Хелън Митермайър
Лунна красавица (7)

Шеста глава

Дръж се, сърце мое: веднъж ти понесе нещо дори по-страшно.

Омир

— Ти трябва да приемеш присъдата на Църквата — каза Спес загрижено на братовчедка си, докато прекосяваха двора. — Нашите свещеници биха се съгласили с тукашните. И нашите законодатели ще бъдат на същото мнение.

— Но аз не мога да се съглася — промълви Йона, усещайки, че братовчедка й си мисли, че тя няма друг избор.

Но как да се омъжи за Синклер, когато ножът на вуйчо й беше отнел нейната девственост и тя е опетнена? Така можеше и да загуби живота си. Мъжът има право да убие жена си, ако тя не дойде при него чиста и недокосната от друг. Все пак Магнъс едва ли би я убил. Съществуваха други наказания, можеше да я прати в изгнание.

Някаква мисъл проблесна в главата й. От няколко дни тя отчаяно търсеше изход. Сега го виждаше може би. Ако се омъжеше за Синклер, нямаше ли да е по-лесно да постигне целта си — Айн Хелга? Без война и смърт за много викингски мъже. Залогът беше голям, но тя трябваше да поеме риска. Та можеше ли един мъж да откаже подарък на жена си в деня на сватбата? Тя щеше да поиска Айн Хелга. И ако я изпратеше в изгнание, пак можеше да е на Айн Хелга. При всички случаи щеше да живее там — на пустия ветровит свещен остров. Принцесата потръпна от внезапното чувство за самота, което я обзе. Помъчи се да се усмихне на Спес.

— Ти си моя братовчедка и приятелка, само на теб можех да разчитам след решението на съда.

— Точно това не направи. Знам, че си разстроена… Сестрата на Дъгълд ми каза, че Синклерите били неприятно изненадани, когато ти си свикала съда. — Спес се усмихна. — Те не ни познават. Но Магнъс Синклер е могъщ вожд и казват, че много се страхуват от него.

Така, помисли си Йона, дори Спес се отнасяше почтително към водача на клана Синклер. Тя се пребори със страха и несигурността си и се опита да продължи. Никога не беше се чувствала така… самотна.

— И как е сега Дъгълд?

— Бързо се оправя, но е прекалено сприхав. Дори Марта не може да се разбере е него понякога.

— Добре че се възстановява — каза Йона и след това внимателно погледна Спес. — А посещава ли го Кенет Синклер?

Спес поруменя и сведе очи.

— Да… Не много често, но понякога идва и се интересува за здравето на Дъгълд.

— Разбирам.

Лицето на Спес просветна. Чувствата й просто прозираха. Йона отново усети как самотата я обзема. Искаше да бъде сама. Въпреки че разликата между нея и братовчедка й беше само пет години, тя се почувства много възрастна. Огледа се и промълви:

— Отвъд дърветата се намира къщата на Мавис и Дъгълд, нали? Не е зле да видиш как е Дъгълд. Аз ще пообиколя наоколо и ще дойда после при теб в крепостта.

— Сигурна ли си… — започна Спес, но не можа да прикрие радостта от това предложение.

— Да…

Йона гледаше как братовчедка й бързо се отдалечава. Често беше слушала Спес и Марта да се смеят на различни случки от ежедневието тук. Изглежда, че не се страхуваха от шотландците.

Нов прилив на самота я накара да потрепери. Тя се загърна, пропъди черните мисли и тръгна към скупчените къщи и колиби.

При всяко посещение я посрещаха все по-радушно, а и тя опознаваше хората на Синклер и виждаше, че не са лоши. Както винаги, когато започваше някакво лечение, се отдаваше напълно на работата си. Да лекува хората — това беше част от живота й.

До обяд Йона успя да посети четирима болни. Денят беше много хубав. Тя реши да тръгне към замъка, но да мине през долината. По другата пътечка беше по-пряко, но оттук бе по-красиво. Над главата й младите листа на дъбовете хвърляха лека сянка. Тъмнозелените ели трептяха от лекия ветрец. Йона крачеше покрай тях и от време на време си откъсваше някое от ранните горски цветя.

Изведнъж чу някакво ръмжене и спря, за да разбере откъде идва то. Не забеляза нищо и смело продължи напред. Тогава видя един огромен вълк — по-голям от всеки друг, който беше виждала. Тя се огледа за някое дърво, на което да се качи. Погледът й спря на един дебел клон, който лежеше на пътеката. Сграбчи го бързо и го размаха пред себе си. И тогава забеляза, че звярът имаше намордник. Йона отпусна своето оръжие. Въпреки страшния си вид, вълкът изглеждаше така, сякаш умираше от глад. Имаше рани по главата си.

— И кой ти направи това? — прошепна тя.

Животното мръдна глава, сякаш изненадано от въпроса й, и изръмжа отново.

— Нищо няма да ви направи, господарке — прозвуча дрезгав глас откъм дърветата. Една тъмна фигура се отдели от полумрака. — Хъ-хъ, аз не съм много за пред хора — изрече човекът. — Изплаши ли ви той, лейди?

— Не — отвърна Йона и стисна здраво клона в ръцете си. Мъжът пред нея беше гърбав и много грозен. На гърба си беше преметнал две чанти, пълни с дивеч. — Ако това измъчено животно е твое, искам да го нахраниш. Иначе ще ти го отнема.

— О, сега ли ще го направите, господарке? Ще ми се да видя как ще стане. — Той отметна омазненото си наметало и очите му проблеснаха предизвикателно. Беше доста едър. Кикотейки се, гърбушкото изрита вълка встрани, без да обръща внимание на заканителното му ръмжене. — Ще видим дали ще можете да ми отнемете моя вълк, прекрасна лейди. Ако ме ударите с този прът, ще направя от вас един хубав обяд за моя приятел. Най-добре е да си вървите по своя път и да оставите Джорди сам.

— Сделка, така ли? — попита Йона. — А ти бракониерстваш по земите на Синклер, нали, Джорди?

Мъжът изръмжа не по-различно от своя звяр.

— Каквото нося, си е мое и не ви засяга! А сега си тръгвайте по живо, по здраво, защото…

— Момент — спокойно каза Йона, — ако ще правим сделка, нека да изясним условията. Ако аз спечеля, ти ще се грижиш за стадата на Синклер и ще си набавяш само толкова дивеч, колкото ти трябва за ядене.

Грозният мъж се намръщи и мръсното му лице се изкриви.

— Аз се грижа за моите овце и вземам само толкова, колкото ми стига за ядене, глупава жено.

— И следващия път, когато те видя — продължи все така спокойно принцесата, — ще трябва да бъдеш чист или ще накарам моите хора да те накиснат в морето.

Той изрева като бесен и се спусна към нея.

Йона очакваше това нападение. Шансовете й срещу този едър горски обитател не бяха големи, тъй като той физически я превъзхождаше. Тя посрещна неговия прът със своя, спря го и го извъртя, като използваше силата на цялото си тяло. Така, с голямо напрежение, жената успя да избие оръжието от ръцете му. По-бърз от котка обаче, той се хвърли след него и го сграбчи отново. Йона нямаше друг избор и мигновено стовари тоягата си върху главата му, но не много силно. След това ритна неговия прът надалеч и му стъпи на врата.

— Вълкът е мой.

— О, ох! — Гласът му беше глух, защото лицето му бе заровено в земята.

— Когато те видя пак, да не вониш от мръсотия, чу ли? И ще ловиш толкова дивеч, колкото ти трябва за ядене.

— О-ох!…

— Тогава сбогом, Джорди.

Йона го остави и тръгна към дървото, около което беше завързано дългото въже, стигащо до намордника на вълка. Тя хвана свободния край, сигурна, че ако животното не иска да тръгне, ще успее да го придърпа.

— Ела! — заповяда му тя.

Вълкът изръмжа и погледна към Джорди, който беше избягал на близкото възвишение. След това тръгна към Йона, но я заобиколи, сякаш очакваше ритник.

— Не му сваляйте намордника, лейди — предупреди Джорди. — Ще ви захапе. Тези огромни челюсти носят смърт, той ще бъде доволен, ако успее да ви изяде. Аз му викам Дявол. Когато искате нещо от него, трябва да си служите с тоягата.

Йона хвърли сърдит поглед към ухиления Джорди. Бе направила една глупава сделка и той го знаеше. Но поне вълкът тръгна след нея надолу по пътеката, когато тя го придърпа.

— Аз няма да те наричам Дявол — каза тя. — Нека да не предизвикваме сатаната. Ще те кръстя Тор. Макар че е глупаво да ти давам име, защото не знам какво ще правя с теб.

Тя реши засега да не казва на никого за вълка. Нито шотландците, нито викингите биха се поколебали да убият такъв звяр.

Йона се чудеше къде може да скрие Тор, когато я изненада женски глас.

— Вие имате опасно животно, милейди. — Мавис, сестрата на Дъгълд, беше се появила от храстите и гледаше уплашено към вълка. — Простете ми, ако съм ви изплашила. Сигурно не чухте моето приближаване, но се страхувах за вас… Поне докато не видях какъв звяр водите…

Мавис все още държеше нож в ръката си и гледаше озадачено.

— Какво ще правите с този вълк? Да ви помогна ли да го убиете?

— Не, не — усмихна се Йона. — Може би ще има късмет да поживее, ако успея да го скрия някъде. Ще ми се да го задържа, докато разбера дали мога да му имам доверие.

— Едва ли! Но знам едно място, близо до малко езеро, което не замръзва. Там имаме навес за кожите. Искате ли да ви заведа, милейди?

 

Този ден Йона закъсня за вечеря. Това не я тревожеше много, тъй като храната обикновено беше студена. След свикването на съда тя все се извиняваше със задълженията си към ранените и вечеряше сама. Но това оправдание вече не вършеше работа, тъй като Спес, Марта и много от шотландските жени се справяха чудесно с всичко. Така че тази вечер и вероятно още много други тя трябваше да се храни заедно със Синклер, с рода му и със своите викинги.

Не искаше да закъснява, но беше необходимо доста време, за да могат двете с Мавис да настанят вълка в укритието му. Най-трудното беше да махнат намордника му, за да може да се храни. Йона бе благодарна за помощта на Мавис, но и тя не я спаси от няколко дълбоки одрасквания. За щастие дългите ръкавици на тъмносинята й дреха ги прикриваха.

Тя нагласи воала около лявата страна на лицето си, влезе в голямата зала и видя, че всички са седнали. Това, което привлече вниманието й, бяха подносите с храна. От тях се издигаше пара. Невероятно!

Преди да успее да направи и крачка, някой пристъпи към нея. Тя погледна изненадана и се усмихна колебливо.

— Добър вечер.

Щеше ли някога да свикне с безредието при тези шотландци, почуди се тя. Изглежда, никой не се нуждаеше от покана, за да пристигне, остане или напусне. Вратите бяха отворени винаги и за всеки. Беше по-объркващо дори и от оживените морски пътища, свързващи Исландия, Норвегия и островите Оркни. Но коя ли беше тази жена, която я спря? Тя беше изключително красива. Дрехата й бе изискана и прилягаше по тялото, показвайки едрата й гръд и извивките на бедрата. Въпреки че се усмихваше, очите й, тъмни като нощта, бяха неразгадаеми и не излъчваха приятелско отношение.

— Добър вечер, принцесо на викингите — изрече тя. — Аз съм Елизабет от Аскуит. С Магнъс Синклер сме много близки…

Пищната жена обърна бавно поглед към мястото, където седеше той.

— Радвам се да се запознаем — отвърна неохотно Йона. Тя разбра посланието в погледа й — Синклер и тази жена явно бяха „много близки“… Принцесата кимна и тръгна с намерението да поздрави Синклер, преди да си намери място за сядане.

Магнъс наблюдаваше размяната на любезности между двете жени. Опитваше се да разгадае чувствата, които оставяха своя отпечатък върху лицето на Йона. Тя беше се изчервила и лицето й разцъфна като най-красивите рози на Мерсия. Той бе доволен, че принцесата най-после е решила да се присъедини към тях за вечеря. Би му доставило удоволствие да я опознае по-добре, да разкрие тайните й. Когато тя приближи към него, Магнъс се изправи.

Йона бе забелязала, че той я гледа. Макар че се виждаха често, те не бяха разговаряли след съда. Тя предпочиташе нещата да останат такива, но винаги усещаше това горещо, търсещо послание в погледа му. Дори и сега, в тази огромна зала, той сякаш я обгръщаше…

Очите му преминаха по цялото й тяло и се спряха на нейните. Изведнъж тя усети как някакво странно желание я разтърсва. Йона застана срещу него, сякаш бяха сами.

Той беше толкова огромен и внушителен, по-едър от всички други мъже от рода. Изпъкваше дори и сред нейните викинги. Сърцето й подскочи, когато Магнъс бавно й се поклони. Всички разговори стихнаха и погледите се обърнаха към него, а после и към нея. Въпреки че често беше център на внимание в Исландия, тук, в замъка Синклер, тя почувства нещо различно.

Макар и необичайно притеснена, Йона отмести поглед от Магнъс и ведро се усмихна на множеството. Никой не мърдаше, никой не говореше. След това всички, с изключение на Елизабет от Аскуит, се изправиха, обърнаха се с лица към нея и сведоха глави. Тъй като шотландците и викингите не обичаха подобни церемонии, това я развълнува силно. Тя отвърна с усмивка и дълбок поклон, който накара присъстващите да зашумят одобрително.

Йона не знаеше къде трябва да седне и погледна към мястото, където се бяха събрали викингите. Дори пребледнелият Айнър беше там. Тя вдигна глава и бавно тръгна към своите викинги, но Магнъс я пресрещна и я хвана под ръка. Тя го погледна учудено.

— Вие ще седите до мен, както го изисква положението ви, милейди.

Вождът не призна, че не иска тя да стои при нейните хора и да се забавлява, далеч от него. Тази непозната ревност бе като трън в кожата му.

Тя се поколеба:

— Но аз мислех да седна при моите викинги. Може би вашият род също би предпочел това?

— Вие сте обречена на мен. Моят род знае това… и го приема.

Йона си спомни за Джорди от гората и се усмихна.

— Това ви забавлява? — Какво става в тази красива глава, чудеше се той. Йона беше интелигентна и умна колкото мъжете, а бе толкова женствена и прекрасна.

— Не мисля, че всички ваши хора ще се съгласят — изрече тя.

— Все пак — каза мъжът, като я поведе към подиума — мястото до мен ви принадлежи, милейди.

— Аз принадлежа на моя народ — твърдо отвърна Йона.

— Аз съм вашият народ — каза той, като я погледна.

Младата жена застина, готова да му издере очите заради тази надменна забележка, но видя техния нежен блясък и преглътна думите си.

— Разбирам… Да не би Бог да ви е огорчил с нещо, милорд?

Магнъс се закашля. Тя беше останала спокойна въпреки душевната си буря. Не бяха много мъжете, които имаха нейната воля. Той й се възхищаваше и все пак недоумяваше защо беше толкова резервирана, защо поставяше тези бариери пред себе си. Кой беше провокирал тази хладна сдържаност у нея? Имаше друга, скрита Йона, която той искаше да опознае. Не един път бе съзирал нейния страх, последван от смелост, която я караше да вдигне гордо глава и да се изправи срещу… какво?

Те стигнаха до подиума и Магнъс повдигна ръката й към лицето си. Устните му докоснаха пръстите й и той почувства как тя настръхва. Очите й потъмняха. Защо докосването му я караше да изтръпва, сякаш се нуждаеше от закрила? Тя не показваше тази обиграност, която би очаквал от жена с кралски произход на нейната възраст. В двора на Малкълм, а и на други места — при Тостиг в Нортумбрия и Атол в Мерсия, повечето от жените бяха имали безчет любовници, преди да навършат 23 години. Изглежда, че Йона бе се въздържала от тези удоволствия. Хареса му нейната стеснителност. Той смяташе, че тя е вдовица, но беше доволен от скромното й отношение към мъжете.

— Хората биха желали да вечерят — промълви Йона, докато той продължаваше да я гледа. — Добре ще е да се настаним.

— Разбира се — каза Магнъс и я насочи към пейката. Самият той седна до нея, проклинайки се наум. Беше я гледал като безумно влюбен глупак. Можеше да си представи коментарите на брат си… — Хората ми са благодарни на вашата Марта, че им показа как да използват горещите извори, за да запазят храната топла, докато се сервира.

Тя видимо се отпусна и той с удоволствие наблюдаваше как напрежението й се стопява.

— Искате да кажете — в съд с вряща вода? Да, така правим в Исландия. Иначе трябваше да ядем студени ястия, както е обичайно при вас.

Тя се изчерви, разбирайки, че думите й могат да бъдат приети като обида.

Мъжът леко я докосна, развеселен от смущението й.

— Яденето не е вкусно, когато изстине и се втвърди — каза той.

Магнъс се опитваше да си представи какво може да превърне Йона в кротка и добра съпруга. Знаеше, че викингите са диви и безпощадни в битка, студени и безчувствени, когато убиват, но не беше очаквал, че може да има такъв пламенен характер като този на Йона. Копнееше за времето, когато нейният огън ще го топли през нощите.

Йона гледаше право напред, когато й поднесоха вечерята. Макар че беше дошла в замъка Синклер като заложница, отнасяха се добре с нея. Но все пак бе затворничка, обречена на своя господар. Би било по-добре да се отнася с уважение, ако се надява някога да види Айн Хелга. Тя се обърна към Магнъс:

— Моля за извинение. Не исках да засегна вашето гостоприемство.

Той се усмихна.

— Вие имате темперамента на шотландците, милейди.

Веднага лицето й потъмня и той се намръщи.

— Казах го като комплимент.

— Аз съм викинг. Имам темперамента на викингите и на никой друг.

Магнъс си спомни думите на Терил за това, че майка й е шотландка. Беше ясно, че тя мрази рода на майка си и той искаше да узнае защо.

— Грижите за болните ли запълват деня ви?

Тя погледна учудено към него.

— Да. Посещавам някои от тези, които се възстановяват бавно.

— Питам само защото закъснявате за вечеря. Помислих си, че нещо ви пречи.

Йона се стресна, после прехапа устни и кимна. Магнъс се намръщи. Тя лъжеше. Да не би да планира как да осуети тяхната женитба? Той внимателно следеше викингите. Беше обявил, че всички, освен Йона могат да си вървят, но неговите хора имаха заповед да не пускат викингския кораб да отплава. Би било твърде лесно за Йона да избяга с него. Той знаеше, че тя е известена за неговата заповед, но не казва нищо. Какво ли си мислеше, че може да направи?

В края на вечерята Йона забеляза, че никой не си тръгва. Тъкмо щеше да се извини и да стане, когато в залата се втурнаха жонгльори, следвани от музиканти, шутове и акробати. Изненадана и увлечена, тя започна да се смее на шутовете и да аплодира прекрасната музика. Дори не усети как Магнъс, който беше се наклонил към нея, я докосна. Не забеляза как се вкопчи в ръката му, когато един от акробатите изпълни опасен номер. Той се превъртя и се преобърна във въздуха, преди да се приземи.

— Във Венеция тези забавления са обичайни — каза Йона, останала без дъх. — Не очаквах да ги видя тук.

Тя си спомни за танцуващите мечки, които я бяха ужасили с кожените си намордници и сърцераздирателните си стенания.

— Веднъж баща ми доведе една мечка, към която се бяха отнасяли много зле — сподели тя с Магнъс, — и ние я пуснахме на свобода.

Магнъс я гледаше, като прикриваше изненадата си. Това, че му говореше така приятелски, бе почти невероятно. Като знаеше с какво хладнокръвие тя може да гледа и най-жестоките рани, сега се учудваше, че е в състояние да страда заради някакво изтормозено животно. Това му разкриваше такива дълбини от нейния характер, за които бе нужен цял живот да ги опознае.

Той погледна към малката ръка, която се бе вкопчила в ръкава му, и постави своята върху нея. Тя вдигна към него разширени и странно потъмнели очи и се опита да се освободи. Магнъс я стисна по-здраво и се усмихна.

Бурни и неуправляеми мисли преминаха през съзнанието на Йона. Никоя от непринудените фрази, които бе научила в дворовете на Венеция и Рим, не й идваше наум. Като че ли горещият допир на този мъж прогони разума й. Вместо да се отдръпне и да го измъчва с игриви закачки, тя беше обзета от странен копнеж да се притисне към него. Да преплете пръстите си с неговите и да го остави да целува ръката й. Дълбоко в нея нещо пулсираше е опасна топлина, жената си спомни усещането от устните му върху кожата си. Как ли биха се почувствали устните й…

Непознатото и силно желание я накара да се обърне към Магнъс, накланяйки главата си назад. Той се наведе. Очите му бяха тъмни, изгарящи.

— Вдигнете воала.

Гласът му беше толкова тих, че тя си помисли, че не е разбрала правилно.

— Моля?

Мъжът хвана воала й и се опита да го отметне назад. Тя панически вдигна ръка и хвана неговата.

— Вие сте красива, принцеса Аздис Йона. Не го крийте.

Младата жена преглътна с мъка през пресъхналото си гърло. Изкусителното желание, което почувства, бе замръзнало от ужасния спомен за допира на един друг мъж.

— Винаги съм го носила.

— Защо?

Объркана от простия въпрос, тя остана застинала за секунда.

— Аз трябва… — каза най-накрая. — Но по-добре да не говоря за това.

Той отпусна воала, за да докосне кичур коса.

— Сребърните ви коси не бива да бъдат постоянно сплетени. Омайното ви лице не бива да бъде скрито.

Йона не можеше да помръдне. Той говореше просто, открито и все пак силата на думите му я завладяваше. Сякаш малки огнени пламъчета горяха под кожата й. Почувства, че се разтапя, макар че ледените страхове все още живееха в нея. Тази странна смесица от чувства я замая.

— Сигурно съм болна — промълви тя.

Магнъс се наведе към нея и постави ръката си на раменете й.

— Не ви ли е добре, милейди?

Неговият жест я скова.

— Милорд! Помислете къде се намирате!

Той се намръщи.

— В моята собствена зала, изпълнен с копнеж по бъдещата ми жена. Мисля, че това е нормално.

— Вашата ръка! Моля ви! — прошепна тя и очите й пробягаха наоколо. С ужас видя любопитните погледи, отправени към тях.

— Какво? — попита Магнъс с особен глас. Беше толкова близо, че чувстваше топлия му дъх върху бузата си. — Аз си имам име.

— Синклер — каза Йона, като се престори, че не го е разбрала.

Гръмогласният му смях накара много от присъстващите да обърнат глави и прикова още повече погледи върху тях.

— Знаете какво имам предвид.

Тя се усмихна и прелестните трапчинки на лицето й разцъфтяха. Сега неговата уста пресъхна. Сърцето му затуптя болезнено. Йона може и да беше вдовица, но в този момент пред него стоеше изкусителна девойка, която предизвикваше такава страст, че искаше да я отнесе веднага в стаята си.

— За какво мислите? — попита тя.

— За война. Между моите и вашите хора.

— И това ви кара да се усмихвате?

— Мислех си какво ще стане, ако ви отведа горе и потърся правата си още тази нощ.

Йона го гледаше изпитателно.

— Позволявате си твърде много! — изрече сърдито тя. Опита се да стане, но ръката му я спря. — Желаете ли нещо, милорд? — студено попита младата жена.

— Моля ви да ми се усмихнете, милейди — нежно каза той.

Той я примамваше, изкушаваше я с прочувствения си глас. Йона беше безпомощна като дете пред великан.

— Толкова ли е трудно?

— Н-не. — Тя рязко се изправи. — Аз трябва… трябва да направя нещо за един от болните. — Преди Магнъс да успее да я хване, тя премина край него и слезе от подиума. Съзнаваше, че всички я гледат. Но най-ясно усещаше неговия поглед зад гърба си.

Магнъс я наблюдаваше как се отдалечава. Юмруците му се свиваха и отпускаха. И преди бе изпитвал страст към друга жена, но никога чувствата не бяха управлявали съзнанието му. Никоя жена, която бе пожелал, не му бе отказала. А сега не само че Йона си тръгна, а и някаква сила го подтикваше да я последва, да я вземе и да докаже и на нея, и на света, че е негова.

— По дяволите! — промълви той. — Каква е тази чародейка?

— Намира ли Синклер викингската принцеса за привлекателна? — попита женски глас.

Той вдигна поглед и видя Елизабет до себе си. Магнъс се изсмя грубо и поиска вино.

— Привлекателна като дивеч на мушка.

Елизабет също се засмя и се притисна в него.

Той се усмихна. Такава трябва да бъде жената, а не спореща и войнствена като викингската принцеса.

— Изглеждаш необикновено красива тази вечер, Елизабет.

— Благодаря ви, милорд.

Йона не спря, докато не стигна кухнята. След това излезе бързо през задната врата, натоварена е две торби месо.

Някои от пазачите я изгледаха подозрително, но не казаха нищо. Сигурно им беше заповядано да не я безпокоят, освен ако се опита да избяга. Магнъс беше наредил викингският кораб да бъде закотвен между неговите. Никой не можеше да мисли за бягство.

Тя виждаше добре на светлината на пълната луна и без затруднение намери пътя. Достигна до стария навес, където бяха затворили вълка, и дочу познатото ръмжене. Тя спря, остави храната на земята и я бутна към него. Животното нямаше намордник, а зъбите му бяха остри като нож. То бързо погълна внушителната купчина месо. След това я погледна и се приближи към езерото да пие вода.

— Скоро ще разбереш, че вече никой няма да те бие, Тор — каза нежно тя. — Тогава ще се опознаем двамата с теб.

Тор повдигна глава и я погледна, без да ръмжи. Йона нерешително протегна ръка. Животното се озъби. Тя пое дълбоко дъх и се отдръпна, като хвана камата си.

— Добро момче.

Тор задържа погледа си върху нея, после сведе глава и продължи да пие.

Когато дойде време да си тръгва, Йона се обърна към вълка:

— Ти стой тук и аз ще се върна.

Той продължаваше да я гледа, докато тя се отдалечаваше.

 

Извън грижите за ранените Йона съсредоточаваше цялото си внимание върху своя вълк. Въпреки че изпитваше огромно задоволство да лекува хората, не можеше да се отърси от безпокойството, че е „гост“ на Магнъс Синклер. Полагаше всички усилия да не мисли за бъдещето, защото това я изпълваше с тревога.

Не й беше лесно да свикне с начина на живот на шотландците. Синклерите бяха свободни и спокойни хора и постоянно се навъртаха около нея. Рядко успяваше да остане сама. А техният водач бе най-големият досадник. Тя се опита с какви ли не аргументи да го убеди, че ще е по-добре за всички, ако си тръгне със своите хора. Въпреки че той я изслушваше с внимание, нищо не се промени. Магнъс все още беше сигурен, че те щяха да се оженят.

Обикновено след всеки техен разговор, който неизменно достигаше до задънена улица, тя бързаше към някой от пациентите или се опитваше да опитоми своя вълк, за да прогони Синклер от съзнанието си. Но нищо не успяваше да заличи загадъчното му присъствие. Струваше й се, че той винаги е с нея и тя се питаше дали не полудява.

През повечето вечери Йона се занимаваше с Тор. Загръщаше го с кожа от планинска коза, като внимаваше да не се приближава много до острите му зъби или да не го предизвика да посегне с могъщите си лапи. Тананикаше си една викингска мелодия, която я успокояваше и караше дори този звяр да притихне.

Една вечер тя прекара повече време с него — решеше го, хранеше го, говореше му и му пееше с нежен глас. След това тя се почувства много по-спокойна, а изглеждаше, че беше спечелила и доверието на животното. Бе приятно изненадана, когато на тръгване Тор я докосна с муцуна по ръката и размаха опашка.

Вълкът я изчака да се отдалечи, после приседна, захапа въжето и го прегриза. След минута застигна господарката си. Искаше да бъде с нея. Не му харесваха другите хора, покрай които минаваха, но когато те го забелязваха, изчезваха бежешком. Така никой не му пречеше да следва господарката си.

Йона не усещаше сянката зад себе си и се озадачи, когато няколко шотландци я погледнаха и побягнаха. Смяташе, че вече се разбират прекрасно. Бе учудена, когато влезе в двора на замъка и хората пред нея се изпокриха с викове. Доста объркана, тя влезе в замъка. До днес вярваше, че шотландците я приемат и дори сами й подават ръка. Защо сега бягаха от нея като от чумава?

Йона премина по коридора и видя Мавис, която стоеше до вратата на голямата зала. Тя изпищя и бързо се скри. Това много смути принцесата.

В залата Магнъс с почуда погледна Мавис, която с вик се втурна към него, сочейки зад себе си. Само секунда по-късно той видя Йона, която влизаше. От едната й страна стоеше огромен вълк с оголени зъби, големи като ножове.

Магнъс изрева не по-различно от някой звяр и скочи на крака. Всички в залата застинаха. Почти обезумял от страх за принцесата, той събра всичките си сили и извика:

— Никой да не мърда! Милейди, не се страхувайте. Само се обърнете бавно към мен.

Йона щеше да му отговори, когато чу ръмжене до себе си. Погледна надолу и от учудване закри устата си с ръка.

— Мили боже! — възкликна тя.

— Не мърдайте! — заповяда й Магнъс. — Кенет, можеш ли да го достигнеш от твоето място?

Кенет направи гримаса и поклати глава.

— Не. Твърде далеч съм за сигурен удар.

— Да го нападнете? Да не сте посмели! — Йона подаде ръка и вълкът сложи муцуната си в нея, все още издавайки тихи звуци.

Магнъс се присви, готов да се хвърли върху звяра. Викинги и шотландци се развикаха и се приближиха.

Слисана, Йона повиши глас, за да бъде чута сред врявата.

— Моля ви, не се плашете! Не исках да го водя тук. — Тя погали огромната глава на вълка. — Тор е кротък. Сигурно не съм завързала добре въжето и е тръгнал след мен. Не се безпокойте. Той е послушен.

— Така ли? — попита Магнъс, който не обърна внимание на думите й. А тя гледаше проклетия звяр, като че ли беше домашно кученце. — Не мърдайте, милейди. Идвам да ви помогна.

Тя го погледна разтревожено и присви юмрук. Усещайки безпокойството й, вълкът разкри огромните си зъби. Ръмженето му стана по-силно и заплашително. Йона се огледа и като видя мъжете, които се приближаваха в кръг към нея и вълка, за миг изпита страх. Нямаше ли да я послушат? Та тя беше свикнала да дава заповеди и да й се подчиняват още от дете. Повдигна глава и като се опитваше да се пребори с треперенето си, погледна строго хората.

— Спрете! — Силният й глас прекрати всяко движение. Звуците, които издаваше Тор, проехтяха още по-зловещо в настъпилата тишина. — Никой да не го докосва! Той е мой и аз ще го защитавам.

— Това е вълкът на Джорди, братко — каза Кенет. — Сигурен съм в това. Разбира се, сега изглежда далеч по-добре. Може пък и да бъркам.

— Значи е дяволски опасен — промълви Магнъс, като продължи да се приближава.

— Спрете и ме изслушайте! — извика Йона. Магнъс спря и кимна неохотно и тя тихо благодари на Бога. — Той е мой. Като принцеса на Исландия предявявам правото си над него като законен трофей.

Тя хвърли гневен поглед към Кенет.

— Този вълк беше на Джорди — добави високомерно Йона. — Сега е мой. Спечелих го честно от гърбушкото в двубой с прътове.

— Прътове! — недоверчиво я погледна Кенет. — Джорди е убил много мъже по този начин. По рождение си е зъл и… мръсен.

— Със сигурност е мръсен — каза тя. — Но този път не успя да спечели. Победих аз. Сега това е моето куче.

— Това не е куче, милейди — ядно рече Магнъс.

Той все още се промъкваше към вълка, който следеше всяко негово движение. Тя се е била с жестокия Джорди заради този звяр! По дяволите! Гърбушкото би могъл да я разкъса на парчета. Магнъс изтръпна от ярост и страх.

— Милорд Синклер, аз спечелих това животно и то е мое. Настоявам вие и всички тук да се откажете от намеренията си да му навредите. — Тя погледна шотландците, после своите хора. — Всъщност той се държи много прилично. Наричам го Тор.

Викингите зашумяха одобрително. Шотландците не реагираха, но останаха в готовност.

„Ако това е звярът на Джорди — мислеше Магнъс, — той трябваше да бъде изпосталял и див като предишния си господар. Как, по дяволите, е успяла да надвие този горски човек?“ Той се усмихна на въпроса си. По същия начин, по който победи него самия и го принуди да падне в морето при състезанието с весла. Принцесата имаше доста тайни умения в бойните изкуства и той щеше да ги разкрие, така както смяташе да опознае тялото й. Какво още би трябвало да разбере за Аздис Йона? Щеше ли някога да научи това, което най-много го интересуваше — причината за нейния страх?

Тя смело се бе изправила срещу него и воините му. Дори само видът на Джорди можеше да накара всяка шотландка да припадне, а Йона бе влязла в битка с него и беше победила… Но тя познаваше и страха. Какъв беше този ужас, който я обзе, когато Магнъс обяви на съда, че трябва да се оженят. Той трябваше да открие защо Йона реагира така.

— Да бъде както желаете, принцесо — каза Магнъс. — Но ме запознайте с вашето куче.

Той отново се огледа. Мечовете и брадвите бяха свалени, стрелите — насочени надолу. Тя щракна с пръсти и вълкът се приближи до тях.

— Виждате ли колко е послушен? Съвсем отскоро го обучавам.

Тя се усмихна, постави ръката си на гърба на животното и му каза да седне. Тор се отпусна на задните си лапи, но все още изглеждаше готов за нападение.

Магнъс пристъпи напред и подаде ръката си. Вълкът веднага се изправи и козината му настръхна.

— Доколкото си спомням — внимателно произнесе мъжът, — той имаше намордник. Джорди не му се доверяваше.

Той с почуда гледаше вълка. Проклетото животно знаеше, че трябва да избяга, но стоеше плътно до Йона. Каква беше тази нейна сила над мъжете и зверовете?

— Да, имаше намордник. Ако вие, Магнъс, бяхте го видели с него, знам, че щяхте да го съжалите.

Водачът на Синклерите чу как около него зашумяха при споменаване на малкото му име. Беше му приятно да се обръща така към него… Но може би насаме, не пред другите? Все пак исландската принцеса си имаше свой почерк… И никога не беше харесвал малкото си име повече, отколкото сега.

Йона зърна леката му усмивка и се почувства окуражена:

— Бедното същество беше полумъртво от глад и ожесточено от боя на онзи човек… Но Джорди ще се изкъпе и ще се грижи за вашите стада, Магнъс. Такава беше нашата сделка.

— Вие сте се споразумели с Джорди? — възкликна Магнъс, а и няколко шотландци се засмяха недоверчиво.

— Да, той се съгласи. Така че, както виждате, всичко е наред. Просто Тор ще остане при мен.

— В замъка?

— Защо не? Ще гледам всичко да бъде наред.

— А как? Та Синклерите и викингите са готови да побегнат още сега, че и да скочат от прозорците, ако трябва.

Йона се засмя.

— Вие се шегувате — каза тя, но когато погледна мъжете, разбра, че той е прав. Въпреки че някои се опитваха да гледат спокойно, никой не откъсваше очи от вълка. — Е, добре, ще го изведа навън — обърна се младата жена към Магнъс.

Той й се усмихна, както никога досега. Някаква непозната топлина извираше от мъжа и запали огън у нея. Сърцето й заби така, че сигурно всички го чуваха. Той не трябваше да усети нищо. Това беше непристойно… и смущаващо. Магнъс я караше да загубва ума си. Тя отстъпи назад.

Магнъс сграбчи ръката й, вдигна я и допря устни до нея, пренебрегвайки заканителното ръмжене на Тор. Той дори не чу смаяното шушукане на другите в залата, но усети изненадата по лицето на Йона. Погледна я в очите.

— Вие сте добре дошли тук, милейди, с всичко, което е ваше…

За миг тя само го гледаше, след това се усмихна. Усмивката й сякаш освети дълбините на душата й и го заля с нейната топлина. Каква беше тази сила, която тя притежаваше? Искаше да бъде сам с нея, толкова го искаше, че предпочиташе всички негови хора и викингите да са мъртви. Но те бяха тук, гледаха го и той трябваше да се държи прилично.

— Бих ви помолил само да пазите вълка си да не изяде някой от нашия клан. Иначе хората ми няма да го харесат…

— Ще го държа под око, милорд, всеки път, когато е в замъка с мен — невинно отговори Йона и той усети как очите й се засмяха. — Но все пак вие бъдете внимателен. Може би Тор ще ви предизвика на състезание по бягане на гребла.

Тишина обхвана залата. Смаяни, шотландците и викингите се спогледаха, но Магнъс само отметна глава и се засмя. Въздишки на облекчение преминаха във въздуха и много хора погледнаха с възхищение към принцесата на Исландия.

— Всяка секунда ще бъда нащрек — измърмори Магнъс, но ликуваше. Тя дотолкова се беше отпуснала, че повдигаше въпрос, който доброто възпитание и гостоприемството не допускат. Тя неусетно беше преминала границата на учтивата любезност и бе засегнала най-великия шотландски воин. Беше го докачила, играеше си с него, а той се смееше…

Магнъс си помисли колко пряма… красива и смела е тя. Дуелът им с думи го развеселяваше и възбуждаше приятно. Харесваше я такава — искряща от веселост. В момента тя беше безгрижно момиче, а не учената принцеса на Исландия, войнствената и бездетна вдовица.

Погледът му се плъзна надолу по гладкия й корем. Изглежда, никога не бе носила дете от съпруга си. Все пак защо не споменаваше нищо за него? Може би беше в траур? На каква ли възраст се е омъжила? На 15 или по-малко може би. Усети някаква тежест при мисълта за другия мъж, бил в леглото на младата принцеса. Но не трябва да мисли за това, то нямаше значение. Сега тя беше обречена на него. Те ще се оженят и ако нямат деца, той ще остави бъдещия син на брат си за свой наследник.

Магнъс направи почти незабележим жест с ръка, който беше ясен за всички шотландци. Те напуснаха голямата зала, минавайки на почтително разстояние от вълка. Викингите изчакаха подобен знак от тяхната принцеса и последваха Глен и Айнър навън.

— Може би трябва да се състезаваме отново — рече Магнъс, когато останаха сами. — Има ли друг спорт, който бихте се осмелили да опитате с мен, милейди? — Гореща вълна се надигна в тялото му, когато си представи какво би искал да опита с нея… в собственото си легло, далеч от викинги, Синклери и целия свят. Блясък на подозрение просветна в очите й и той се овладя.

Без да съзнава какво прави, Йона се доближи до Магнъс:

— Бих се обзаложила отново с вас.

— В какво състезание? — попита мъжът, разстроен от близостта й. Не можеше да контролира погледа си, който я събличаше и изпиваше прекрасните й гърди.

Разсъдъкът на Йона потъна в сините му очи, изпълнени с огън, който щеше да я изпепели.

— Лъкове — едва успя да каже тя.

Той беше толкова огромен, че закриваше всичко и не й оставяше дори въздух, въпреки че от прозорците духаше леко и развяваше тежките завеси.

— Лъкове? — Мъжът не беше сигурен дали е чул правилно. Стрелците на Синклер бяха тренирани в Нормандия и Британия и бяха известни със своята смелост. Боравеха умело и с тежките шотландски мечове. Хилядата мъже, които Магнъс можеше да свика на война, се смятаха за най-добре обучените в тази част на света. Само викингите можеха да се сравняват с тях в боя с меч и прът, но шотландците бяха подобри от всички, дори и от англичаните, в стрелбата с лък. Тяхната воинска смелост беше решила много битки, а водачът им Синклер бе признат за най-силния и най-добрия между тях. — Не знаеш ли, че моите хора изпъкват над всички с умението си да боравят с лъкове? — попита той, за да й даде възможност да се откаже от думите си. Беше огорчен, че не е чувала какъв воин е Магнъс Синклер.

Тя го погледна предизвикателно:

— Вие ме обиждате, милорд! Как може да си помислите, че един викинг ще ви предложи състезание по нещо, в което вие не сте добър? Не сме толкова недостойни, че да имаме нужда от предимство. Шансовете са равни, това задоволява ли ви?

Той наклони глава. Кръвта му кипеше. Очите й бяха като скъпоценности. Кожата й — като алабастър. Сякаш диви рози обагряха страните й.

— На какво ще се обзаложим?

Йона преглътна. Смелостта й я напусна за миг.

— Аз ще отпътувам за Айн Хелга сама, с моя кораб и… — Тя млъкна, като видя яростта, която заблестя в очите му.

— Сватбата ни ще се състои, принцесо — каза той с каменно изражение. — Тя няма да бъде спечелена или загубена на облог.

— Вие не ме разбрахте, милорд. — В гласа й се прокрадна нотка на раздразнение.

Тор я побутна, ръмженето му стана отново заплашително и тя разбра, че тонът й бе го обезпокоил.

Йона потупа леко животното и беше доволна, че можеше да събере мислите си. Пое дълбоко въздух и погледна отново към Магнъс:

— Моят облог се отнася до степента на свободата ми. Не мисля да пристъпвам закона, готова съм да понеса присъдата…

Тя сведе глава, защото не можеше да устои на погледа му. Ако разбереше за срама, който беше понесла, щеше да бъде доволен да я изпрати на Айн Хелга… или в ада.

— Приемам! Състезанието ще се проведе. Утре! — рязко каза той и излезе от залата.

Йона погледна след него и след това се обърна към вълка:

— Той не ни обича и двамата, Тор.

Вълкът провря муцуна в ръката й и тя го погали разсеяно. Мислите й бяха заети е водача на рода Синклер.

Ръмженето на животното я предупреди за приближаването на някой друг зад нея. Тя се обърна.

— Извинете ме, милейди — каза един мъж и се спря пред нея. — Не бих искал да наруша вашето усамотение.

Йона огледа човека и си спомни, че бе го виждала първия път, когато пристигна в замъка.

— Вие сте Кормак, чичото на Магнъс Синклер. — Тя се усмихна, когато той се поклони с ръка на сърцето.

— Кормак Синклер, на вашите услуги, милейди. Въпреки че не бях на съда, аз чух за това, което е станало, и исках да ви кажа, че вашето държане заслужава уважение. Пристигнах тази вечер и щях да дойда при вас по-рано, ако не беше здравословният ми респект към вълците.

Принцесата се засмя.

Кормак поклати глава.

— Племенникът ми не трябваше да се доверява на абата… И в най-добрите си изяви той е твърде ограничен.

— Както и много от монасите.

— Съгласен съм. Милейди, ще се радвам, ако ме смятате за приятел. Освен това ще говоря с племенника си за този предстоящ брачен съюз… Разбирам, че вие не сте го искали.

Йона го погледна учудено. У нея се бореха разочарование и надежда.

— Може ли да бъде направено нещо? Мислех, че всичко е свършено, след като има благословията на Църквата и на владетеля.

Той пое ръката й и я докосна с устни.

— Все пак може да опитаме.

— Благодаря ви — каза Йона, огрята от нежната му усмивка.