Хелън Митермайър
Лунна красавица (16)

Петнадесета глава

И така двамата се разделиха, както пиронът се разделя от гредата.

Ел Сид

Дните летяха като рибарките — връхлитаха бързо и си отиваха неусетно. Въпреки това, в същия период от време минутите се сливаха една в друга подобно на малки ракообразни животни, полепнали по долната част на някой викингски кораб.

Йона се зае с уредбата на манастира, увличайки се в изнурителната и поглъщаща вниманието й шетня. С всички сили превръщаше къщата на Синклер в убежище за получаване на грижи и познания.

Всеки ден пристигаха кораби с материалите и тя започна да се развлича, като наблюдаваше разтоварителните работи по скалистия бряг. След няколко дни дойдоха първите исландки, които донесоха безценни свитъци с ръкописи и материали за писане.

В къщата цареше оживление от пристигащите и заминаващите посетители, както и от постоянно отседналите в нея. Скоро новодошлите трябваше да се разпръснат в съседните постройки, затова работниците започнаха да ги стягат.

Всеки кораб носеше вести или от Исландия, или от замъка Синклер. Йона поглъщаше жадно всяка новина за войната с Нортумбрия. През първата седмица не получи никакво писмо от Магнъс, което да е адресирано лично до нея, но Кенет я увери, че това е нормално.

— Дали всичко е наред, как мислиш? — попита го тя, след като изминаха две седмици от заминаването на мъжа й.

Кенет долови тревогата зад привидното й спокойствие и побърза да я успокои. Беше трогнат от начина, по който Йона бе успяла да спечели предаността на суровите овчари, населяващи самотния остров.

— Дермот ми каза, че сте излекували неговата овца и удареното му коляно — подхвърли той, за да смени темата на разговора. — Не разбрах обаче кое е по-важно за него.

— О, овцата, разбира се — усмихнато отговори тя.

Той се засмя.

— Те ви боготворят и са страшно благодарни, че ги лекувате.

— Не и отначало обаче. Дермот настоя да излекувам първо неговата рана, преди да се заема с овцата.

Кенет се засмя.

— Магнъс е най-опитният боец в цяла Шотландия. Затова Малкълм го извика до себе си. Не се бой за него, Йона. Скоро ще те изненада с неочакваната си поява.

Но дните станаха месеци. Извъртя се един пълен лунен цикъл.

Една сутрин пристигна кораб на Синклер и един вестоносец забърза нагоре по скалите към къщата. Силен страх обзе Йона, която в първия момент не можа да проумее думите му:

— … ето защо, милейди — довърши той, — те няма да могат да се оправят без ваша помощ.

Йона си отдъхна и кръвта, която се бе смразила от ужас във вените й, отново обля с топлина тялото й.

— Веднага се връщам — каза тя.

Опаковайки набързо нещата си, Йона даде нареждания за завръщането в замъка Синклер. Спес щеше да я придружи, а Марта щеше да остане на острова, за да ръководи храма. Когато отплаваха със сутрешния прилив на следващия ден, Йона неволно сравни това плаване е пътуването им към острова. Сърцето й се сви от мъка, както ставаше винаги щом мислеше за Магнъс, а това означаваше — всеки час.

Обратният път през пролива се оказа доста труден и им отне повече време, отколкото когато идваха на острова, заради насрещните течения и развълнуваното море.

Едва към залез-слънце наближиха бреговете на земята на Синклер. Макар да беше уморена, Йона настоя да прегледа пациентите си веднага. „Гнойни гърла“ — това бяха думите на вестоносеца, който бе допълнил, че тази болест поразява мъже, жени и деца и че вече няколко души са умрели от нея.

Когато видя възпалените гърла на болните, Йона се ужаси.

— Никой да не използва водата направо от извора — нареди принцесата. — Трябва да се преварява и тогава да се пие. Глен, провери изворите! Спес, накарай някой да донесе от преварената напитка, приготвяна от монасите. С нея ще промиваме гърлата на болните.

През цялата нощ двете жени и помощниците им се грижеха усърдно за болните в замъка Синклер и околностите му.

Призори всички заразени бяха обслужени, болногледачите се върнаха на първия пациент и наново започнаха да промиват гърла и да приготвят лекарства от някаква паста и морска вода.

Глен съобщи, че един от водоизточниците е много близо до бунището и е силно замърсен. Бе наредил да го заградят със стена.

Най-накрая, след два дни, опасността премина и двете изтощени жени се оттеглиха да си починат, докато други ги заместиха.

Капнала от умора вследствие на безсънието и на дългите дни, прекарани в уреждането на храма, принцесата проспа цяло едно денонощие. Когато се събуди с вестта, че треската е преминала и няма опасност да бъде отнет животът на още хора, някакъв конник влезе през портите на замъка, препускайки в галоп. Йона слезе долу точно навреме, за да види как Кенет го въвежда в салона.

— Добро утро, сестро — поздрави я той. — Кралят е изпратил вестоносец.

Йона се хвана за гърлото. Сигурно Магнъс й е изпратил писмо. Предполагаше се, че той е при краля. Тя се втурна в салона, тръпнеща от очакване.

Пратеникът погледна Кенет смутено.

— Можеш да говориш свободно пред съпругата на брат ми — успокои го той.

Вестоносецът се подвоуми още малко, но после предаде съобщението, което гласеше следното: Земите на Синклер оставаха в ръцете на Кенет Синклер като наследник на владенията, тъй като кралят е получил известие от Урдрик Кичдър, нортумбрийския барон, че Магнъс Синклер е мъртъв.

— Не! — изрева Кенет.

Йона се олюля, сякаш каменният под се бе наклонил на една страна, а пред очите й проблеснаха черни точици. Тя прехапа устни, за да не изкрещи.

— Но как? — Въпросът й прозвуча като сподавена въздишка. Магнъс не можеше да е мъртъв. Та той целият кипеше от живот, излъчвайки сила и светлина.

Пратеникът на краля видя покрусата на лицето й и чертите му се изкривиха от съжаление.

— Милейди, претърсихме навсякъде за него. Тези, които са го видели последни, споменаха, че е бил заобиколен от други бойци. — С мъка преглътна. — Затова единственото, което знаем, е, че е умрял в бой. Изглежда, загинал е храбро и е съсякъл много врагове в опита си да избяга от нападателите си, но не е успял. — После й се поклони. — Аз, както и останалите бойци, съжаляваме, че ви причиняваме тази мъка, милейди.

— Благодаря ви — промълви Йона, макар душата й да крещеше от скръб, като се гърчеше и изгаряше от болката, която не смееше да изрази. — Моля, идете в кухнята и хапнете нещо. Ще пренощувате тук, а призори ще тръгнете обратно. — Говореше механично и думите й отекваха обратно в съзнанието, сякаш някой друг говореше вместо нея.

Пратеникът се поклони отново и излезе заднишком от салона с очи, премрежени от мъка.

Мълчанието тегнеше като тежък камък върху Кенет и Йона. Двамата не смееха да се погледнат, но най-накрая Кенет проговори:

— Кланът сигурно е научил, че господарят е…

— Кенет, не вярвам, че съпругът ми е мъртъв! — Той зяпна изумено. — Не споменавай това в мое присъствие — добави тя с изтънял глас.

Кенет преглътна тежко и рязко кимна в знак на съгласие.

— Съзнанието ми също отказва да повярва на тези думи, Йона. — Пое си въздух и продължи с разтреперан глас: — Но безспорно не мога да ви позволя да храните празни надежди. Това ще ви нарани много повече и аз…

— Няма да престана да вярвам, че той е жив. — Тя се извърна рязко и закрачи по каменния под. — Трябва да прегледам пациентите си.

Кенет гледаше как тя си отива и съзнаваше, че трябва да я последва, но коленете му бяха така омекнали, че не можеше да помръдне.

Дните течаха бавно. Морето продължаваше да се разбива в брега, а слънцето все така изгряваше всяка сутрин, макар Йона да се молеше да стане обратното. На четвъртия ден след пристигането на кралския пратеник кланът се събра в долчинката, където Йона и Магнъс бяха провели своя двубой по стрелба е лък. Пъстроцветни карирани наметала покриваха орловата папрат и бурените, докато абатът отслужваше погребалната литургия.

— Милейди, трябва да се храните. — Старият Терил посъветва загрижено Йона, след като се върнаха в замъка. — Службата беше дълга и страшно ви умори.

Йона сложи безжизнената си длан на ръката му.

— Добре съм, отче. И службата беше хубава. — Тя се приближи до масите, богато отрупани с храна, и поздрави хората, дошли от най-различни краища, за да отдадат последна почит на господаря си. Искаше да се увери, че всички подноси са пълни.

— Съсипана е — сподели Кенет е Терил, — но не е спряла да работи. Ще се погуби, ако не помисли за себе си.

Терил кимна и пъхна ръцете си по-навътре в ръкавите на своето расо.

— Сигурно желае да спи нощем, а не да мечтае, и затова се труди през целия ден.

— Но тя работи и нощем — добави Кенет. — През последните три нощи не се отдели от леглото на болната лейди Мак’Донъл, за да облекчи родилните й болки. Не хапна почти нищо и изобщо не мигна, докато бебето не се роди. Веднага след това отиде в колибата на Конъри, за да намести ръката на детето им. — Поклати глава. — Като господар би трябвало да й заповядам да си почине. Магнъс би направил това.

— Боя се, че не трябва да се месите в живота на принцесата, Кенет. Явно търси отдушник на мъката си и смята, че работата може да й помогне.

Никой от двамата не усети, че Кормак се бе приближил зад тях, докато мъжът не проговори:

— Аз също забелязах промяната у Аздис Йона. Дали тази викингска жена е обичала нашия господар?

Кенет кимна.

— Сигурен съм, че го обичаше, но ми се струва, че и Магнъс я обичаше. — Намръщи се, щом забеляза, че Кормак вдигна вежди учудено. — Май не си съгласен с мен?

Кормак присви рамене.

— Не считам любовта за неотменна част от съпружеското щастие. Зестрата, верността, уважението и общите интереси са най-важните неща. — Усмихна се. — Мисля, че всичко това го имаше при тях.

— Така е — съгласи се Кенет.

— Какво ще кажеш за Елизабет Аскуит, която тъжи за Магнъс колкото тази викингска принцеса? — полюбопитства Кормак.

Кенет сви рамене.

— Тя не се омъжи за друг и вероятно оплаква самотата си.

— Би била добра партия за вас, племеннико. Има благородна жилка, а и семейството й е предано на клана.

Кенет поклати глава в знак на несъгласие и крадешком погледна Спес.

— А-а, ето какво било. — Кормак го потупа по рамото.

— Не вярваш ли, че е възможно принцесата и Магнъс да са се обичали? — Терил зададе този въпрос на Кормак, преструвайки се, че не е чул разговора между двамата. — Защото аз вярвам.

Кормак се подсмихна безразлично:

— Не казвам, че не е възможно. Но мисля, че Елизабет бе голямата любов на Магнъс. Той се ожени за Йона, само и само да не въвлече клана в пагубна война.

Старият Терил сбърчи лице и помръкна.

— Разбирам.

Кенет се навъси:

— Съгласен съм, че Магнъс харесваше Елизабет…

— Бе повече от обикновено харесване — прекъсна го Кормак. — Но какво значение има това сега? Принцесата скоро ще се върне при своя народ, тъй като не е заченала от Синклер.

— Откъде знаеш? — попита Кенет. — Не са изминали три пълнолуния от сватбата им. Може би самата тя не знае.

— Нито една от жриците не го предрича. Веднъж ги посетих — когато разбрах за смъртта на Магнъс. — Кормак поклати глава. — Постъпи глупаво, като се ожени за жена, прехвърлила възрастта за раждане.

— Изглежда, така е — измърмори старият Терил и се почуди как е могъл да разчете тъй погрешно руническото писмо, което предвещаваше наследник на Магнъс.

Кенет се наежи от думите на Кормак.

— Независимо дали е прехвърлила възрастта, подходяща за раждане, или не, Йона е чудесна жена. Тя лекува болните и недъгавите, но освен това е безпристрастен съдник. Със своята мъдрост разреши не един дребен спор.

— Поздравявам ви за вашата лоялност и благосклонност, племеннико. Но дали принцесата не е имала нещо наум, когато се осмели да влезе в шотландски води?

— Тя основа женски храм на Айнхалоу — с неохота призна Кенет.

— Значи няма да бъде далеч от нас.

Кенет сви рамене и отправи мрачен поглед към снаха си, която се намираше в долния край на салона.

— Сега вие сте управител на клана — подметна Кормак. — Трябва да й наредите какво да прави.

— Не и сега! — заяви Кенет.

— Разбира се, че не. Оставете я тук колкото време желае. Скоро трябва да си изберете съпруга и би било по-добре да има само една лейди Синклер в замъка Синклер.

Кенет се съгласи е чичо си.

В деня след службата в памет на Магнъс Йона излезе от замъка, за да направи обичайната си обиколка из съседните колиби. Тя накара Спес да придружи Кенет, който замина да отдаде почитанията си на някои от клановете. Свитата му се състоеше от няколко по-знатни представители на рода и никой не очакваше да се завърнат преди вечеря.

Глен, заедно с няколко шотландски бойци, се зае да премести бунището. В известна степен Йона му бе обещала да не напуска замъка, но непрекъснатите й мисли за Магнъс не й даваха мира и тя реши да вземе торбата е билките и с множеството церове и да излезе.

— Хайде, Тор — подкани тя вълка. — Днес сме сами. Местността от другата страна е спокойна.

След като посети и последния си пациент — детето със счупената ръка, Йона пое обратно към замъка. Тя не бързаше и събираше диви луковици, от които възнамеряваше да направи отвара за облекчаване на стомашни неразположения, докато Тор гонеше поровете.

Изведнъж чу някакво пращене на клони в дъбравата, която прекосяваха, и свирна на вълка. С няколко скока Тор се озова да нея. С настръхнала козина вълкът пристъпи пред господарката си и се обърна към гъсталака.

— Какво има, Тор? — Йона пусна платнената си торба, чието съдържание се пръсна на земята. Бързо се огледа и съзря един дървен кол, дебел колкото китка на ръка. Вдигна го от земята, за да се защити е него. — Кой е там? — извика Йона първо на галски, а после и на исландски.

Отново се чу пращене, след което няколко тъмни фигури се показаха от дърветата. Кръвта й се смрази и изведнъж съжали за решението си да излезе от замъка. Дали Глен или някой друг бе достатъчно близо, че да може да я чуе, ако извика?

Насреща й се зададоха три озъбени звяра, от чиито муцуни излизаше пяна. Не бяха вълци, а големи кучета — порода, която се отглеждаше специално за борба с вълци или с други същества при дадена команда.

— Върни се! — заповяда тя и улови нашийника на Тор, за да го задържи при себе си. Колкото и да беше силен, вълкът не можеше да се пребори с трите огромни кучета. Настръхнали и кръвожадни, те пристъпиха напред. — Казах да се върнеш!

Йона освободи Тор, който напираше напред, и здраво стисна кола с две ръце. Прехвърляйки тежестта си на пръстите, тя пристъпяше от крак на крак. Осъзнаваше, че зверовете можеха да я наранят зле. Усети, че те тръгват напред, готови да я нападнат, и се отдръпна от Тор, за да не привлича вниманието на трите хищника.

Когато нейният вълк се наежи и извърна глава, Йона също се завъртя назад. Зад нея стояха още две грамадни кучета, които злобно ръмжаха. Изтръпна от ужас. Двамата с Тор нямаше да се справят с пет звяра. Светкавично се огледа и забеляза няколко разлистени дъба, скупчени току до пътеката. Това бе най-доброто убежище за тях, тъй като дърветата щяха да скриват гърбовете им.

— Тор — прошепна тя, — ела!

Крачка по крачка Йона запристъпва бавно назад, без да отмества поглед от огромните хищници с кръвясали очи.

Точно преди да стигнат до дъбовете, водачът на кучетата изръмжа предизвикателно и се хвърли напред. Тор го посрещна във въздуха, оголил острите си като бръснач зъби, и започна да го хапе, докато главите и телата им се блъскаха настървено в търсене на най-подходящата позиция за нанасяне на смъртоносен удар.

Преценявайки правилно положението, Йона застана до Тор, за да поеме фланговата атака. Тя се втурна да посрещне две от кучетата, които се устремиха към корема на Тор, съсредоточени единствено върху целта си. Йона се приведе ниско, за да избегне проблясващите зъби и силно размаханите лапи на борещите се кучета и на вълка, и размаха сопата в ръцете си така, сякаш се дуелираше — ту я изнасяше напред, ту я издърпваше назад. Изненадващата й атака улучи двете кучета в муцуните — най-нежното място.

Но точно в този момент Йона се препъна и падна. Хищните нападатели веднага се нахвърлиха върху нея.

— Ах, колко сте тромава, милейди! Изправете се, защото иначе е свършено с нас, независимо дали има вълк или не. — С тези думи Джорди Мак’Инали се стрелна към най-близкото куче и го фрасна със своята тояга, но почти веднага изрева, тъй като острите зъби на звяра го засегнаха.

Йона скочи на крака и се обърна с гръб към Джорди, за да се защити от другото голямо куче. Не се помая да го цапардоса, следвайки примера на гърбушкото.

И двата звяра се дръпнаха назад, виейки от болка и ярост. В продължение на няколко безценни секунди те стояха като вцепенени, но тогава другите две кучета нападнаха от другата страна. Те се зъбеха и ръмжаха, а от муцуните им течаха лиги, които им придаваха изключително зловещ вид.

Джорди отново се зае с първите две кучета, като ръмжеше заплашително колкото самите тях.

Йона се опита да запази равновесие, за да придаде възможно най-голяма сила на оръжието, което въртеше в ръцете си, но Тор, вкопчил се в своя противник й попречи. Докато издебваше да заеме по-добра позиция, Йона усети дращене по гърба си, сякаш едно от кучетата бе забило ноктите си.

Но нейният яростен и уплашен писък бе заглушен от пронизителния боен вик на викингите.

— Глен! — с облекчение възкликна принцесата, когато видя, че нейният телохранител се намеси в схватката с бойното си копие и с тигърски рев. Две от кучетата се нахвърлиха върху него и той извади своя меч.

Обнадеждена, че може да победят в тази схватка, Йона също нададе бойния вик на викингите и хладнокръвно посрещна следващата атака. Ожесточеното и кръвожадно куче се стрелна към нея безумно, като не преставаше да се зъби, без да се страхува за кожата си. Йона замахна и улучи плешката му, но болезненият удар само озлоби още повече нападателя й. Звярът отново се втурна към нея и този път ноктите му разкъсаха ризата й. Йона замахна пак и успя да го цапардоса по гърдите, но загуби равновесие и падна. Преди да успее да се изправи, хищникът вече бе върху нея и тя вдигна сопата си, за да се защити. Тогава Глен й се притече на помощ, замахвайки със своята тояга, при което така метна кучето във въздуха, сякаш огромният звяр не тежеше повече от една бълха.

Йона скочи, за да продължи битката. Тя трая, докато принцесата остана без дъх. Започна да й се вие свят от изтощителната схватка. Най-после ударът й порази целта си. Сопата й се стовари върху главата на звяра, който изскимтя от болка и се строполи на земята. Йона не можеше да види нищо от потта, която премрежваше очите й. Замаяна и задъхана, тя се приготви за следващата атака, но не последва нищо. Докато се озърташе за поредното нападение срещу нея, Глен нанесе съкрушителен удар на едното куче, а Джорди — на другото. С това всичко приключи. Телата на петте звяра лежаха на земята. Йона се наведе над своя вълк, който беше се проснал върху трупа на водача на кучетата.

Нечии ръце я вдигнаха.

— Милейди? Добре ли сте? — попита Глен.

— Да. А вие, приятелю?

— Да, милейди, с изключение на няколко драскотини, други наранявания нямам.

— Ще се погрижа за тях. Първо трябва да прегледам Тор. Май е ранен доста зле. — После се извърна към Джорди. — Ще видя и вас. Затова не си отивайте.

— Ще си тръгна, господарке. Имам свои методи на лекуване. Джорди Мак’Инали ви отдава почит за смелостта ви. Е, аз тръгвам. — И се изгуби, сякаш никога не бе се появявал.

— Той се би добре — каза Глен.

— Погрижете се за Тор, приятелю.

— Да, милейди. — Глен тъкмо понечи да се обърне, но се закова на място и отново стисна тоягата и меча си.

Коне! Тропотът на копитата им напомняше за препускащо стадо лосове. Йона бързо коленичи и сграбчи сопата си.

Отряд от въоръжени до зъби конници, облечени в наметала с цветовете на рода Синклер, изникна на хълмчето и скоро се озова пред тях. От гърлото на всеки боец се чуваше бойният вик на клана Синклер. Начело беше помощник-командирът на Дъгълд — Атол, който в момента бе главнокомандващ на армията му, тъй като Дъгълд бе повикан от краля.

Атол завъртя своя кон, преди да е спрял окончателно.

— Милейди? Боже мой, ранена ли сте? — Скърцайки със зъби, той се взря изпитателно в нея, след което се огледа наоколо. Присви устни и свирепо изръмжа. — Кой е виновен за това? Кой посмя да ви стори това? — Яростни ругатни бълваха и останалите войници, които слязоха от конете си. — По дяволите! Това са дресирани кучета, а не диви.

В очите на Йона се появи тревога.

— Какво искате да кажете?

Атол огледа внимателно окървавения Глен и накуцващия вълк, след което каза:

— Милейди, вашите нападатели обявяват война на Синклер.

— Така е! — Бойците ревнаха в хор и мощният им вик сякаш събори дърветата на земята.

— Добре, Атол — отвърна тя. — Ще ми разкажете всичко веднага щом тръгнем. Бих искала да направим носилка за Тор. — Едва изрече тези думи и двама от войниците свалиха своите наметала, за да направят носилка за вълка, която вързаха за конете си. Тор беше твърде немощен, за да възнегодува.

Йона и Глен получиха коне и бавно поеха по заобиколния път към замъка, където слухът за подлото нападение вече се беше разнесъл. Хората от околността се спуснаха да я посрещнат и тя влезе в двора на замъка, следвана от многобройна тълпа.

Принцесата се изненада от радостните викове, от сърдечните ръкостискания, от радушните поздрави, както и от желаещите да целунат краищата на дрехата й.

— Вие сте много смела, милейди — похвали я Атол.

— Вие сте истинска Синклер, лейди Йона — извика някой от навалицата и всички нададоха одобрителни възгласи.

Тя се опита да им благодари, но залялата я вълна от приветствия и изтощението от схватката й попречиха да изрази чувствата си на глас.

Мавис застана до нея.

— Веднага ще промия раните ви, милейди. Атол смята, че кучетата не са били болни от бяс, но все пак е добре да побързаме. Наблюдавала съм ви много пъти, но ако желаете, може да ми дадете наставления какво да направя.

Йона кимна, съзнавайки добре, че ако кучетата са имали бяс, то те можеха просто да почакат и да видят дали у нея се е появил страх от водата, а това бе най-сигурният признак на тази неизлечима болест.

— Благодаря. Веднага ще дойда.

Глен я свали от седлото и я занесе на ръце в замъка.

— Доведете Тор — заповяда тя на Атол. — Няма да докосна нищо, докато Глен и вълкът ми не бъдат почистени от кръвта.

— Милейди! — възнегодува Мавис.

Точно в този момент в двора на замъка влязоха Кенет и Спес заедно със свитата си, смутени от царящия хаос. Атол разказа на Кенет за случилото се, след което новият господар на клана Синклер започна да дава заповеди на висок глас:

— Разберете кой е собственик на кучетата и кой ги е дресирал. Не спирайте, преди да сте го открили. Това нападение над лейди Синклер е равносилно на нападение над клана. Намерете враговете!

Спес бе вече хукнала към Йона, която продължаваше да дава напътствия на Мавис за това как да се погрижи за раните на Тор.

Силно стиснала устни, Спес сложи ръце на хълбок и се изправи лице в лице с братовчедка си.

— Чуй ме, Аздис Йона. Ще възложа на няколко жени да окажат помощ на вълка, а Мавис ще промие раните на Глен. От тази минута аз ще се грижа за теб.

Йона се усмихна.

— Майка ми винаги казваше, че в теб има викингска жилка, Спес.

— Майка ти щеше да се ужаси, ако те видеше в това състояние. Кожата и дрехите ти са разкъсани. Дори косата ти е оплескана с кръв. — Спес зацъка ядно с език, за да скрие тревогата си, после поведе Йона към вътрешността на замъка и заизкачва стълбите. — Как можа да излезеш без охрана? Съпругът ти… — Спес млъкна и в очите й бликнаха сълзи. — Прости ми, братовчедке. Не исках да те нараня…

— Няма нищо — прекъсна я Йона. — Често си мисля за Магнъс. За мен той не е мъртъв.

— Грешиш — упрекна я Спес. — Не искам да живееш с илюзии. Животът е пред теб, Йона. Имаш и Айн Хелга.

— Да — промълви Йона. Олюля се, но причината за това не бе схватката с кучетата, а един нов пристъп на болка. Магнъс!

Спес я хвана през кръста.

— Как можа да излезеш без подходяща охрана? Постъпила си страшно глупаво.

— Знам, знам. — Когато изкачи и последното стъпало, Йона се обърна към просторното преддверие. Долу бе пълно с хора, втренчили погледите си в нея. — Чувствам се добре — извика тя и махна с ръка.

Щом влезе в спалнята си, усмивката изчезна от лицето й.

— Донеси нагорещеното желязо. Не смятам, че кучетата бяха бесни, но въпреки това трябва да обгоря раните си, както ще направя с Тор и Глен. И то веднага.

— Остави на мен — настоя Спес и се обърна към прислужничките, които ги бяха последвали. — Идете веднага да нажежите железата. До побеляване.