Хелън Митермайър
Лунна красавица (3)

Втора глава

Тогава бащата извади златните блюда на везната и постави в тях две съдби, осъдени на смърт.

Омир

Корабът на викингите пореше разлюлените от вятъра вълни. Северното течение откарваше принцесата на Исландия към островите Оркни. Спряла зад защитните платна на кърмата, Аздис Йона гледаше назад, където беше нейният дом, далеч на северозапад. Тя никога вече нямаше да го види.

Никой от семейството й не беше жив. Дядо й, великият Торфин, беше умрял преди година, а нейните родители починаха през зимата, седмица един след друг. Въпреки че те й липсваха и болката едва ли щеше да изчезне, тяхната смърт беше я освободила да търси своята собствена съдба. С благословията на Хаакон, царя на Норвегия, тя пътуваше към Айн Хелга, остров от Оркни. Там с помощта на своята братовчедка Спес и слугинята Марта тя щеше да основе манастир за жени и деца, където те щяха да бъдат защитени и обучавани.

Да, защитени… Йона вдигна ръка и пипна копринения шал от Китай, който покриваше лявата страна на лицето й. Един нов свят я очакваше в Айн Хелга — острова, който нейните хора считаха за свещен. Веднъж пристигнала там, трябваше да победи страха, с който живееше от последното си посещение на островите. Никой не знаеше за този страх, защото тя го пазеше, заключен в сърцето си.

Но именно този страх беше направлявал живота й. Тя бе отказала да се омъжи въпреки многобройните предложения, които получаваше. Често жадуваше за свой дом и любовта на съпруг и деца, но беше избрала друг път. Когато беше на 13 години, пътуваха до великия континент с баща й и дядо й. Посетиха Бенедиктинското абатство близо до Флоренция. Беше се влюбила в спокойствието и красотата на това свещено място. Оттогава Йона мечтаеше да построи нещо подобно за викингските жени. Сега нейното време беше дошло. Нямаше връщане назад. Само Бог знаеше какво ще донесе бъдещето.

Тя потрепери и се сгуши в наметалото си от лосова кожа.

За един миг се усъмни в правилността на своето решение. Май беше неразумно да се пътува толкова близо до Шотландия. Нейният вуйчо Еруик Скийн все още живееше тук. Тя носеше белезите от неговото хищно нападение по своето тяло, въпреки че бяха вече избледнели. Но белегът в сърцето й?

Йона разтърси глава, за да пропъди тези мисли, и погледна през рамо. Дори ако имаше право да избира, пак никога не можеше да се омъжи. Тя вече не беше девствена, въпреки че никой не знаеше това. Ножът на озверелия й вуйчо беше я лишил от доказателството за нейното целомъдрие.

Принцесата вдиша дълбоко студения солен въздух. Вдигна лице към пръските на студеното Северно море и се усмихна, когато слънцето я огря.

— Чудесно е, нали, милейди?

Йона се обърна и кимна на капитана си. Айнър беше едър и красив мъж. Когато разтърси глава, червената му коса и брада блеснаха. Той бе славен боец, с много победи, безстрашен и верен. Беше назначен от баща й за главен капитан на нейната флота.

— Да, хубаво е, Айнър. Но ти ми беше казал колко опасни могат да бъдат тези води и нямам търпение да видя водовъртежите, за които ми говореше.

— По-добре ще е да не ги виждате, но се страхувам, че вятърът снощи беше прекалено силен, та… — Той повдигна рамене. — Досега ни върви. Вероятно не сме твърде далеч на юг.

— Водите са доста по-буйни тук, отколкото край Исландия.

— На места — да. — Мъжът посочи към зъберите, издигащи се в мъглата. — Но противоположните течения, които ще срещнем близо до сушата, са най-опасни. Трябва да бъдем нащрек, иначе ще се разбием в скалите. Те са известни с това, че поглъщат цели кораби.

Йона беше чувала всичките морски истории. Тя се вгледа в гребците.

— Те като че ли не усещат ледените пръски на морето.

— Свикнали са, милейди.

Принцесата погледна нагоре към платната, които бяха издути от силния северен вятър. Сега те едва ли разчитаха на гребците.

Айнър се възползва от шанса да огледа Йона. Хората обичаха своята принцеса, така както нейните родители. Натъжи го това, което огорчаваше много от исландците — тя покриваше едната страна на лицето си. Повечето от тях знаеха, че монахините и добрата лейди Маргарет бяха излекували раните й така добре, че бяха останали само едва забележими белези. Айнър я намираше за красива. Ако не беше дала клетва да построи манастир на това свещено място, тя можеше да има за съпруг всеки, когото си избере. И той щеше да бъде първият сред кандидатите й.

— Движим се добре, милейди — каза капитанът, като прогонваше мислите си за това, което беше невъзможно. — Вероятно днес ще видим суша.

Той се обърна и даде нареждания на хората си. Въпреки тези думи, не можеше да прогони неспокойното си предчувствие от предишната вечер, когато бурята ги отклони от курса. Обикновено не обръщаше внимание на поличби, но това…

Той присви очи и се вгледа в хоризонта.

— Ние отиваме повече на юг, отколкото трябва.

Безпокойство премина през Йона.

— Значи ли това, че сме подминали пролива към Айн Хелга?

Така щяха да бъдат по-близо до Шотландия и нейния коварен вуйчо.

Айнър поклати глава.

— Вятърът е в наша полза сега. Когато стигнем по-близо до сушата, ще можем да сменим курса и отново да потеглим на север.

— Добре… — Тя дори не искаше да вижда земята на майчиното си семейство Скийн, убийците на деца.

— Милейди, вие не сте виждали свещения остров от детството си, нали?

Айн Хелга беше гол скалист остров, заобиколен от силни течения, с малко места, удобни за пристан. Той й беше дарен от дядо й и тя скоро щеше да го нарече свой дом.

— Скалите все още са пълни с птици, милейди — каза Айнър, — и високите им крясъци могат да те оглушат.

Той се усмихна. О, колко жалко беше да се затвори принцесата на такъв самотен остров, въпреки че предците са го наричали благословен.

Усмивката на капитана бързо се стопи. Силните ветрове ги бяха отвели далеч на север. Нямаше да е желателно да бягат от варварите шотландци с принцесата на борда. Притеснението му се засили. Нали шотландците бяха искали да я убият и Йона още носеше белези от техните ножове!

Йона го докосна по ръката, зле изтълкувала промяната в настроението му.

— Скъпи приятелю, Спес и аз няма да бъдем самотни дори и когато вие се приберете в Исландия. Другите ще пристигнат скоро и ще останат с нас. И ти, надявам се, ще идваш от време на време.

— Ще идвам, милейди, но бих бил по-щастлив, ако останете в Рейкджейнс, където ще бъдете в безопасност.

— Ще бъда в безопасност и на острова. Никой шотландец няма да ни притеснява там. Това е твърде далеч от пътя им. Нито пък водите могат да бъдат преплувани от друг, освен от викинг.

Айнър се усмихна на нейната гордост от моряците му. Но все още го изпълваше някакво безпокойство. Не можеше да се отпусне, докато не стигнеха Айн Хелга.

Йона се усмихна на своя угрижен приятел. Тя мислеше, че той не бива да се тревожи. Освен това нейната съдба я водеше там. Светиците на Исландия бяха предсказали нейното пътуване обратно към Оркни и това, че ще намери щастието си там. На 23 години, преминала възрастта за женене, тя знаеше, че усамотеният живот е най-подходящ за нея.

Когато беше по-млада, мечтаеше за любов и брак. Но страховити сънища я навестяваха нощем и тя се пробуждаше с вик. Не можеше да сподели със своята майка, че след нападението на вуйчо й тя трепереше пред интимността на брака. Майка й щеше да полудее от мъка, а баща й щеше да поведе война със Скийните. Момичето не можеше да позволи кръвта на хората й да се пролее заради това.

С годините тайната й я обсебваше все повече, докато тя осъзна, че никой мъж не трябва да се доближи близо до нея, за да не я нарани отново. Айн Хелга ще бъде нейният рай и нейното убежище. Островът беше далеч от Шотландия и близо до пътищата, по които плаваха викингските кораби от Исландия и Норвегия. Тя нямаше да бъде изолирана от своите и щеше да е доволна, че помага на другите. Йона се отърси от мислите си и видя Айнър, че стои още по-угрижен.

— Нещо лошо ли има?

— Нищо — отвърна той и бръчките му се задълбочиха. — Но скоро навлизаме във водите, в които плават шотландците, милейди. Ще се почувствам по-добре, когато веднъж тръгнем на север. — Капитанът се опита да се усмихне. — А и Пентландско море е опасно с неговите врящи води, то изисква майсторство и напрежение… — Гласът му замря.

— Но ти си плавал тук много пъти и познаваш тези води! Какво те притеснява?

Айнър се поколеба и каза:

— Един човек, наречен Магнъс Синклер. Казват, че е обединил Синклерите и Дъгълдите — семействата на родителите си, които, на свой ред, са свързани с Монтеитите, Грахамците и Стюърдите. Той е обучил хората от клана си и ги е превърнал в голяма, добре въоръжена бойна сила и е започнал да обучава и останалите. Магнъс твърди, че островите Оркни се полагат на него по наследство.

Йона бе раздразнена. И този като Скийните! Тя потисна гнева си, те искаха нещо, което не беше тяхно. Нейният вуйчо я беше нападнал зверски поради същата причина. Сега този Синклер също се опитваше да ограби земите на викингите.

— Тогава той трябва да бъде изваден от глупавото си заблуждение — ядно каза тя. — Нашите хора са отстоявали и използвали островите столетия наред. В техните пристани са се подслонявали корабите ни. Кралят на Норвегия е потвърдил нашето право над тях. Как може тези новоизлюпени престъпници да оспорват това?

— Всичко, което казвате, милейди, е вярно. Но не е лесно да убедиш шотландците.

Йона се раздвижи нервно и се загърна.

— Чувала съм приказки за тези големи фамилии, които шотландците наричат кланове. Но повечето от тях се обединяват в Шотландия и там трябва да живее и кланът на този Синклер. Те трябва да се махнат от земите ни. Островите принадлежат на дядо и чрез него на мен. Това е викингска земя. Трябва да се обърнем към кралете на Британия и Нортумбрия.

Айнър поклати отрицателно глава:

— Но нортумбрийският крал Тостиг не вярва повече на нас, отколкото на Малкълм, който е крал на шотландците.

— Ако му обещаем парче от земите ни, вероятно ще можем да разчитаме, че ще ни отърве от проклетите шотландци.

Айнър се усмихна. Принцесата говореше като викинг.

— Земя! — извика внезапно наблюдателят. Веднага след това последва друг вик: — Кораб!

Йона се облегна на парапета и отпусна наметалото си. Нищо не я защитаваше от силния вятър и водата, но тя не усещаше студа, защото кръвта й кипеше. Дали бяха шотландци?

Тя сложи ръка на челото и тогава погледна Айнър. Той кимна. Бяха шотландци и щяха да ги нападнат.

Като стрела Йона се провря под защитните платна и извади своя кожен шлем. Грабна меча си, но един глас я спря.

— Не! — извика братовчедка й, разтреперана от страх. — Ти си принцеса, Аздис. Ти не можеш да се биеш.

Йона се обърна към нея.

— Трябва, Спес. Ще застана до хората си, както съм научена. Моите родители биха желали да живея и да умра като викинг. Остани тук, братовчедке. Ти знаеш какво да правиш, ако завземат кораба.

Йона отмести поглед, когато Спес постави нож в пазвата си. Беше грях да отнемеш човешки живот, но по-голям грях за една жена бе да се остави жива в ръцете на развратните шотландци, нортумбрийци или британци. Робството беше по-тежко от смърт за един викинг. По-добре беше да умреш с меч в ръка. А Аздис Йона знаеше как да се бори и защитава. Тя се отправи към по-високата палуба в средата на кораба, но един мъж се изправи пред нея.

— Милейди, вие ще стоите зад мен — каза й Глен Аснарсън.

Йона се вгледа в огромния викинг. Той беше нейният телохранител, както едно време беше Ролф. Тя кимна и го последва до мястото, където стоеше Айнър с меч в ръка, готов за бой.

Почти бяха стигнали до капитана, когато силен мъжки глас се разнесе над водите с команда на галски да се предадат.

— Защо не си тръгнете, шотландци? — извика в отговор Айнър на същия език. Шотландците не говореха исландски, но викингите знаеха техния език.

— Капитане — каза Йона, като се бореше с тревогата си, — корабът им е голям почти като нашия!

Тя се питаше дали не я преследва Скийн. Знаеше ли той, че Йона се връща в Оркни? Щеше ли отново да се опита да я убие? Този път трябваше да спечели тя. Обля я студена пот. Не, не трябваше да мисли за него. Този остров не беше на Скийните. Остров Йона беше от другата страна на Шотландия.

Викингите се пръснаха бързо по своите бойни позиции, гребците се въоръжиха, без да напускат местата си. Ако вятърът престанеше дори за малко, те щяха да напрегнат гърбове и да извият кораба на север, за да се отдалечат от нападателите си.

Айнър се премести на носа и се опитваше да прецени разстоянието и шансовете да се избегне конфликтът.

Глен държеше меча си отпуснат в дясната ръка и подхвърляше камата си в лявата. Йона също се приготвяше. Ако Бог пожелаеше, тя щеше да умре като викинг, с оръжие в ръка. Но въпреки всичката й смелост, страхът я сподиряше.

Айнър я погледна отново. Лицето му беше строго. Той хвърли поглед и на хората си и се изправи на кърмата, за да командва боя.

Йона примигна, струйки пот пропълзяваха до очите й. Вятърът на Северно море беше леден, но цялото й тяло гореше. Пръстите й силно стискаха дръжката на меча.

Шотландците бяха приближили и хвърляха стрели по големия викингски кораб. Сърцето на Йона се сви от мъка за нейните хора. От много години те побеждаваха безбройните опасности по пътя си от Исландия до островите Оркни. Тя изпитваше голямо уважение към безстрашните викингски воини. Тя се молеше за победа, а душата й плачеше за онези, които щяха да бъдат ранени или убити. Тя и част от тези хора можеха да не доживеят до края на деня. Но Йона не се страхуваше от своята смърт. Нейният християнски Бог и Вотан, древният бог на викингите, ще я посрещнат.

Шотландският кораб беше почти до тях, достатъчно близо, за да може Йона да види лицата на мъжете.

Тези шотландци бяха много едри. От думите на своята майка тя винаги си ги представяше ниски, набити и облечени в синьо. Сега не бяха такива. Техният вожд — рус гигант — се смееше и насърчаваше хората си.

По команда на Айнър гребците хванаха греблата. Те се нуждаеха от голяма скорост, за да избягат от шотландския кораб, който не беше единствен. Бяха три! Другите два ги заобикаляха. Йона разбра, че хората й ще бъдат избити. И всичко заради нейното решение да търси късмета си на Оркни. Тя се молеше трескаво, когато първата лодка стигна до тях.

Русият гигант издаде смразяващ галски боен възглас. Беше му отговорено с гърлен викингски вик и битката започна. Нападателите прииждаха от своите кораби и когато мечовете влязоха в действие, бойните викове се смесиха със стонове.

Като стоеше с гръб към Глен, Йона безстрашно посрещна един шотландец с кожена превръзка през окото.

— Остави меча, момиче — извика й той, — и ще те оставя жива. Това не е работа за теб.

— Погрижи се за себе си, шотландецо. Жена викинг не се предава.

Той се стъписа, като чу нейния отговор на своя език, и тя се възползва от момента на изненадата. Отстъпи встрани и го удари с меча си. Неговият болезнен стон я успокои, този нямаше да стане скоро. Но когато се завъртя, за да посрещне друг, нечии корави ръце я хванаха около кръста, като притиснаха и меча й. Тя се бореше, за да се освободи.

— Спокойно, момиче — каза един глас в ухото й, — ти си моя.

Като изви глава, тя видя русия гигант, който я държеше и спираше дъха й.

— Викинги! — провикна се той над бойните възгласи и стонове. — Чуйте ме! Продължавайте да се биете и аз ще прережа нейното гърло и ще я хвърля в морето. Предайте се и ще я оставя жива.

— Бийте се! — извика Йона, но една ръка стисна устата й. Не й достигаше въздух. Тя едва чуваше шума около себе си, но разбра, че викингите бяха спрели боя. Опита се да разтърси глава, да ги насърчи, но ръката се стегна около нея и тя усети, че я обгражда тъмнина. Мислеше, че чува писъка на Спес, но не беше сигурна.

— Спри! — викаше Спес от скривалището си. — Ти ще я убиеш. Пусни нашата принцеса или ще умрем с нея.

Русият шотландец огледа кестенявата девойка, която се осмеляваше да му заповядва, и отново спря поглед на пленницата си. Отпусна хватката си и видя, че тя е невероятно красива. Той никога не беше виждал коси като нейните — с цвета на лунната светлина. Очите й бяха като разбушуваното Северно море през зимен ден — леденозелени и блестящи. Едва забележима, но интересна линия минаваше по лявата страна на лицето й.

— Аз съм Кенет — каза той, — брат на великия Синклер. Хей, момиче, ти хич не си грозна. Ставаш за мен.

Йона пое въздух е измъчените си гърди.

— Никога. Свиня такава — каза остро тя на галски. Вдигна ръка, за да докосне разранената си уста и разбра, че воалът й се беше свлякъл. Неспокойно го затърси с очи, за да покрие отново лицето си.

Кенет беше изумен от това как го беше нарекла. Като се огледа, той видя викингите да отместват поглед от нея. Дали не беше вещица? Той я стисна по-здраво.

— Шотландките не биха говорили на мъж по този начин.

— Никоя викингска жена не би те нарекла мъж — отвърна Йона все още с приведена глава.

Кенет изръмжа, за да възпре нейното нахалство и окуражаващите викове на викингите. Те явно обожаваха тази красавица с остър език и само чакаха сигнал, за да продължат битката. Добре че корабите на Тиъм и Хетроу плаваха наоколо.

Той се намръщи, когато пленничката се изправи. Може би държеше в ръцете си дива котка, готова да го разкъса със зъби и нокти. Дали викингските жени бяха човешки същества? Той се колебаеше дали да й даде урок по уважение, но реши да не го прави. Нали нейните викинги бяха отстъпили. Кланът на Синклер имаше нов кораб.

— Към брега! — извика Кенет на хората си. — Синклер ни очаква. — Той насочи с жест другите два шотландски кораба към пристанището, където малка група воини чакаше с Магнъс.

Йона се опитваше да остане спокойна в прегръдката на шотландеца, когато корабът им наближаваше сушата. Те почти стигнаха тесния каменен кей, където един друг гигант пристъпи напред и се отдели от другите. Косата му блестеше като бронз на слънцето, той сложи ръцете си на устата и извика нещо. Хватката около Йона се отпусна, когато нейният враг се обърна да отговори, единият й крак се подпря на решетката, а другият — на купчина платна.

Това беше ценна секунда, Йона се нуждаеше точно от нея. Като светкавица тя се стрелна и удари с крак шотландеца зад коляното. Вик и проклятия се разнесоха, докато той се опитваше да се изправи. Йона го ритна отново с всичка сила. Шотландците гледаха с отворени усти как техният водач с обтегнати ръце падна назад в морето. Йона дори не погледна към потъващия. Вместо това, тя се наведе, сграбчи меча му и скочи на едно гребло точно където плуваше гигантът. Жената хвана меча с две ръце и го насочи надолу, върхът беше само на няколко сантиметра от главата на Кенет. Тогава тя погледна към мъжа с бронзова коса на кея.

— Искам сигурност за хората си — извика му тя. — Кълна се в Бога: или ще им я дадеш, или ще забия меча в главата му.

Времето спря да тече. Дори птиците над тях заглъхнаха. Никой не помръдваше. Думите на Йона още ечаха. След един безкраен момент мъжът се раздвижи. С меч в ръка той прекрачи водата и се качи на викингската лодка. Йона стоеше неподвижно, като го гледаше как се приближава до нея по греблата.

— Отговори ми! — извика тя, когато той остана на три гребла от нея.

— Аз съм Синклер — каза й и пристъпи на следващото гребло. — Предай се или ще умреш. Ти можеш да убиеш Кенет, но всички вие ще умрете, лейди викинг. И какво тогава?

— Шотландците могат да ни убият и бездруго. Вие сте жестоко племе — каза тя хладно.

Той пристъпи на греблото до нея и се усмихна подигравателно.

— Като че ли искаш да бъдеш боец? Тогава, вместо да оставиш брат ми да умре от студ в морето, бори се с мен. Ако ме победиш, твоите хора ще бъдат свободни. Ако победя аз… — Той сви рамене и косата му се разстла като огън на слънцето.

Смях като вълна премина сред шотландците. Никой не беше по-добър от Синклер. Те се усмихваха и си намигаха помежду си. Принцесата на викингите щеше да бъде наказана справедливо.

Йона вдигна меча на противника си и усети тежината му. Беше прекалено трудно да се справи с него, но не можеше да му даде преимуществото той да разбере това. Тежкият меч нямаше да бъде пречка за нея, ако се приближи достатъчно близо…

— Съгласна съм… — отвърна тя. — Приемам хвърлената ръкавица, шотландецо. Мое право е да избера момента и оръжията. — Тя направи пауза и се вгледа в гиганта, който изглеждаше миловиден като самия дявол! Тръпка на възбуда от предизвикателството премина през нея и тя се усмихна. — Избирам този момент — извика внезапно — и надбягване по гребла.