Хелън Митермайър
Лунна красавица (12)

Единадесета глава

Айнхалоу е свободен, Айнхалоу е щастлив, Айнхалоу лежи сред морето.

Заобиколен отвсякъде от бушуващи вълни, Айнхалоу лежи сред приливите.

Откъс от старо стихотворение от островите Оркни

Докато плаваха на север, бушуващото море напомняше врящ котел. Те не изпускаха земята от погледа си, но избягваха крайбрежните течения, които можеха да разбият всеки кораб в бреговете на островите, покрай които минаваха. Промъкването през пролива представляваше кошмар за всеки щурман, но корабът на викингите напредваше сигурно.

— Преди малко минахме острова Надеждата на света Маргарет — обясни Магнъс на Йона. — След малко ще се насочим към Оскъри, като лавираме между Шепинсей и Стронсеу.

Двамата стояха до бордовата ограда на носа на кораба и Магнъс бе с гръб към вятъра, за да предпазва съпругата си от него. Знаеше, че тя е едновременно изненадана и доволна, че бе позволил на Айнър да управлява собствения му кораб по време на това пътешествие към Айнхалоу и се радваше, че така й доставя удоволствие.

Йона кимна — чуваше съпруга си само защото бе долепил устата си до едното й ухо. Пулсът на сърцето й биеше в такт с ритъма на бурните северни води. Макар Айнър и капитаните на двата шотландски кораба, които ги придружаваха, да бяха възхитени от „хубавото“ време, тя се чудеше как би изглеждало всичко при лошо време. Корабът се мяташе страшно под въздействие на напречните течения, когато — по думите на Магнъс — те навлязоха в най-критичната точка — между Роусей и Главната земя. Но Айнър се справяше отлично и лесно си прокарваше път в бурното море.

— Виждам земя точно пред нас! — извикаха от наблюдателния пост. — Айн Хелга!

— Какво им пречи да го наричат с истинското му име? — попита Магнъс, докосвайки с устни ухото й.

Този лек допир я накара да изтръпне. Но той сметна, че не се е стоплила и незабавно разтвори коженото си наметало и я загърна с него, притискайки я до своето тяло. Тя се загря силно. Кръвта й закипя така, че дори не можеше да проговори, камо ли да успее да заглуши ревящото море.

— По-топло ли ти е? — попита Магнъс.

Тя кимна, без да откъсва очи от току-що изникналата пред тях земя. Сърцето й заби лудо. Айн Хелга! Най-после пристигна тук… но не сама. Вече имаше съпруг. Жреците от Исландия, които й бяха казали, че нейната съдба е в островите Оркни, не й бяха предрекли това.

— Айнхалоу отговаря ли на представата ти за него, толкова красив ли е?

Тя отново кимна.

— Идвала съм тук с баща си и дядо си.

Усетил промяна в нея, Магнъс се наведе. Сълзите в очите й го стреснаха.

— Какво има? — тревожно попита той.

Тя го погледна в очите.

— Този остров е моята съдба.

— Тогава е и моята. Защото ми принадлежиш.

Тя беше почти сигурна, че не го е чула правилно, но сериозният израз на лицето му я увери в противното. Отново се обърна към острова, беше страшно объркана. Съзнаваше ли той какво й беше казал? Когато Магнъс стегна прегръдката си, Йона затвори очи и се опита да не мисли за нищо. Съпругът й я топлеше. Засега това й стигаше.

Корабът пусна котва и те свалиха малката, обшита с кожа лодка, която трябваше да ги отведе на брега. Желателно беше да стигнат бързо до сушата заради прилива и теченията. Единствено тя, Магнъс, Спес, Марта и Глен щяха да останат на острова заедно с няколкото шотландски бойци, които охраняваха Магнъс.

Йона се извърна към Айнър, сграбчвайки ръцете му.

— Приятелю!

— Моя принцеса. Завинаги!

Думите на викинга стигнаха до ушите на Магнъс, който се намръщи.

Натовариха хранителните запаси на лодката и ги пренесоха на брега. На няколко пъти й се стори, че нестабилният плавателен съд ще се преобърне, но опасенията й се оказаха напразни. Лодката се върна още два пъти, преди да вземе Спес, Марта и Глен. Отдъхна си едва когато видя приятелите си на брега под отвесната скала.

— Не е нужно Глен да идва с нас, Йона — каза Магнъс и застана зад нея.

— Той е мой телохранител — просто отвърна тя. — Това е негово право по рождение. Той е длъжен да ме пази до смъртта си.

— Имаш съпруг, който трябва да те пази.

Тя отвърна с усмивка на грубия му тон, макар думите му да я жегнаха. Скоро ще се откаже от желанието си да я пази.

— Да, имам. Но задълженията на Глен не отпадат. Само смъртта може да го освободи от тях.

— Той няма да остане в къщата ни тази нощ, милейди. Уверявам те в това. В една от колибите има място за него.

Тя поклати глава в знак на несъгласие.

— Това може да реши само Глен. Не му се меся в работата. Той има право да си избере къде да спи — даже и на открито, ако пожелае.

— Жените трябва да се подчиняват на съпрузите си, същото се отнася и за техните слуги. — Независимо от заповедническия й тон, Магнъс се зарадва на присъщата й проява на непокорство.

— А съпрузите са длъжни да уважават жените си… но в повечето случаи това са празни приказки, нали? Глен ще се навърта винаги около мен. Не се опитвай да му забраниш. Той ще изпълнява задълженията си дори да се наложи да умре, Синклер.

— Защо не ме наричаш Магнъс? Нали се обръщаше към мен така преди сватбата?

Йона го погледна в очите.

— Магнъс. — Докосна брадичката му с пръст. — Съпруже мой.

— Точно така — дрезгаво каза той. Бе доловил колебанието в гласа й, сякаш го мамеше. Преди тя да успее да слезе от викингския кораб и да се отпусне в ръцете на един от прислужниците си, който бе готов да я поеме в лодката, Магнъс я сграбчи в прегръдките си. С леко движение — като че ли тя изобщо не тежеше — той стъпи в плитката лодка, без дори да се олюлее и да изгуби равновесие.

Тя се опита да се отскубне от обятията му, когато той седна и я притисна в скута си.

— Магнъс, не е прилично! — Този мъж беше варварин и нямаше никакво чувство за приличие, но страстта му я изгаряше силно.

— Ти си моя жена! — заяви той, без да си направи труда да обясни, че не би могъл да понесе друг мъж — било то шотландец или викинг — да я докосва.

Чувствайки се неспособна да оспори довода му, Йона се сгуши в него, за да приеме закрилата му от режещия вятър.

Като стигнаха сушата, те се блъснаха в острите камъни, пръснати по брега, и вълните ги опръскаха. Мъжете скочиха от лодките, сякаш не усещаха студената вода, която стигаше до коленете им.

Магнъс изнесе Йона на ръце и я остави на сухия пясък. До нея достигна отчетливото скърцане на весла и тя погледна Магнъс въпросително.

— Трябва да донесат още припаси. — Той посочи към двата шотландски кораба, собственост на Синклер.

Магнъс сложи ръце около устата си и започна да дава на висок глас нареждания на своите хора, а Йона се възползва от тази възможност, за да го огледа по-добре. Съпругът й беше красив, много едър мъж. Подхождаше на суровата и неприветлива обстановка на Айн Хелга, но беше сигурна, че би изглеждал добре и на фона на някой кралски дворец. Кестенявата му коса, гъста и със здрав блясък, имаше златист оттенък. Не носеше брада, но тя би била същия цвят като косата му. Знаейки цената си, той преливаше от самоувереност и стоеше на брега като могъщия бог Тор, способен да надвика стихиите. Той всяваше страх — беше прогонил всички врагове от владенията си и бе твърдо решен да защитава земите си. Макар че смазваше всяка съпротива с двуострия си меч, тя не се боеше от него. Магнъс се извърна към Йона и се усмихна, щом усети критичния й поглед.

— Какви мисли се въртят в главата ти, принцесо моя? Да не би да кроиш как да ме убиеш?

— Как можеш да кажеш такова нещо? — Стана й смешно. — Не дадох ли дума да те уважавам?

— Да, милейди, права си. — Той погледна назад към трите кораба. — Веднага щом донесат всичко, което ни е необходимо, и се настаним, лодките ще си тръгнат.

Колебанието й го накара да се намръщи. Дали не се страхуваше да остане насаме с него?

— Хайде — подкани я грубо той. — Не се мотай много тук, доста е ветровито. Ще те втресе, ако се туткаш още. — Поведе я към тесните стъпала, издълбани от едната страна на отвесната скала. Изкачването щеше да бъде трудно — беше хлъзгаво, а и вятърът духаше силно, но той щеше да се погрижи за безопасността й. — Не забравяй да вървиш плътно до стената. Има куки, за които можеш да се хванеш, ако вятърът се усили. Не се бой — през цялото време ще те придържам.

— Не се боя, Магнъс Синклер. Нима си забравил, че съм от народа на викингите?

— Не, скъпа, но се надявах да ти спестя спомените и затова не го казах.

Тя се извърна рязко и впери гневен поглед в него, но той тръсна глава назад и се засмя. Най-много обичаше да се шегува с нея. Тя се хващаше тъй лесно на закачките му.

Йона го избута. Стигна до скалата и заизкачва стъпалата. Обаче стъпи накриво и се подхлъзна. Щеше да падне, ако Магнъс, застанал точно зад нея, не бе я хванал.

— Видя ли — промълви той, — трябва да внимаваш!

— Отварям си очите, но… — задъхано каза тя, като се стараеше гласът й да не издава вълнението й от близостта му. Магнъс Синклер беше опасен човек и щеше да я влуди е подигравките си. Тя бе зряла жена, прехвърлила дори възрастта за раждане. Все пак как ли би се чувствала, ако носеше негово дете? Кръвта нахлу в главата й. Насила прогони неосъществимата мисъл от съзнанието си. — Не се отнасяй с мен като с едно обикновено момиче — завърши с укор Йона.

— Защо?

— Възрастта ми изисква повече уважение.

— Защо се правиш на стара, Йона? Не е така.

Тя спря, наранена и унизена от думите му. Той сигурно знаеше възрастта й и съзнаваше факта, че тя не може да му роди наследник.

Магнъс беше поразен от бликналите сълзи в очите й. За него тя беше младо момиче. Лесно можеше да обхване талията й с разперени длани. Ханшът й беше достатъчно широк, за да износи едно бебе, но въпреки това бе крехка като девойка. Дори очите й имаха невинен блясък и често искряха от вълнение и любопитство. В много отношения тя беше най-младата жена, която той познаваше. Йона го очароваше със своята непринуденост и Магнъс се дразнеше от „опяванията“ й за нейната възраст.

— За мен си млада и невинна като девица — каза той и се изненада, че тя пребледня.

Йона извърна тъй рязко главата си, сякаш я бе ударил.

— Какво има? Боли ли те нещо?

— Не — отвърна принцесата. С мъка погледна ужасната истина в очите — не искаше да бъде отритната от Магнъс. Можеше да преживее някак си унижението, тъй като без съмнение той щеше да я изостави още тук, на този остров.

Но не й се искаше да й обърне гръб, макар че с неохота се питаше за причината. Толкова често влизаха в словесни двубои, че споровете им щяха да й липсват. Намираше го за изключително умен, а и на драго сърце мереше остроумието си с нейната духовитост. Не беше очаквала някой друг, освен баща й и дядо й, да пожелае да разговаря така с нея. Останалите мъже или се отнасяха като с кралска особа, или я смятаха за празноглава. А Магнъс бе отворил сърцето си за нея. Искаше й се да остане в него.

Йона забърза нагоре по стъпалата, но без малко пак да се подхлъзне. Когато усети неговата здрава и сигурна ръка на гърба си, тя затаи дъх. Искаше ли да се освободи от него? Все пак се престраши и тръгна отново по опасните стълби. Не можеше да си позволи да извика. Като принцеса на Исландия, трябваше да се примири със съдбата си. Нали й бяха предрекли, че ще се озове тук, на този свещен остров… при това сама?

Щом се изкачиха на полето, което се простираше високо над морското равнище, Йона стъпи на хрупкавата трева и се закова на място. Неспирният вятър усука шала и пелерината й около нея, блъсна я и тя се олюля. Небето имаше оловносив цвят, но там, където слънцето надничаше измежду плъзгащите се облаци, то придобиваше лазурносин оттенък. Ако не беше вятърът, гледката би радвала окото и дори би действала успокоително. Йона вдигна глава към небесата, затвори очи и зашепна някаква исландска молитва.

— Да не би да се молиш на Вотан, милейди? — Магнъс пристъпи зад нея, леко обгърнал кръста й с ръка.

Тя го погледна и забеляза, че очите му бяха с цвета на лазурносините краски на небето.

— Не и този път.

— Струва ми се, че абатът може да реши, че флиртуваш с ереста.

— Но ти май пет пари не даваш за това какво си мисли, така ли е?

Той се усмихна:

— Точно така е.

Тя го изгледа изпитателно за момент, после се извърна и описа кръг с ръката си, обгръщайки с поглед дивия, брулен от вятъра остров, който изглеждаше приветлив само за овцете и за грачещите рибарки над главите им.

— За мен това е нещо като завръщане у дома. Беше ми предречено, че един ден ще се върна тук, за да открия съдбата си.

Магнъс се сети за стария Терил и за неговото гадаене на руническото писмо, според което тя идваше към тяхната земя.

— Замъкът Синклер е другият ти дом — каза той. Тя се обърна към него и усмивката на лицето й го зарадва. Докосна едната й буза и я погали с пръст. — Обичам да гледам цялото ти лице, Йона. За мен това не е белег. Той е символ на твоята красота. — Засмя се, тъй като жена му го погледна изумена. — Изненадана ли си, че ми харесва? Наистина, и то много.

— Смайва ме това, че можеш да бъдеш толкова романтичен. — Тя се изчерви, а после се намръщи, защото той тръсна глава и се заля в смях. — Магнъс Синклер, държиш се страшно непристойно! — надменно каза Йона и отмести погледа си от него.

Мъжът я сграбчи за ръката и я притегли, за да я обърне е лице към себе си.

— Не ми казвай, че е неприлично, милейди. Това е Айнхалоу. Тук има само рибарки и овце, а те не изискват дворцови обноски.

— Господ да ни прости, че се държим безсрамно — остро възнегодува тя.

Магнъс вдигна очи към небето.

— Ти си тежко изпитание за мен, Йона, но ще го изтърпя.

Тя се престори на обидена.

— Варварин.

Магнъс забеляза, че Йона сви прекрасните си устни, за да спре усмивката си. После той вплете пръстите си в нейните.

— Боя се, че избрахме доста бурно място, принцесо. Нека влезем вътре.

Не им се наложи да вървят дълго. Семейството на майка му, от рода Дъгълд, бе построило тук малка крепост. Тя бе с правоъгълна форма, стените и покривът й бяха от камъни, измазани с хоросан. На покрива се издигаха пет каменни комина. Около крепостта имаше няколко колиби и Йона зърна стадо овце и кози. Животните само вдигнаха очи към натрапниците, после продължиха да пасат.

— Но пастирите са викинги — възкликна тя изненадано, когато един мъж в пухкава вълнена дреха свали своята кожена островърха шапка и й се поклони. — Не предполагах, че ще посмеят да се доближат толкова близо до твоето имение.

— Да, те пасат стадата си в този район. Освен това са ми предани — студено заяви Магнъс. Мъжът, който се поклони на Йона, бе негов васал от доста години, но никога не бе раболепничил пред Магнъс. — Май знаят за пристигането ви, принцесо.

Йона постепенно опознаваше Магнъс Синклер. Винаги щом се подразнеше от нещо, той използваше най-учтивата форма на обръщение. Не можеше да проумее какво бе предизвикало гнева му, но безспорно бе ядосан.

— Естествено. Моряците от корабите ни, които ги снабдяват с провизии, сигурно са им казали. — Тя махна на мъжа и му извика нещо на исландски език.

В отговор зъбите му светнаха.

— Дали знаят, че вече си лейди Синклер? — поинтересува се Магнъс.

Тъкмо се канеше да отвърне на въпроса му, когато Спес и Марта я повикаха от къщата. Обърна се към тях, после отново погледна Магнъс.

— Поеми задълженията си, жено — заръча й той.

— Ще си поговорим пак, Синклер.

— Разбира се.

Йона потръпна от нежното обещание, прозвучало в гласа му, след което бързо избяга от него и се запъти към каменната постройка.

За миг, докато вървеше сама, я обзе някакво страшно, смразяващо предчувствие, сякаш някой неин враг — при това познат — я дебнеше. Но това не можеше да е вярно. Скийн не би дошъл на Айн Хелга.

Йона се затича към къщата и последва двете жени в един тъмен коридор, който разделяше сградата на две. Явно задната част на къщата бе строена по-късно. Там се простираше една огромна стая, в която имаше огнище, достатъчно голямо да се изпече цял вол. От двете му страни започваха две къси коридорчета, които водеха към едно дори още по-голямо помещение. И в двете кухни имаше широки дъски за месене, както и лавици за продуктите. Множеството факли, закачени по стените, осветяваха вътрешността, а големите цепеници в огнището излъчваха примамлива топлина.

— Отзад къщата е свързана с една постройка — обясни Спес, но изведнъж се смути от братовчедка си. — Двете с Марта ще ви обслужим, след което ще се оттеглим там, милейди.

Йона се извърна и изгледа своята братовчедка и домашната си прислужница.

— И двете ме познавате добре, тъй като учихме заедно. Вие сте свободни викингски жени и ще се обръщате към мен, както досега.

Марта кимна и вдигна някакъв вързоп, обвит в кожа.

— Ще прибера нашия багаж, след което ще се заема с вечерята на лейди Синклер и съпруга й.

— Не, Марта. Та ние преядохме на сватбеното тържество.

— Но вие трябва да изядете първото си ядене сами — категорично настоя Марта, — така че това ще бъде просто един ритуал, милей… Йона. Такъв е обичаят при нас. — Тя се поклони и излезе, поемайки по един още по-тесен коридор, който щеше да я отведе в задните помещения.

Спес направи опит да се усмихне на братовчедка си.

— Не изпълних дълга си към теб, Йона. Макар че съм по-младата от двете, мога само да си мечтая да имам необходимите познания, които трябва да споделя с теб. Не мога да ти кажа какво ще представлява първата ти брачна нощ, защото самата аз не знам. Но душата ми се къса, защото виждам, че не ти е по сърце. — По бузата й се стече сълза. — Проклет да бъде денят, в който стъпихме на шотландския бряг.

— Ш-шт, братовчедке. Не говори така. Помисли за всичките добрини, които стори в земите на Синклер… и за хората в тях, които са ти мили. — Йона се усмихна, тъй като братовчедка й се изчерви. — Не се измъчвай, моля те. Не ме е страх.

Вече беше претръпнала. Чувстваше се готова за тази нощ, но това не стопи бучката, заседнала в гърлото й.

Йона се радваше, че следващите няколко часа бе много заета — трябваше да настани всички хора заедно с багажа им в главната сграда, както и в няколкото незаети колиби. Твърде бързо обаче стана време за вечеря и тя трябваше да се присъедини към Магнъс — при това сама в салона.

— Марта ни е сготвила нещо — неуверено каза тя и застана в средата на стаята.

Той кимна, без да я изпуска от очи. Бе доста изплашена и можеше да избяга. Защо се измъчваше толкова? Нали беше негова съпруга?

— Ще донеса вечерята.

Още неизрекъл тези думи, Марта и Спес влязоха безшумно в стаята с табли в ръцете си. Въздухът се изпълни с миризмата на печено месо, примесена с аромата на подправки. Агнешкото беше сготвено със зеленчуци и грудки.

Магнъс бе възхитен от апетитното ястие. Обърна се към жените:

— Вие също ще хапнете от него. И ще научите шотландките да го приготвят така.

— Благодаря ви, господарю — отговори Марта, като се изчерви от вълнение.

— Вечерята ни е в задните помещения, господарю — добави Спес. Поклони се на Йона и излезе от стаята.

Йона не можа да отдаде заслуженото на вкусната гозба, но Магнъс изяде почти всичкото ядене, сложено на масата.

Когато най-накрая бутна настрани дървената си чаша и голямата си купа, той заобиколи масата и спря пред Йона.

— Спалнята ни е в другия край на къщата, жено.

— Да — тихо отвърна тя.

Изведнъж масивната врата се затвори с трясък зад нея и тя се извърна рязко, за да погледне съпруга си. Но него го нямаше! Спес беше влязла и в ръцете си държеше копринена нощница. Бе оставил прислужниците й да се погрижат за нея.

Спес непрекъснато бърбореше, докато й помагаше да се измие и преоблече.

Когато сметна, че принцесата е вече готова, тя запали още две свещи, целуна я по бузата и излезе. На Йона й се искаше да помоли братовчедка си да остане при нея, но не знаеше как да й го каже. Дори и да знаеше, гордостта й нямаше да й позволи да го изрече на глас. Затова просто седна на пейката и впери поглед в огъня. Щом чу, че Магнъс влиза, тя стана, за да го посрещне.

Магнъс я зяпна и стисна зъби, опитвайки да потисне бушуващите в душата му чувства. Нощницата й беше от кремава коприна и щом Йона мръднеше, тя блещукаше като лунна светлина, описвайки прелестните й форми. Той преглътна.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа.

— Магнъс Синклер, искам да си поговорим.

Макар да шепнеше, гласът й издаваше нейното вълнение. Предчувствайки някаква опасност, мъжът огледа внимателно всички ъгли на стаята, преди отново да се взре в нея.

— Кажи — спокойно я подкани той.

Йона си пое дълбоко дъх и се вторачи в брадичката му. Ако го погледнеше в очите, щеше да загуби кураж.

— Не се омъжих за теб девствена.

Магнъс се постара да запази външно спокойствие, като се помъчи да потуши гнева си. Не искаше да слуша за любовника й.

— Нали ми каза, че не си се омъжвала преди, Йона? Костваше му огромни усилия да не откъсва очи от нея.

Сякаш бе излята от бронз. Разтревожи се от безчувственото й изражение, когато мъждукащата светлина заигра по лицето й.

— Сега ти го казвам — отвърна тя. Магнъс побесня. Но не се издаде.

— Спала си с мъж, който не ти е бил съпруг?

Възнамеряваше да убие този човек, да го нареже на парчета и да го остави на лешоядите.

Страхът й прерасна в ярост и тя остро го нападна:

— А ти не си ли спал с други жени?

Той понечи да каже нещо, но затвори устата си; после пак я отвори:

— Злият език не приляга на една исландска принцеса.

— А разгулният живот не повишава репутацията на семейство Синклер.

— Но ти не отговори на въпроса ми. Спала ли си с мъж, който не ти е бил съпруг?

— Не.

Магнъс я изгледа изпитателно, изненадан от противоречивите й думи. Но почти явният й страх издаваше, че не го лъже.

— Говориш с недомлъвки, жено.

— Ще ме изслушаш ли?

Кимна й леко.

— Преди много време, когато бях на десет години, докато дебнех дребен дивеч на островчето Строма, вуйчо ми ме нападна. — Йона сключи ръце, опитвайки се да си спомни това ужасно време. — Не харесвах вуйчо си, но тъй като беше брат на майка ми, стараех се да бъда любезна с него. Този ден обаче изражението на лицето му ме изплаши и аз се опитах да избягам. — Тя преглътна, вперила поглед в една закачалка на стената. — Но той ме хвана… и ме обезобрази с камата си. Преди това той пъхна ръката си с ножа в мен и ме обезчести.

— Скийн! — Магнъс видя, че тялото й потрепери, но не мръдна от мястото си. Не смееше. Кръвта му кипеше тъй силно — боеше се да не се пръсне от гняв.

Йона се окопити. Макар да не го гледаше, предполагаше какво изражение се четеше на лицето му. Омраза. Гняв. И отвращение. Последното я плашеше най-много. Вдигна глава:

— Да, беше Скийн. Дори майка ми не подозираше каква злина ми бе сторил, тъй като, когато започна да промива раните ми, бях цялата в кръв. Боях се да й кажа. Майка ми избухваше бързо. Щеше да съобщи на баща ми и на дядо ми и щеше да ни въвлече във война. Не можех да го направя. Затова… когато избърса кръвта от лицето и бедрата ми, не й казах нищо за вътрешната рана.

Йона млъкна и поемайки си дъх, изхлипа. Магнъс също дишаше учестено, а устата му избълва цял поток ругатни.

Тя въздъхна и поклати глава. Нямаше да я отпрати. Щеше да я убие. Нямаше нужда да продължава. Той не искаше да я слуша повече и затова нямаше да му разкаже за кошмарите си, за това как се е будила нощем от виковете си, а родителите й не са знаели как да я успокоят. Все пак се тревожеше, че той няма да гледа повече на нея като на уплашеното момиче, за което се бе представяла досега, а като на омърсената съпруга, в каквато се бе превърнала.

Измина доста време, преди Магнъс да се съвземе. Силният му гняв го бе приковал на място, макар всяка клетка от неговото тяло да пулсираше от ярост. Никога след смъртта на родителите си не бе се чувствал тъй безпомощен и тъй силно разкъсван от мъчителен, заслепяващ гняв. Сега бе дори по-лошо. Някой бе осквернил нещо, което му принадлежеше. Честта на семейството му изискваше да отмъсти. Изпита желание да убива, да се впусне в кървава война срещу всички жители на прокълнатия остров Строма. Щеше да се отплати добре на мъжа, посмял да вдигне ръка срещу неговата Йона, лейди Синклер.

Йона не можеше да понася повече мълчанието му и вдигна глава, за да го погледне в очите.

— И така — дрезгаво каза тя, — имаш право да ме отпратиш. — „Както и да заповядаш да ми отсекат главата“. Но това не го каза.

Магнъс, изумен от думите й и страшно възхитен от смелостта й, трепна. Той се отърси от мислите си, когато Йона плахо му се усмихна и се запъти към вратата. Магнъс прекоси стаята и положи ръка на рамото й. Тя се сви, очаквайки да я удари.

— Какво ще кажеш, Магнъс Синклер? — Гласът й бе дрезгав и суров, затова с мъка изрече тези думи. Краят й бе тъй близо! Господ и Вотан щяха да се смилят над нея. Ще я оставят да умре храбро.