Даян Робинсън
Самотникът и лилията (30)

26.

Гъста мъгла се спусна над Нови Орлеан в деня на погребението на Доминик в една от малките бели гробници на ограденото със стена гробище в края на града. Мястото беше тихо и самотно. Към него се насочиха само петима скърбящи и свещеникът, който следваше ковчега по тясната пътека. Те спряха пред отворената гробница.

Карес трепереше от хладния, влажен въздух. Тя наблюдаваше ято косове, които излетяха от клоните на вечно зеления дъб, стреснати от натрапването на живите в тишината на града на мъртвите. Придърпвайки по-ниско качулката си, за да се предпази от мъглата, тя следваше високата фигура на Филип, Люсиен беше зад нея, а Паскал и Нинон вървяха най-отзад.

Водата беше толкова близо до сушата в колонията, че първите френски заселници я бяха нарекли flottant „плаваща земя“. Повечето мощи трябваше да бъдат в гробници или в подобни на пещи сводести изби, построени в редици, обикновено между стените на гробниците. Всичко това мина през главата на Карес, докато свещеникът започна да говори. Букетът кървавочервени камелии върху ковчега беше единственото цветно петно в мрачния пейзаж на гробището от сиво, бяло и черно.

След като свещеникът приключи, Паскал пристъпи напред, преди наетите за тази цел работници да поставят ковчега в гробницата, и сложи нещо върху полирания дървен капак. Карес видя, че Филип му хвърли убийствен поглед през свитите си кехлибарени очи. Каквото и да беше, той се противопоставяше, но не достатъчно, за да спре Паскал. Тя отмести поглед. Нямаше желание да се взира толкова силно. Някакво странно предчувствие й подсказваше, че има нещо общо с вуду.

Люсиен каза няколко думи на свещеника, след което застана до нея, докосвайки ръката й:

— Ела, няма какво повече да правим тук.

Тя с облекчение се остави да я води край най-различните гробници, някои така сложно изработени, че приличаха на малки къщи, към изхода и към „Рю дьо Тулуз“. Каретата чакаше, а Раймонд беше на мястото на кочияша. Филип повдигна шапката си, за да се сбогува, и се отправи с отсечена стъпка надолу по тясната улица.

— Трябваше да му предложа да го закараме, но самата мисъл да прекарам още известно време в компанията му е повече, отколкото мога да понеса. — Сподели Люсиен, като помогна на Карес да се качи в каретата.

Нинон седна до Раймонд. Паскал бе пожелал да остане сам и да излее скръбта си на гроба на Доминик. Свещеникът яздеше след тях заедно със собственика на погребалната къща и работниците.

— Колко мрачен ден за погребение — потрепери Карес, извръщайки глава от прозореца на каретата, след като напуснаха гробището.

— Казах ти, че не е нужно да идваш — напомни й тихо Люсиен. — След това, което ми разказа, никой не би изисквал от теб, да присъстваш.

— Тя е работила всеотдайно през целия си живот за семейство Сен Амант, а и аз сега съм Сен Амант. Правилно беше да изразя почитта си. — Карес не мислеше, че Доминик бе подредила масичката и бе поставила змията в гардероба й. Не е имала време да извърши и двете неща, преди да умре. Но въпросът, дали те са били поставени по нареждане на Доминик, все още измъчваше съзнанието й.

— Ще посетиш ли Соланж този следобед? — попита Люсиен.

Съпругата на губернатора беше поканила Карес на игра на карти заедно с няколко други видни дами в града.

— Ти искаш ли да отида? — попита Карес, загледана през прозореца.

През тези два дни след смъртта на Доминик атмосферата между нея и Люсиен беше напрегната. Въпреки че предната нощ, той я люби бурно и страстно, което ги доведе до неописуем възторг, сутринта беше излязъл, преди тя да се събуди и отсъства цял следобед, чак до късно вечерта. Наранена и ядосана, тя се престори на заспала, когато той се прибра. Те разговаряха малко, след като се събудиха. Единственото, което й каза беше, че не е длъжна да ходи на погребението на Доминик.

— Ако нямаш желание, не ходи при Соланж — каза й той с онзи студен и далечен глас, който тя ненавиждаше. — Мислех, че ще бъде приятно развлечение след такава потискаща сутрин.

— Може би си прав — размисли неспокойно Карес. За негово учудване, тя едва се удържаше да говори спокойно.

— Ще ти оставя каретата. Моята работа може да се свърши и пеша — отговори й със същия далечен глас.

Той винаги заминаваше по някаква мистериозна работа. Карес хапеше притеснено долната си устна и си мислеше, че това я влудява. Къде ходи? С кого се среща? Какво би могло да държи един мъж далече от дома му толкова време, освен, може би, друга жена? Очите й потъмняха от болка при мисълта, че Люсиен може да има любовница.

— О, вкъщи сме — обяви той, когато спряха пред входа.

Помогна й да слезе и се отправи към вратата. Раймонд и Нинон тръгнаха към задния вход.

Завъртайки ключа в ключалката, той отвори и пропусна пред себе си Карес в мрачното преддверие. В къщата беше влажно и студено. Той изпрати Карес да се стопли до жаравата на камината в салона.

— Мислила ли си за костюма си за бала с маски на Соланж?

Люсиен се поинтересува, като че искаше да подобри настроението, следвайки я в полутъмната стая.

— Не съм имала настроение да измислям костюми — отговори Карес, като му позволи да й помогне да си свали пелерината.

— Ще се състои само след седмица — напомни й той. — Може би мадам Сесил вече има нещо ушито.

— Този бал с маски на Соланж изглежда е събитието на годината.

Карес демонстрираше безразличие. Свали ръкавиците си и протегна ръце към огъня.

— Миналата вечер Соланж изпрати по мене един костюм. Изглежда са й го донесли от Франция преди няколко години. Тя се кълне, че изобщо не го е облякла, след като е видяла, че не е в неин стил. Помислила, че може да ти хареса. Смятам, че истинската причина е малкият размер, макар че бях достатъчно дипломатичен да не й го спомена — сподели Люсиен. — Въпреки това, на теб ще ти стои чудесно, а и мисля, че искаше да бъде учтива.

— Ти си бил със Соланж миналата вечер? — попита Карес с твърд глас.

Тя знаеше, че губернаторът отсъства. Той инспектираше крепостите в Бразилия по устието на Мисисипи.

— Обещах на Пиер-Франсоа да я наглеждам. Ти знаеш колко бързо се отегчава Соланж, а когато е отегчена, може да създаде хаос — говореше той, а в думите му се долавяше острота и неприязън.

— И какви са плановете й за бала с маски? — Попита Карес сдържано, като все още стоеше с гръб към него. Тя се бореше с обземащата я ревност. Беше ли безпътната Соланж причината, която го задържаше с часове чак до късно през нощта?

— Сложни, както обикновено — каза Люсиен със сарказъм в гласа.

Той дори не харесваше Соланж. Защо му трябва да прекарва токова време с нея? Карес си помисли с дълбока въздишка, че изобщо не разбира мъжете.

— Да не съм ти развалил настроението, скъпа? — попита той, като дойде и застана зад нея с ръце върху раменете й и с устни в косите й.

— Защо ми задаваш такъв въпрос? — промърмори тя, борейки се с нарастващата я нужда да бъде близо до него, да се обърне и да потъне в прегръдките му.

— Ти въздъхна толкова тежко — отговори той, обръщайки я срещу себе си.

— Времето стана студено след полъха на пролетта, което се прибави към меланхолията ми — каза Карес, като се отдръпваше от комфорта на прегръдката му, но ръцете му бяха върху раменете й.

— Според мен ще е по-добре да отидеш при Соланж този следобед. Не искам да мисля, че си сама и бродиш из тази голяма къща.

— Разбира се, ти би могъл да останеш и да ми правиш компания. — Тя прошепна тези думи, но се страхуваше, че много добре знае какъв отговор ще последва.

— Бих искал, скъпа, стига да можех, но имам неотложна работа.

Каза й това с извинителен, но твърд тон, нетърпящ възражения. Целуна челото й леко, а ръцете му я обгърнаха здраво:

— Но преди да тръгна, има време да се отбием до нашата спалня.

Той шепнеше в ухото й, а дъхът му беше топла милувка.

— Сега ли? — промърмори тя.

Тих дрезгав смях се откъсна от гърлото й. Чувствеността, която се съдържаше в думите му, повдигна настроението и обувана въображението й.

Точно когато Люсиен се наведе към нея, те чуха трополенето на ботушите на Раймонд по дървения под на дългия коридор. Той идваше от двора, след като беше закарал каретата до конюшнята. Те бързо се разделиха, когато той стигна до отворената врата на салона.

— Извинете ме, мосю, но един прислужник на мосю Сониер чака отвън. Той помоли да предам това съобщение на мадам — обяви Раймонд, като подаде сребърен поднос, в който имаше сгънато писмо запечатано с червен восъчен печат.

— Ивон — каза Карес, протягайки ръка за писмото. Тя бързо го отвори с ножчето за отваряне на писма, което Люсиен взе от бюрото и й подаде.

— Тя добре ли е? — поинтересува се той, щом видя намръщеното й лице.

— Времето й е дошло; изглежда, че бебето няма търпение да се роди — отвърна Карес. — Пиер е изпратил за жена от манастира, но аз обещах на Ивон, че ще бъда с нея, когато времето настъпи. Пиер казва, че тя е обезпокоена от факта, че бебето идва толкова рано. Не трябваше да роди преди края на следващия месец. Трябва да отида при нея — каза му тя, загрижена за приятелката си.

— Разбира се — съгласи се той и се обърна към чакащия в коридора Раймонд. — Налага се да изкарате пак каретата. Мадам трябва да излезе. Кажи на прислужника на Сониер, че мадам ще потегли за дома на господаря му. Той може да язди заедно с вас.

— Благодаря, скъпи. Бих искала да направим това, за което говорихме, но знам, че Ивон е изплашена. Това е първото й раждане и наоколо няма нито една близка жена, за да я окуражава — каза му Карес, а в думите й се долавяше съжаление.

— Прави, каквото е необходимо. — Люсиен беше малко учуден. — Когато се отнася за такива неща, ние мъжете стоим настрана и се прекланяме пред смелостта на жената.

— Трябва да призная, че знам много малко за тези неща, но си спомням, че съм чувала, че винаги трябва да се молим майката да роди лесно.

Карес въздъхна след тези думи. Люсиен взе пелерината й от облегалката на канапето, където я беше оставил. Той обви раменете й с дрехата и я завърза нежно около врата й. Взе от масата ръкавиците й, повдигна едната й ръка до устните си и я обърна, за да целуне чувствителната й длан. Тя потръпна от възбуда, а той й сложи ръкавиците й ги издърпа до ръкава й.

— Ти затрудняваш тръгването ми — каза тя с дрезгав шепот.

— Аз възнамерявам да направя така, че никога да не ти бъде лесно, моя красива съпруго.

Той сложи и другата й ръкавица. Наведе се и докосна разтрепераните й устни с горещата си уста:

— До скоро.

— Да, до скоро — прошепна тя щом той отдръпна копринения си мустак от бузата й, след което вдигна качулката й и я постави като ореол върху златистата й коса.

— Предай поздравите ми на Ивон и Пиер — каза Люсиен, като й помагаше да се качи в каретата.

Преди да затвори вратата, тя повдигна ръка до устните му за сбогом. Имаше някаква странна тъга в тези тъмни очи. След това той затвори вратата.

Карес се наведе напред, за да може да гледа през прозорчето на каретата и се втренчи в него, застанал без плащ и шапка в мъглата. Внезапно предчувствие, че няма да го види скоро, я осени. Вдигайки ръка, тя изтри запотеното стъкло, за да хвърли последен поглед на красивата му мъжествена фигура, преди да завият зад ъгъла и той да изчезне от погледа й, изгубен в сивия облак, който покри тесните улици на Нови Орлеан. Тя се облегна назад, тихо произнасяйки молитва, за да не се сбъднат предчувствията й. Надяваше се те да са следствие на нервната криза, причинена от тъжните събития тази сутрин.

С островърхия покрив и широката си тераса „Рю дю Мейн“, къщата на Сониер, беше оазис от топлина и светлина в мрачния февруарски следобед. На почукването на Карес отвори самият Пиер.

— Колко мило, че дойде. Сигурен съм, че Ивон ще бъде толкова щастлива — каза той, поемайки пелерината й. — Ела, тя е тук, отзад, със сестра Ксавие.

Вилата беше като много други в града — четири квадратни стаи на втория етаж, които се отваряха една към друга, както в Сан Рьогре. Долният етаж бе тухлен и се използваше за складово помещение. Всяка стая на горния етаж имаше и врата към предната или задната веранда. Отделни постройки осигуряваха жилищата на прислугата и кухнята, разположени в оградената със стена градина.

Карес чу стоновете на Ивон като следваше Пиер през елегантно мебелираната гостна към господарската спалня. Оранжево-сини пламъци танцуваха в камината, разположена срещу покритото с балдахин, черешово легло. Червено-белите цветове на спалното бельо и покривката на леглото по някакъв странен весел начин контрастираха със звуците на болка, които идваха от леглото.

— О, добре, мадам Сен Амант е тук, малката ми.

Сестра Ксавие се размърда от мястото си до леглото, където даваше на зачервената млада жена подсладена вода с лъжичка, за да поддържа силите й за изпитанието.

— Как се справя тя? — попита Карес, щастлива, че вижда тук старата си учителка от манастира на урсулинките.

Монахините ръководеха болницата в Нови Орлеан и израждаха всички бебета в колонията. Викаха лекар само ако раждането беше особено трудно, иначе те бяха достатъчно опитни при изражданията. А лекарят обикновено беше военният хирург.

— Нашата Ивон се справя доста добре. Тя е здрава млада жена и всеки може да види, че бебето няма търпение да се появи на бял свят — отвърна сестра Ксавие.

Внимателната монахиня гледаше малкия часовник, поставен до леглото, засичайки продължителността на контракциите, които принуждаваха пациентката й да се извива като дъга в леглото. Ръцете на Ивон мачкаха ленените чаршафи, докато се въртеше и гърчеше от болка на всички страни.

Веднага след като контракциите спряха, Карес потопи парче лен в купата с вода и избърса зачервеното лице на приятелката си. Ивон лежеше изтощена, като си отдъхваше и подготвяше за следващата контракция.

Щом монахинята излезе за момент от стаята, за да донесе още вода, Ивон погледна Карес с лека закачка в ясните сини очи и прошепна:

— Не е така забавно бебето да излезе навън, както да влезе вътре.

— О, Ивон, сестра Ксавие не трябва да чува, че говориш такива неща — каза Карес, усмихвайки се на приятелката си.

— Никога няма да погледна това пак, без да се разтреперя.

Ивон посочи към тясната кушетка с ниско извити спираловидни рамене, която стоеше в единия край на леглото.

Когато моментът на раждането настъпеше тя щеше да бъде преместена върху леглото за акуширане. Тези прибрани рамене, в края на кушетката щяха да се отворят и да се спуснат отстрани и Ивон щеше да се държи за тях, за да й помогнат да изкара бебето на бял свят. Всяка господарска спалня имаше такова нещо, съхранявано до леглото.

След това Ивон не можа да продължи да говори, тъй като последва нова контракция. Карес взе ръката й, а монахинята засече времето. На Карес й се струваше, че контракциите продължават все по-дълго и стават все по-чести.

— Справяш се прекрасно, малката ми — каза на извиващата се от болки жена, сестра Ксавие. — Няма да продължи много.

— За мен няма да е достатъчно бързо, сестро — простена Ивон, сграбчвайки пръстите на Карес.

Дъждът се засилваше, докато трите жени, свързани от ритуал, стар колкото света, чакаха природата да си свърши работата. Пиер идваше до вратата през няколко минути, за да се увери, че всичко върви както трябва, след това сестра Ксавие се връщаше до леглото, за да засече последната контракция.

— Кажи… кажи ми някоя клюка — въздъхна Ивон, обръщайки се към Карес в края на една извънредно силна контракция. — Нещо, което да отвлече мислите ми от следващата…

Карес й разказа за планирания от Соланж бал с маски и те се закискаха над вероятния й избор на костюм, независимо от неодобрението на добрата сестра. След това Ивон беше обхваната от нова, още по-продължителна болка.

— Още няколко такива, малката ми, и си готова за леглото за раждане — каза монахинята на изтощената бъдеща майка.

— Благодаря на добрия Господ — прошепна Ивон. — Мисля, че не ми останаха много сили.

— Ще донеса още лен и ще говоря със съпруга ти — рече монахинята и се упъти към вратата.

— Бързо ми разкажи, преди тя да се върне и болката да започне отново, за убийството на Доминик — едва изрече Ивон. — Пиер е чул за това на пазара. Вярно ли е, че е била вуду магьосница и са видели бял мъж да напуска дома й същата сутрин?

Карес погледна приятелката си смаяна, но преди да успее да попита нещо, контракциите започнаха отново. Те не престанаха, докато стоновете на Ивон не се превърнаха във викове. Тя започна да се напъва, както й бе казала сестра Ксавие.

— Време е, малката ми, ще те преместим за твоето освобождаване — каза монахинята.

С помощта на Карес тя я премести върху тясната кушетка.

Самата Карес стоеше безпомощна, докато Ивон се държеше за подпорите на кушетката и се напъваше при всяка контракция. Стоновете й бяха дълбоки и постоянни, но сестра Ксавие не виждаше нищо нередно в това, а я окуражаваше с висок глас. Ивон забрави всичко, когато се показа главата на бебето с кичур оранжево-червена коса. След това малко, добре оформено телце се плъзна в чакащите ръце на сестра Ксавие.

— Имате чудесен син! — обяви монахинята.

По лицето на Карес се стичаха сълзи. Детето плачеше силно, а косата му имаше същия цвят като на майка му.

По-късно, след като Пиер видя сина си и придружи сестра Ксавие до изхода, Ивон лежеше в леглото си, облечена в чиста нощница, а бебето, увито в пелена, беше в ръцете й. Тя погледна Карес и каза:

— Личи си, че е мой, виж тази коса. Не мога да повярвам, че нещо толкова сладко може да причини толкова болка — въздъхна тя.

Погледна към Карес и попита притеснено:

— Нали не казах нищо вулгарно в присъствието на сестрата? От болка не мога да си спомня нищо.

— Не, въпреки че мисля, че сестра Ксавие е чувала по време на ражданията неща, които биха накарали и моряк да се изчерви — изрече Карес, докосвайки с преклонение мъничките пръстчета на бебето.

— Радвам се, че беше тук, Карес — каза Ивон и се прозя.

— Аз също се радвам, но мисля, че сега и двамата трябва да отдъхнете — нежно отвърна Карес. — Лека нощ и приятни сънища.

Докато тя стигна до вратата, и Ивон, и бебето заспаха. Пиер се изправи от стола си до огъня и й се усмихна уморено:

— Ще позвъня на кочияша ти. Той вечеря заедно с моите слуги в кухнята. Но мога да ти предложа късна вечеря. Аз не съм вечерял и ще се радвам на компанията ти.

— Да, това звучи чудесно — съгласи се Карес, установявайки, че не е яла от сутринта. Тя имаше и друг мотив, искаше да го попита какво е чул за убийството на Доминик. Изказването на Ивон измъчваше съзнанието й целия следобед и вечерта.

Една прислужница им донесе димящо гърне с бамя, пресен препечен френски хляб, прясно масло, а също и бутилка вино. Вкусната храна и виното разтовариха съзнанието на Карес и възвърнаха силите й. След като вдигнаха тост за новороденото и преминаха на сиренето и плодовете от Сент Доминго, които прислужницата бе донесла за десерт, Карес реши да попита Пиер какво е чул за смъртта на Доминик.

— Не много, наистина, само няколко клюки в кафенето и на пазара. Тя е била заклинателка, с известна власт в града, поне така казват — отвърна той, повдигайки широките си рамене. — Но животът тук няма стойност и много от убийствата никога не се разкриват в Нови Орлеан. В кафенето говореха, че някой я е убил, за да й затвори устата, тъй като знаела много тайни за важни личности в града. Изглежда е имала доста последователи от обкръжението на губернатора.

— Ивон каза, че си чул, че са видели висок французин да напуска къщата й същата сутрин, когато е била убита — каза Карес, надявайки се, че не е разбрала приятелката си.

— Няколко деца, които играели на улицата, се кълнат, че са видели такъв човек, но никой не може да бъде сигурен — рече той, като се облегна и отпи от виното си. — Ще ти дам един приятелски съвет, Карес, и се надявам да го приемеш заради собствената си безопасност. Забрави за Доминик. Винаги е опасно, когато французойка се забърка с вуду. Остави тези неща.

— Не мисля, че имам друг избор. Полицията не се интересува от разкриването на убиеца — сподели Карес с гримаса на отвращение.

— Така е по-добре, повярвай ми — каза той с вещина. — Този мъж, ако изобщо има такъв, никога няма да бъде разкрит, а ако бъде, нищо не може да се докаже.

Този разговор преминаваше непрекъснато през съзнанието на Карес, докато пътуваше от къщата на Сониер до дома си. Ако има такъв човек, той никога няма да бъде заловен, бе казал Пиер, но тя имаше ужасното подозрение, че й е известна самоличността на този мъж. Почувства, че нещо в стомаха й започва да се надига и да й прилошава, докато гледаше тесните, мокри от дъжда улици. Само тук-там някоя светлинка от прозорец или от отворена врата на кафене, разкъсваха покривалото на тъмнината.

Мислите й се върнаха пак към сутринта, когато бе убита Доминик. Същата сутрин Люсиен й каза, че излиза да свърши нещо, което не може да чака. Дали то не беше, за да накара Доминик да замлъкне завинаги? Тя не можеше да не си спомни какво й каза Луиу — говореше се, че Доминик е видяла мъжа, който е бил с Аурора в нощта, когато е умряла. И когато Люсиен е казал на Доминик, че трябва да напусне, дали тя не го е заплашила, че няма да мълчи повече? Дали нейният съпруг, мъжът, който обичаше с цялото си сърце и душа, не бе убил и двете жени?