Даян Робинсън
Самотникът и лилията (22)

19.

Нямаше представа какво я събуди. Люсиен дишаше бавно и отчетливо до нея. Стаята бе тъмна, като се изключи светлината от нощната лампа на масичката, до леглото.

И тогава Карес чу това, което я бе събудило. Музика. Клавесинът в салона свиреше толкова тихо, че би си помислила, че си въобразява, но колкото по-дълго слушаше, толкова повече се убеждаваше, че е истина. Тя се опита, но не можа да го изхвърли от съзнанието си. Някой искаше да я накара да мисли, че призрак обитава тези стаи и по този начин да я отстрани. Но те грешаха, помисли си ядосано. Тя реши да я хване на местопрестъплението, понеже бе сигурна, че знае кой дирижира този фарс.

Измъквайки се от леглото, без да събуди Люсиен, наметна халата си и на пръсти прекоси стаята. След като отвори вратата на кабинета, чу музиката по-ясно и се увери, че идва от салона. През високите френски прозорци светеше луната, което й позволи да прекоси кабинета лесно и да стигне до вратата на салона. Застанала до нея, тя заслуша тъжната мелодия — любовна песен, често изпълнявана във Версай. Ако музикантката възнамеряваше да я изгони от Сан Рьогре, или да разстрои психиката й като на предишните две господарки, тя грешеше.

Поемайки дълбоко въздух, Карес бавно натисна дръжката. Бавно надникна вътре, опитвайки се да види кой седи зад клавесина и изнася среднощния концерт. Стаята обаче беше тъмна. Виждаше само силует в някаква белезникава дреха и поток черна коса.

Разкъсвана от нерешителност, Карес стоеше до полуотворената врата и се опитваше да събере смелост, за да се изправи лице в лице с музикантката — фантом. Тя стигна твърде далече, мислеше Карес. Този момент може би бе единственият й шанс да свали маската от персоната, която полагаше всички усилия да я накара да мисли, че духът на Аурора все още населява тези стаи.

Тя бутна вратата и се плъзна в салона, разколебана за момент от мрака. Някой бе спуснал завесите и те закриваха лунната светлина. Единственото осветление идваше от тройния, сребърен свещник, поставен на масата зад свирещия. Движейки се бързо, тя пресече стаята и застана до високата фигура с дълга черна коса, облечена в бял халат.

— Ти дойде при мене — тихо й промълви гласът, оставяйки я занемяла от учудване.

Гласът не беше женски, а съвсем мъжки.

— Кой… кой сте вие? — едва изрече Карес, докато фигурата бавно се обръщаше към нея.

— Сигурен бях, че ако свиря ти ще дойдеш при мен.

— Филип! Това си ти! — въздъхна Карес с облекчение и удивление.

Той стана от мястото си. Облечен бе в халат, без напудрената перука, със собствените си коси, които се спускаха дълги и тъмни по раменете му.

— Не можах да заспя и дойдох тук. Скъпа, можех само да се надявам, че ще ме чуеш и ще дойдеш — каза той, а тесните му кехлибарени очи блестяха с онова странно, лъстиво желание, което Карес бе забелязала и преди в погледа му.

— Не, ти не разбираш — запротестира тя, когато той се приближи до нея.

— Не е необходимо да се преструваш, скъпа — каза Филип, понечвайки да погали косата й, която падаше свободно по раменете. — Такава рядкост, какъв цвят!

— Моля те, не искам да те нараня, но мислех… мислех си… — Карес бе неспособна да продължи. Какво би могла да каже? Да признае, че го е помислила за призрак или за Доминик, преструваща се на духа на Аурора? Ще прозвучи налудничаво.

— Ти си срамежлива, разбирам. Тя също бе срамежлива — продължи той, като погали косата й и ръката му се спусна към бузата й.

— Не! — противопостави се Карес и протегна ръка, за да отблъсне неговата, но той я улови и вдигна към устните си.

— Преча ли? — откъм вратата се чу студен, горчив глас.

Карес се обърна, без да може да изтръгне от гърлото си нито звук. Люсиен стоеше, привел рамене и наблюдаваше с пламнал поглед, който я изпепеляваше със силата на болката и мъката му. Тя направи няколко несигурни стъпки към него, ръката, която Филип бе понечил да целуне, висеше като отсечена.

— Изглежда си въобразяваш нещо относно жена ми, Дюбрюл — каза Люсиен, а гласът му, въпреки, че беше нисък и под контрол, бе студен и рязък.

— Не е това, което изглежда! — изрази протеста си Карес, като се приближи и застана пред него.

— Върви в спалнята! — нареди той с глас, който не позволяваше възражения. — Ще дойда след минута.

Отношението му я разяри. Той си позволяваше да я съди, без дори да я изслуша. Споменът за чувствения му танц с Иси в селището Чоктоу внезапно изникна в съзнанието й и засили яда й.

— Ти си глупак! — отсече тя, изпълнена с възмущение. После, без да се обръща назад, излезе от стаята с високо вдигната глава.

Тя не можеше да знае колко много приличаше на Аурора в този миг или че тази сцена се е случила и преди седем години. Но двамата мъже знаеха. Това предизвика в сърцата им болка и разкъсващи спомени, бликнали като кръв от разтворена стара рана.

Карес изтича през кабинета към спалнята, тръшкайки вратите след себе си, с което изливаше гнева си към съдбата и към Люсиен. Тя не можеше да контролира събитията от тази нощ. Те се превърнаха в трагично недоразумение.

Хвърляйки се върху леглото, тя копнееше единствено за първата утринна светлина, когато щяха да напуснат Сан Рьогре. Тук нищо не бе такова каквото изглеждаше.

— Филип се прибра в стаята си. Той казва, че нищо не е било преднамерено. Ти просто си се появила, като си чула музиката. Истината ли казва той? — арогантното държание на Люсиен едновременно я ядосваше и нараняваше нещо дълбоко в нея.

— Ще повярваш ли на това, което казвам, или ще си направиш собствени заключения? — попита тя уморено, като се обърна, за да го погледне в очите.

— Ти си моя, никога не забравяй това! — каза той. Дрезгавият му глас безспорно съдържаше предупреждение. Той се наведе и я сграбчи за раменете, издърпа я от леглото и я притисна до себе си.

Карес го гледаше втренчено и се опитваше да се бори с нежеланата възбуда, която се смеси с яда й. Топлината на тялото му, мускулестите гърди, твърдият стомах, дългите му крака говореха друг език, различен от яростта.

— Сърце мое, не ме гледай така! — изстена той, сграбчвайки я в прегръдките. Устата му, твърда и търсеща, се насочи като яростен похитител към нейната.

Ръцете й се обвиха около врата му и тя отвърна равностойно на целувката му. Изглеждаха така, като че ли бе възможно да излеят гнева си в една яростна целувка. Горещи устни върху горещи устни, без почивка.

След това Люсиен я събори върху пухения дюшек и с едно движение разкъса нощното й одеяние. Стон на възбуда се изтръгна от гърлото й. Когато той зарови устни в копринените, интимни къдри между бедрата й, тя го притисна по плътно и извика: Любов моя!

Тя се заизвива под горещите му устни в спиралата на екстаза, а ръцете й го подтикваха, като се впиваха в раменете му. Извивайки се, за да усети всеки нюанс, потъна в насладата, която само той можеше да й даде.

Люсиен не можеше да чака повече, за да усети горещата й обвивка около себе си, да я вземе отново и отново. Вдигнал глава, той разтвори широко бедрата й и със стон влезе в нея. Бавно вкусваше с наслада всеки тласък.

— Ти си моя сега и завинаги, Карес! — шепнеше с пресипнал от емоции и желание глас, движеше се по-бързо, нахлувайки в нея, като че ли страстта можеше да прогони всяка мисъл за друг мъж.

— Говори ми, произнеси името ми, говори ми! — нареди той със стон, който идваше дълбоко от сърцето му.

— Аз съм твоя… Люсиен… Завинаги!

Думите се изтръгнаха от нея, когато я доведе до кулминацията. След това само трепетни стонове, предизвикани от екстаза и доволството, се откъсваха в тъмната нощ, когато и той се присъедини към нея, за да сподели изпълващото влюбените чувство, които са намерили другата половина от душата си.

Той я притисна в стоманена прегръдка, след като дълбоките им чувства ги оставиха да се отпуснат с изтощени умове и тела. Те нямаха представа, че не всички спят в Сан Рьогре и че отвън, но дългата веранда крачеше самотна фигура, която можеше единствено да завижда на вечния им съюз, и да крои планове как да го разруши.

Ранната утринна светлина събуди заспалото домакинство и скоро коминът на кухнята запуши, а Зои се зае с приготвянето на закуската. Фантин, развълнувана от мисълта, че заминава за Нови Орлеан, помагаше на господарката си да се облече, а господарят се бръснеше до поставката за бръснене в тоалетната стая.

Люсиен нямаше търпение да тръгнат. Въпреки че Нашоба и хората му лагеруваха в двора на конюшните, той щеше да бъде сигурен за безопасността на Карес само като пристигнат в Нови Орлеан. Бруно обикаляше в краката му и изглежда знаеше, че този път ще му бъде позволено да придружи господаря си.

Карес се изкъпа бързо, нетърпелива до замине също като Люсиен. Събитията от предишната нощ, както и нападението на индианците бяха изопнали нервите й до краен предел. Тя се чудеше дали Филип вече е потеглил за Шен Верт. Ще бъде нахално, ако все още е тук. Казвайки на Фантин да донесе кошница за Бланш, тя изхвърли Филип от съзнанието си, заета и без това с най-различни подробности около внезапното им заминаване.

Утринното слънце изливаше потоци светлина, когато Люсиен и Карес тръгнаха към кея с Бруно по петите им, следвани от Доминик и Фантин, която носеше кошницата с Бланш. Филип беше тръгнал призори за плантацията си.

Карес си помисли, че всичко изглежда толкова спокойно, докато се качваха на чакащия ги плоскодънен кораб и хвърли поглед назад към елегантната къща, която бе окъпана в светлината на утринното слънце. Ужасът от предишния следобед бе изчезнал като лош сън.

Работниците се трудеха в полето под наблюдението на надзирателя и хората му, от комина на кухнята излизаше пушек, една прислужница носеше съдове от затоплената кухня на първия етаж до помещението за миене. Всичко изглеждаше съвсем нормално, но погледът й се премести върху верандата на втория етаж и се плъзна по двойния дъб до клона, който се извиваше съвсем близо до заключената врата на стаята на Аурора. За миг сърцето й спря. Стори й се, че вижда фигура до френския прозорец с бързо преминаване на бяла дреха. Тя тръсна глава, за да се освободи от тези фантазии и се обърна.

— Мадам, случило ли се е нещо? — попита Доминик с мек, заинтригуван глас.

— Нищо, абсолютно нищо — отвърна Карес и се премести до парапета, където стоеше Люсиен и разговаряше с африканеца, обучен да управлява кораба.

— Готови сме да потеглим, скъпа моя. Ако си забравила нещо, сега е моментът да изпратиш да ти го донесат — закачи я Люсиен, опитвайки се да разведри обстановката.

Ексцесиите от предната нощ и почти мъчителното правене на любов бяха оставили известно неудобство между тях.

— Потегляме! Готова съм за калните, претъпкани улици на Нови Орлеан — каза му тя усмихнато.

Бруно тичаше от единия до другия край на кораба, докато екипажът африканци го насочваше към бързото течение на Мисисипи. Пътуването надолу по реката бе лесно за екипажа, след като веднъж се включи в течението на реката. Необходимо бе само да се поддържа правилната посока.

Когато преминаваха покрай един завой на реката, Карес си помисли, че вижда силуетите на няколко войни чоктоу между дърветата на гъсто залесения бряг. Застанала до реята, тя присви очи срещу блясъка на слънцето, отразен в неспокойните води на Мисисипи. Наистина ли видя отряд войни, или това беше само плод на умореното й въображение?

— Какво има, мила? — попита Люсиен, като се приближи и застана до нея.

— Стори ми се, че видях нещо между дърветата — повтори на глас мислите си тя. — Но не съм сигурна.

— Какво си мислиш, че си видяла?

— Приличаше на отряд войни чоктоуси — каза тя, свивайки вежди.

— Сигурен съм, че грешиш — отвърна Люсиен.

— Какво ще кажеш за Ивон и Пиер? Страхувам се за тяхната безопасност — сподели Карес, хапейки притеснено устните си.

— Дюбрюл каза, че снабдителният кораб спира във всяка плантация да предупреди заселниците. Сигурен съм, че семейство Сониер също е алармирано. Пиер е опитен мъж и ще разбере сериозността на положението — опита се да я успокои той, но по напрегнатото му изражение тя разбра, че също е загрижен.

— Май има някой във водата пред нас — Куито, капитанът на кораба, посочи нещо на Люсиен, като дойде и застана до него.

Те погледнаха в указаната посока, където една висока фигура в пирога бе изложена на опасността да бъде ударена от техния много по-голям плавателен съд. С приближаването си до тясното кану те установиха, че мъжът в него им е познат.

— Боже мой, това е Дюбрюл! — изрече Люсиен. — Трябва да е имал неприятности в Шен Верт, за да се опитва да избяга с пирога. Нареди на хората да ни измъкнат от течението и да спуснат котва, за да можем да го качим на борда. Искам да разбера какво се е случило в Шен Верт.

Маневрата за изтегляне на кораба от бързото течение бе опасна, но умело изпълнена от Куито и екипажа му. С облекчение, което се четеше по лицето му, Филип Дюбрюл се изкачи на борда, след като бе уловил хвърленото му въже. Мъжете изтеглиха пирогата му на палубата.

— По-добре да се махаме оттук. Няколко банди от Чоктоу обикалят по брега на коне и искат да пролеят френска кръв — предупреди ги Филип, докато изваждаше пушката си от дъното на пирогата. — Мога ли да пийна малко бренди?

Люсиен даде знак на Куито за потегляне и се обърна към Филип:

— Брендито и чашите са вътре в кабината. Ако това, което казваш, е истина, за Карес ще бъде по-безопасно да стои там, докато стигнем Нови Орлеан.

Филип кимна в знак на одобрение, а погледът му се задържа върху Карес по-дълго, отколкото изискваше учтивостта, преди да се отправи към кабината. Люсиен се намръщи и по твърдо очертаната му челюст затрепка мускул, докато гледаше след нежелания гост.

— Изглежда няма да можем да се освободим от компанията на Дюбрюл — каза нервно той, подавайки й ръка, за да я придружи до кабината. Тя постави ръката си върху неговата и тръгна без коментар, последвана от Бруно.

Изглежда предупреждението на Филип бе напълно валидно. Едва успяха да затворят вратата на кабината след себе си, и три стрели се забиха на палубата. Като чу виковете на екипажа Люсиен бутна Карес на пода. Грабна една пушка от стената и се премести до едното малко прозорче. Другото вече беше заето от Филип.

— Стой долу, скъпа! — извика Люсиен, а през това време дъжд от стрели се изсипа върху кораба откъм гъстата растителност на брега.

Карес лежеше с глава върху една чанта и с ръка около врата на Бруно, който усещаше опасността. Тя се опита да се бори със сковаващия я ужас, обземащ я заради виковете и стоновете на хората от екипажа, които бяха ранени и умираха отвън, на палубата. Мисълта за Доминик и Фантин, намиращи се на долната палуба, беше ужасяваща. Тя слушаше отчаяните заповеди на Куито, който караше останалите живи роби да гребат по-бързо, за да могат да се включат в спасителното течение. Можеше само да се надява, че жените са намерили добро прикритие. В кабината отекваха само звуците от изстрелите на мъжете и тези от зареждането на пушките, след всеки изстрел.

Изведнъж на Карес й хрумна, че може да се бори много по-успешно със страха си, като върши нещо, отколкото ако лежи на пода. Тя остави Бруно и се насочи към мястото, където бяха окачени пушките. Изправи се за момент и свали единствената останала пушка и рог с барут. Бързо я зареди и, движейки се приведена, се насочи към мястото, където стоеше Люсиен. След като той стреля и се наведе да зареди тя му подаде заредената пушка, която бе свалила от стената, взе от ръцете му празната пушка и се зае със зареждането й.

— Прекрасно, скъпа моя! — каза той и усмивка на възхищение премина през устните му, преди да се обърне пак към прозореца.

Карес се стремеше да зарежда колкото може по-бързо, като така загуби представа за времето в разгара на битката за оцеляване и почувства, че страхът й намалява. Странно спокойствие я обзе, като й позволи да се отдаде изцяло на отговорната задача.

След известно време, което изглеждаше цяла вечност, корабът заплува все по-бързо, което им показа, че трябва да са хванали могъщото течение на Мисисипи. С помощта на реката скоро щяха да бъдат извън обсега на индианците.

— Да не си ранена? — попита Люсиен, като се извърна от прозореца и погледна към мястото, където седеше тя, с рог с барут в скута си и сажди по бузите. Сламената й шапка лежеше смачкана на пода.

— Свърши ли? — отвърна тя и се облегна на стената.

— Засега, но не трябва да си позволяваме да спираме по пътя. Страхувам се, че няма да можем да се отбием в имението Бон Шанс — каза той с тъжен, но твърд поглед. — Ако са нападнати, ние не можем да им помогнем. Твърде уязвими сме. Дори няма да имаме възможност да намалим скоростта, за да видим как стоят нещата. В никакъв случай не трябва да изпускаме течението и да плуваме близо до брега. Съжалявам, скъпа.

— Прав си, знам — рече тя с въздишка и избърса с ръка очите си, решена да не допуска сълзи.

Можеше само да се моли Ивон и Пиер вече да са потеглили за Нови Орлеан.

— Ако, на път за вкъщи от Сан Рьогре не бях забелязал следите по дигата, ако не бях се притеснил и не бях внимавал, щях да попадна право в капана. Мога само да се надявам, че надзирателят и хората ми са добре. — Филип размишляваше на глас, седнал изтощен върху обърнат варел.

— По-добре да видя какво става на палубата — отговори Люсиен и се насочи към вратата.

— Чакай! Идвам с тебе — скочи на крака Карес. Тя го последва на палубата, където лежаха телата на двама роби, потънали в локва кръв. Почувства, че й се повдига и изтича до парапета, където повърна в бурните води на реката.

— Върни се вътре, скъпа. — Люсиен застана до нея и избърса устата й с носната си кърпа, след като тя свърши. Извади от джоба си сребърен флакон, отвори го и го поднесе към устните й.

— Добре съм — промълви тя, след като пое голяма глътка от брендито и изчака да затопли и успокои стомаха й. — Трябва да проверим дали Фантин и Доминик, са добре, а също и Бланш.

— Моята храбра, упорита лилия! Толкова много сила в такова крехко тяло! — прошепна той, като изтри с нежност една сажда от бузата й.

В черните му очи се четеше възхищение и желание към нея. За него тя никога не е била по-красива, отколкото в този момент, изправена, с решително вдигната брадичка, с изпокъсана и измачкана рокля, с разбъркана руса коса, с черни сажди и следи от сълзи по бузите.

— Луизиана е само за силните — каза тя с печална полуусмивка. — Ти ми каза това веднъж и беше прав.

— Мадам, мосю, помогнете ми! — извика Доминик от мястото, където бе коленичила зад няколко съборени варела.

Забързани към нея, те видяха проснатото тяло на хубавата Фантин със стърчаща от гърлото стрела. Жалното мяукане на Бланш от кошницата до мъртвото момиче изразяваше и чувствата на Карес. Идваше й да завие от болка за загубата на този млад живот заради вината, която чувстваше, понеже младата прислужница тръгна с тях за Нови Орлеан по нейна молба. Тя беше виновна, че Фантин лежеше мъртва, убита от случайна стрела.

— Нищо не можем да направим, Доминик. Тя е умряла моментално — каза Люсиен, като съблече жакета си и покри с него бездиханното тяло на Фантин.

— И аз помислих същото, мосю — тъжно промълви Доминик. — Тя изпадна в паника. Казах й да лежи долу и нищо нямаше да й се случи, ако ме беше послушала. — Жената се изправи на крака и се приближи до Карес: — Елате, мадам! Ще влезем вътре в кабината. Слънцето е силно, а вие сте си загубили шапката.

Също като дете, Карес позволи на Доминик да я отведе от тялото на Фантин. Тя спря само, когато забеляза, че преминават покрай пустия док на Бон Шанс. Отиде до парапета и се втренчи в изоставените земи, без следа от човешко присъствие. През дърветата къщата изглеждаше празна и затворена.

— Те са заминали, мадам, приятелите ви са напуснали — увери я Доминик. — Елате, ще отидем в кабината да отдъхнем. Ще ги видите в Нови Орлеан.

Останалата част от деня Карес прекара в затворената, задушна кабина в плетен, люлеещ се стол. Доминик не се отдели нито за миг от нея, освен, за да донесе кошницата с Бланш. Люсиен и Филип разказваха истории за други пътувания нагоре и надолу по реката, за предишните времена в колонията, когато нападенията на индианците били многобройни. Те продължаваха да настояват, че това е необичайно и е резултат от провала на Водрюл в политиката с индианците.

Карес гледаше с безразличие танцуващите прашинки в идващия от прозореца слънчев лъч. Беше видяла предостатъчно. Бе станала свидетел на твърде много насилие. В момента искаше само да се носи по течението, без да мисли, без да чувства.

Небето стана бледолилаво от падащия здрач, а хоризонтът се обагри във виолетово и розово, когато Люсиен извади Карес от летаргията, за да го придружи на палубата. Тяхното разбиващо нервите пътуване беше към своя край. Пред тях се виждаха кубетата на църквата Сент Луи, изпъкващи през сиво-виолетовата есенна мъгла.

— Виж, скъпа, Нови Орлеан — посочи й Люсиен кубетата, докато си проправяха път през претъпканото пристанище към кея за плоскодънни кораби близо до пазара.

— Как мечтаеше Фантин за това пристигане — каза тихо Карес.

— Опитай се да не се чувстваш отговорна за смъртта й. Това няма да я върне — отвърна Люсиен, обви кръста й с ръка и я притегни към себе си. — Тук животът е труден, скъпа, никой не може да го отрече. Затова трябва да се наслаждаваме на кратките мигове, които съдбата ни отпуска. Не искам да звучи грубо, но това е истината. Може би за това в Нови Орлеан се живее за мига. Сред такава дива природа, в такъв климат, смъртта никога не е много далеч, така че да изживеем живота си докрай. Всеки час живот, е час откраднат от вечността.

В гласа му и в тъмните очи, който я гледаха с нежност, имаше меланхолия.

— Тъжно е, но мисля, че има истина в това, което казваш. Усещах го дори когато бях в манастира. И, разбира се семейство Водрюл приспособява живота си към това правило — произнесе Карес, като потръпваше в силните ръце на Люсиен.

— Какво има? — попита нежно той.

— Стара поговорка, нещо за усещането, че някой се разхожда върху гроба ти — размишляваше тя.

— Стига с тези нездрави разговори — настоя меко той. — Ти си в безопасност в Нови Орлеан. Припомни си миналата нощ — тук гласът му се превърна в дрезгав шепот, звучащ до слепоочието й, — ти си моя и аз отказвам да позволя на някого или на нещо да те отнеме от мен.

Той я притисна по-силно до себе си, а пурпурните сенки на нощта се спуснаха над дока. Бяха пристигнали.

Независимо от обещанието на Люсиен, Карес имаше странното предчувствие, че не е толкова просто. Ръката й се плъзна към джоба на роклята и докосна кожената кесия на Луиу. Индианката й бе обещала, че амулетът ще действа срещу онези, които биха й причинили зло в Сан Рьогре. Зачуди се дали тази магия ще я предпазва и в Нови Орлеан.