Даян Робинсън
Самотникът и лилията (10)

8.

— В прекрасните ти сиви очи виждам сянката на тъга. Нима причината за това е, че твоите приятели слязоха, за да отидат в имението си? — попита Люсиен.

Той бе застанал до Карес и наблюдаваше как кипарисовият пристан на имението „Бон Шанс“ се изгубва от погледа им, докато те правеха завой по криволичещата кафява панделка на Мисисипи.

— Може би мъничко — отвърна Карес, вдигайки ръка, за да предпази очите си от яркото слънце с широката периферия на сламената си шапка и за да хвърли един последен поглед на Ивон. Тя леко потръпна от носещия се по водата бриз, въпреки че въздухът беше горещ и влажен.

Ивон и Пиер бяха слезли на брега заедно със своите роби, които носеха двете пироги, а после се върнаха за двата малки сандъка. Тяхната малка къща, построена в провинциален стил, едва се виждаше през гъстите клони на гигантските вечнозелени дъбове. В мига, когато прегръщаше Ивон за довиждане, Карес бе обзета от моментна паника. Тя бързо я овладя и пожела на своята приятелка едно ведро „довиждане“, като я накара да обещае, че двамата с Пиер ще ги навестят в Сан Рьогре до един месец.

— Надявам се, че не намираш пейзажа застрашителен, скъпа — изкоментира Люсиен, а в тъмните му очи, осветени от златистите лъчи на залязващото слънце, проблесна някаква неразгадаема емоция.

— Не, защо мислиш така? — попита тя, загледана към брега, в мрачните гирлянди от сив мъх, висящи от чворестите дървета като паяжини в изоставена къща.

— Предполагам, че у дома едва ли си виждала нещо подобно на испанската брада — каза той, посочвайки провесения мъх. — Мислех си, че може би тази странна земя, толкова различна от родната Франция, ще ти се стори доста негостоприемна.

— Различна е от Франция, това е вярно — отговори бавно Карес, — но в нея има някаква дива красота. Пък и аз както ще разбереш, не се плаша лесно. — В гласа и имаше лека горчивина, когато си спомни за затвора Ла Салиетриер.

— Радвам си да го чуя, скъпа — каза Люсиен, а в гласа му се долавяше разбиране, като че ли той знаеше за дните й, прекарани в затвора. — Един мъж се нуждае от съпруга, която да е силна духом, за да застане редом с него в този пущинак. — Думите му прозвучаха странно, сякаш в тях се криеше друг смисъл.

Карес си помисли за Аурора. Дали тя е била силна? Нещо в ума й проблесна внезапно и тя осъзна, че около първата мадам Сен Амант е имало нещо странно. Доминик си бе позволила отрицателното й отношение към нея да проличи в забележките й, а сега и този слух, че се е самоубила? Може би, веднъж установила се в имението, тя щеше да съумее да намери отговорите на въпросите, които я вълнуваха относно Аурора Сен Амант.

— Толкова си замислена — каза Люсиен меко, галейки бузата й с палеца си.

Тя изглеждаше така далечна, че той пожела да я върне към себе си. Нима тя съжаляваше, че е неин съпруг? Преследваше го споменът за една друга жена, която бе стояла до него на сватбеното пътешествие извън Нови Орлеан.

— Колко има още до Сан Рьогре? — попита тя, вместо да отвърне на неговата забележка.

— Около половин час. Не е далече — отговори той. — Боя се, че ще го видиш за пръв път в здрач, защото вече се мръква.

— Значи от тази страна на реката няма други плантации между Бон Шанс и Сан Рьогре?

— Има няколко немски ферми на другия бряг и само една плантация — Шен Верт, собственост на Дюбрюл — отговори той кратко, сваляйки ръката си от бузата й с вперен поглед отвъд стремителните води на реката.

— Дюбрюл… но това не беше ли името на… — Карес замря и след това не доизказа изречението си.

— Да, това е името на доведения брат на Аурора. Той остана тук, за да ръководи имението, след като баща му и мащехата му, майката на Аурора, заминаха за Сен Доминик, за да се захванат там с една захарна плантация. Майка й мразеше Луизиана още от първия ден, когато тя и бащата на Аурора пристигнаха в Нови Орлеан. Той беше пълномощник на краля. Четири месеца след като бащата на Аурора бе убит при едно нападение на индианците, нейната майка се омъжи за Едуард Дюбрюл, вдовец с един син. Говореше се, че Дюбрюл е бил неин любовник дори няколко месеца преди смъртта на съпруга й — обясни Люсиен с безстрастен глас. Никога не съм уважавал този мъж, както не уважавам и сина му. Мисля, че почти няма да се виждаме с Филип Дюбрюл, тъй като омразата му към мен е също толкова силна, колкото и моята към него.

— Той женен ли е? — поинтересува, се Карес.

Нейното любопитство се засилваше от факта, че доведеният брат на Аурора живее толкова близко до тях. Тя разбра, че той също е търсил начин да стигне до своето имение, когато го бе видяла при доковете.

— Не — каза Люсиен и устните му се изкривиха от неприязън към Филип Дюбрюл. — Това е Шен Верт, и нека никога повече не обсъждаме този човек.

Карес погледна към брега, където с перленосивия здрач се забелязваха смътните очертания на къща измежду тъмните сенки на дърветата. Постройката бе в познатия провинциален стил на Бон Шанс, но бе по-голяма, с висок покрив, проточващ се над верандата. На пристана, навлизащ в реката, гореше запалена факла, а за един от кипарисовите стълбове бе завързана пирога.

Карес прецени, че Филип Дюбрюл е пристигнал в плантацията си преди тях. Дали ги бе задминал, докато бяха спрели в Бон Шанс?

— Скоро ще пристигнем в Сан Рьогре. Изпратих съобщение по една от лодките, които тръгнаха преди нас, че ще пристигна тази вечер заедно с невестата си — й каза Люсиен с по-мек тон, отмествайки поглед от реката към нея. — Мога само да се надявам, че вече са получили съобщението и Зои е успяла да приготви къщата за нашето пристигане, макар че барабаните сигурно вече са предали новината от плантация на плантация, когато лодката е пристигнала там. Ние, французите, се опитваме да не забелязваме, че тук новините пътуват най-бързо чрез слуховете, предавани от робите.

За пореден път настроението му рязко се бе променило, което, както Карес забеляза, беше доста характерно за Люсиен. Това винаги я объркваше, но тя се опитваше да не показва колко се разстройва.

— Нямам търпение да видя Сан Рьогре, защото на миниатюрата в медальона, който ми даде, изглеждаше прекрасно. Мислех си, че е почти невъзможно такава елегантна къща да съществува в този пущинак — каза Карес.

Сърцето й ускори ударите си, когато усети ръката му да се плъзга по талията й. Дългите сенки на здрача, които падаха върху реката, им бяха осигурили известно усамотение и Люсиен побърза да се възползва. Той я държеше в лека прегръдка докато заедно гледаха алабастровата сфера на луната, оставяща широко сребристо отражение върху водите на Мисисипи.

Баща ми възложи на опитен архитект, човек със свободни разбирания, да построи тази къща върху земята, която бе получил. Дори с помощта на робите строежът на това, което е било замислено като убежище за майка ми, му отнел над три години. Ние живеехме в Нови Орлеан, докато я строяха, макар че си спомням много малко от това време. Бил съм на четири години, когато сме се преместили в Сан Рьогре. Тази къща възприемам винаги като истински дом, толкова непоклатим и издръжлив, колкото ми изглеждаше баща ми, когато бях дете.

Припомняйки си какво й бе разказала Доминик за детството на Люсиен и за неговата бедна побъркана майка, Карес се натъжи при мисълта за малкото момче и силния, грижовен Жак Сен Амант, който бе построил това красиво убежище за любимата си съпруга — една жена, която никога не бе била негов пълноценен партньор, независимо от любвеобилните му грижи.

След това, като че призован от нейните спомени за миналото, зад един завой на реката се появи осветеният с факли пристан на плантацията Сан Рьогре. От някъде започна да бие камбана, а робите за последен път се пребориха с течението на реката, за да избутат лодката към кипарисовия кей.

Силни черни ръце се протегнаха да хванат въжетата на лодката, когато тя се приближи към пристана. Висок бял мъж с грубо телосложение, облечен в прости дрехи, даваше заповеди на робите на своя френски с немски акцент. През разпрострелите се клони на вечнозелените дъбове се процеждаше светлина, идваща от отворените френски прозорци на къщата, водещи към верандата на втория етаж.

— Хелмут, искам да ти представя моята съпруга, мадам Мари-Карес Сен Амант — каза Люсиен, докато помагаше на Карес да стъпи от борда на лодката върху дъските на дока. — Скъпа, това е нашият надзирател, Хелмут Цвайг.

— Очарован съм, мадам Сен Амант — каза високият мъж с пясъчноруса коса, сваляйки тривърхата си шапка в неумел поклон.

Но когато вдигна глава, за да я погледне в лицето на светлината на една от горящите факли, неговите леденосини очи се разшириха и той пребледня.

— Колко мило от ваша страна, че сте ни устроили посрещане, мосю Цвайг — каза Карес и му се усмихна леко, почувствала как коремът й се свива на топка.

Тя знаеше на какво се дължи смаяното изражение и объркването по грубото лице на надзирателя. Той бе живял тук, докато Аурора е била още жива, и за миг си бе помислил, че тя е самата Аурора, завърнала се от гроба.

— Доминик, Зои каза, че е приготвила всичко — рече надзирателят, обръщайки се облекчено към стройната икономка, която стъпи на кея, хванала в ръка кошницата с Бланш.

— Ще сложа кошницата с малкото коте в кухнята, за да може то да хапне нещо, след това ще го донеса във вашата стая, мадам — каза Доминик на Карес, когато застана до нея.

Карес кимна с благодарност и се обърна към съпруга си, който й бе протегнал ръка, за да я поведе към брега и после по пясъчната пътека между дърветата към нейния нов дом. Луната блестеше през преплетените клони на чепатите дъбове, карайки алабастровия пясък и висящите гирлянди от мъх да изглеждат като посребрена дантела, която се спускаше към високата трева. Силното ухание на чай и жасмин се носеше по горещия въздух и ги обвиваше като прегръдка. Това само добавяше още един щрих към загадъчната атмосфера на Сан Рьогре на лунна светлина.

— Имаме цяла невероятна нощ на разположение, за да наваксваме това, което направихме сутринта набързо — каза Люсиен тихо с нотка, която издаваше неговата страст, докато те се приближаваха към впечатляващата сграда на Сан Рьогре.

Карес го погледна с плаха усмивка, преди да премести погледа си върху елегантната къща, в която сега щеше да бъде господарка. Тя бе построена в стила на френска Западна Индия, с по-висок основен етаж и приземен, използван за килери, кухни, изби и лятна трапезария. Масивните основи стигаха до втория етаж, откъдето се извисяваха тънки колони, опиращи в покрива, издаден далеч над края на верандата, за да пази сянка. Пред дългите тухлени комини от високия масивен покрив надничаха малки прозорчета с почти кукленски размери. Лунната светлина се отразяваше в прозорците и ги караше на блестят като очите на някое диво блатно животно.

— Прекрасно е, скъпи. Разбирам защо ти е било толкова приятно да израснеш тук. В тази къща има усещане за сила и издръжливост и, едновременно с това, елегантност — му каза Карес, щом достигнаха верандата на първия етаж с нейния прецизно изработен тухлен под.

Но тя не каза какво още мисли за къщата. Тук се чувстваше също така някаква изолираност, а отблъскващото блато сякаш дебнеше от ръба на разчистената територия. Дали тук Аурора бе паднала от верандата над тях, за да си счупи врата на покритите с мъх камъни?

— Какво има? — настоя Люсиен, като я прихвана по-здраво през кръста, а в гласа му се появи остра нотка.

— Какво имаш предвид? — попита Карес внимателно, осъзнавайки, че е позволила на своята несигурност да се появи и на лицето й.

— За миг изглеждаше изплашена — отговори той, гледайки я настойчиво на светлината, идваща от отворената врата на кухнята.

— Не е така — каза тя и леко тръсна нежните си рамене. — Нали ти казах, че не се плаша лесно? Минала съм през ужаси, за които дори не предполагаш — продължи тя и този път в нежния й глас се прокрадна горчивина.

— Прости ми, не исках да хвърлям сянка върху първата ни вечер в Сан Рьогре — й се извини Люсиен и я поведе през кухнята към задната част на къщата, където едно внушително двойно стълбище водеше към втория етаж.

За задна се считаше онази част на постройката, която гледаше към реката, така че от стаите, които излизаха на верандата, се откриваше пряка гледка към Мисисипи. Карес видя, че до къщата има зидана, измазана сграда, боядисана в бледожълто, с тъмнозелени кепенци за френските прозорци и врати. В пространството пред двойното стълбище бе оживено, защото там се намираха кухненската градина с прецизно подредени лехи с колчета по краищата, както и пристройките, разположени по-встрани от къщата и включващи главната кухня, помещенията за робите от домашната прислуга, пералнята, помещението за опушване на рибата, конюшнята, навесите за складиране на индигото и помещението, където се шиеха дрехите на робите и се правеха поправките по къщния инвентар. Люсиен обясняваше предназначението на всяка постройка, докато се изкачваха стъпало по стъпало по витото стълбище. Оттам Карес виждаше огньовете пред помещенията на робите.

Когато двамата изкачиха стълбището и той я поведе към втория етаж, където се намираха апартаментите на семейството, Карес дочу мърморенията на слугите и усети погледите им върху гърба си. Тя знаеше какво си казваха те и усещаше изумлението им, когато се втренчваха в нея. На бледата лунна светлина нейната прилика с тяхната предишна господарка сигурно им се струваше още по-поразителна. Тяхното безпокойство, страхът им бяха почти осезаеми във влажния непомръдващ въздух. Какво точно виждаха те? Може би духа на тяхната мъртва господарка, Аурора Сен Амант?

Когато достигнаха края на стълбището и широкия коридор, Карес се обърна учудено към Люсиен, защото тук нямаше централно помещение. Вратата на всяка от стаите водеше към друга стая и те, разположени по дължината на коридора, до една имаха френски врати, гледащи към алеята пред къщата.

— За плантаторските къщи в Западна Индия и Луизиана е типично да нямат централно помещение, а стаите им да са подредени в редица, водещи една към друга. Чрез това подреждане не се губи пространство и се позволява стаите да се проветряват от течението, макар и невинаги да могат да осигурят усамотение — обясняваше Люсиен с кисела усмивка върху чувствените си устни.

— Сигурна съм, че ще свикна с това — отвърна Карес с плаха усмивка.

Всичко тук й се струваше толкова странно и екзотично, точно като земята, на която бе построено. Умората се спускаше на вълни над нея. Денят бе дълъг и всичко, с което се бе справила във влажната жега, бе изцедило силите й. И макар къщата в Сан Рьогре да беше необичайна и елегантна, нейната странност беше просто поредната подробност от един уморителен ден, изпълнен с нови впечатления.

— Ти си изтощена. Прости ми, скъпа, веднага ще отидем до нашата спалня, където ще можеш да си починеш до вечерята — каза Люсиен, усетил, че тя е неспособна да възприеме нищо повече. С ръка около кръста, той я поведе твърдо през просторната гостна. Високите френски врати бяха отворени към верандата с изглед към реката.

Карес се озова в една елегантно мебелирана стая, която би могла да бъде част от някой френски замък, преди да влезе с Люсиен през една врата в тяхната спалня.

Тази стая също гледаше към реката. През друга отворена врата тя видя будоар, стая за преобличане, а след нея — една дори още по-малка стая, самата баня с прекрасна мраморна вана в средата.

— Виждам, че откри легендата на Луизиана, прочутата бяла мраморна вана на Сан Рьогре — изкоментира Люсиен с проблясък в черните си като полунощ очи.

— И кралицата няма такава невероятна баня — каза Карес и се засмя леко, а до устните й се появиха дълбоки трапчинки. Вече съм сигурна, че пребиването ни в Сан Рьогре ще бъде истинско удоволствие.

— Надявам се, че ще се намерят и други причини, за да се насладиш истински на времето, прекарано тук с мен — неговите думи бяха едно дрезгаво обещание за очакващото ги плътско удоволствие.

Изведнъж дървеният под изскърца и едно голямо тъмно петно се втурна през отворената френска врата. Карес се обърна, за да види как най-голямото, най-тромаво същество, което някога бе виждала, пресича прага на стаята. Кучето се хвърли към господаря си с изплезен дълъг розов език, подаващ се от страховитата му муцуна.

— Това трябва да е Бруно — засмя се Карес, протягайки ръка, така че странният кучешки екземпляр да може да подуши миризмата й.

Кучето я обиколи, изследвайки я, за да разбере коя или какво е тя, докато Карес стоеше неподвижно и говореше тихо, за да го успокои. Накрая то легна в краката й, гледайки към нея с одухотворените си очи, които сякаш я молеха да поглади рошавата му глава. С внимателни, но все пак силни движения, тя го погали по главата, после зад клепналите уши и по гърдите. Постепенно кучето се отпусна и легна по гръб, за да може да го почеше по корема.

— Къде си научила това? Той направо те прие, а Бруно не приема кого да е. Замених го за два медни домакински съда, докато беше още пале в селцето Чоктоу от другата страна на езерото Понтшартрен. Той винаги си е бил малко дивичък, но никога не съм го виждал да приема някого така, както прие теб — каза изуменият Люсиен.

— Да се надяваме, че ще се отнесе така и към Бланш — каза Карес шеговито, чудейки се как се чувства котенцето в кухнята. Тя не бе виждала Доминик, откак влязоха в къщата.

— Може би и тя ще успее да го очарова като господарката си. Ако робите видят колко лесно си го усмирила, ще си помислят, че притежаваш магически сили — пошегува се той, без да осъзнава, че една от слугините бе застанала на вратата с меден съд с вода за миене.

Но Карес все пак видя младата жена, видя уплахата в големите й тъмни очи, когато тя отвърна на погледа й. Знаеше, че момичето бе видяло как кучето й се подчини, както и че то бе изумено от нейната прилика с предишната господарка. Умората още веднъж натежа над Карес, когато си припомни причината, поради която Люсиен се е оженил за нея, както и защо за него бе такова голямо удоволствие да я види в Сан Рьогре.

— Влез, Фантин. Това е новата ти господарка — каза Люсиен на изплашената млада жена и тя влезе с колебливи стъпки в стаята. — Скъпа, това е Фантин, домашната прислужница. Тя е дъщеря на Зои.

— Радвам се да се запозная с теб, Фантин. Моля те, остави водата в банята и ми донеси няколко кърпи. Бих искала да се освежа преди вечерята.

— Да… мадам. В шкафа в банята винаги има ленени кърпи — отговори тя и странно вдървена, премина през вратата на стаята в помещението за преобличане и после в малката баня.

— Защо всички са се втренчили така в мен? — изведнъж попита Карес Люсиен, решена да чуе от него, че тя прилича на Аурора.

Беше се уморила от всички тези преструвки и не можеше да уталожи гнева си към Люсиен затова, че не й бе казал истината след сватбата. И защо? Тя не бе очаквала той да е влюбен в нея. Беше отгледана с мисълта, че ще се омъжи по сметка за мъж, избран от баща й заради неговото богатство и семейство. И ако любовта се появеше след брака, те щяха да са щастливци, ако пък не, след като родеше няколко сина, тя щеше да е свободна да приема дискретно любовници, а мъжът й вероятно вече щеше да си е намерил една или две. Но пък и тя не бе очаквала да се влюби така в мъжа, който в манастира й бе изглеждал просто като решение на нейните затруднения. И защо бе позволила на мисълта за отдавна мъртвата Аурора да я обсеби? Какво значение имаше, че той се бе оженил за нея заради приликата й с друга жена, щом това й бе позволило да избяга от мрачното си настояще? Сега тя беше мадам Сен Амант от плантацията Сан Рьогре. Никой от враговете й във Франция не можеше да я достигне в този забравен от бога пущинак, дори придворните на краля не се интересуваха какво става в Луизиана.

— Какво има, скъпа! — Люсиен бе застанал пред нея, след като Фантин бе излязла от стаята. Той бе хванал нейната нежна, малка брадичка с два пръста, принуждавайки я до го погледне.

— Не ми отговори — отвърна тя.

— Любопитно им е да видят новата господарка. Мъчат се да отгатнат каква господарка ще бъдеш, добра или не, стриктна или не. Просто любопитство — убеждаваше той, но виждаше в доверчивите й тъжни очи, че тя не му вярва.

Не би могъл никога да й каже истината, да признае, че е способен на такава слабост. Как би могъл да сподели, че е бил привлечен от приликата й с Аурора, за да открие след това, че Карес е безкрайно по-интригуваща? Той усещаше, че тя притежава силата, която липсваше на първата му съпруга, сила, която го безпокоеше. Толкова тайни се криеха в Сан Рьогре; тайни, които той не искаше да бъдат разкривани.

Люсиен се чудеше как е могъл да се ожени за жена като Карес и да я доведе в плантацията. Но дълбоко в себе си той знаеше, че не можеше да постъпи иначе още след първия миг, в който я бе видял. Никога не беше вярвал в любовта от пръв поглед, докато не срещна Мари-Карес де Вилие. Неговата собствена сантименталност го изпълваше с отвращение, но това не променяше нищо. Страстта му само се засилваше още от първия ден и той се боеше, че с времето тя ще го обладава все повече. Не трябваше никога да й позволи да разбере какви са истинските му чувства към нея. Нима все още не бе разбрал какво може да му донесе любовта към една жена? Никога, си помисли той, няма да позволи това да се случи отново.

— Сигурен ли си, че това е всичко? — настоя студено Карес, а една от извитите й вежди се повдигна въпросително.

— Какво друго би могло да бъде, скъпа? — промърмори той и се наведе да целуне пулсиращата точка в основата на шията й. Усещането за възбуда прониза нейното същество.

— Аз… аз мисля, че това е нещо, което само ти би могъл да ми кажеш — успя да прошепне тя, опитвайки се да се пребори с тялото си, което предателски се поддаваше на неговата съблазън. Между тях винаги беше така. Страстта и желанието изместваха всички рационални мисли, всяко общуване, което не се докосваше до копнежа и нуждата им един от друг.

Едва доловимият шум от стъпки по дървения под на верандата, отвъд отворената френска врата, ги накара да се отдръпнат бавно и с неохота един от друг. Бързото, учтиво почукване по отворената врата ги събуди от замъгления сън на чувствеността, който ги бе омагьосал.

— Извинете ме, м’сю, но надзирателят иска да ви види — извини си Доминик, плъзвайки се в стаята. — Той казва, че има сериозни проблеми в околността.

— Да — отвърна Люсиен лаконично и срещна очите на Доминик с един кратък разбиращ поглед. — Завърши своя тоалет скъпа, и щом се върна, ще вечеряме на верандата. Там е по хладно, а гледката към реката при пълнолуние е прекрасна — каза той на Карес, повдигайки ръката й към устните си за кратко докосване. След това, без да поглежда назад, той излезе от стаята. Бруно го последва по петите, неговият едър, черен силует се очерта за миг на лунната светлина, падаща в стаята, и след това изчезна.

— Ще разопаковам вашите рокли, за да изберете някоя, мадам — каза Доминик на Карес, пресичайки стаята до мястото, където бе поставена нейната ракла. — След това ще налея водата във ваната, за да можете да облекчите умората си от пътуването, и ще занеса в това време роклята ви, за да я изгладят в пералнята. Малкото коте вече си похапва в кухнята.

— Какво става, Доминик? Чувствам напрежението във въздуха — прекъсна я Карес, докато отваряше голямата ракла.

— Мадам, робите… робите си имат своя собствена религия, която са почитали още в Западна Африка и Сейнт Доминик. Вашето пристигане ги е разстроило — обясни Доминик, обърната с гръб, докато изваждаше една светлосиня рокля от раклата.

— Защо ги е разстроило моето пристигане, Доминик? — настоя Карес, убедена, че отговорът ще потвърди това, което бе усещала, откак се бе изкачила по витото стълбище.

— Вашата прилика, мадам, с първата господарка, Аурора Сен Амант — каза тя меко и се обърна, за да погледне Карес със странно изражение в очите си.

— И това ги разстройва дотолкова, че се налага моят съпруг да говори с тях? — попита Карес, а гласът й се запъваше на всяка дума.

— Да, мадам, те мислят, че духът на Аурора Сен Амант се е завърнал в Сан Рьогре или че силата на вашият съпруг е толкова могъща, че той може да възкресява мъртвите.

Когато погледна към Доминик с отчаяние, тя усети уханието на виолетки, което се носеше из горещия въздух в стаята.