Хелън Митермайър
Лунна красавица (10)

Девета глава

Какво е животът, какво е наслада без златната Афродита.

Мимнерм

Магнъс я гледаше озадачен, онемял. Завладяха го гняв и някакво друго болезнено чувство.

— Исусе всемогъщи, Йона…

— Думите ви няма да прикрият вашите намерения! За мен е ясно какво ще се случи. — Заля я чувство на отвращение и тя беше сигурна, че ще й се пригади, ако той я докосне.

— Мили боже — промълви пак Магнъс.

Тялото й се тресеше по-силно от гласа й. Това караше сърцето му да се къса от жал, макар че беше бесен, че тя можа да си помисли такова нещо. Те бяха сгодени. Изнасилване не можеше да има между сгодени. Той неспокойно размърда рамене, като си спомни многобройните мръсни истории за крещящи, плачещи жени, насилени от съпрузите или годениците си. Магнъс бе съжалявал ухилените разказвачи на тези истории. Само с желаещата жена можеше да се изпита истинското удоволствие. Сега, когато видя страха в очите на Йона, мъжът се почувства… засрамен.

— Аз никога няма да те насиля — каза той.

Тя все още не помръдваше. Лицето й беше бледо като пергамент и изглеждаше, че всеки момент ще се сгърчи.

Магнъс изпитваше странно усещане, сякаш искаше да се притече на помощ, да я вземе в ръце като изгубено дете… Техният брак щеше да бъде само политически съюз, нищо повече. Независимо от това, той изтръпна, когато видя как тя замръзна на място, като че ли очакваше да я набие. Въпреки че ръцете й бяха свити в юмруци и се готвеше да се защитава, само голямата й воля я крепеше на крака. Очите й бяха разширени и пълни с ужас.

— Спри! — извика той и веднага съжали за избухването си.

Тя се отмести назад и очите й примигваха, като че ли не знаеше дали да ги затвори или отвори. Магнъс разбра, че Йона дори не осъзнава как е стиснала ръце и тялото й се тресеше от някакъв вътрешен панически страх.

— Нямам намерение да те насилвам, принцесо — каза нежно той. — Нито сега, нито когато и да било. Щом това е твоето желание, ще изчакаме брака и тогава ще споделяме леглото.

Тази негова отстъпка го изненада не по-малко от нея. Облекчение изчисти лицето й, а той се намръщи. В момента, в който я беше видял с Айнър на кея, беше решил да я има още същия ден. Сега този план беше рухнал. По дяволите! Той тръгна към нея, но тя се дръпна, а устните й се движеха като при молитва.

— Чуваш ли ме? — извика мъжът в отчаянието си.

— И дяволът може да те чуе, Магнъс Синклер. Защо крещиш?

— Аз не крещя — каза той по-тихо. — Какво те кара да мислиш, че ще те изнасиля?

— Това е в стила на шотландците — промълви тя.

Той отново приближи до нея и я притисна до себе си.

— А ние казваме, че викингите постъпват така.

Изпълни го задоволство, когато видя, че тя почервеня от гняв. Предпочиташе това пред нейното бледо и ужасено лице. Би предпочел да го потопи отново в леденото море, отколкото да я вижда скована от страх.

— Викингите не вършат такива неща — тросна се тя. — Те са жестоки само в краен случай.

— О, така ли?

— Престъпниците могат да убиват и изнасилват. Ние всички се бием само когато трябва. Ние не сме престъпници, Магнъс Синклер.

Йона не мислеше за думите си. Тя беше изпълнена с облекчение. Той нямаше да се опита сега да я отведе в леглото си. Нямаше да открие тайната й. Сигурността на нейните хора зависеше от това… Една идея я осени в миг. В деня на сватбата тя щеше да настоява той да я заведе на Айн Хелга. Тогава ще му признае всичко. И може би той щеше да я остави там и тя никога нямаше да види външния свят или Магнъс.

Мъжът улови израза на задоволство и успокоение, който премина през красивото й лице.

— Сега какво се върти във вашия изобретателен мозък, милейди?

— Не искам да говоря за това. Да, и въобще не искам да мисля за него повече. — Тя се огледа наоколо.

— Не харесваш ли стаята ми? — попита Магнъс спокойно, като й заговори неусетно на „ти“. Искаше му се да й хареса, а не само да се съгласи да живее тук по задължение.

Той огледа просторната стая. Тя беше на върха на кулата и гледаше към морето. Една вътрешна каменна стълба водеше към втори етаж. Прозорците пропускаха светлина и осигуряваха изглед към морето и единствения път, водещ до вратите на замъка. Той видя Йона да гледа към прозорците и се усмихна.

— Харесваш ли нашите стъклени прозорци, милейди?

— Виждала съм такива в Египет.

— Ти си пътувала много, принцесо.

Тя се усмихна срамежливо.

— Това беше по желание на моя дядо и родителите ми. Като дъщеря на владетели аз трябваше да съм подготвена да поема властта. Така научих различните езици на нашите търговски градове и разбрах езика на търговията — основния поминък на моя народ. Откакто реших да напусна, едно събрание от мъдри мъже и жени управлява Исландия. Но ако има опасност, аз ще изпълня дълга си на водач.

Магнъс беше очарован от тези думи. Той познаваше малко жени, които можеха да се похвалят с такава власт, и никоя, която да говори така естествено за нея. Йона бе повече от интересна жена. Тя имаше невероятна сила, въплътена в чудесно тяло. Той я желаеше.

Йона долови неговия поглед и потрепери от огъня в очите му.

— Ти ми говореше за стъклените завеси — каза тя, като усещаше, че лицето й гори.

— В Британия един алхимик, приятел на нашия род, правеше опити с мъниста. Мислеше, че ще открие злато. Вместо това откри, че огънят разтопява мънистата и тогава, поставени на прозорците, те пропускаха светлина. Аз ги използвах за доста отвори. Когато замъкът се укрепи добре, ще поставя и в другите стаи.

— Чудесна е светлината с тези стъклени завеси.

— Да, милейди, вярно е. И не са нужни факли. Огънят е достатъчен.

Тя погледна към малкия огън в огромната камина и се усмихна.

— Не мисля, че ще ми стане много топло в тази стая.

— Студено ли ти е? — попита Магнъс със съжаление. Той рядко чувстваше студ и предпочиташе стаята си хладна, освен когато се къпеше. Отправи се към огнището, за да сложи дърва.

Йона го последва бързо и постави ръка на рамото му.

— Не слагай повече. Чувствам се добре в дрехите си. Не искам повече топлина.

— Ще бъде по-топло, когато дойдеш да спиш тук — засмя се Магнъс. Хареса му, че тя се изчерви като момиче. Той докосна бузата й. — Ти се засрами! Твоят съпруг как се е справял с теб?

— Съпруг? — повтори Йона глухо. Магнъс мислеше, че тя е била омъжена. Господи, в каква мрежа от лъжи беше оплетена. Не, тя не можеше да го лъже за това. — Никой не ме е учил да не се срамувам. И не съм имала съпруг.

Тя погледна встрани, след това отново към него. Той я гледаше учудено, очевидно изумен. Дали някой му е казал, че е била омъжена? Какво толкова го учудва?

— Ти не си била омъжена? Но как е възможно? — Възможно ли беше да не е докосвана? На нейните години? И с този огън в нея? Не. Но той ще разбере на сватбения ден. Достатъчно я беше разстроил, за да я разпитва още. Не искаше да я безпокои повече с въпроси за любовниците й, въпреки че нещо го разкъсваше при тази мисъл. — Ще поговорим ли за това на сватбения ден?

— Тогава ще е по-удобно — отговори тя, като не искаше да среща погледа му.

Той докосна леко ръката й.

— Тогава да не говорим сега. Аз ще науча повече за теб в деня на сватбата. И ще отговоря на всичките ти въпроси, свързани с мен.

Йона кимна и отново огледа стаята. Още веднъж видя леглото и внезапно се обърна към вратата.

— Трябва да вървя.

— Не още — каза Магнъс.

Когато почувства ръката му на кръста си, тя трепна, но не се отдалечи. Като с магия той беше прогонил страха от нея.

— Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш?

Йона не помръдна, когато той я обърна с лице към себе си. Ръката му нежно се движеше по талията й, докато другата отмести от челото й кичур коса.

— Твоите къдрици са като слънцето, минаващо през мънистата, моя снежна кралице! — прошепна той и устните му целунаха нейните.

— Аз съм принцеса, а не кралица — промълви тя.

— Йона, ти ще бъдеш моята кралица!

Желанието се беше надигнало в него в момента, в който я докосна. Тя беше влязла в кръвта му, възбуждаше го като никоя друга. Той допря устни до нейните и се наслаждаваше на ментовия аромат и на медената им сладост. Изкушен ги докосна с език и проследи тяхната извивка.

Йона се отдръпна, сепната от горещото желание, което премина през нея. Без да мисли, тя вдигна ръка и го удари по бузата. Ръката й се отпусна, но той не помръдна.

Мълчанието се промъкна като огън помежду им. Миг след това Магнъс леко се поклони.

— Имаш добра ръка, принцесо — каза сухо той, като се опитваше да укроти страстта, връхлетяла го след леката целувка.

Никога не беше усещал такава жар, дори в моменти на екстаз с Елизабет. Й ако съдеше по червенината на бузите и блясъка в очите й, целувката беше стоплила и нея. Той видя как стреснато погледна тя към леглото му. Не друго, а очевидната й уплаха от любовния акт охлади страстта му.

— Какво не харесваш на леглото ми, Йона?

Завесите бяха от тежка вълна, а тя вероятно предпочиташе други.

— Копринени завеси от Китай биха ли ти подхождали повече?

— Не, Синклер. Харесвам тези. И египетските стъкла на прозорците. Отражението на светлината е много приятно. И камината е добра…

Като видя учудването му, Йона замълча. Говореше като исландска селянка. В момента не знаеше какво й харесва и какво не. Нещо й подсказваше да бяга, но не можеше да помръдне. Той я беше целунал, а тя стоеше като глупачка. Това не увеличи вълнението й за сватбения ден. Магнъс не беше като Скийн, но… Можеше ли да я нарани?

Очите на мъжа се свиха. Тя отново се почувства неспокойна.

— Какво ти казаха хората за мен? — попита той внезапно, сигурен, че тя е предупредена, че е блудник и развратник. Той знаеше историите на викингите и шотландците за различни вражески вождове. Неговото име можеше да е сред тях.

Учудена, Йона се обърна към него:

— За теб? — Тя примигна, като се опитваше да си спомни нещо друго, освен „проклетия шотландец“. — Айнър ми каза, че си жесток воин.

Магнъс въздъхна с облекчение.

— Така е! А не каза ли нещо друго? — У него се появи желание да извие врата на този викинг, щом Йона се усмихна. Той задържа дъха си при извивката на устните й. Внезапно удоволствие го стопли. — Нещо друго? Има ли нещо друго?

— Той каза, че ти си като всички шотландци и не трябва да ти се вярва. Съгласна съм с него — засмя се тя.

Магнъс се опита да прикрие радостта си, но не успя.

— Ти му каза това, нали?

Тя кимна, а смехът й се лееше. От тези звуци кръвта му кипваше. Тя наистина беше страстна жена, въпреки че още не го знаеше. Тялото и бе божествено. Тя го пленяваше, той забравяше всичко, когато беше с нея. Магнъс измери с поглед отгоре надолу — скулите, фантастичния блясък в очите, грациозното движение на главата, порцелановата кожа. Нищо, направено от човек, не можеше да притежава такава съвършена чистота. Той с нетърпение очакваше деня, когато цялото това богатство ще се притисне в неговото тяло.

— Отново ли ме предизвикваш на греблата?

— Мога да те предизвикам и отново да те потопя.

Той поклати глава.

— Веднъж да, но втори път не, милейди. Аз направих някои грешки, но никога не бих ги повторил.

— Колко си нахален, Магнъс Синклер — каза тя весело.

— Да — усмихна се той, — такъв съм.

Нейното държане изведнъж се промени и тя пое дълбоко дъх.

— Аз все още искам да отида на Айн Хелга.

— Знам.

Тя започна да отстъпва към вратата.

— Време е да вървя. Марта и Спес ще се безпокоят.

— Но ти си при бъдещия си съпруг. Никой няма да помисли нищо лошо. Разкажи ми за Айнър.

— Айнър? — Изненадана от внезапния му въпрос, тя тръгна към него, но свърна до камината. — Торхолсъм са стара и уважавана фамилия. Айнър беше синът, който избра морето. Той е един от най-добрите воини на Исландия и сред първите търговци. Родителите ми го обичаха като син и го отгледаха като исландски престолонаследник… Той имаше кръвта и правата да стане крал, ако пожелаеше. Но Айнър като мен е щастлив, че управлява този форум от администратори.

— Той ти е много близък, нали?

— О, да. Той ми е като по-голям брат. Научи ме да стрелям, да боравя с лъка и меча. И винаги се грижи за мен.

— Разбирам. — Като че ли горяща факла заседна на гърлото му и Магнъс пое трудно въздух. Тя не е обичала капитана на викингите като мъж. — Ще му дам разрешение да вземе кораба и да отплава с хората си, след като се оженим.

— Наистина ли?

— Давам дума!

— Магнъс! — Без да мисли, тя се затича, прегърна го, като се опитваше да обхване огромната му гръд. Не успя и се притисна в него. — Благодаря ти. Няма да съжаляваш за това.

— И аз се надявам — каза сухо Магнъс, а сърцето му биеше до пръсване. Тя не беше си позволявала такова нещо преди. Той не знаеше защо това имаше такова значение за него. Но тази първа нейна ласка компенсира всичките им спречквания през последните седмици.

Ръцете му леко я обгърнаха и той наведе глава към косите й.

— След три дни ще бъдем женени. — Мъжът изрече това, за да я насърчи, но беше разочарован, когато тялото й се стегна и Йона извърна лицето си.

— Да — каза тя. Опита се да се отдръпне, но той не я пускаше. — И тогава моите хора ще отплават, а ние ще отидем на Айн Хелга.

— Толкова си потайна, годенице моя. Не трябва ли да знам какво се крие в сърцето ти?

— Ти ще разбереш всичко на Айн Хелга. — Йона отново се отдръпна и той я пусна да си отиде. Тя прекоси стаята, отвори тежката врата и излезе.

— Всичко ще узная за теб, принцесо моя — промълви той.

Когато чу вратата отново да се отваря, Магнъс се обърна нетърпеливо. Но не беше жена, а мъж.

— О, ти ли си?

Кормак се усмихна.

— Само твоят чичо. Да не би да очакваше Елизабет?

Магнъс поклати глава.

— Не й подхожда вече да идва тук. Моята годеница току-що си тръгна. — Чичо му се намръщи и той веднага се разсмя. — Тя не е вещица, нашите хора ще ти разкажат хубави неща за нейната доброта.

Кормак вдигна рамене.

— Така да е. Всъщност тя е доста красива въпреки белега.

— Когато се оженим, ще я помоля да не покрива лицето си. Смятам белега за много интересен.

— Щях да бъда по-щастлив, ако твоят съюз беше с някоя друга, не с викинг. Не мога да се освободя от предчувствията си. Страхувам се от това, племеннико.

Магнъс потупа чичо си по гърба.

— Ти винаги се притесняваш прекалено много.

— Да — усмихна се Кормак, — много години живеем на тази земя.

— Разбирам страховете ти, но никой няма да ни изиграе, за да вземе земята ни. Нито престъпник… нито викинг. Това е моята клетва.

— Ти още мислиш за родителите си и искаш отмъщение. Аз също изживях болката от тяхната загуба. Но ти казвам, време е да оставиш отмъщението назад — за доброто на клана. Има много да се направи за неговата защита.

— Аз не се отказвам от задълженията си, чичо, но няма да спра да търся убийците на майка си и баща си. Това е моята свещена клетва.

 

Йона се разхождаше от външната страна на двора, впечатлена, както винаги, от трудолюбивите шотландци, които трупаха стоките си прецизно, като че ли всеки ден беше последен. Тя идваше да ги гледа и беше променила мнението си, че само викингите знаят да работят добре.

— Вие щяхте да бъдете добра търговка, милейди. Иначе откъде този интерес?

Йона се обърна при тези думи. Елизабет стоеше пред нея, облечена красиво, както винаги. Устните й бяха извити в лека усмивка, но тя забеляза презрителния блясък в очите й.

— Пристигнах с баща си за вашата сватба. Поздравявам ви, милейди, въпреки че се опасявам, че похотливият Синклер няма да ви се хареса на вашата възраст. — Елизабет се усмихна, когато Йона се скова. — И бих казала, че добре правите, като покривате лицето си с воал. Шотландците мразят белезите. Те понякога ги свързват с вещиците. Но едва ли мислят за вас така. — Елизабет се поклони. — Ако ме извините, ще отида в стаята си и ще си почина преди вечеря.

Йона стоеше като закована за земята и в нея кипеше убийствен гняв. Когато видя как Елизабет бутна един слуга от пътя си, тя едва се въздържа да не я настигне и да й удари плесница. Само мисълта какво представление би бил женският бой за околните я възпря. Не искаше никой да помисли, че ревнува.

Тя проследи закръгленото тяло на Елизабет, докато не изчезна от погледа й. Забеляза, че някои занаятчии бяха прекратили работа, за да гледат пък нея. Като им се усмихна мило, тя забърза към двора, където държеше Тор. Нахрани вълка и започна да го дресира, а така забрави за Елизабет от Аскуит или поне така си мислеше.

На следващия ден бе уреден лов и според обичая всички гости, поканени на сватбата, приятели и роднини можеха да участват в него.

Йона яхна своя кон, облечена в кожена риза, която й позволяваше да язди свободно. Изкачи се при групата викинги, за да отвърне на поздравите им.

— Добър ден за лов — каза Айнър, който стягаше коланите на седлото си.

Тя го изгледа критично.

— Не е добре да напрягаш ставите си, стари приятелю.

— Чудесно се чувствам, принцесо. Ще яздя до теб.

— Както и аз — каза Магнъс, който идваше от другата страна.

Айнър повдигна леко вежди.

— Това е ваше право.

Йона беше доволна, че вчерашното раздразнение беше напуснало нейния капитан. Като се усмихна, тя се обърна към Магнъс, но се изненада. Лицето му беше опнато, червенина покриваше скулите му. Тя приближи коня си до неговия.

— Какво ви безпокои, милорд?

— Нищо. — Той скочи долу и хвана Юздите на коня й. — Твоят Айнър може да язди зад теб.

Тя погледна учудено и се опита да вземе юздите, но напразно. Той я отведе настрани.

— Пусни ме, глупчо.

Кенет яздеше до Айнър точно когато Магнъс и Йона минаха покрай тях.

— Като че ли принцесата току-що нарече брат ми глупак. Аз не си позволявам това.

Айнър поклати глава.

— Тя винаги си позволява прекалено много.

Кенет се изсмя.

— За доброто на всички ни, надявам се, че няма да го застреля днес.

— Ще опита — засмя се викингът. — Какъв брак само ще бъде това!

— Като никой друг!

Кенет даде знак на Дъгълд, който вдигна рога, за да повика кучетата, защото бяха забелязали глиган.

— Обзалагам се, че първи ще уцеля, шотландецо.

— Така да бъде, викинг.

Магнъс беше отвел Йона там, където стояха кучетата, готови за сигнал. Тя се опита да го заговори, но той стоеше мълчалив. Накрая насочи вниманието си към Тор, който щеше да участва в лова по-късно.

— Не, Тор, ние няма да се борим с тях — каза му тя.

Магнъс я наблюдаваше, въпреки че сам бе решил да не й обръща внимание. Беше доволен да я види така отпусната сред нейните викинги, спокойна и все пак вдъхваща респект.

— Не мога да разбера как покори Джорди и неговия вълк — каза той.

Тя се обърна и се усмихна.

— Тор беше по-лесен от гърбушкото.

— Сигурен съм в това.

Рогът прозвуча два пъти. Слугите пуснаха кучетата и ловците мигом се втурнаха в галоп надолу към пасището.

Йона не беше виждала такъв ловец като Синклер. Той беше безумен, опасен, необуздан и не се спираше пред нищо. Ездачите пресичаха пътя си, разпръскваха се, образуваха група и отново се пръскаха.

Когато стигнаха равнината, тя се огледа наоколо и видя неколцина шотландци. Магнъс беше далеч. Викингите също. Тя не се опита да ги стигне. Отпусна юздите и скочи. Докато ловът се развихряше, тя завърза коня си за един пън.

Далече от нея, Тор душеше земята близо до една хралупа. Дочу тихото му скимтене. Сигурно някой заек беше успял да го заблуди. Тя се качи на коня си и препусна напред.

Магнъс се огледа наоколо за Йона, но не успя да я намери. Желанието му за лов изчезна и той обърна Персей назад. Изправи се на стремената, но отново не я видя. Тогава улови с поглед някакво движение от гъстата горичка, което приличаше на махане с ръце. Вродената му предпазливост го накара да се приближи внимателно.

— Изгубих те от погледа си — каза някой.

Той погледна назад и видя Айнър да язди вляво от него. Викингът го приближи.

— Магнъс Синклер — повика го носов глас, — имам да ви кажа нещо.

Магнъс се обърна с меч в ръка.

— Покажи се, Джорди. Познах те.

— Мисля, че жената се нуждае от помощ. — След леко потрепване на един клон, мъжът се появи пред него.

Магнъс подсвирна от изненада.

— Много си чист, Джорди Мак’Инали. Да не си паднал в морето?

— О, не. Това свърши жената. Искаше да съм чист, честен и почтен.

Магнъс се засмя и се обърна към Айнър.

— Това е мъжът, когото Йона вкара в правия път.

Капитанът се засмя, като огледа горския човек.

— Знам ги тия викинги — каза Джорди, — всичките ги знам, въпреки че те не са ме виждали.

— Ти говореше за принцесата. Какво има?

— Да, говорех и ще ти кажа това, Синклер. Там са онези, които искат да я убият. Нейната смърт не означава нищо за мен, но от малко хора съм побеждаван и не искам да видя гърба й промушен.

Магнъс скочи от коня. Айнър го последва.

— Кои?

Джорди поклати глава.

— Ако знаех, сам щях да ги убия. — Той посочи следите от краката им. — Докато се криех, чух само думите. Невинаги познавам лицата и гласовете. Но се кълна, че я грози опасност. И теб също, Синклер.

— Къде чу това? Кога? — нетърпеливо извика Айнър, обзет от гняв.

— В гората, в една тъмна нощ. Спях под едно дърво. Събудих се от разговора им и не схванах всичко. Те се изпариха, преди да ги видя. Но видях принцесата и нейния вълк. И сега ще ги видя. — Думите му почти заглъхнаха, когато той изчезна зад клоните.

— Да го последвам ли?

Магнъс поклати глава. Скочи на Персей и го пришпори.

— Не, ние ще я намерим. Веднага.

Йона слезе и се приближи до хралупата, покрита с храсти. Ръмженето на Тор стана по-силно и страшно. Тя се опита да накара звяра да млъкне. Щеше да изплаши глигана, преди да се приготви да стреля. Изведнъж вълкът се изви, хвърли се към нея и я бутна на земята. Нейният вик заглуши свистенето на една прелетяла стрела, която се заби в дървото. Изненадана, тя лежеше и се опитваше да диша спокойно. Тор се обърна и загледа отново към хралупата с оголени зъби, като ръмжеше страшно.

Разгневена от това, че някой неопитен ловец замалко щеше да я улучи, понечи да се изправи. Гласът на Магнъс я спря.

— Стой, където си, Йона! — заповяда той. — Не мърдай, Тор.

— Магнъс! — Йона беше учудена от това, което ставаше. Когато видя стрелата, забита на дървото до главата й, потрепери. Изстрелът беше прекалено близо, за да е случаен.

Магнъс и Айнър разтвориха клоните с извадени мечове, но не откриха никого. Магнъс се върна при нея и я вдигна.

— Не искам да си помислиш, че Тор ме е нападнал — каза тя, като държеше ръцете му. — И не трябва да го наказваш.

— Айнър и аз видяхме стрелата. Бяхме закъснели.

Той я прегърна силно и я целуна по бузата.

— Твоят вълк ще яде от моята чиния, ако иска!

Въпреки че говореше така, Магнъс едва успяваше да овладее вълнението си. Някой се беше опитал да убие годеницата му на Синклерова земя. Той трябваше да открие престъпниците и да ги обеси. Никога досега не беше изпитвал такъв страх за някого.

Йона се изненада, когато Магнъс я сложи на коня си и се качи зад нея.

— Как ще ловуваме така?

— Свършихме за днес. Айнър, кажи на Глен и Кенет за това.

— Добре.

Тя погледна към капитана си и се сепна от неговата ярост.

— Нищо не се е случило. Тор ме спаси — опита се да успокои мъжете Йона.

— Видяхме — каза Магнъс и пое към хълма, като остави Айнър да прибере коня й.

Той правеше опити да заговори, но думите не можеха да преминат през свитото му гърло. Усещаше вътрешностите си като нарязани на парчета от кинжал. Кървава мъст го изпълваше. Искаше веднага да убие този, който беше посегнал на живота й. Под бушуващия му гняв се криеше непознат страх, някаква болка от това, че не би преживял загубата й. Притисна я нежно и силно и се наведе над нея, за да я пази от вятъра.

— Магнъс!

— Аз ще се грижа за теб! — закле се той.