен и празничен. Свещеникът се обърна към викинга до себе си и се усмихна неловко. Не беше сигурен как би трябвало да се отнася с този гигант, наречен Глен. Това, че бе напълно отдаден на своята принцеса, беше очевидно — той никога не се отделяше от нея и рядко я изпускаше от погледа си.

— Каква кралска двойка, нали, синко? — сърдечно изрече отец Монтейд. — Мисля, че ще бъдат щастливи.

Глен неохотно откъсна поглед от Йона и изгледа свещеника. Видя само топлота в очите му.

— Ако не беше така, той нямаше да е жив, отче.

Отец Монтейд се сепна. Та този викинг беше заплашил Магнъс! На Синклерова земя? Не, не можеше да бъде. Никой не би посмял да го направи. Свещеникът погледна под око гиганта. Суровият израз на Глен показваше друго. Всъщност лицето му винаги излъчваше същата спокойна увереност и заплаха. Отец Монтейд беше объркан. Той усещаше, че Глен би убил човек без угризение, но не се страхуваше от него.

— Хубав събор, нали?

Глен погледна към огромното множество и кимна леко.

— Тези добри хора се смеят и се радват, като че ли са на празник — продължи духовникът. — Нашите и вашите са готови да бъдат участници в щастливото събитие.

— Нашата принцеса ще надстреля вашия господар — убедено каза Глен.

Свещеникът се усмихна.

— Но това преди всичко е едно добро забавление. Яздеща с вълка край себе си, принцесата представлява невиждана гледка.

Непреклонният викинг не отвърна нищо.

— Сигурно има храбро и нежно сърце — добави отец Монтейд. — Повечето биха предпочели да намушкат звяра на Джорди.

Глен се съгласи. Очите му следяха сивото чудовище, тичащо встрани от коня на господарката му.

— Предложих й да го убия — каза той, — но тя не прие. Сърцето й е твърде меко.

Отец Монтейд се чудеше какво още да каже. Щеше му се да попита викинга дали мисли, че сватбата ще се състои скоро, но не посмя. Би било странно един Синклеров свещеник да попита точно това. А все още не беше чул никой викинг да споменава нещо по този въпрос. Може би вярваха, че това никога няма да се случи… Той се усмихна на Глен и прикова вниманието си върху своя господар и принцесата.

Магнъс се беше загледал в Йона и не забелязваше нищо наоколо, докато жребецът му не изпръхтя тревожно. Някой пресичаше пътеката. Той се намръщи, но веднага след това се усмихна на миловидния натрапник. Беше Елизабет, на бял боен кон, подарен от баща й.

— О, Елизабет! — възкликна Магнъс. — Не се ли излагаш на опасност по този начин?

Звънкият й смях накара Йона да обърне глава. Елизабет видя нейния недоволен поглед и се усмихна победоносно.

— Милейди, вие трябва да ни простите, че не се държим официално. Магнъс и аз сме приятели от детство.

Йона кимна и продължи. Жребецът й ускори ход.

Магнъс погледна след нея, раздразнен, че не го чака. След това се обърна отново към Елизабет и забеляза дяволитата й усмивка.

— Ти винаги си тази, която провокира.

Усмивката й се стопи и красивите й очи се изпълниха с тъга:

— Чувствам се изоставена, Магнъс. Не съм те виждала от много дни.

— Милейди, ти знаеш много добре, че ми предстои женитба. Благоприличието изисква да ме виждат само в компанията на моята избраница.

Елизабет се нацупи.

— А какво ще стане с мен, Магнъс Синклер? Може би ще ме хвърлят на вълците?

Той бързаше да настигне Йона.

— Ако имаш малко търпение, би ти послужило добре.

— Ще ти кажа, че ми остана твърде малко, Магнъс.

Мъжът сви рамене.

— Това е моят най-добър съвет, милейди.

Той обърна коня си и препусна намръщен след Йона. Жените понякога ставаха отегчителни.

Йона стигна до средата на долинката и слезе от коня си. Тя отвърза колчана със стрелите от седлото, като се мъчеше да не слуша разговорите наоколо, и се насили да не погледне назад към Магнъс и прекрасната Елизабет. Цялата трепереше от ярост и болка, но се опитваше да контролира чувствата си. За миг дори й дойде безумната мисъл да изпрати една стрела по водача на Синклерите. Прехапа устни и с усилие се съсредоточи върху стрелите си. Трябваше да спечели. Беше се заклела да го направи.

Изненада я внезапен смях и тя погледна към хората. Не беше очаквала такова множество. Изтръпна. Беше глупаво да се обзалага по този начин. Знаеха ли тези хора какъв бе залогът? Магнъс едва ли бе казал на всички. Но тогава защо се беше събрал толкова народ?

Магнъс приближи и скочи от огромния черен жребец, който пръхтеше и риеше земята. Йона изглеждаше прекалено сериозна. За какво ли си мислеше? Той нямаше намерение да я прави за смях, но не искаше да я остави да го победи. Трябваше да има достатъчно свидетели, които да видят, че той е спечелил.

Дали ще трябва всеки път, когато поиска нещо, да излиза на двубой със своята жена, помисли си той и се усмихна. Така да бъде. Дори и ако по някаква позорна случайност не спечелеше, той нямаше да я остави да замине сама към Айн Халоу или Айн Хелга, както го наричаха викингите. Ще се ожени за нея и сам ще я заведе там. Въпреки всичко не можеше да разбере какво ще прави тя на този забравен от бога остров. Но каквото и да се случи, колкото и да му струва това, тя ще бъде негова. Беше негово задължение да се грижи за нея и да я защитава, а тя беше длъжна да му се подчинява и да търси закрилата му. Останалото не беше важно. Бе получил достатъчно любов от Елизабет. Не се нуждаеше от обичта на викингската принцеса.

Йона беше толкова погълната от мислите си, че не забелязваше стоящата до нея Мавис.

— Милейди, желаете ли да утолите жаждата си?

Учудена, Йона погледна към нея и се усмихна с мъка.

— Благодаря ти много, Мавис. — Тя пое съда и отпи от прясната студена вода с аромат на мента и ягоди.

Мавис се огледа и после се наведе към нея:

— Много от нашите са заложили за вашата победа, милейди — срамежливо каза тя.

— Заложили! — Изумена, Йона повтори думите й по-силно, отколкото искаше. Стоящият недалеч Магнъс я погледна любопитно и приближи. Тя му прошепна: — Знаехте ли, че има залози за нас?

— Това е нормално — спокойно каза той. Харесваше му, когато нежната й кожа поруменее така. Тя го възбуждаше все повече и повече. Все по-силно я желаеше. — Шотландците обикновено залагат на състезания.

— Викингите също — разгорещено отвърна тя, — но нямах представа, че това ще бъде цирк.

Той сви рамене.

— Едва ли, милейди. Това е просто едно развлечение за рода…

— И за някои други, както изглежда — кимна тя към една преминаваща наблизо жена, облечена в тафта на сини и зелени карета.

— Приятелите са винаги добре дошли във владенията на Синклер.

Йона знаеше, че обиденото му изражение е само маска. Но нейният гняв беше истински. Как смееше да прави този фарс и на всичко отгоре да я обвинява, че не иска хората да се забавляват, докато той се състезава с избраницата си!… Много от слугите в замъка сигурно биха разказали със задоволство колко важно място заема лейди Елизабет Аскуит в живота на Синклер. Да върви в ада! Думите му просто я предизвикваха да се оттегли. Точно това тя нямаше да направи.

— Вие изглеждате толкова мил и загрижен за хората вожд — хапливо рече тя. — Защо вашата слава не се е прочула по света, милорд?

— Това е мистерия и за мен, Йона — отвърна той.

Това, че той използва малкото й име, я накара да се почувства така, сякаш голото й тяло беше обляно с копринено мека вода. Тя потрепери. После гневно му обърна гръб и видя, че Мавис все още стои наблизо. Лицето й бе порозовяло, защото неволно беше станала свидетелка на техния спор.

— Сигурна съм, че това ще бъде един интересен ден — каза Йона със стиснати зъби.

— Не се и съмнявам — каза Магнъс със своя дълбок, звучен, възбуждащ глас.

Усещаше весели нотки в тона му, макар че лицето му беше непроницаемо.

— Тогава по-добре да започваме — каза високо тя.

— О, имаме достатъчно време. Обикновено някои закъсняват — усмихна се лукаво Магнъс, като видя как очите й се присвиха и тя стисна юмруци.

Устните й потрепериха от яд, но тя го потуши и кимна в знак на съгласие. Да я извади от равновесие, изглежда, бе за него прекрасно забавление. Сега тя очакваше състезанието с готовността на човек, изправен пред брадвата на палача.

— И така, милейди — продължи той, — какво ще кажете на онези, които са заложили на вас?

— Че не мислех да открия толкова здрав разум у шотландците — сприхаво отвърна тя. Мавис се обърна да тръгне, но Йона я хвана за ръката. — А ще бъдат ли наказани, че са направили това?

Тя вдигна глава и срещна потъмнелите небесносини очи на Магнъс. Принцесата му беше нанесла жестока обида. Всички знаеха, че шотландците, за разлика от нортумбрийците, мерсианците и англичаните, бяха свободни да избират и да говорят открито. А неговите Синклери се раждаха с тази свобода. Тази надута принцеса заслужаваше да бъде сериозно скастрена за това, че намеква нещо друго. Той отвори уста, за да изпълни заканата си, но се отказа. Мразеше да вижда тези морскозелени очи обидени или гневни.

— Шотландците могат да мислят сами — само каза Магнъс. — И могат да залагат както пожелаят.

Тя не отговори, а жадно отпи от водата на Мавис.

— Вкусът на плодове и мента е доста приятен…

Йона щеше да каже още нещо, но погледна зад Мавис и видя брат й. Очите й се разшириха. Дъгълд се беше подпрял на две тояги, с които си помагаше да се придвижва.

— Защо той е тук? Все още е опасно да излиза! — възкликна тя загрижено.

— Ох, милейди, и аз така му казах, но брат ми е упорит като магаре — присви вежди Мавис. — Ако не бяха Спес и Марта, досега да е тръгнал с другите. Само тях слуша, милейди, особено Марта…

— Брат ви прекалява, Мавис! — каза Йона, обръщайки се отново към Дъгълд. Марта беше там и поглеждаше гневно към своя пациент. После изразът й се смекчи и тя внимателно загърна Дъгълд с наметката му. — Бог да им е на помощ! — промълви Йона. — Първо Спес, а сега и Марта…

Тя се огледа и скоро видя Кенет, най-високия сред мъжете. До него беше братовчедка й Спес. Те се гледаха унесени и, изглежда, не забелязваха никого.

— Да, той е досаден, милейди — отговори Мавис. — Спес, Марта и милорд Кенет са единствените, които могат да го накарат да спази обещанието си. Да видиш такова нещо е наистина цяло чудо!

— Сигурна съм, че е така — каза Йона. Мавис се усмихна широко:

— Милейди, Спес ни разказа много истории за великия воин, наречен Гретир. Те са прекрасни, много приличат на нашите легенди за смели герои.

Йона тъкмо щеше да отговори, когато Магнъс я докосна по лакътя. Той също бе забелязал двете двойки.

— Страхувам се, че моят най-висш военачалник е пленен от вашата братовчедка. Вече се питам дали всички викингски жени са дъщери на Бога на любовта? — Пръстите му леко погалиха ръката й, но дори този мимолетен допир го възбуди. Принцеса Аздис Йона упражняваше над него твърде голямо влияние и не трябваше да разбере това.

— Никоя от нас не е дъщеря на Бога на любовта — отвърна тя.

— Вие се преструвате, милейди — прошепна той и се наклони към нея, вдишвайки аромата й. — Вие притежавате сладостта на горските цветя! Вие ме омагьосвате.

— Глупости! — Гласът на Йона бе изтънял от смущение. Искаше да побегне, но краката й бяха като заковани.

— Да не сте настинали, милейди? — съчувствено се обади Мавис. — Гаргара с топла морска вода ще ви помогне.

— Да, опитайте — прошепна Магнъс.

Тя почувства дъха му и застина, макар че сърцето й биеше така лудо, че щеше да изскочи от гърдите й. Как смееше да флиртува е Елизабет, а след това и с нея?

— Слънцето се вдига, да започваме — успя да изрече тя, поглеждайки небето.

Той се приближи още по-близо.

— Вие няма да спечелите, Йона — прошепна в ухото й. — Пригответе се за сватбата, а след това и за моята компания при пътуването ви до Айнхалоу.

Тя се извърна, обляна в пот.

— Къде е целта? — Йона се опита да се отдръпне, но пръстите му стиснаха здраво ръката й. Този мъж беше магьосник. Как можеше иначе да притежава такава власт над нея?

Магнъс се приведе и посочи с ръка, като докосна рамото й.

— Виждате ли? Там долу, в центъра на пасището.

Тя ухаеше на мента и ягоди и той жадуваше да слеят устните си в страстна целувка. Косата й миришеше на цветя. Желаеше я, искаше да обжари с ласки голото й тяло. Дори се ядосваше от силата на това желание. Дали тя не беше някоя фея от Исландия? Това нямаше значение. Тя ще бъде неговата вълшебница, но ще му бъде подвластна.

— Д-да, виждам. — Йона отново се опита да се отдръпне, но Магнъс я държеше здраво. — Трябва да започваме… да свършваме с това… и да се махаме.

Защо не я пускаше? Той я омагьосваше. Виеше й се свят, чувстваше слабост, копнееше да се отпусне в прегръдките му и да забрави всичко.

Този мъж бе самият дявол! Нека за него остане Елизабет, а за нея да бъде островът Айн Хелга. Веднъж да стъпи там, ще го забрави бързо. Йона се опита да пренебрегне болезненото свиване на сърцето си, което й подсказваше, че ще е много трудно да забрави Магнъс Синклер.

Той виждаше, че тя отчаяно се опитва да избяга от него, но я задържа още малко. Обичаше страстта, която съзря в нея още първата нощ там, на брега. Оттогава беше разбрал, че тя не я осъзнава и се питаше дали съпругът й не е бил някой безчувствен студен глупак. Знаеше, че много мъже не се стремят да задоволят жената и търсят само своето удоволствие. Магнъс не беше от тях и щеше да покаже това на съпругата си. Но първо трябваше да спечели днешното състезание и след това да настоява тя да определи деня на сватбата.

Той пусна ръката й и се усмихна, когато Йона незабавно се отдалечи от него. С високо вдигната глава и колчан, преметнат през рамо, тя стигна до средата на долинката.

Посрещнаха я възторжени викове. Младата жена трепна. Тя се огледа, като че ли не беше сигурна дали тези възгласи са в нейна чест. Усмихна се колебливо и вдигна ръка. Виковете продължиха и стихнаха, когато принцесата на Исландия се поклони на множеството.

— Внимавай, Магнъс! — каза Кенет, докато вървеше до брат си. — Мисля, че тя успя да спечели нашия народ.

— Наистина — съгласи се той и бързо я последва.

Йона разбра, че съперникът й е зад гърба й, когато възгласите избухнаха с много по-голяма сила. Магнъс Синклер беше високо ценен от рода и приятелите си… Когато той й предложи ръката си, тя не се отдръпна, но и не го погледна.

Стори й се, че минават векове, докато пристъпваха през долинката и пасището. Усещаше пулса на Магнъс през тънката му риза. Чувстваше топлината, която я пленяваше. В един момент й се стори, че тичат към мястото, където трябва да застанат… Наложи си да запази своята горда походка. Не трябваше никога да му позволи да усети желанието, което непрекъснато растеше у нея.

Двама души внимателно следяха вожда и принцесата. Омразата в очите им беше дълбоко прикрита. Синклерите не трябваше да разберат, че между тях има шпиони. Когато някои очакваха празник и веселие, други чертаеха мрачни планове за свалянето на най-могъщия водач по високите планински земи на Шотландия, най-силния съюзник на крал Малкълм.

Те нямаше да допуснат Магнъс Синклер да стане още по-силен, като се съюзи с принцеса Аздис Йона. Ако Синклер имаше викингите на свое разположение, вече никой нямаше да може да му противостои. Това не трябваше да се случва, затова дебнеха двамата шпиони.

— Ще застанем тук, любов моя — обърна се Магнъс към Йона, когато стигнаха до мястото, откъдето щяха да стрелят. Нежните думи сами се изплъзнаха от устните му и дори го изненадаха.

— Аз не съм ваша любов — твърдо каза тя. — Нямате ли никакво чувство за приличие? Ако някой беше чул?

Той повдигна рамене, прикривайки раздразнението си. Кой й беше вдъхнал тези глупави идеи за приличие и защо, по дяволите, се страхуваше толкова за репутацията си? Та тя беше безупречна. Принцеса на Исландия, вдовица с достойно поведение…

— Днес е празник. Радвай се.

Йона го погледна намръщено:

— Това заповед ли е, милорд?

— Трябва ли да бъде? — Мъжът почти се усмихна. Беше очарователна, когато очите й заблестяваха с ледената зеленина на Северно море. След това се замисли колко ли мъже й бяха казвали, че е прекрасна, колко ли бяха й се наслаждавали. Радостта му изчезна.

Те стояха един срещу друг, почти настръхнали. Никой от тях не забеляза приближаващия мъж.

— Добър ден, милейди — поздрави старият Терил. Той се направи, че не забелязва недоволството на господаря си от това, че го безпокоят, и погледна нагоре. — Небето е изключително чисто днес. Морският вятър е необикновено тих. Нищо няма да попречи на стрелите да следват целта си.

— Добър ден, отче — отговори Йона. Внезапно я осени една идея за отлагане на женитбата. — Отче — продължи бързо тя, — родителите ми винаги са желали, ако се омъжа, да присъстват нашите свещеници от Къркуол. Ще ми позволите ли да се срещна с тях? Или вие да ги поканите, ако е по-удобно.

Тя знаеше, че църквата в Къркуол сега е празна, свещениците бяха тръгнали на тяхното ежегодно пътешествие до Рим и щяха да отсъстват месеци наред.

— О, милейди — каза Терил, — благодарен съм ви, че отправяте тази молба към мен. Веднага ще изпратя писмо.

Магнъс я погледна внимателно. Не му харесваше тази готовност, която проблесна в очите й. Тук имаше някаква хитрост.

— Не, Терил. Аз ще изпратя писмото.

Той махна с ръка и при него дотича един мъж. Магнъс се обърна и започна да му шепне нещо.

Йона се опита да скрие радостта си. Щяха да изминат седмици, а може би дори и месеци, докато намерят свещениците по пътя към Рим. А през това време тя щеше да успее да убеди Магнъс да й позволи, докато чака, да отплава за Айн Хелга. Веднъж стъпеше ли там, щеше да намира винаги извинение, за да не се връща. Да, това беше отличен план. Въодушевена, тя се обърна към свещеника.

— Изглеждате в отлична форма, милейди. Нека ръката ви бъде точна — сърдечно пожела Терил.

Магнъс беше дал нареждането си.

— Старче, само не ми казвай, че си заложил срещу мен!

Лицето на Терил почервеня и той погледна към исландската принцеса. Тя се усмихна.

— Не обръщайте внимание на Магнъс Синклер, отче. Той само ви дразни.

Терил беше смаян от нейната забележка и премести поглед към мъжа. Дори и когато беше дете, Магнъс никога не бе си позволявал да дразни някого. Най-малкото пък сега, когато е владетел… Или поне до момента, когато една жена, която го надигра на веслата, не нахлу в живота му. Да, нещата се променяха. Синклер бе омаян до дъното на душата си и дори не го съзнаваше.

Старецът се усмихна.

— Дразни ме, така ли?

— Време е! — прекъсна ги Магнъс и махна на слугата.

— Готови сме, Тимон. — Той се обърна към Йона. — Ще започваме ли, милейди?

— Аз съм готова.

Както изискваше гостоприемството, той й позволи да стреля първа. Скри изненадата си, когато Глен й донесе друг лък. Магнъс предполагаше, че тя ще използва малкия ловен лък, който беше преметнат на рамото й. Този, който й дадоха, беше доста по-голям, изработен от същата ценна дървесина. Не беше колкото неговия лък, но бе прекрасно направено оръжие, което заслужаваше внимание.

Те изслушаха ритуалните инструкции, дадени от един викинг и един представител на Синклерите, които щяха да бъдат съдии. След това се разделиха и заеха определените им места. Йона изстреля първата си стрела и множеството нададе силни и продължителни викове и въздишки. Тя попадна съвсем малко встрани от центъра.

Магнъс също не беше точен. Йона стреля пак и се приближи още повече до целта. Магнъс прати стрелата си дори още по-близо.

Йона пристъпи към линията, заби пръстите на краката си в почвата и застина. Нагласи стрелата и издърпа тетивата далече назад. След това, когато напрежението накара ръката й да потрепери, разтвори пръстите си.

Магнъс знаеше, че това е отличен изстрел. Стрелата описа дъга във въздуха. Задната й част почти не се отклони при движението й към целта и когато избухнаха оглушителни възгласи, той не се нуждаеше от вдигнатия от Тимон жълт флаг — цвета на Йона, за да разбере, че тя е улучила точно центъра. Младата жена се обърна към него и рязко отметна глава. Очите й светеха победоносно. Цялата й фигура излъчваше гордостта на принцесата на Исландия.

— Сега е мой ред — тихо рече той. — Доколкото си спомням условието на състезанието, ние трябваше да стреляме последователно, нали?

Усмивката на Йона изчезна и тя кимна. Какво ли беше наумил, почуди се тя. Нейната стрела е в центъра, той нищо повече не може да направи, колкото и за добър да се мисли.

Магнъс махна на един от воините си. Донесоха му нов колчан с няколко стрели. Без да поглежда към никого, той се приближи към линията. След това се прицели и започна светкавично да стреля, отново и отново, докато колчанът не се изпразни.

Всички бяха притихнали. Изведнъж множеството нададе невероятен рев, който изпълни всичко.

Йона се вгледа в целта смаяна и невярваща.

От прекрасния й изстрел нямаше следа. Виждаха се само стрелите на Магнъс. Тя извика, нейната стрела беше паднала на земята.

— Това е нарушение! — обърна се гневно Йона. — Вашите стрели избутаха моята от целта!

Гласът й се изгуби сред ураганните възгласи на Синклерите и ропота на викингите и на тези шотландци, които бяха заложили на нея.

— Точно така, милейди — каза Магнъс, — но аз се състезавах честно и вие го знаете. Това не беше нарушение, а просто добра стрелба.

Язвителната му усмивка само увеличи гнева й.

— Ако дори част от стрелата ми е останала в целта, изстрелът ще се зачита!

Тимон повдигна червения флаг — цвета, който показваше победа за Магнъс, и тя притвори очи за секунда. Когато ги отвори, ревът на тълпата беше оглушителен, а Магнъс се бе навел над нея. Той й се присмиваше. Виждаше го в очите му, макар че лицето му изразяваше загриженост.

— Й сега какво? — попита предизвикателно тя.

— Ами… кратко ухажване и размяна на брачни клетви, принцесо Аздис Йона от Исландия.

Устните му я докоснаха по бузата и тя застина като тетива на лък. Бученето в ушите й беше по-силно от виковете на множеството.