Даян Робинсън
Самотникът и лилията (25)

21.

— Няма да обсъждаме нищо тук, на улицата — отговори Люсиен, свали плаща си и го уви около нея. Ела!

Когато плащът покри раменете й, тя усети слаба миризма, която за миг я върна в килията на затвора Ла Салпетриер. Миризмата беше толкова силна, че тя не можа да помръдне.

— Какво има? Не можеш ли да вървиш, мила моя? — попита загрижено Люсиен, забравил всичко друго, освен физическото й състояние.

— Не, мога… аз мога да вървя. — каза бавно Карес, увивайки по плътно с пелерината треперещото си тяло.

— Скъпа, нека побързаме към къщи и към топлината на огъня — нареди Люсиен, хвана я за ръка и я поведе по влажните, хлъзгави дъски на уличната настилка към градската им къща.

Нощем в Нови Орлеан нямаше незаключена къща. Паскал им отвори, след като Люсиен почука на вратата. Ръцете му бяха заети с изтощеното тяло на Карес и не можеше да извади ключа си.

— Искам да донесете съдове с гореща вода горе, в спалнята ни — каза Люсиен на шокирания Паскал, като почти внесе Карес във фоайето.

— Веднага, мосю — отвърна майордомът и заключи вратата след тях.

— Къде е Доминик? — попита Люсиен повеждайки Карес нагоре по стълбите.

— Тя не е тук, мосю — каза Паскал, а по лицето му се четеше неудобство. — В събота вечер тя излиза от къщи.

— И къде ходи? — продължи остро Люсиен, внезапно застанал нащрек.

— Не бих могъл да отговоря, мосю — каза човекът, но избягваше да срещне погледа му.

— Това ще бъде всичко, погрижи се за водата — освободи го Люсиен.

— Аз знам къде е тя — гласът на Карес излезе като дрезгав шепот, тъй като насилникът бе стискал гърлото й, преди Люсиен да се намеси.

— Къде? — попита той, помагайки й да изкачи стълбите.

— На вечерята говориха за нова шаманка, която извършва церемонии в изоставения склад, до доковете. Мисля, че е отишла там — изрече Карес, почти колабираща от усилията да изкачи стълбите дори с помощта на Люсиен.

— Не се изтощавай, малката ми. Можем да дискутираме по късно, след като свалим тези мокри дрехи — предупреди я Люсиен, взе я на ръце и я пренесе до спалнята.

Бруно ги посрещна до вратата, застанал нащрек, като че ли усещаше, че нещо не е наред. Дори Бланш се събуди и от мястото си до огъня се втренчи в тях със загадъчни очи. Люсиен бързо съблече мокрите дрехи от разтрепераното тяло на Карес. Уви я в юрган, докато чакаха Паскал и Раймонд да донесат вода от кухнята за горещата баня. Настани я в един стол до огъня, разрови жарта, добави още дърва и огънят се разгоря.

— Ето, изпий това! — нареди той и й подаде кристална чаша с коняк.

Тя я взе с треперещите си ръце и я поднесе към устните си. Силната тъмна течност се изля в гърлото й с чудна топлина. Увита в одеялото пред пламтящия огън, тя почувства, че ледът в нея се разтапя.

— Какво правеше на улицата, сама в това време, без пелерина и налъми за краката? — попита меко Люсиен, като седна до нея също с чаша коняк в ръка. Тъмните му очи я гледаха, а ръката му обхвана ледените й пръсти. — Къде беше Дюбрюл?

— Аз… аз избягах от балната зала — започна тя, взирайки се в огъня, сякаш там би могла да намери отговор. — Филип беше след мен, но аз избягах от него. Не исках да разговарям с никого, не исках да чувам повече лъжи. Или, може би, бягах от истината. — Карес млъкна, без да отмества поглед от огъня, отбягвайки настоятелния поглед на Люсиен. Боеше се да види реакцията от това, което щеше да каже.

— Но коя истина те изплаши? — попита той озадачен.

— Разбрах, че името на магьосницата, за която всички говорят, е Аурора.

Тя замълча и все още не смееше да погледне към него, въпреки че усети напрежението му при споменаване на името.

— Мисля, че за момент полудях. Аз бягах… бягах от нещо, което не съществува. Мъртвите не могат да се върнат дори в Нови Орлеан. Разбира се, след това реших, че името е често срещано, но беше твърде късно да се върна. Роклята и обувките ми бяха повредени, затова се опитах да намеря пътя до вкъщи.

Тя вдигна чашата до устните си и погълна течността с цвят на амбър, неспособна да продължи да разказва.

— Ти мислиш, че Доминик извършва тези вуду ритуали? — каза тихо той, като остави чашата си и взе нейната, за да може да обгърне и двете й ръце със силните си пръсти, като че искаше да й предаде от силата си.

— Да, сигурна съм — призна Карес.

— Ще говоря с нея, но тя не е робиня. Ако иска да прави това, аз не бих могъл да й попреча — напомни й той, като продължи да гали нежно ръцете й, а очите му станаха сериозни, усещайки отчуждението й.

— Защо те плаши това, че тя посещава вуду ритуали? Мога да те уверя, че Аурора е наистина мъртва, вече седем години.

— Каква е връзката между теб и Доминик? — попита Карес, неспособна да се въздържа, а големите й сиви очи гледаха отчаяно. — Това е много повече от обещание, дадено от баща ти на нейния баща преди много години. Усещам, че има нещо повече от това. Моля те, кажи ми. Аз трябва да знам.

Очите й го молеха, надявайки се да има нещо друго, а не ужасното предположение, че Доминик го е видяла да убива жена си.

— Скъпа, не ми е лесно да говоря. Майка ми не беше добре, не добре умствено. Тя имаше халюцинации, страхуваше се. Това се дължеше на случилото й се във Франция и по пътя за Луизиана. Една сутрин, в Сан Рьогре, след като прекарала ужасна нощ, тя просто тръгнала към реката, която била придошла от пролетните течения. Майка ми вървяла право към бушуващите води. Мисля, че е искала да намери покой от преследващите я спомени. Никой, освен Доминик не я е видял. Тя я последвала и само бързата й реакция и усилено плуване спасили майка ми от удавяне, запазили живота й. От този ден насам, Доминик винаги ще има дом при семейство Сент Амант, независимо от странностите й.

— Разбирам! — отговори Карес с въздишка.

Тя искаше да му повярва и се стремеше към това с цялото си същество. Но винаги оставаше един въпрос в съзнанието й. Мразеше този глас, който й нашепваше, че има и нещо друго, но не успяваше да го заглуши.

Почукването на вратата извести, че мъжете са донесли съдовете с гореща вода. Тя уви по-плътно одеялото около голото си тяло и изчака Люсиен да отвори вратата. За нея беше добре дошло отсрочването на гнетящия я въпрос, който заплашваше да разруши доверието й в нейния непостоянен съпруг.

— Ще ти бъда камериерка — пошегува се той, като внасяше медните котли, които мъжете бяха оставили пред вратата. — И трябва да призная, че мечтая да те изкъпя. В тъмните му очи имаше чувствен блясък.

Карес го дари с измъчена усмивка. Чувстваше се студена и безжизнена. Искрата на желанието не се запали в нея. Сърцето й беше като вцепенено. Имаше ли достатъчно гореща вода в Нови Орлеан, която да разтопи леда във вените й?

Люсиен свали медната вана от паравана за къпане и я постави пред огъня. След като изля водата във ваната, той отиде до тоалетната й масичка и взе бурканче със соли за баня, които изсипа вътре. Тя стана синьо-зелена и изпълни стаята с ухание на диви момини сълзи.

— Мадам, пропуснах ли нещо? — попита той, а влажните му очи издаваха обожанието му.

Хвана я здраво за ръка и я вдигна от стола, преди да успее да проговори, след това с бързо движение махна одеялото от раменете й. Взе я на ръце, сякаш беше непослушно дете и нежно я постави в топлата, ухаеща вода.

Карес се облегна назад с въздишка, доволна, че е позволила на водата да я поеме в прегръдките си. Тя затвори очи и си представи, че е на горска поляна във Франция през пролетта, а наоколо се носи аромат на момини сълзи. Светът беше свеж и чист, без скрити сенки…

— Позволи ми да ти изтрия гърба — чу тя дрезгавия глас на Люсиен, който бе започнал да разтрива изморените й, студени крайници с мека ленена кърпа.

Тя се премести леко напред и той започна да движи кърпата по гърба й. После кърпата отстъпи място на чувствителните му, обучени пръсти. Нежното му докосване, уханието на солите, топлината на огъня, всичко това започна да отпуска из мореното й тяло. Ледът във вените й започна бавно да се топи под нежните му грижи, които напомняха богослужение.

— О, скъпа моя, ти си толкова красива, всяка част от тебе.

Устните му докоснаха червената лилия върху рамото й, а ръцете му обхванаха меките, алабастрови хълмове.

Карес потръпна, когато ледът в сърцето и душата й започна да се топи и да отстъпва пред нахлуващите чувства. Стената, която беше издигнала срещу ужасите на нощта, внезапно започна да се руши.

— Какво има, скъпа? — прошепна той до копринената кожа на врата й, усетил дълбокото й, разтърсващо хлипане.

Тя се наклони към него, разрида се, когато я прегърна, без да говори, просто й осигури безопасен рай, където да намери успокоение. Като топлата, галеща вода, сълзите измиха отчаянието и среднощния кошмар, който бе преживяла по мъгливите, кални улици на Нови Орлеан.

— Изплачи всичко, скъпа. Ти си в безопасност в прегръдките ми, — шепнеше Люсиен, заровил устни в копринената й коса.

Хлипанията бавно утихнаха, след като той я взе на ръце и нежно я залюля, целувайки стичащите се по бузите й сълзи. Нежната грижа, която се излъчваше от този самоконтролиращ се мъж, успокои сърцето й и изпълни цялото й същество с любов към него. Той замени отчаянието й с обич и надежда.

— Ела, малка моя, болката е измита, а сега е време за радост — прошепна той и се изправи.

Взе мека ленена кърпа и я уви около нея.

— Ще ме подсушиш ли? — тя го погледна със срамежлива, тъжна усмивка.

— Това, скъпа е само началото, а какво още ще направя с теб тази нощ… — гласът му беше страстно обещание.

Застанал пред златистите отблясъци на огъня, той галеше с кърпата гърба й по цялата му дължина, подсушавайки я и възбуждайки едновременно. Обърна я с лице към себе си и нежно попиваше с кърпата водата от пълните й гърди, като галеше зърната й, докато те набъбнаха от желание. Всичко беше направено, за да стимулира нейните чувства: огънят, който затопляше бедрата й, нежното галене на гърдите й от ръцете, които повдигаха всяка една от тях и обхождаха твърдите, коралови върхове. След това ръцете се спуснаха към бедрата й, към меките къдри на слабините й. Разделяйки краката й, той докосна всяка част между тях. Търкането на ленения плат по срамните й устни запали еротични желания.

След това кърпата падна на пода, ръцете му притиснаха голото й тяло към себе си, а устните му се впиха в нейните.

— Колко дълго жадувах да вкуся от теб, да усетя кожата ти — мълвеше той. — Колко нощи лежах буден и мислех колко хубаво би било да си с мен, да потъна в прелестите на красивото ти лице и тяло. Всеки тласък на пирогата, носеща ме по реката, ме приближаваше към теб.

— Огънят е толкова силен. Твърде топло е за толкова много дрехи — прошепна тя с дрезгав глас и посегна към копчетата на жилетката му.

— Съгласен съм.

Той дишаше учестено, пулсът му се ускоряваше, докато тя сваляше дрехите му. След това и той застана гол пред нея, осветен от златните пламъци.

— И аз мечтаех да те докосна, любов моя, през всичките тези дълги, самотни нощи — шепнеше тя, докосвайки окосмените му гърди, след което плъзна ръка към гъстото, топло гнездо между бедрата му. Усети тръпката, която премина през него при докосването й.

Черните му блестящи очи отразиха удоволствието от това усещане. Доверието й в него се бе възвърнало. Той го виждаше в гълъбовите й очи, във вълшебната милувка на ръката й, която предизвика възбуда.

— Аз също жадувах да те почувствам в себе си, защото без теб съм празна и самотна — каза му тя, без да се срамува да признае нуждата си, срещайки изгарящия му поглед.

Ръката й притисна възбудения му член.

— Какво повече би могъл да желае един мъж, освен да чуе тези думи от жената, която е част от душата му? — отвърна той, галейки извивката на долната й устна с пръсти.

Карес отвори уста и леко прокара кораловия си език по пръста му, като ръката й продължи да възбужда неговата мъжественост.

— Не мога да издържам повече — изстена той и махна ръка от устата й, за да я вземе на ръце и отнесе до леглото.

Ръцете й галеха гърба му, устните му, адамовата му ябълка. Тя се потопи в топлото, мъжко ухание. Галейки раменете му, ръката й се вдигна и развърза панделката на опашката му, така че гарвановочерната му коса се разпиля между пръстите й.

— О, скъпа, прекрасно е! — промълви той, като я плъзна по копринените чаршафи.

Тя положи глава върху възглавниците, а той свали фибите от кока й. Панделките и букетите бяха изчезнали още когато избяга от балната зала. Той разпръсна косата върху раменете й и се усмихна.

— Толкова си красива, че дъхът ми спира! Бях забравил ефекта, който тези очи оказват върху мен.

— Ако не отсъстваше толкова често, нямаше да имаш такива проблеми — подкачи го тя меко, но имаше тъга в дълбочината на гълъбовите очи.

Кого вижда той, когато я гледа, Карес или Аурора? Чия красота взема дъха му? Откакто вида портрета на Аурора и смайващата прилика, този въпрос изгаряше съзнанието й. И сега той я оставяше със седмици сама, също както и Аурора. Те бяха уловени в някакъв странен цикъл на повтарящо се минало.

— Бих искал никога да не те напускам, скъпа моя, съпруго, но има някои неща в живота, които не можем да контролираме. Това, което върша, е важно, в противен случай никога не бих те оставил сама. Повярвай ми! — каза Люсиен, а очите му настояваха да му повярва. Винаги имаше тайни, скрити моменти от неговия живот и минало, които заставаха между тях, мислеше си Карес. Той вдигна ръката й до устните си, след това се отпусна. Когато се обърна към нея, хващайки с ръка лицето й, за да може нежно да целува високите й скули, тя разбра с остра болка, че няма значение кого вижда той, когато гледа нея, тя бе изгубена.

— Не гледай толкова тъжно, малката ми. Няма нищо толкова лошо, че да не можем да се изправим срещу него заедно — шепнеше той, като целуваше върха на носа й, а след това треперещите й устни.

Тя потъна в прегръдките му. Езикът му бавно обхождаше нежните й, пълни устни. Обви врата му с ръце, зарови пръсти в сатенената му коса и се отдаде на страстната му, прелъстителна целувка. За кратко време тя щеше да се изгуби в екстаза, щеше да забрави тревогите и разстройващите я въпроси.

Дъждът чукаше по прозорците, огънят се превърна в жарава, но под балдахина на леглото се чуваха само стонове на влюбени, наслаждаващи се на вкуса, на докосването, на своите тела. Нежни, сиви женски очи се впиваха в изпепеляващия мъжки поглед, който й позволяваше за миг да надникне дълбоко в душата му.

— Обичам те, моя прекрасна Карес! — шепнеше той, влизайки в нея с бавен, разтърсващ тласък.

— Обичам те, сърце мое! — изпълнена от пулсиращия символ на неговата страст — отвърна тя.

Те лежаха утихнали за миг, в който времето и сърцата спират, за да съхранят най-сладката мистерия на живота. В страстното си съединение откриха нещо свежо, нещо ново. Дълбоко в душите си чувстваха, че никога други влюбени не са изпитвали такава наслада.

Внезапно, като че се бяха уговорили, те разбраха, че не могат да чакат повече. Тя се изви към него, когато той отдръпна члена си, за да удължи очакването за безграничен възторг.

— Аз… аз трябва да го имам — простена тя, взирайки се в тъмните, магнетични очи, които виждаха вътре в самотното й сърце.

— Кажи, че ме искаш, скъпа! — настоя той. Гласът му се бе превърнал в дрезгав шепот, въздържаше се по някакво чудо, с огромни усилия на волята. — Кажи тези думи, Карес! Произнеси името ми!

— Влез в мен! Трябва да те имам в себе си, Люсиен!

Този вик беше едновременно и молба, и молитва за наслада.

С разтърсващ стон той влезе в нея, устните му се сведоха над нейните. Те се съединиха, за да достигнат едновременно върховното удоволствие.

— Дори сега не мога да се отделя от теб, моя красива Карес — прошепна той, като се повдигна, за да не й тежи, но без да излиза от нея.

— Малката смърт, която настъпва при разделянето след любовта — прошепна тя, усмихвайки се тъжно с навлажнени от емоции очи.

— Да, малката смърт — въздъхна той и се отпусна по гръб върху възглавницата. Протегна ръка и я привлече към себе си.

Тя се сви до него, с глава върху рамото му. Изтощение обхвана и двамата. В тихото пристанище на прегръдката му, тя можеше да отдъхне. Демоните от улицата и от собственото й съзнание бяха изтласкани от съединението на телата им.

Бруно и Бланш спяха само на няколко стъпки един от друг, пред загасващия огън. Навън дъждът можеше да бушува безспир, вътре в спалнята цареше сигурност и топлина, осигурени от взаимното им присъствие.

 

Призори Карес се бореше с мъглите на своите кошмари. Тя тичаше през блатата, обкръжаващи Сан Рьогре, преследвана от някакъв невидим ужас. Задъхваше се, мускулите й крещяха за отдих, докато стигна до нещо, което в мъглата приличаше на къща, на убежище. Още едно свръхчовешко усилие и тя излезе на открито. Когато стигна до малката бяла постройка, видя, че е мраморна гробница, гробницата на Аурора Сент Амант. По някакъв начин виждаше буквите, издълбани в мрамора, дори и в мъглата. Навсякъде около нея витаеше ужас, без надежда за бягство. Тя потъваше, потъваше в нещо, което търпеливо е чакало нейното завръщане.

Задъхана, Карес се изправи в леглото, а сърцето й туптеше толкова силно, че можеше да го чуе. Люсиен все още спеше дълбоко, обърнат на другата страна. Тя притискаше лицето си с ръце и тихо повтаряше: — Това бе само сън!

Постепенно възвърна самообладанието си и установи, че откъм двора се долавя някакъв шум. Портата се бе отворила, скърцайки върху пантите си. Това, че чу този звук, означаваше, че дъждът е спрял.

Карес видя, че през френските прозорци, се промъква сивата светлината утрото и се измъкна от леглото. Беше уплашена. След такъв кошмар, повече не можеше да заспи. Тя взе халата си от леглото и потъна в кадифената му топлина.

Отиде до прозореца и погледна към двора. Вече беше почти светло. Някаква фигура се движеше към жилищата на прислугата. Заставайки плътно до прозореца, за да вижда по-добре, Карес установи, че е жена, обвита в кадифена пелерина с цвят на аметист. След като жената стигна до стълбите, водещи към жилищата на прислугата, тя спря за момент и се заслуша в нещо. След няколко секунди се обърна и се заизкачва по стълбите. В този момент качулката на пелерината се смъкна и откри бяла, напудрена перука, със забодени в нея букетчета теменужки и проблясващи дълги, аметистови обеци. След това фигурата се скри от погледа на Карес, изкачвайки се по стълбите.

Тя стоеше и продължаваше да гледа към двора, където мъглата все още се криеше в ъглите на оградената със стена градина. Леден страх обхвана сърцето й, а стомахът й се сви в конвулсия. Сложно фризираната перука, както и обеците й бяха познати. Беше ги видяла в Сан Рьогре, в стаята на Аурора. „Името й е Аурора“ — беше казала дамата на бала. Какво или кого видя тя, облечен в дрехите на мъртвата жена? Възможно ли бе да е Доминик? „Тя има дом при семейство Сент Амант, независимо от странностите й“, бе казал Люсиен. Но в студената светлина на зората Карес усети, че старите подозрения се връщат обратно. Ще бъде ли Доминик все още добре дошла, ако се докаже, че участва в такъв ужасяващ маскарад?

Карес погледна през рамо към Люсиен, който спеше спокойно, и потрепери. Възможно ли е мъж, убил жена си, да почива толкова спокойно? След това се обърна пак към мястото, където видя промъкващата се фигура, и друга смразяваща мисъл преряза като нож сърцето й. А ако гробницата в блатата е празна? Какво ще стане, ако Аурора е жива?