Колийн Фокнър
Дива любов (1)

Глава първа

Колонията Пенсилвания

Май 1761 година

Лейди Рейчъл Мороувър мушна ръцете си в меките като кадифе кожени ръкавици и погледна през прозореца. Във въздуха висеше неловка тишина и тя обезкървяваше лицата на пътниците в каретата, която се друсаше по набраздения от коловози път.

— Аз… аз не разбирам, Рейчъл — каза накрая виконт Гифърд Лангстън със силно побледняло лице.

— Говоря сериозно — повтори тя твърдо. — Няма да се омъжа за теб.

Тя пое дълбоко дъх. Беше се заклела, че ще бъде честна с Гифърд, но не искаше да го наранява ненужно. Грешката беше колкото нейна, толкова и негова. Той я беше повел по пътя, а тя го следваше като заблудена млекарка. Мушна кичур от буйната си кестенява коса под копринената пътна шапка.

— Не мога да се омъжа за теб, защото това ще бъде грешка.

Гифърд погледна от Рейчъл към своя братовчед, преподобния Джеймс, който седеше до него, и след това обратно към Рейчъл.

— Но имената ни бяха обявени три пъти в църквата, скъпа моя. Церемонията е всичко друго, но не и формалност — той се прехвърли бързо на отсрещната тапицирана седалка, за да седне до нея и взе облечената й в ръкавица ръка. — Все едно, че вече си моя жена.

Рейчъл издърпа ръката си от неговата, внезапно отвратена от допира му. Тя бавно се извърна от прозореца и сините и очи се спряха върху удивително красивото момчешко лице на Гифърд.

— Не съм ничия съпруга — каза тя решително, — докато не се закълна пред Господа. — Премести поглед към братовчеда на Гифърд, който седеше нервно на отсрещната пейка. — Не е ли така, преподобни отче?

Тъмнокосият мъж се изкашля, изненадан от внезапния поврат в разговора, който беше съвсем приятен до преди малко. Никога не беше харесвал братовчед си Гифърд и сега прие предложението му да отидат заедно при леля им, само защото тя беше сериозно болна. Джон Джеймс трябваше да предположи, че ще бъде въвлечен в нещо неприятно като това. Нещата винаги се обръщаха в неприятна посока, когато беше намесен Гифърд Лангстън.

Преподобният отец си позволи за няколко секунди да огледа младата жена, седнала срещу него. Тя беше истинска красавица — със златист тен, розови устни и великолепна, гъста и лъскава тъмна коса. Но Джон виждаше истинската красота в очите й… в сърцето й… в душата й. Тя беше пристигнала от Лондон преди шест месеца, за да се омъжи за Гифърд и когато я срещна за първи път, Джон си помисли, че тя е прекалено добра за неговия повърхностен братовчед. Както много жени преди нея и тя се беше подлъгала от красивата му външност и красноречието. Беше се подлъгала, но очевидно не за дълго, помисли си той, като се обърна отново към братовчед си.

— Да — отговори той безизразно, — пред Господа — там именно мъжът и жената се съединяват до края на дните си. Нашето правителство, което претендира, че притежава всеобхватна мъдрост, изглежда вярва, че именно то трябва да управлява тези тайнства. Но Господ ни учи, че това не е така.

Рейчъл му изпрати благодарствена усмивка.

Гифърд се намръщи. Тъй като беше очевидно, че добрият божи служител няма да го защити, той предприе друга тактика.

— Наистина ти не говориш сериозно, Рейчъл, любов моя. Два пъти вече каза, че си променила намерението си, но и двата пъти…

— Опомних се — подхвърли тя. — Този път е окончателно. Решила съм го.

— Кажи ми тогава защо не можеш да се омъжиш за мен. Къщата, която построих за тебе, е почти завършена.

Когато докосна бледорозовия й ръкав, Рейчъл настръхна и отново се извърна към прозореца, обгръщайки с поглед панорамата — заобикаляше ги отвсякъде гъста гора в колонията Пенсилвания. Никога, преди да пристигне в американските колонии, не бе виждала такава невероятна красота. Имаше нещо особено в гледката на дърветата, песента на горските птици и опияняващия мирис на хумус, което възбуждаше любопитството й. Тази странна магия я примамваше нощем от леглото, тя сядаше на прозореца, заслушваше се и си представяше как скита измежду вековните дъбове и брястове в някоя звездна нощ.

— Не мога да се омъжа за теб, Гифърд, защото не те обичам.

Рейчъл стисна зъби. Ето това е. Най-после си призна… пред Гифърд, но което е по-важно — пред себе си.

— Да ме обичаш? Разбира се, че ме обичаш. И аз тебе. Струва ми се, че бих умрял, ако не си до мен — той сключи ръце на гърдите си с красноречив жест.

Рейчъл извърна поглед към небето. Само като си помислеше, че някога неговите преструвки й се струваха романтични! Сега те просто я дразнеха. Тя несъзнателно поклати глава. Как се случи така, че Гифърд я измами толкова лесно? Защо не послуша брат си Томас, когато я предупреждаваше, че виконт Лангстън не е за нея? Томас се беше опитал да я предупреди за непочтеността на бъдещия й съпруг. Беше се опитал да й каже, че Гифърд е човек, който се преструва и би изиграл каквато роля пожелаеш, но само до момента, в който постигне своето. Рейчъл обаче се беше заблудила от щедрото му ухажване. Екстравагантните подаръци, вечерите в театъра, откраднатите целувки — всичко това беше скрило истинската му същност зад воал от момински мечти.

— Рейчъл, моля те — настоя Гифърд шепнешком и поклати леко глава, — нека обсъдим това по-късно. Но не пред братовчед ми. Болно ми е, че повдигаш този деликатен въпрос в присъствието на други хора.

Рейчъл издърпа от ръкава си една бродирана кърпичка и попи капчиците пот, покрили челото й. Нарочно беше изчакала да съобщи новината на Гифърд в присъствието на Джон, защото мислеше, че той би могъл да смекчи удара. Може би беше сгрешила. Може би това беше дори проява на малодушие. Мушна кърпичката обратно в ръкава си.

— Няма какво да обсъждаме. Сбърках, като си мислех, че искам да се омъжа за тебе. Няма да повторя грешката и да го сторя.

— Това е работа на брат ти, нали? — Гифърд прекара показалец по русия си мустак. — Слиза на сушата само колкото да напълни красивата ти главица с такива мисли и после отново отплава. Той не ме харесва и знам, че ти е казал да не се омъжиш за мен. Предполагам, че е имал даже дързостта да ме нарече зестрогонец.

— Да — призна тя тихо. — Но Гифърд…

Човешки вик смрази гласа й.

— Боже мой, какво беше това? — измърмори Гифърд, когато каретата се наклони на една страна и той политна върху Рейчъл.

Втори вик раздра въздуха, последван от няколко силни удара, които разтърсиха каретата.

Рейчъл се хвана здраво за седалката, когато колата се разлюля и внезапно излезе извън контрол.

— Кочияшът! — извика тя, когато погледна през прозореца и видя слисана как каретата премина бързо покрай сгърченото тяло на облечения в ливрея кочияш.

Облегна се вцепенено на седалката, стисна здраво очи и започна да се моли това да бъде само един ужасен кошмар — но знаеше, че не бе така. Стрели… От гърдите на кочияша стърчаха индиански стрели с пера.

Рейчъл отвори бързо очи, като чу раздиращия ушите боен вик.

— Направи нещо! — изкрещя тя. — Нападат ни! Индианци! Каретата ще се преобърне!

Вече виждаше диваците, голи червенокожи мъже, които тичаха покрай наклонената на една страна карета и ревяха като диви зверове.

— Отче наш, ти, който си на небето — започна да мърмори отчето, като коленичи на пода на каретата, — да се свети името твое…

— Гифърд — изкрещя Рейчъл.

Но Гифърд трепереше толкова силно, че единственото, което можеше да направи, бе да стисне здраво сребърната дръжка на бастуна си. На лицето му беше изписан ужас.

Тя притисна лице към прозореца, точно навреме, за да види как един от полуголите диваци скача във въздуха.

Каретата се наклони още повече под тежестта на мъжа и бързо започна да намалява скоростта си.

Индианци! Мислите на Рейчъл препускаха. Знаеше, че трябва смирено да се моли, подготвяйки се за това, което щеше да се случи след това, но никакви думи не й идваха на ум. В нея се надигна силен гняв. Да бъдат нападнати от индианци толкова близо до Филаделфия! Невъзможно! Само преди няколко дни Гифърд разказваше на приятели колко безопасна е Филаделфия, въпреки проблемите с французите и индианците.

— Не ни води в изкушение… — продължаваше преподобният Джеймс.

Когато каретата рязко спря, Рейчъл преглътна, за да се освободи от парализиращия я страх. Не беше готова да умре, все още не. Имаше твърде много неща, които искаше да направи в живота си. Искаше да се омъжи. Да обича. Да люлее дете в скута си. Не искаше да умира, особено от ръцете на жестоки диваци.

— … защото твое е царството небесно и силата, и славата завинаги. Амин.

Вратата се отвори с трясък и едно противно лице, боядисано в черно и бяло, се провря през нея. Гифърд се сви от страх. Преподобният Джеймс сключи ръце и наведе главата си в молитва. Рейчъл предизвикателно вдигна очи, за да срещне погледа на червения дявол. Ако ще умира от ръката на този червенокож, тя искаше да види лицето му.

Дивакът крещеше с дрезгав глас някакви едносрични думи, напълно неразбираеми за Рейчъл. Червенокожият сграбчи преподобния Джеймс за яката на палтото и го издърпа от каретата.

— Моля ви, моля ви — проплака Гифърд, — не ни наранявайте. Ние имаме пари. Много пари! Можете да ги вземете! Вземете ги всичките!

С треперещи ръце той измъкна от колана си кесия с пари и я разтърси.

Малко след това червенокожият посегна към Гифърд. Той се опита да отстъпи, но в малката карета нямаше накъде. Препъна се в полата на Рейчъл и падна, като удари челото си на рамката на прозореца. Рейчъл гледаше ужасена как дивакът издърпва от каретата изпадналия в безсъзнание Гифърд и хвърля неподвижното му тяло на земята.

Тя знаеше, че сега е неин ред. Стисна зъби и си изправи точно, когато дивакът сграбчи глезена й.

— Мога да вървя — процеди тя през зъби. Червенокожият излая нещо, като я хвана за ръката и я изви безмилостно. Рейчъл почти се препъна, скачайки от каретата.

— Какво искате? Не сме ви направили нищо лошо! Трябва веднага да ни освободите! Нямате право!

Мъжът с нарисуваното лице я удари силно през лицето и Рейчъл почувства как от ъгълчето на устата й се процеди капка кръв. От устните й се отрони ридание, когато избърса устата си с ръкава на новата си бледорозова рокля, оставяйки кървавочервени петна по нея.

— Йо ра се — каза нарисуваният мъж, посягайки да поглади бузата й.

Рейчъл отскочи ужасена.

— Не ме докосвай — извика тя в лицето му. — Убий ме, но не ме докосвай, мръсно същество!

Другите двама диваци, които стояха наблизо, се изкикотиха, но нарисуваният мъж не се опита да я докосне отново, Рейчъл бързо хвърли поглед от мястото, където лежеше сгърченото тяло на Гифърд, към малкото сечище, където беше спряла каретата. За Бога, къде беше преподобният Джеймс?

При звука на още гърлена реч, тя се обърна към конете, които един дивак с килната и смачкана шапка разпрягаше. Преподобният отец беше коленичил със сключени за молитва ръце и по бузите му се стичаха сълзи, докато двама червенокожи зад него се опитваха да разкъсат дрехите му.

— Спрете! Спрете веднага! — изкрещя тя, спускайки се към братовчеда на Гифърд.

— Бягайте! — извика Джон Джеймс. — Бягайте в името на живота си, лейди Рейчъл!

— Не! — извика тя и сграбчи треперещите рамене на Джон. — Ако се опитаме да бягаме, те ще ни убият!

Един от червенокожите издърпа черния му редингот, а друг изу обувките му.

— Така или иначе ще ни убият — простена Джон.

— Не! Не! Спрете! — изхълца Рейчъл. Тя се извърна към червенокожия, който стоеше най-близо, и заудря голия му гръб с юмруци.

Преподобният Джеймс използва този момент да скочи на крака и да побегне.

— Недей, Джон! — извика Рейчъл, опитвайки се да се отскубне от здравата хватка на червенокожия. — Не бягай, Джон!

Но още докато изричаше тия думи, стрела излетя от лъка на един ирокез, разцепи утринния въздух със свистене и се заби точно в гърба на преподобния Джеймс.

Рейчъл изпищя и вдигна ръце към лицето си, за да не гледа — знаеше, че преподобният Джон Джеймс е умрял още преди тялото му да падне на земята. Когато свали ръцете си, тя видя как кръвта му изтича върху мекия килим от зелен мъх.

— Не! Не можете да направите това! — замоли се тя. — Нищо не сме ви сторили!

— Нищо? — чу зад себе си глас със странен акцент. Рейчъл бързо се извърна в очакване да види бял човек, но бе потресена, защото английските думи бяха произнесени от дивак. Той беше грозен и напълно плешив, с изключение на една черна конска опашка, която растеше от средата на темето му и падаше върху едното ухо — очевидно беше оставена, за да предизвиква враговете. Имаше белег, който преминаваше по цялата му буза и стигаше до ужасно обезобразеното му ухо. Долната устна на Рейчъл потрепери. Черните като въглен очи на дивака бяха изпълнени с омраза… омраза към нея.

— Казвате, че не сте направили нищо — изръмжа той. — Вие убихте моите трима синове, вие изнасилихте и измъчвахте жена ми, а после я нарязахте на парчета, за да не може да отиде на небето. И вие казвате на това нищо!

Рейчъл отстъпи назад.

— Аз нищо не съм направила! Никога не съм виждала червенокож човек досега!

Счупения рог посочи Гифърд, който все още лежеше на земята в безсъзнание.

— Вашите мъже, вашият народ — той плю на земята. — Някой трябва да бъде отговорен. Някой трябва да плати.

— Да плати? Аз мога да платя, имам пари — тя вдигна кичура си, паднал върху наранената й буза. — Пуснете ме да отида във Филаделфия и ще ви донеса пари.

— Пари! — усмихна се подигравателно Счупения рог. — Вие, белите хора, мислите, че парите могат да изкупят злините, извършени за цели сто години!

Когато посегна да я хване, Рейчъл се дръпна наляво, но той сграбчи ръкава на бледорозовата й рокля. По белязаното лице на Счупения рог премина зловеща усмивка.

— Ти си красива бяла жена — кимна той — и освен това смела. Мисля, че не трябва да те убивам.

По лицето й се изписа облекчение.

— Не, не ме убивайте! Пуснете ме да си вървя! — Тя погледна настрани към мъжете, които отвеждаха конете от каретата. Някой в нея разпаряше седалките с нож и сигурно търсеше ценности. — Вземете конете. Моят годеник и аз… ще се върнем пеша до Филаделфия.

Счупения рог премести поглед към сгърчената фигура на Гифърд и след това пак към Рейчъл.

— Да ви пусна? — изсмя се той. — Не, вие идвате с мен.

— Не! — извика Рейчъл, като се опитваше да се отскубне от ръцете му. — Не можете да направите това. Това е отвличане!

— Такъв е животът. По-добре от това, нали? — каза той, посочвайки преподобния Джеймс.

Рейчъл стисна очи за момент, опитвайки се да мисли. Трябва ли да бяга? Щяха да я убият, както направиха това с преподобния отец. Дали не е по-добре да умре бързо, отколкото да живее в очакване кога ще дойде стрелата? Отвори стреснато очи. Ако побегнете сега, нямаше никакъв шанс да оцелее. Но ако изчака… може би този шанс щеше да дойде. Счупения рог размаха широко ръка, давайки сигнал на хората си да побързат. Все още държеше Рейчъл за ръкава.

— Къде ще ме водите? — попита тя. — Ако искате откуп…

— Млъкни, преди аз да съм те накарал да млъкнеш — отговори троснато Счупения рог. — До гуша ми дойде от приказките ти. Мълчи и прави това, което кажа и може би ще си още жива докато стигнем реката Уаташа.

Рейчъл отбори уста, за да проговори отново, но изражението на червенокожия я застави да не продължи. Един от диваците доближи Гифърд и извади назъбен нож.

— Какво прави той? — промърмори тя повече на себе си, отколкото на този, който я беше пленил.

Изведнъж разбра, че дивакът смята да пререже гърлото на Гифърд и се втурна към него, отскубвайки се от ръцете на Счупения рог.

— Не! Не го докосвайте! Оставете го да живее!

Тя стигна тялото на Гифърд и сграбчи голата ръка на дивака. Хвърли поглед назад към Счупения рог.

— Моля ви, не го убивайте!

— Съпруг ли ти е? — попита Счупения рог.

Тя наведе глава.

— Бъдещ… искам да кажа, щеше да бъде.

Счупения рог се замисли какво да избере. Можеше да размени момичето за пушки и уиски. Мъжът… може би за откуп. Освен това, разбира се, белият заложник бе винаги добро забавление за мохоките.

— Той не може да ходи — каза с насмешка Счупения рог, — а ние трябва да се придвижваме бързо.

Рейчъл коленичи и сграбчи главата на Гифърд. Челото му се беше сцепило от удара в рамката на прозореца. Кръвта беше засъхнала, но челото му вече започваше да става виолетово от нараняването.

— Той може да пътува, заклевам се! Моля ви, не го убивайте! — тя потупа бледата буза на Гифърд. — Гифърд, Гифърд, събуди се! — молеше го настоятелно тя шепнешком. — Гифърд, скъпи, ако не се събудиш, ще те убият!

Той простена и клепачите му трепнаха.

— Точно така — подкани го тя. — Събуди се. Потупа бузата му още по-силно.

— Убийте го — изръмжа Счупения рог.

— Не! — тя отново се извърна към Гифърд и го удари силно по бузата. — Гифърд, по дяволите, ако не се събудиш, ще те убият!

Силният шамар накара Гифърд да отвори очи.

— Рейчъл… — промърмори зашеметен той.

— Гифърд, изправи се — настоя тя и, изправяйки се, се опита да го вдигне заедно със себе си. — Ще те убият, ако не станеш.

— Ще ме убият? — погледът на Гифърд бавно се избистри. Споменът за това къде се намира и какво се беше случило бързо премина по лицето му.

— Рейчъл! — той я обгърна с ръце и тежко се отпусна на раменете й — А Джон?

— Мъртъв е! — тя изтри бузата му с ръка. — Няма да ни убият, поне засега, но ти трябва да вървиш. Разбираш ли какво ти говоря, Гифърд?

Тя сграбчи брадичката му и го накара да я погледне в очите.

Счупения рог изкрещя някаква заповед и дивакът, стоящ най-близо до Рейчъл, я бутна напред.

— Гифърд, трябва да тръгнем с тях. Трябва да вървиш сега — каза тя, побутвайки го с усилие напред. — Или никога няма да доживеем до залез-слънце.