Хелън Митермайър
Лунна красавица (5)

Четвърта глава

Душата ми е жадна за теб, плътта ми копнее за теб в сухата и безводна земя, където няма и капка вода.

Псалм 61:1

Магнъс не можеше да свали очи от нея. Тя заспа веднага щом се отпусна до леглото на Дъгълд.

Едната й ръка лежеше върху болния. На моменти пръстите й се раздвижваха и докосваха тялото му.

Магнъс имитира движенията й и рязко сви ръката си в юмрук. Някакъв гняв се надигна у него и той се упрекваше за това. Но чувствените въпроси го обвиваха като червен облак.

Какво ли върховно усещане би било, ако почувства пръстите й да галят гърдите му и да се спускат надолу? А ако разпусне косите си и ги пръсне по тялото му? Какво усещане би било, ако…

Той започна да диша тежко, обсебен от образите, които изпълваха съзнанието му. По дяволите! Тя помогна на Дъгълд и на други, спаси хора, които можеха да бъдат загубени за клана Синклер. Той трябваше да й бъде благодарен, а вместо това чувстваше необясним гняв.

Сива здрачина затъмняваше небето. Звездите блеснаха, когато то се превърна в черно кадифе и дори следа от облак не нарушаваше неговата чистота. Северният вятър беше утихнал, но все още се чувстваше. Това беше нощ, която трябва да прекараш в леглото си или край огъня.

Магнъс се приближи и докосна голата ръка на Йона. Той измърмори леко. Та тя беше премръзнала! Огънят близо до леглото на Дъгълд топлеше единствено него. Йона разчиташе само на кожите, увити около нея. Те бяха топли, но не покриваха добре цялото й тяло… Магнъс свали тежкото наметало от раменете си и я загърна с него. След това взе принцесата на ръце. Тя не произнесе нито звук и отпусна главата си на рамото му.

— Скоро ще се стоплиш, милейди — прошепна той. Когато тръгна, внезапно чу гласа на Глен.

— Принцесата не би желала да е далеч от ранените — отчетливо изрече викингът.

Магнъс се обърна и видя едрия мъж, който се движеше като призрак в тъмнината.

— Да, но тя е замръзнала. Може да се разболее.

— Аз ще се погрижа за нея.

В бледата светлина на звездите Глен видя лицето на Синклер. Гняв беше втвърдил чертите му. Но това не уплаши телохранителя на принцесата.

— Няма да я отнеса далеч — отговори сдържано Магнъс. Малко хора можеха да го гледат право в очите, но Глен беше висок колкото него и дори по-широкоплещест. Магнъс усети предизвикателството в неговия тон, но не смяташе да му обръща внимание.

— Ако се опиташ да й причиниш болка, няма да те оставя жив и ден, шотландецо — каза Глен.

— Ти ще изпълниш дълга си на викинг, както и аз моя.

Магнъс вече знаеше какво ще направи. Терил беше предсказал, че викингите идват. Той трябваше да се ожени, за да предпази клана от тяхната атака. Това беше по-добре от война, а и животът му е Аздис Йона нямаше да бъде онова мъчение, което си представяше.

Глен не бе мигвал от дълги часове и бавно кимна.

— Но знай, че си предупреден. Ако й направиш нещо, дори плаването под Отровното море няма да те скрие от мен. Един друг човек искаше да я убие и въпреки че още е жив, скоро ще умре. Така че погрижи се за нея, но бъди внимателен.

Магнъс беше заинтригуван, но не и уплашен.

— Значи този белег на лицето…

— Да — прекъсна го телохранителят.

— Трябва да е било просто едно одраскване, щом като е заздравяло толкова добре — промърмори Магнъс, като гледаше красивото лице, обвито във воала. Искаше му се да узнае какво се е случило някога с принцесата. Видя, че огромният викинг отново настръхна. Защо споменаването на този белег предизвика такъв гняв у него?

— Не беше обикновена драскотина — мрачно каза Глен. — Беше жесток удар с нож, чак костта бе строшена. Кожата беше страшно разкъсана и тя можеше да остане обезобразена или да умре. Помогна й нашата добра кралица Маргарет със своите лековити прахове. Принцесата все още покрива лицето си с воал, въпреки че майка й и светиците излекуваха почти напълно раната.

— Сигурно ще мога да открия този, който я е ранил — промълви заканително Магнъс, притискайки принцесата към тялото си. Усещаше как го изпълни гняв към викингската свиня, която беше извършила това грозно престъпление. — И кога стана това с нея?

— Тя беше едва на десет години.

— А името на дяволския син, който го е направил?

Устните на Глен бавно се размърдаха и той оголи зъби:

— Един шотландец!

Магнъс застина.

— Какво? — Той проследи погледа на викинга, насочен към Синклеровата земя. — Никой Синклер не би сторил това.

— Шотландецът си е шотландец — отговори кратко Глен.

Магнъс се усмихна леко и поклати глава.

— Виждам, че се разбираме добре… Вярваш ли, че не искам да сторя зло на принцесата ти?

— Ако не е така, ще бъдеш сред другите мъртви шотландци.

Той изгледа продължително викинга.

— Ще я настаня на топло място и ще наглеждам ранените вместо нея.

— Добре. Но знай, че има достатъчно викинги наоколо.

— Чудесно!

— Ще ти кажа още нещо. Добрата ни кралица Маргарет беше шотландка, но нищо няма да те спаси, ако не уважаваш нашата принцеса. Кралица Маргарет мразеше своите роднини от Шотландия. Нашата принцеса не ги мрази… но тя крие страховете си. Тя е благословена и ние я обожаваме! Запомни това!

Магнъс кимна рязко и тръгна към подслона, който бяха издигнали за него. Вътре усети, че не му се иска да я остави тук. Искаше я в собственото си легло, да я прегръща, да усеща топлината й до тялото си, което пулсираше при тази мисъл. За първи път в своя живот той трябваше да се бори е желанието си. Беше вождът и всичко му бе позволено. Йона и нейната красота променяха това.

Вятърът се беше появил отново, чувстваше се мирис на сняг. След като я положи на дебелия пласт кожи, Магнъс Синклер я покри е карираното си наметало и се отдръпна, за да я съзерцава. Беше хубаво да вижда, че неговото наметало я топли. Скоро тя щеше да има свое, същото като това. Той се усмихна при тази мисъл.

Магнъс се канеше да тръгне, когато му се стори, че тя се размърда. Той се наведе над нея. Да, тя неспокойно се мяташе. Без да мисли, мъжът се промъкна в леглото и изви тялото си по извивката на гърба й. Прегърна я и обви наметалото около двете им тела.

И Синклер веднага откри непознатото му блаженство просто да я държи в ръцете си. Но не искаше да мисли за това. Чудеше се какво ли би казала тя, когато се събуди. Стана му весело, но не издаде и звук. Беше спокоен, доволен и топъл. За момент усети, че може да заспи.

Очите му се затвориха и изведнъж се отвориха. Пулсът на сърцето й стигаше до него. Кръвта му бушуваше и възбудата го разтърсваше, но той оставаше спокоен и тих. Морският бриз свиреше зад него и проникваше във всеки отвор, но той усещаше само топлина… и удоволствие.

Магнъс се намръщи. Не отиваше на вожда на Синклерите да се държи така. Той вдиша нейното ухание. Тя беше само една жена и трябваше да се научи да го уважава като господар. Това беше задължение на жените. На другия ден той щеше да поправи своята глупост. Но тази вечер му беше хубаво. Какво струваше една безсънна нощ? Затвори очи и стегна прегръдката си.

Глен видя как шотландецът държи принцесата и застана така, че да спре всеки, който би се осмелил да погледне вътре. Нямаше да е лесно да убие Синклер, но вярваше, че може да го направи. Той не знаеше кога ще стане това. Поне засега принцесата беше на топло и в безопасност.

Като се огледа наоколо, Глен помириса въздуха и острото му зрение се насочи в тъмнината. Да, тя беше в безопасност — поне засега. Той можеше да убие шотландеца сутринта или по-късно. Беше дал клетва да заведе принцесата до Айн Хелга. Щеше да изпълни това и да убие всеки, който се изпречи на пътя му. Като се облегна на скалата, увит в дебели кожи, Глен заспа, както често му се налагаше — прав, с меч в ръка.

През цялата мразовита нощ луната и звездите трепереха, а ревът на Северно море стигаше до черното кадифе на леденото небе. Онези, които бяха на открито, зъзнеха и се гушеха в дрехите и завивките. Въздухът беше студен и режеше като нож.

С изгрева на слънцето Йона примигна от лъча в очите й и се сгуши в кожите. Беше толкова топло. Сигурно огънят беше съвсем близо, но тя беше доволна и се чувстваше много уютно. Но нещо в нея й подсказваше, че трябва да става. Защо? Кораб? Не, не беше това. Битката е шотландците? Ранените? Тежко раненият шотландец. Тя се опита да стане, но завивката й не й позволяваше да мръдне. Не можеше да освободи дори ръцете си.

— Стой! — каза мъжки глас зад гърба й. — Няма нужда да бързаш. Всичко е наред. Всички твои пациенти са под наблюдение, милейди.

Йона беше изненадана, обля я чувство на срам. Какво се беше случило през нощта? Не можеше да обърне главата си, но знаеше кой диша до нея. Беше Магнъс Синклер. От неговото тяло струеше топлината зад гърба й, беше толкова близо, че усещаше пулсирането на кръвта му. Тя погледна надолу. Беше увита в шотландско одеяло и неговите ръце я обгръщаха.

— Пусни ме! — извика младата жена, вцепенена от ужас. — Ти нямаш срам! — Тя беше спала с шотландеца. Нейните воини щяха да се срамуват от това. Тя също беше потресена.

— Ние не стигнахме до нещо неприлично, милейди, или поне още не сме го направили…

Смехът му я раздразни. Отново се опита да се освободи, но напразно.

— Искам да стана!

— Не се безпокой. Ти си облечена.

Магнъс започваше да губи чувството си за хумор. Независимо от еротичните видения, които изпълваха съзнанието му цяла нощ, той никога не беше спал по-добре. Събуди се доволен, че я усеща в ръцете си. А тя изглеждаше отвратена, че беше спала до него. Това не беше му се случвало с други жени. На нейната възраст тя сигурно знаеше какво значи мъж в леглото. Откога ли беше вдовица? Вероятно от толкова дълго, че е забравила онези удоволствия. Или пък съпругът й не е бил добър любовник? Изглежда, бил е тъпак, който не е познавал богатствата на любовта. Той ги познаваше и щеше да й ги покаже…

Прегръдката с нея беше особено топла като никоя друга досега. Бракът му с тази принцеса можеше да е задължение, но в никакъв случай неприятно. Той вече нямаше търпение да дойде нощта, в която ще може да я има в леглото си…

— Чуваш ли ме? — прошепна със злоба тя. — Не мога да остана така! Това е унизително. Можеш да разрушиш свещената ми клетва. Освободи ме от твоето проклето одеяло!

— Ти си в моето наметало, принцесо — отвърна той язвително. Нейният тон беше го охладил бързо. — То те топлеше през цялата нощ. Според нашите обичаи, ако жената е увита с наметалото на някой мъж, то тя му принадлежи.

Думите му я ядосаха и уплашиха, затова удвои усилията си да се освободи. В борбата си тя притисна с крак слабините му и той изстена от болка.

Йона замръзна.

— Какво ти е? Боли ли те нещо?

— Да, една особена болка. Сигурен съм, че разбираш, милейди.

Той я придърпа към себе си, за да може тя да усети възбудата му.

— О, ти ме стискаш, престани! — Тя се напрегна да се отдръпне. — Не те ли е срам!

— Не се страхувай — каза Магнъс спокойно, въпреки че кипеше. Проклета жена! Не знаеше ли, че с един шотландец ще усъвършенства себе си в любовта? Той се засмя тихо, като си помисли какво би отговорила тя на това.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямах намерение да те посрамвам, милейди. Ще говоря със свещениците. Ако те сметнат това, което се случи, за неприлично, аз ти обещавам, че твоята чест няма да пострада. Ще уредим всичко. Ще постъпим по най-правилния начин.

Магнъс Синклер се усмихна, когато нейните очи се разшириха. Те бяха чудесни, изразителни, морскозелени и той можеше да се гмурне в тях. Първо щеше да се ожени за нея, за да осигури спокойствието на клана, и след това ще я научи да се люби. Скоро тя щеше да приеме да бъде негова жена. Това ще е чест за нея… Магнъс не обръщаше внимание на слабия вътрешен глас, който му нашепваше, че може и да не е толкова лесно.

В очите на свещениците тя щеше да бъде компрометирана от това, че е била в леглото на мъж. Въпреки че той често не се съгласяваше с твърдите свещенически канони и ги пренебрегваше, сега щеше да се възползва от тях. Не трябваше да се тревожи, че духовниците няма да чуят за случилото се. Кланът разнасяше вестите по-бързо от вятъра. Мъжът се намръщи за миг, като помисли какви клюки за Йона ще се понесат, но се успокои — мълвата щеше да спре, щом всички научат, че тя ще бъде негова жена.

Магнъс Синклер се усмихна. Всички жени бяха досадни на моменти, дори Елизабет, но той знаеше, че тази ще е интересна задълго. Когато се умори от нея, ще намери друга, която да топли леглото му. Но засега го интересуваше тази принцеса.

— Защо се усмихваш така? — уморено попита Йона. Вратът я болеше от усилията да се обръща. Лицето й беше зачервено от притеснение. Тя знаеше какво я притиска… Като пропъди своите срамни мисли, се съсредоточи върху думите му. — Какво имаш предвид? — попита. — Какво ще кажеш на вашите свещеници? Как ще се уредят нещата?

Тя видя странен блясък в очите му. Това я заинтригува и изплаши. Постепенно осъзна всичко и отново опита да се освободи.

— Пусни ме! Не искам свещениците или който и да е да знае, че сме били в едно легло!

При борбата си да се освободи от прегръдката му младата жена не чу гласа на своята братовчедка, която се приближаваше.

— Йона, добре ли си? — попита тя колебливо.

Йона видя Спес и се опита да отговори спокойно, въпреки че продължи да се бори.

— Спес, иди при ранените. Аз също ставам.

Марта, която стоеше зад братовчедка й, я изгледа и после се потупа по бузата. Йона веднага разбра, лицето й не беше покрито. Бързо напипа воала и го уви около лявата си страна.

— Върви, Спес — каза твърдо тя. — Ти и Марта трябва да прегледате ранените.

— Няма да тръгна — прошепна девойката и извади камата от пазвата си.

Преди Йона да успее да проговори, Кенет се появи до Спес и бързо й отне оръжието. Той се усмихна на Магнъс.

— Всичко наред ли е, братко?

Принцесата притвори очи, гневна до сълзи. Всички ли бяха научили, че тя е в леглото на Синклер?

— Сигурен съм, че може да е по-добре — каза Магнъс, като погледна брат си многозначително. Кенет хвана ръката на Спес и я изведе навън въпреки протестите й. Марта ги последва, като проклинаше варварите шотландци.

Магнъс се усмихна на приказките на Марта и направи гримаса, когато Йона го ощипа силно по ръката. Сега тя не беше само раздразнена. Беше побесняла от гняв. А той наистина не беше искал да остане с нея в леглото след изгрев. С никоя друга не беше се задържал, но Йона бе толкова топла, а тялото й — така възбуждащо…

— Няма нужда да се претоварваш с толкова злоба — каза мъжът. — Тя ще остане в теб и ще те гризе. Нищо не се случи снощи. Твоят телохранител никога не се отдалечава от теб.

— Глен те е видял да ме отнасяш? — озадачена попита тя. — И не ме е защитил? А ти ли покани всички да видят този позор!

— Милейди, аз само те топлех. Уверявам те, че когато легнем… Ох!

Той се хвана за корема, когато тя помести крака си и го ритна отдолу. В момента, в който я отпусна, Йона се отскубна от завивката. Магнъс лежеше примрял, с ръка между краката си.

— Ти нямаш чест! Моля те да пуснеш хората ми веднага.

— Ще те предупредя да не ме риташ така. Надявам се, че искаш да имаме деца.

Лицето й поаленя и тя сви юмруци.

— Как се осмеляваш?

— Предлагам ти едно сигурно място за утринен тоалет — ей оня залив — прекъсна я той, като посочи с ръка. — Никой няма да те обезпокои.

Магнъс се изправи и започна да сваля дрехите си. При вида на възмутеното й лице той се усмихна:

— Аз ще се изкъпя в морето, милейди. Защо не дойдеш с мен?

Йона се обърна и тръгна бързо към заливчето. Тук, зад огромните скали, тя беше скрита от ледения вятър и можеше да свали мантията си. Изми се, като потреперваше от студа.

Магнъс бързо се изкъпа в морето, изсуши се, облече се, преметна наметалото си и отиде да потърси принцесата. Нямаше намерение да я оставя дълго сама. Тя имаше прекалено остър ум и лесно можеше да измисли как да избяга. Той заобиколи скалите, но не я намери в заливчето. Уплаши се и хукна да я търси.

Проверяваше зад всяка скала и беше сигурен, че шотландците и викингите го наблюдават. Накрая я видя, коленичила на пясъка, да разресва косите си с кокален гребен. Като пищен водопад косите й се спускаха на вълни и блясъкът им би засенчил дори луната.

Тя не беше го усетила и той остана неподвижен, пленен от красотата й. После пристъпи напред.

— Не знаеше ли, че щях да ти донеса топла вода?

Тя не се обърна, но му отговори с въпрос:

— А щеше ли да ми дадеш малко свобода?

Младата жена се изправи, но остана с гръб към него. Беше облечена само във фина ленена дреха, която очертаваше тялото й. От това кръвта на Магнъс закипя от желание и той се закле, че ще я накара и нея да се почувства така. Със съжаление я гледаше как облича мантията си… Когато се обърна към него, веднага разбра, че тя отново е ядосана. Каква опърничава жена, помисли си той. Постоянно пламтяща като сухи главни в огнище. Йона му хвърли гневен поглед и закрачи обратно към лагера. Като потисна усмивката си, Магнъс я последва. О, тя беше красавица. И беше негова.

— Ето те и тебе, братко — посрещна го Кенет. — Ела да видиш какъв майтап става, когато принцесата заповядва на нашите хора!

— Нашите хора се държат добре, нали? — изненадващо за Кенет попита брат му.

— Разбира се. Но какво значение има това?

— Има! — отвърна кратко Магнъс. Той вървеше до брат си и гледаше какво става на кея. Временните навеси бяха разглобени и една върволица мъже се изнизваше по пътя към замъка Синклер. В тълпата беше и Йона, която се грижеше за по-сериозно ранените. — Милейди, ти ще яздиш с мен — извика й Магнъс.

Тя застина при заповедническия му тон, след това бавно се обърна към него.

— Аз няма да яздя, когато воините ми са ранени, Синклер. Аз ще вървя с тях.

Магнъс не показа дори с трепване на очите, че е учуден от нейната смелост. Той харесваше дръзки жени, но не обичаше някой да му противоречи, особено пред други хора.

Разговорите сред шотландците и викингите спряха, дори воят на вятъра утихна. Замрели като статуи, всички гледаха към тях.

Старият Терил, който беше дошъл да помогне на ранените, стоеше наблизо. Той затвори очи и отправи молитва към Бога да усмири Магнъс. Можеше да е по-лесно, ако принцесата не беше толкова опърничава, но изглежда, че Синклер се нуждаеше точно от такава пламенна жена.

— Тя е красавица, нали? — обърна се Терил към Кенет.

— Да, така е, старче. Но хапе като дива котка и има странни идеи за една жена… Под тази красота се крие куражът на мъж. Тя е пленница, заобиколена с войници, и пак се държи като кралица.

— Вероятно защото е кралица — промълви Терил.

— Няма значение. Магнъс ще я прати, където й е мястото — в затвора.

— Не мисля, че има намерение да я държи там.

— Какво каза? — попита Кенет, но старецът беше се отдалечил и си проправяше път към Магнъс и Йона.

Двамата не бяха помръднали и се стрелкаха с погледи, сякаш изчакваха кой първи ще отстъпи. Терил се усмихна. Викингската принцеса беше подходяща за Синклер. Той спря на крачка от тях. Никой от двамата не го забелязваше.

— Дойдох да видя дали Дъгълд може да бъде преместен в замъка или в дома му. Тук е страшно студено.

Йона чу тези думи през червения облак на гнева, който я обгръщаше. Не можеше да се успокои от предизвикателството на надменния Синклер, който се опитваше да й заповядва. Тя се обърна и погледна стария мъж с чувство на вина.

— Дъгълд? Не мога да кажа. Още не съм го прегледала.

— Разбира се — каза Терил. — Сигурен съм, че това, за което говорите, е по-важно от прегледа на бедния човек, но…

— Не, не е! — троснато отвърна Йона. Тя придърпа воала си. — Веднага ще прегледам Дъгълд.

— Много мило, милейди — каза Терил и когато тя се отдалечи, обърна се към Магнъс: — Вероятно ще се нуждаеш от по-твърда ръка за тази жена.

— А вероятно ти прекалено много се месиш — намръщи се той. — Тя има характер.

— Ти също имаш.

Терил въздъхна с облекчение, защото видя как Магнъс се усмихна. Прекалено дълго младият Синклер беше живял без истинска страст. Само за един ден той беше хванат в повече мрежи, отколкото в целия си живот досега. Студеният, практичен и жесток вожд на Синклерите беше пленен точно навреме. Това трябваше да се случи. Предсказанията бяха прави, както винаги. Аздис Йона щеше да накара кръвта на Магнъс Синклер да кипне. Сега той можеше да бъде повече от вожд на Синклерите. Щеше да познае щастието и да му се наслаждава. А така и всички ще бъдат по-щастливи.

— Тази сутрин чух от много хора — продължи Терил, — че си опетнил честта на принцесата. Ако не се ожениш за нея, ще избухне война.

— Не ми обяснявай, старче, че това не е било по твой план.

— Има и по-лесни начини от тези, които ти избираш.

Магнъс само се намръщи и отиде да види коня си, който беше доведен сутринта от замъка.

Старият Терил мушна ръце в ръкавите на вълнената си роба и сви рамене, за да се пази от вятъра. Той погледа принцесата, която се грижеше за Дъгълд, и след това се смеси с останалите, като се усмихваше и кимаше. Изглежда, чудесата, приписани на Аздис Йона от някои жени на Синклерите, не бяха преувеличени. Като се движеше бавно, Терил се приближи до нея и каза:

— Ще бъде чест за мен да помогна тук, милейди.

— Благодаря, отче.

Йона се тревожеше. Ако този свещеник разбереше как е прекарала нощта, сигурно щеше да я прокълне.

— Да не би да сте роднини с Дъгълд? — все пак попита тя.

— Ние всички сме Синклери, милейди. Аз съм приятел на ранения и на сестра му Мавис. Чух, че си извършила чудеса?

— С голямата помощ на Бог и хората. — Тя хвърли поглед на Дъгълд и леко присви очи. — Мисля, че може да бъде пренесен на хълма днес. Но много внимателно.

— Аз ще се погрижа за това — обади се Магнъс, който бе приближил незабелязано.

Йона замръзна. Гласът му я изваждаше от равновесие. Тя не погледна господаря на Синклерите, а отиде при друг ранен.

Терил гледаше как Магнъс стиска зъби, за да сдържи буйния си нрав. Той даваше заповеди за пренасянето на Дъгълд. След малко всички ранени шотландци и викинги бяха на път към хълма.

Старецът въздъхна с облекчение. Веднъж всички викинги да влязат в замъка с принцеса Йона… Той се усмихна и се отправи по скалистата пътека. Северно море го хапеше по ставите. Копнееше за топлината на стаите си, където можеше да мисли за бъдещето. Съдбата беше довела принцесата. Сега Магнъс трябваше да я задържи. Той забърза, като мислеше за топлите кифли с къпинов мармалад.

 

Кормак бързаше и пришпорваше коня си. Трябваше да обсъди много неща със своя племенник Магнъс. Носеше заповеди от техния крал Малкълм. И не всичко, което трябваше да каже на вожда на Синклерите, беше приятно.

Когато заобиколи скалата край замъка, той видя една фигура на върха й. Беше жена.

Като че ли чула някакъв нов шум на фона на морския тътен, тя се обърна към него. Позна го и му се усмихна.

Кормак се изкачи на скалата. Тази жена беше Елизабет от Аскуит, дъщеря на Таркуин Аскуит, съседка и съюзница на западните племена. Той я харесваше и се възхищаваше на красотата й, но приближи с известна тревога. Усети, че зад усмивката си тя крие някакви лоши помисли. Но трябваше да се държи внимателно с любовницата на Магнъс Синклер.

— Защо стоиш тук на студения вятър, лейди Елизабет? — попита той. — Ако не носех вести за Синклер, и аз бих се скрил на топло.

Елизабет го погледна тъжно.

— Привет, Кормак! Аз излязох от топлия си дом, защото моята слугиня ми разказа някои интересни неща, които са станали на кея. — Тя се обърна отново към морето и посочи надолу. — Аз не знам какви са твоите вести, но Магнъс е на кея с викингите и…

— Викинги? Не казвай, че са при нас! — Той инстинктивно хвана дръжката на меча си и погледна от скалата. Можеше ясно да различи викингските воини сред хората от своя клан. Въпреки че те не се биеха и вървяха спокойно, при вида на огромния викингски кораб с драконска лапа Кормак изтръпна.

— Исусе Христе! — възкликна той. — Какво мисли Магнъс за това?

— Както виждаш, битката е свършила. Кенет доведе викинги да лекуват нашите ранени. И всички, както ми каза моята слугиня, разнасят славата на принцесата на Исландия, която се грижела за ранените.

— Но тя ще ги убие при първата възможност, кълна се!

— Така казва и баща ми. Сигурна съм, че тя носи нещастие. Чух, че е направила такива неща с крака на Дъгълд, които приличат на магьосничество, и не позволила да го отрежат. Ще се моля да не гангреняса. — Елизабет се приближи близо до мъжа и посочи надолу. — Виж, дори и сега Магнъс е до нея.

Кормак присви очи и се вгледа в жената до вожда.

— Хубава ли е тази принцеса?

Елизабет поклати глава.

— Не може да бъде хубава. Имала голям белег на лявата страна на лицето си.

Той се усмихна.

— Тогава не трябва да се страхуваш, лейди Елизабет. Твоята красота е ненадмината.

Тя се усмихна, но усмивката й скоро беше сменена от гримаса.

— По-добре щеше да бъде, ако изобщо не бе стъпвала на бреговете ни и нейните викинги бяха пратени в ада. За да бъде сигурна, че Магнъс ще пощади нейните хора, тя го е омагьосала. Те са опасни и заплашват нашите брегове.

Кормак стана сериозен.

— Не мога да не се съглася с теб. Ще говоря с моя племенник, но ако добре го познавам, той няма да им позволи да се измъкнат. Сигурно крои някакъв план да ги унищожи.

Елизабет се обърна към него.

— Наистина ли мислиш така, Кормак? — Тя махна с ръка към тълпата долу. — Те са страшни!

— Аз не се страхувам. Ти забравяш, че родителите на Магнъс бяха убити от нортумбрийците и с тях имаше викинги. Той няма да забрави това.

— Да, сигурно си прав. Но какви предпазни мерки са взети? Можем ли да бъдем сигурни, че не идват и други техни кораби?

— Ти мислиш като мъж, прекрасна Елизабет — усмихна се Кормак.

— Чух това от баща ми.

— Ще говоря с Магнъс да подсили постовете.

— Аз няма да се успокоя, докато те не напуснат бреговете ни или не бъдат избити.

Кормак кимна.

— Ела, ще замръзнеш. — Той й помогна да вдигне качулката си и тръгнаха.

 

След хората, които напуснаха кея, останаха само звуците на морето и крясъците на рибарките. Сиви облаци се скупчиха и се плъзнаха над буйните вълни.

Йона обинтова едно рамо, което беше започнало отново да кърви, и се изправи. Тя се протегна, чувстваше тялото си схванато. Това сигурно беше от неудобното положение, в което бе спала. Кръв нахлу в лицето й. Бе спала със Синклер, той бе я докосвал. Усети срам и особена топлина. Като разтърси глава, опита се да прогони това видение.

Огледа се наоколо, видя Глен и тръгна към него. Преди да го стигне, Магнъс му извика да иде при носилката на Айнър. Когато Глен погледна към нея, тя се поколеба, но му кимна. Беше по-добре да е близо до Айнър. Като видя, че никой друг не се нуждае от помощ, Йона тръгна сама по пътеката.

— Почакай, милейди — извика Магнъс, — ти ще дойдеш с мен.

— Твърдоглав шотландец — промълви жената и се обърна. — Аз вече ти казах, че ще вървя е ранените.

Тя щеше да продължи, но Магнъс изсвири внезапно. Веднага се появи един черен жребец, който препускаше към него.

— Красавец! — възкликна Йона против волята си.

Жребецът изглеждаше по-бърз от едрите бойни коне. Той пръхтеше нетърпеливо пред господаря си и сякаш танцуваше.

— Прилича на арабски — каза тя, като пристъпи към животното.

— Разбираш ли от коне, милейди? — попита Магнъс. Той беше горд със своя Персей. Когато преди години беше посетил Свещената земя, бе довел тук неговия дядо.

— Имам някакви познания. Когато бях по-млада, пътувах до Генуа, Рим и Венеция и два пъти до Византия. Там виждах и конете им.

Като наведе леко глава, тя се отдалечи по скалистата пътека. Зад себе си чу гласа на Магнъс.

— Като че ли ме разбра погрешно, принцесо!

Той се наведе, леко я вдигна и я сложи на седлото пред себе си.

— Ти никога няма да престанеш с това безсрамно държане! — извика Йона. Тя видя, че шотландците и викингите се спряха. Лицето й пламна, когато усети дъха на Магнъс в косите си. — Ти ме унижаваш, а излагаш и себе си!

— Не мисля така. — Това беше всичко, което можа да каже Магнъс, защото с мъка се въздържаше да не я целуне.

Спрели на каменистата пътека, шотландците ги наблюдаваха. Някои се усмихваха, други се мръщеха. Викингите бяха опасни гости.

Ездата нагоре по хълма би трябвало да бъде кратка и приятна. Но тя се превърна в мъчение за Магнъс. Носилките с ранените пречеха на жребеца, принцесата постоянно се въртеше на седлото и даваше съвети. При всяко движение бедрата й го притискаха и той за малко не изгуби търпението си. Когато стигнаха върха на хълма, въздъхна облекчено.

Терил ги чакаше и бързо се отправи към тях.

— Добре стана, че докарахме Дъгълд и другите тук днес — каза старецът. — Говорят, че голяма буря се задава от север.

Магнъс погледна надолу към него, раздразнен от появата му. Искаше му се да бъде насаме с надменната принцеса на Исландия.

— Кой казва, че времето ще се развали? — попита той грубо.

Йона се учуди.

— Как може да държиш такъв тон на един свещеник?

Тя се поклони на Терил:

— Всичко е наред, отче, не се страхувай.

— Благодаря, дете мое — отвърна старецът.

— Стой мирно — процеди през зъби Магнъс.

Йона му хвърли кисел поглед и се усмихна на стария свещеник. Тя забеляза, че робата му беше закърпена на доста места, явно вождът беше скъперник към своите хора. Като погледна небето, видя облаците, които пълзяха от север.

— Надявам се, че замъкът ти е топъл, Синклер. Няма да е добре, ако пациентите ми мръзнат. — Тя махна с ръка на братовчедка си. — Спес, ела! Трябва да проверим дали всички ранени са настанени. Глен!

— Исусе Христе! Стой мирно! — промърмори Магнъс. Той отчаяно притвори очи, като се опитваше да потисне желанията си. Нейните проклети бедра го галеха и го влудяваха, когато тя се обръщаше насам-натам да дава заповеди. Кой знае дали така не е убила съпруга си, като постоянно е подпалвала огъня в слабините му? Мъжът се сепна, когато Йона го удари по ръката.

— Пусни ме да сляза!

— Не, аз ще те отведа до замъка — каза твърдо той и пришпори коня си.

— Не е за подценяване тази жена, нали, Кенет? — каза старият Терил, когато те се скриха зад завоя.

— Какво подценяване! — отговори Кенет. — Та тя е повече от опасна.

Терил поклати глава.

— Да, така е.

Магнъс се възбуждаше с всяка измината секунда от стройното тяло до него.

Дори неговите шотландци бяха очаровани от принцесата. Когато минаваха край тях, те го гледаха почтително, а на нея се усмихваха. Тя не осъзнаваше честта, която й оказваха с усмивките си, но явно разбираше колко много са й благодарни за това, че беше спасила другарите им. Всички шотландци и викинги се подчиняваха на съветите и на командите й.

Те минаха една долчинка и на следващия завой се показа замъкът Синклер, сякаш надвиснал над морето. Той се издигаше почти от скалите и трите му страни, защитени от бурните вълни, бяха наистина недостъпни. Никакви неканени гости не можеха да припарят тук.

Както повечето замъци по тези места, и този беше построен с една висока кула към морето и още две откъм сушата, които образуваха сигурно укрепление за хората. Само Магнъс и неговото семейство спяха в самия замък, но от вътрешната страна на стената имаше и много домове, работилници и магазини.

Магнъс забави хода на коня си, докато изчакваше мнението на Йона за замъка. Той беше един от най-големите в Шотландия. От него се виждаше цялата хълмиста околност, а голямата му кула се забелязваше от мили. Но викингската принцеса мълчеше. Когато преминаха през високите дървени порти обаче, тя беше впечатлена. Цял град беше сигурно защитен зад стените. Йона не бе очаквала да види такова пространство и толкова хора.

— Пусни ме да сляза — каза тя. — Трябва да се погрижа за ранените.

Някаква приятна топлина премина през нея, когато той я подхвана и я свали на земята, като я задържа до себе си за миг. Това сигурно е от умората, помисли си младата жена.

Магнъс стоеше до коня си и я гледаше как се отдалечава. Той не се помръдна, докато брат му и Терил не се приближиха до него.

— Тя си свърши работата, нали, Магнъс? — подхвърли старецът, потрепервайки от студения вятър.

— Тя е готова да убие всеки, който се изпречи на пътя й — промърмори Магнъс.

Терил повдигна вежди.

— А ти не си ли същият?

— Разбира се, че съм. Или поне имам намерение да бъда.

— Да, това подхожда на един вожд… или на една принцеса.

— Старче… — Магнъс Синклер сви юмруци.

— Тя е много нежна — продължи спокойно Терил — и изпълнена с любов, нали?

— Тя е опърничава и надменна — каза Магнъс и погледът му се върна на нея. Тя беше далеч от него, но той виждаше как се поклащат бедрата й, като върви и нарежда къде да се настанят ранените. Тялото й беше стройно, подвижно, леко и силно и той копнееше отново да види бялата кожа под мантията й.

— Предполагам — промърмори Терил, — че много мъже биха търсили компанията на такава жена… и много биха искали да я научат на някои неща.

Магнъс се обърна, изгледа своя съветник и от устата му се изтръгна проклятие.

Какво му ставаше? Той не можеше да си представи как тя се смее и пие вино в обкръжението на принцове от различни кралства. По дяволите! Тя беше съблазнителка.

— Това не е много приятно — продължи Терил, — но все пак тя е принцеса. Няма съмнение, че е имала множество… учители във всяка област на живота. Съгласен ли си?

— Ти се опитваш да ме ядосаш, старче. Това не ми харесва. — Ръцете му се свиха отново и той пак погледна викингската принцеса.

— Добре, тогава ще те оставя с мислите ти, не искам да те гневя. И ще се погрижа за всичко.

— Чакай — извика Магнъс. — За какво ще се погрижиш?

— За всичко, което пожелаеш, господарю — отговори старецът през рамо. — Нали ти си вождът на всички Синклери, а аз съм един от тях.

Терил се обърна, за да не види Магнъс усмивката му. Трябваше да се обади на своя стар враг, абата, още на другия ден. Иначе той можеше да не научи, че Синклер е прекарал с принцесата цяла нощ в леглото. Старецът си представи колко ужасен ще бъде абатът. Този път той щеше да бъде доволен от възмущението на своя началник. А абатът щеше да се пукне от яд, ако разбереше, че Терил е доволен и от греха на Магнъс. Защото старият свещеник знаеше, че той ще иска тази греховна нощ да бъде изкупена със сватба, а това влизаше в неговите планове.

— Какво кроиш, стари човече? — извика зад него Магнъс. — Твоят хитър език не може да ме излъже. Много добре те познавам.

Всички в двора се обърнаха към вожда на Синклерите, с изключение на Йона. Нейното пренебрежение беше очевидно и го вбесяваше. Желанието отново го облада. Точно тогава тя се обърна и заговори с един от неговите слуги. Как се осмеляваше! Никой не беше се отнасял с него така, откакто бе вожд на клана.

Като сипеше проклятия, Магнъс потърси Терил, но старият духовник беше се отдалечил. Това го накара да се почувства зле. Какво искаше да му каже неговият наставник?

Нещо се носеше във въздуха, но това нямаше значение. Нищо не можеше да стане без негово разрешение. Той беше вождът на Синклерите.

Магнъс влезе в замъка. Обгърнат от полумрака вътре, той не видя мъжа, който го чакаше в голямата зала.

— Потънал си в мисли, племеннико — каза чичо му Кормак е усмивка, като го прегърна.

— Извинявай, но тези викинги… Ела, чичо — покани го Магнъс. — Ела да пийнем нещо.

Той прегърна чичо си и го поведе към масата до огъня. Радваше се да види по-малкия брат на баща си, който винаги с удоволствие му разказваше истории от живота на семейството.

— Разкажи ми всичко каза Кормак. — Не ми харесва това, че те са на наша земя.

— На мен също — каза Магнъс, а мислите му отлитаха към жената отвън, която преглеждаше ранените.