Чарлин Крос
Дамата на лорда (12)

Глава 12

Късно следобед Чандра влезе в празната спалня със зашитата риза на Алек в ръка. Тя погледна към леглото и се почувства самотна. Него го нямаше от сутринта, а вече й липсваше ужасно. Защо не я беше събудил, преди да тръгне, за да могат поне да се сбогуват? Тя извади бележката му от джоба си я препрочете за пореден път.

Слънцето едва се показва над хоризонта, когато ти пиша това, любима. Пристигна пратеник от Лондон. Въпрос от изключителна важност се нуждае от моето внимание и трябва да отпътувам на юг. Като гледам красивото ти лице, изобщо не ми се тръгва. Но знам, че ще ме чакаш, и това прави мисълта за завръщането ми още по-сладка. Надявам се да се завърна до края на седмицата.

Вечно твой Алек.

Чандра въздъхна и прибра бележката в джоба си, след което отиде до шкафа, в който Алек държеше ризите си. Тя го отвори и откри, че той е пълен. Докато търсеше място за ризата му, забеляза ниския шкаф до масата. Внезапно й се зави свят. Тя реши, че това се дължи на виното, което беше изпила, и си спомни как, докато бяха празнували първия месец от сватбата си, Алек бе излял тънка струйка от сладката течност върху голото й тяло. Чандра изпита тръпка на възбуда, защото все още помнеше магията на езика му, който бе облизал виното от кожата й. Краят на седмицата. Алек щеше да отсъства толкова дълго.

Тя коленичи до шкафа, сгъна ризата на съпруга си и го отвори. Вниманието й беше привлечено от някакъв пергамент. Тя отвори писмото и забеляза на коя дата беше написано; докато четеше любовните думи, погледът й се втвърди. Е, Фелисия Емори нямаше никакво значение за Чандра. Ако Алек беше отишъл в Лондон да се срещне с бившата си любовница — ако тя изобщо можеше да бъде наречена бивша! — само защото тя беше поискала това от него, когато се завърнеше, го очакваше война.

Чандра натъпка ядосано ризата на Алек в шкафа. След това хвърли писмото върху нея и затвори шкафа рязко. „Скъпи“ — изимитира тя обръщението на лейди Емори и ритна шкафа. После отиде, накуцвайки, до един стол, седна, свали кожения си ботуш и започна да масажира ударения си пръст.

Ама че мръсник! Не му ли стигаше една жена? Като се имаха предвид любовните му умения, тя се съмняваше, че Алек можеше да остане верен на която и да било жена. Представи си дълбоката бразда между Монтбърн и Лондон, която щеше да изоре съпругът й при постоянното кръстосване между жена си и любовницата си. Щеше да прекарва повече време по пътищата. Скоро Алек щеше да отслабне от непрестанното пътуване. Ако той имаше такива намерения, Чандра трябваше да му попречи да ги осъществи, и то бързо. Нямаше намерение да търпи подобни своеволия. Алек или щеше да й остане верен, или с брака им беше свършено. Тя щеше да се завърне в Лохли, а кралят и съпругът й можеха да вървят по дяволите!

 

Малко повече от два дни след като бе напуснал замъка си, Алек вървеше по коридора в резиденцията на краля. Още когато бе пристигнал преди два часа, той бе поискал незабавна аудиенция при Джеймс. Алек се беше изкъпал, обръснал и бе облякъл чисти дрехи; сега отиваше към покоите на краля, където трябваше да се състои срещата им. Изморен от дългото пътуване — беше спирал само за да нахрани и напои себе си и коня той се надяваше, че щеше да бъде в достатъчно добра форма, за да убеди Джеймс да се откаже от намеренията си спрямо клана Морган. Трябваше да успее заради доброто на Чандра.

Алек зави зад един ъгъл и едва не се сблъска с лейди Емори. Той веднага свали ръцете си от раменете й, където я бе хванал несъзнателно, за да й попречи да падне.

— Извинявай, Фелисия — измърмори намръщено.

— О, Алек, ти си тук. Не очаквах да дойдеш толкова бързо, след като получиш писмото ми. — Тя забеляза безизразния му поглед. — Нали го получи?

— Получих го, Фелисия, но молбата ти да се върна в двора не е причината за моето присъствие тук.

Очите й проблеснаха гневно.

— Тогава какво търсиш тук?

— Имам важна работа. Точно сега отивам се срещна с краля. Нямам нито време, нито намерение да обсъждам това с теб. Извини ме, но трябва да тръгвам. Джеймс ме очаква.

Известно време Фелисия остана загледана в гърба на бившия си любовник. Тя бързо взе решение и тръгна към апартамента си, за да започне с подготовката на изпълнението му.

Почти в същото време на няколкостотин мили по на север, Чандра седеше в огромната спалня, която делеше с Алек. Бележката му се намираше в ръката й, защото тя току-що я беше препрочела отново. Първоначалният й гняв се бе превърнал в меланхолия. Нямаше начин Алек да бе напуснал леглото им, за да се срещне с Фелисия Емори. Поне така се молеше Чандра, защото мисълта за противното късаше сърцето й. Бе обзета от нерешителност, а след това и от гняв. „Проклет да е!“ — изръмжа тя и скочи на крака. Когато отвори вратата на стаята, забеляза, че Уини стои отвън.

— Изглеждаш разтревожена — каза жената. — Какво има?

— Нищо — тросна се Чандра. — Просто съм отегчена.

— Щом е така… — каза Уини и се вгледа в лицето на Чандра. — В Монтбърн пристигна посетител. Тъй като мастър Алек го няма, моят Феликс се колебае дали да го пусне. Той обаче отказва да си тръгне и казва, че ще се изкатери по стената, ако е необходимо. Може би вие, като стопанка на дома, трябва да кажете на Феликс какво да направи.

Чандра я погледна объркано.

— Кой е посетителят?

— Мастър Джейсън. Той не е идвал тук, откакто беше малко момче. Идването му сега ме тревожи. Може би нещо се е случило с мастър Алек. Ако е така…

Чандра мина край Уини, изтича по коридора и надолу по стълбите. Когато премина през двора, се отправи към външната врата.

— Вдигнете решетката — нареди на стражите. Те се поколебаха. — Казах да я вдигнете!

Тежката дървена решетка заскърца и се издигна нагоре, откривайки прохода. Външната врата се отвори и Джейсън влезе с коня си в двора.

— Е, красива госпожо, предполагам, че съпругът ви не си е у дома — каза той от седлото си. — В противен случай още щях да чакам отвън.

— Значи нищо се е случило с него? — попита тя, без да сваля очи от братовчеда на Алек.

— Не, поне доколкото знам. Но ако с него се е случило нещо, аз щях да бъда първият, който щеше да изрази съболезнованията си и да поиска ръката на младата му вдовица — отвърна той с намигване и лукава усмивка.

Чандра го изгледа укорително.

— Джейсън, ти си истински дявол.

— Да, а освен това съм нехранимайко, безделник и развратник. Наричали са ме с всички тези епитети, както и с още някои… любезности, които бих предпочел да не цитирам. — Той се огледа. — Къде е съпругът ти все пак?

— Замина за Лондон по важна работа. Пристигна пратеник и Алек тръгна на зазоряване преди два дни.

Съмнението в тона й не убягна на Джейсън.

— Не се притеснявай. Той скоро ще се върне.

— Защо си дошъл? — попита тя, тъй като не искаше да мисли за лейди Емори, нито пък за възможността съпругът й да е с нея, ако вече не беше с нея. — Уини каза, че не си идвал тук от малък.

— Дошъл съм ви на гости, разбира се. — Това беше лъжа, защото той бе дочул слухове за клана Морган и армията, която Джеймс събираше. Още щом тази информация беше стигнала до ушите му, Джейсън бе напуснал имението си близо до Нотингам и бе тръгнал към Монтбърн, за да предупреди Алек за намеренията на краля. Очевидно братовчед му вече беше осведомен за тях, но той се съмняваше дали Чандра знае какво става в Лондон. Или пък в Шотландия. Тя обаче изглеждаше твърде раздразнена и Джейсън реши, че това имаше нещо общо с внезапното отпътуване на съпруга й. Той не можеше да не се запита дали двамата не се бяха скарали. — Цял ден ли трябва да стоя на коня си, или ще ме поканиш да вляза? Малко храна и чаша вино ще ми дойдат добре — ако милейди ми предложи.

Чандра се извини за лошите си обноски. Когато конят на Джейсън бе прибран в конюшнята, двамата влязоха в голямата зала. Тя нареди на слугите да донесат храна и вино за госта и седна на масата до него.

— Мястото ми се струва по-малко отколкото преди — каза той, докато оглеждаше старата зала. — Отдавна не съм идвал в Монтбърн. Когато се нахраня, можеш да ме разведеш из замъка.

— С удоволствие — отвърна Чандра. — Тъй като и аз самата не го познавам изцяло, можем да го разгледаме заедно.

— Нека да позная коя стая познаваш най-добре — каза той и се разсмя, когато Чандра се изчерви. — Когато някой ден се оженя, съпругата ми ще бъде държана в същото неведение като теб, Чандра. Ще минат години, преди тя да опознае дома си. Предполагам, че това е семейна черта.

— Това е нещо, което не би трябвало да обсъждаш толкова свободно — каза тя, тъй като все още се чувстваше неудобно. — Но след като вече повдигна въпроса, трябва да ти кажа, че когато се запозная с младата дама, ще я предупредя какво я очаква.

Джейсън се разсмя.

— Ти наистина ще го направиш, нали?

— И още как.

— Алек постъпи умно, като те доведе тук, въпреки че отсъствието ви от двора се приема с огорчение.

— От кого ли? Едва ли от някого, когото тя познаваше.

— Там не ми харесваше. На всички им липсваха добрите обноски.

— Включително и на мен — каза той. — Съжалявам, че нахълтахме така през първата ви брачна нощ. Джеймс смята, че е много забавно да нахълтва в стаята на някоя млада двойка с надеждата да ги изненада голи и да започне да им се присмива и да ги дразни. Като англичанин, обикновено бих порицал подобно парадиране с шотландските традиции, но ти си му сънародничка, а не си като него. Страхувам се, че нашият крал има лошо чувство за хумор.

— Ти защо беше с тях, Джейсън?

— За да подразня Алек, разбира се.

— А лейди Емори?

Джейсън се вгледа в Чандра.

— Тя е недоволна, че Алек я отблъсна. Скоро ще го преживее. — Новата му братовчедка, изглежда, не му повярва. — На твое място не бих се тревожил за лейди Емори. Тя е част от миналото на Алек. Неговото настояще и бъдеще си ти. Повярвай ми, Чандра, това е истината.

Тя сведе очи към ръцете си.

— Ако не бях намерила писмото й — същото, за което в бележката му пишеше, че било много важно и изисквало незабавно да отпътува — може би щях да се съглася с теб. Сега обаче не мога да го направя.

— Да не мислиш, че тя е причината той да замине за Лондон? — Чандра кимна. — Грешиш.

— Как можеш да твърдиш, че греша, когато аз лично видях писмото й?

— Защото се знае, че Джеймс…

Тя го чакаше да завърши.

— Продължавай. Знае се, че Джеймс какво?

На Джейсън му се искаше да си отхапе езика.

— Не е важно — излъга той.

— Аз пък казвам, че е. — В мига, в който думите се бяха изплъзнали от устните на Джейсън, я беше обзело мрачно предчувствие. — Това има нещо общо с клана Морган, нали? — Той не отговаряше. — Кажи ми, Джейсън. Какво се е случило? Какво е намислил Джеймс?

Той въздъхна тежко.

— Алек ще се погрижи за това, Чандра. Не мога да ти кажа нищо повече. Не е моя работа да ти го казвам аз. — Той забеляза, че тя го гледа упорито, загледа се в нея и стана от стола си. — Имам чувството, че той се е страхувал, че можеш да реагираш неразумно. Заради грешката, която направих, ще се наложи да остана тук до завръщането на братовчед ми, за да се погрижа да не направиш някоя глупост.

Чандра се втренчи след него.

— Джейсън! — извика тя, но той не й обърна внимание. Не беше необходимо да е кой знае колко умна, за да се досети, че той възнамеряваше да се погрижи всички врати да останат затворени пред нея. Чандра усети как у нея се надига гняв. Не само заради Джейсън, а и заради Алек. Особено заради Алек! Бе изпитала облекчение, че не е отишъл в Лондон заради Фелисия, но му беше ядосана. Бе се опитал да скрие от нея факта, че кланът й е в беда. Тя, все още беше тяхна водачка! Какво право имаше да узурпира властта й? Никакво! Не беше нужно Джейсън да казва нищо повече от онова, което му се бе изплъзнало. Инстинктивно Чандра бе разбрала, че семейството й бе заплашено. Той можеше да залости всички врати, но нищо не можеше да я откъсне от клана й. Дори ако трябваше да изкопае тунел под дебелите стени на замъка, за да се измъкне, тази нощ водачката на клана Морган щеше да бъде на път към родните си земи и замъка Лохли.

 

Алек си легна късно след полунощ. Бе прекарал следобеда и вечерта с краля, с когото бяха обсъдили положението в клана Морган. Първоначално кралят бе отказал да промени намеренията си — кланът трябваше да бъде заличен от лицето на земята. На шестата чаша вино Джеймс бе започнал да се колебае. На дванайсетата чаша владетелят беше променил решението си да унищожи клана. Съдбата на Седрик Морган обаче беше решена. Той трябваше да бъде доведен в Лондон и затворен в Тауър, където щеше да остане до края на живота си. В това отношение кралят се бе оказал непреклонен.

Решението на краля може би нямаше да се хареса на Чандра, но в сравнение с това да загуби цялото си семейство, да пожертва чичо си може би нямаше да бъде толкова трудно, особено след като Седрик щеше да запази живота си. Оставаше само да се молят на бога кланът да не се сплоти около Седрик и да се опита да го защити с цената на живота на всички останали членове. Алек се молеше също и Чандра да не научи нищо, преди всичко да свърши.

Джеймс се бе съгласил да задържи армията си в Южна Англия. Когато кралят и съветниците му изработеха план, с който да подмамят бунтовника Седрик в плен, за да се избегнат кръвопролитията, Джеймс щеше да приложи стратегията. Вероятно до една седмица. Облекчен от това, че семейството на съпругата му вече не беше застрашено, Алек очакваше с нетърпение завръщането си в Монтбърн.

Чандра. Името й не излизаше от ума му и той бе изпълнен с копнеж. Това беше удивително, защото бяха изминали по-малко от три дни, откакто Алек я беше оставил, а вече копнееше по нея, сякаш бе изминала цяла година. Той си обеща, че до края на седмицата тя отново щеше да бъде в обятията му.

Съсипан от умора, Алек вече не можеше да държи очите си отворени. На следващата сутрин щеше да отпътува за Монтбърн. Той се прозина и след няколко минути вече спеше дълбоко.

Наближаваше два часът през нощта, когато Чандра се промъкна по задните стълби на замъка до кухнята и запасите от храна, които беше скрила по-рано вечерта. С меките си ботуши от еленова кожа мина безшумно по последните три стъпала и спря, за да се ослуша. Когато не чу никакъв звук, притича до външния изход и сграбчи кожената торба с провизиите; пътят й се осветяваше от слабия огън в огромната каменна камина.

На високата стена имаше трима часови, които спираха от време на време, за да огледат двора, след което отново се обръщаха към тъмнината извън замъка. Като се държеше в сенките на слабо осветения двор, Чандра се придвижи до конюшните. Вътре нямаше никого и тя се промъкна безшумно покрай редицата ясли до онази, която си беше избрала предварително. В яслата имаше една кобила, която изпръхтя, когато усети присъствието й.

— Тихо, тихо — прошепна й Чандра. — Скоро ще тръгнем.

Тя бързо уви копитата на кобилата със слама и ги покри с квадратни парчета кожа, които извади от торбата си, след което привърза кожата към всяко копито с малко парче въже. След това сложи юздите на кобилата и я изведе навън. Времето й беше твърде ценно и тя реши да не й слага седло, въпреки че по-късно може би щеше да съжалява за това. Докато излизаше от конюшнята, повела животното и метнала торбата си през рамо, тя грабна нещо, което й заприлича на дръжка на брадва. „Просто за всеки случай“ — помисли си с надеждата, че няма да й се наложи да го използва.

Започна да се придвижва отново под прикритието на сенките към една врата, която се използваше рядко. Когато доближи вратата, Чандра пусна юздите и облегна дръжката на брадвата на една стара бъчва. Няколко други бъчви препречваха старата врата. Тя ги отмести встрани и отвори достатъчно, за да освободи вратата. След това вдигна тежкото дървено резе. То падна в краката й с глухо тупване. Молейки се никой да не беше чул звука, тя отвори вратата и тръгна към кобилата.

— За малко да успееш — каза Джейсън и Чандра застина на мястото си. Той излезе от тъмнината и застана пред нея. — На Алек няма да му хареса да научи, че си избягала през нощта. Ако беше успяла, той щеше да ми бъде адски ядосан. За бога! — избухна той. След това се разсмя. — Всъщност мисля, че той щеше да ме убие. — Откъм стената се чу вик и Джейсън нареди на часовия да се върне на поста си, като го увери, че всичко е наред. Докато Джейсън се занимаваше с часовия, Чандра се промъкна до бъчвата. — Ела, братовчедке — каза Джейсън, когато се обърна към нея и й даде знак да тръгне с него. — Последните няколко нощи не съм спал много. — Той се наведе, за да вдигне юздите на кобилата. — Нека да…

Дръжката на брадвата се стовари между рамото и врата му и той падна по лице на земята. Уплашена, че може да го е убила, Чандра се надвеси над него. Джейсън дишаше, но беше изпаднал в безсъзнание.

— Съжалявам, Джейсън — прошепна тя и го погали по бузата. — Но нямах друг избор. — Чандра сложи пръсти върху устните си и ги допря до неговите. — Довиждане, братовчеде. Надявам се Алек да не бъде твърде строг с теб.

Тя се изправи, огледа стената и видя, че стражите гледат на другата страна. Взе торбата с провизиите, която беше паднала от рамото й, и изведе кобилата през отворената врата. След това я поведе надолу по хълма. Преминаха тихо през тъмнината и едва когато стигнаха до прикритието на дърветата, Чандра свали кожените обувки на животното, метна се на гърба му и го подкара на север. Не се обърна да погледне назад, докато не стигна до границата.

— Скъпа Шотландия — каза тя; най-после беше пресякла границата! След това се обърна, за да огледа Англия, която се намираше зад гърба й. Сълзи изпълниха очите й, когато се сети за онова, което бе оставила зад себе си. Алек. Нейният лорд от легендата. Нейният съпруг. Тя си представи лицето му, омагьосващия му поглед. Докато подкарваше кобилата си напред, не спираше да се пита дали някога щеше да види отново това лице.

 

Алек беше изтръгнат от съня си за Чандра. Едно меко, топло тяло лежеше до него и една стройна ръка се движеше по корема му. Той усети как се възбужда.

— О, скъпа — простена той в просъница и се обърна към жената до себе си. — Наистина ли си ти?

— Да, скъпи. Тук съм. Скъпи?

Думата отекна в съзнанието му и мъглата, която обвиваше мозъка му, се вдигна. Той се надигна и се вгледа в неясната фигура, която лежеше до него. Очите му потвърдиха онова, което слухът му вече му бе подсказал.

— Кучка! — изръмжа той, сграбчи панталона си от пода и го обу. След това запали една свещ. Пламъкът освети голото тяло на Фелисия. — Стани от леглото ми и се облечи — заповяда той, като едва сдържаше гнева си. — Напусни стаята ми.

Фелисия изобщо не се уплаши и остана на мястото си.

— Не исках да те стресна, Алек. Просто исках да ти помогна да се отпуснеш и да ти доставя удоволствие. Ела при мен. Знаеш, че притежавам силата да задоволя нуждите ти. Тялото ми е твое, Алек. Нека да се позабавляваме както в доброто старо време, а?

— За бога, жено! Сигурно си луда, ако си мислиш, че искам да спя с теб. Всичко свърши, Фелисия. Свърши в деня, в който срещнах Чандра.

Фелисия го погледна по-остро.

— Значи малката шотландска селянка е откраднала сърцето ти, така ли? — Тя се разсмя гърлено. — Като знам колко е неопитна, не мога да си представя как може да задоволи мъж като теб.

— Тя може и да е наивна, но има желание да се научи, Фелисия. А и аз имам желание да я науча. Тя ми доставя удоволствие, каквото не съм изпитвал с никоя друга жена, включително и с теб.

Фелисия имаше чувството, че са я потопили в Северно море.

Ти наистина си влюбен в нея, нали?

— Да — отвърна без колебание Алек, който едва сега осъзна, че това е истината. — Заради тази любов се заклех, че ще й остана верен до гроб. Никога няма да рискувам да я загубя — никога. Махай се от стаята ми и ако някога се срещнем отново, не си позволявай да се приближаваш до мен. Ясен ли съм?

— Напълно — отвърна жената. Тя стана и облече пеньоара си, след което отиде до вратата. — Алек — каза тя, когато я отвори. — Надявам се жена ти да знае каква късметлийка е.

Алек остана загледан във вратата дълго след като тя се бе затворила. Божичко! Той бе реагирал инстинктивно на голотата на Фелисия, като в полусън я бе помислил за Чандра и така едва не бе нарушил брачния си обет. Каква лудост! Прииска му се да бъде далеч оттук, в обятията на съпругата си. Той погледна през прозореца и осъзна, че почти се е разсъмнало. Алек се облече бързо, събра малкото си вещи, излезе от стаята и се отправи към конюшните. Докато яздеше на север, с нетърпение очакваше да се върне у дома си. У дома при жена си. У дома при своето огненокосо шотландско момиче. Чандра.

 

Джейсън кашляше и се давеше, докато се опитваше да си поеме дъх. Една кофа вода, излята върху него, го беше свестила. Той се изправи и ръката му опипа врата, който го болеше ужасно. Срещу него беше застанала Уини.

— Къде е графинята? — попита тя и го погледна гневно.

Той премигна, след това се огледа и видя зейналата врата. Джейсън изруга.

— Обречен съм — изпъшка той.

— Да, така е — съгласи се жената. — Мислех, че я наблюдавате.

— Наблюдавах я… и я хванах. Но тя се оказа твърде бърза. — Пред очите му все още заиграваха звездички всеки път, когато се помръднеше. Вдигна дръжката на брадвата и се намръщи от болка. — Сигурно с това ме е ударила. — Захвърли дървото встрани. — Кажи да ми оседлаят коня. Тръгвам след нея.

— Твърде късно е за това — възрази Уини. — Вече е достатъчно далеч.

— Тогава ще отида в Лондон при Алек… ако той вече не е тръгнал насам.

— Някой друг ще тръгне на юг — каза тя, сложила ръце на бедрата си. — Вие оставате тук, за да си получите заслуженото, когато се върне мастър Алек. Влизайте в залата.

Джейсън бе очаквал Уини да го хване за ухото и да го подкара към вратата. Спомняше си как жената го беше наказвала по време на посещенията на семейството му в замъка, когато бе още дете. Джейсън беше истински дявол и не можеше да отрече това. Но наказанията на Уини бяха нищо в сравнение с онова, което го очакваше след завръщането на Алек. По дяволите! Защо не си беше останал в Лондон?

През следващите два дни Джейсън непрестанно крачеше из стаята си. Когато стражите извикаха, че лорд Монтбърн се приближава към замъка, той затвори очи, стисна зъби и тръгна към главния вход на залата, където зачака братовчед си. Алек го забеляза веднага. Той скочи от седлото си и се нахвърли върху Джейсън.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита Алек.

— Хубав начин да посрещнеш гост — отвърна Джейсън, като се плашеше повече от момента, в който Алек щеше да разбере какво се беше случило.

Алек остана загледан в братовчед си. Погледът му не беше приятелски.

— Къде е Чандра? — попита той, докато влизаше в залата.

Джейсън преглътна със затруднение.

— Всъщност точно това е причината за моето присъствие тук.

Алек спря и се обърна рязко. Студеният му поглед накара братовчед му да замръзне на мястото си.

— Какво искаш да кажеш?

Джейсън си пое дълбоко дъх и започна да обяснява.

— Дойдох в Монтбърн преди четири дни, за да те уведомя за слуховете, които се носеха в двора за клана Морган, но ти вече беше отпътувал. Казаха ми, че си тръгнал по важна работа, и предположих, че вече си чул.

— И? — попита Алек и усети как го обзема ужас.

— И по време на разговора ми с Чандра се изпуснах, че Джеймс…

— Какво си направил? — изкрещя Алек, сграбчи братовчед си за ризата и го дръпна към себе си. — Не ми казвай, че тя знае за това, братовчеде, или ще…

— Улових се, преди да кажа нещо — обясни Джейсън и се измъкна от хватката на Алек. Той нямаше никакво желание да се бие с братовчед си. Двамата бяха горе-долу с еднакво телосложение, но той не можеше да посегне на един наранен човек. Защото, когато Алек научеше, че Чандра е изчезнала, Джейсън със сигурност щеше да бъде разкъсан на парчета. Освен това, Джейсън смяташе, че е виновен. — Но тя е твърде интелигентна, Алек, и успя да се досети за истината. Сложих часови на всички врати…

— Чандра!

Викът на графа отекна в залата и той се втурна напред към стълбите. Джейсън се затича след него. Хвана Алек за ръката тъкмо когато той бе започнал да изкачва стълбите.

— Няма я, Алек. Избяга преди два дни. Уини ми каза, че освен малко провизии е взела само дрехите, с които е била облечена, когато е пристигнала тук за първи път. Върнала се е в Шотландия, Алек. Върнала се е в Лохли при клана си. — Докато гледаше очите на братовчед си, Джейсън си помисли, че те му приличат на син лед. Алек се отърси от ръката му. — Какво смяташ да правиш? — попита той и последва братовчед си в кухнята.

Без да му отговаря, Алек дръпна голямо парче плат от ръцете на една слугиня. Действието му уплаши жената и тя избяга от стаята.

— Тъй като твоята глупост постави жена ми в опасност — каза той, докато хвърляше самум хляб, пита сирене, сушени плодове и ядки в средата на плата, който бе сложил върху една маса, — не ми остава друг избор, освен да я последвам.

Джейсън гледаше как Алек увива плата и връзва краищата му. Когато Алек понечи да вдигне импровизираната торба, братовчед му го хвана за ръката.

— Струва ми се, че след като си убил братовчед й и си я отвлякъл от дома й, не Чандра, а ти си в опасност.

Алек метна торбата на рамо.

— Джейсън, чичо й иска смъртта й, защото едва тогава може да стане водач на клана. Той не подозира какво му готви Джеймс, затова ще заговорничи, докато не изпълни намеренията си. Моли се Чандра да е жива, защото ако е мъртва, когато се върна, ти също ще умреш.

Джейсън последва Алек навън.

— Глупаво е да тръгваш сам — каза той. — Почакай, докато съберем неколцина здрави мъже, които да те придружат.

— Няма време за това. Повярвай ми, аз мога да се грижа за себе си. Чандра обаче не може.

— Няма начин да се справиш с целия клан — възрази братовчед му. — Помисли си, Алек. Ти си сам. Сам.

— Тя също е една сама жена.

Двамата бяха приближили вратата, която водеше към двора. В отчаянието си Джейсън се сопна:

— По дяволите, Алек! Да не би да искаш да наследя всичко това? Ако е така, ще го взема — с удоволствие.

Думите му пронизаха Алек като с нож. Той беше загубил един любим човек заради бащата и не смяташе да загуби втори заради сина.

— Ах, ти, кучи… — Юмрукът му се заби в брадичката на Джейсън, преди да бе успял да довърши изречението си. Алек прекрачи изпадналия си в безсъзнание братовчед и излезе на двора.

Когато Джейсън успя да се изправи, Алек вече го нямаше. Уитфийлд се страхуваше, че може да е видял Алек жив за последен път. Бе говорил прибързано, защото се беше ядосал, че Алек не го слуша. Очевидно беше казал нещо неподходящо.

Тръгна, олюлявайки се, към масите и нареди да оседлаят коня му. Докато яздеше на юг към Лондон, реши, че скоро няма да се върне в Монтбърн. Хората там бяха негостоприемни и това се потвърждаваше от болката, която изпитваше във врата и брадичката си. Когато завършеше мисията си, възнамеряваше да прекрати всички връзки със семейство Монтбърн. Засега обаче смяташе да осведоми краля за последното развитие на събитията. Кралската армия нямаше да остане да бездейства твърде дълго. В това Джейсън беше уверен.

Няколко часа преди разсъмване Алек подкарваше коня си, като се придържаше към сенките на дърветата. Тъмни облаци бяха надвиснали над тресавищата; щеше да вали. Оставаха още една, най-много две мили, докато пред него се откриеха стените на замъка Лохли и той се питаше как ще успее да влезе вътре. Може би предпазливите съвети на Джейсън бяха по-смислени отколкото му се беше сторило отначало. Сам той не можеше да направи много. Но пък ако зад него вървеше цяла армия, щеше да изгуби елемента на изненада. От друга страна, силите само на един човек можеха да се окажат недостатъчни. По дяволите! Бързото му заминаваше за Шотландия не беше обмислено добре, но вече беше твърде късно да промени каквото и да било. Трябваше да намери начин да открие къде се намираше съпругата му. Алек се молеше Чандра да е все още жива. Чандра, скъпата му Чандра. Той нямаше да понесе тя да му бъде отнета завинаги.

Алек чу шумолене в клоните на дървото над себе си. Реши, че звукът е предизвикан от вятъра, но скоро бе опроверган от силен вик и една гола фигура, която скочи от клоните. Седрик. Името му премина през ума на Алек. Жребецът му се уплаши и се вдигна на задните си крака. Алек бе хвърлен на земята. Претърколи се и посегна към меча си. Твърде късно. Боздуганът на шотландеца полетя към главата му и облата желязна топка с набити в нея стоманени шипове го удари в слепоочието. Краката му се подкосиха и от раната му потече кръв. Алек се опитваше отчаяно да запази съзнание. Чандра! Името й сякаш бе прошепнато между дърветата малко преди Алек да бъде обгърнат от тъмнина.

Недалеч от мястото, на което бе повален Алек, чифт очи наблюдаваше сцената. Воинът от клана Морган завлече безжизненото тяло до ръба на една дълбока клисура. Бутна трупа надолу и нададе силен победен вик. След това се облече и изчезна в тъмнината.

Наблюдателят излезе иззад дървото, зад което се бе скрил. Той изтича до клисурата и погледна през ръба. Едрият мъж лежеше по гръб на дъното й. Наблюдателят слезе внимателно по стръмния склон. Когато стигна до проснатото на дъното тяло, той коленичи, долепи ухо до гърдите на мъжа и с удивление откри, че той е все още жив.

Човекът превърза набързо раната с парче плат, откъснато от ризата му. След това извади меча на ранения и започна да сече няколко млади фиданки. Направи носилка, като върза стволовете им с парчета кожа, отрязани от кожения елек на ранения. Премести Алек върху носилката и започна да се изкачва по склона.

Когато се качи горе, откри изплашения жребец и го поведе по ръба на клисурата, докато не откри едно място, на което склонът се спускаше под по-малък ъгъл. Жребецът изпръхтя, когато тръгна надолу към пропастта; една ръка бързо покри ноздрите му и го погали нежно. Конят се успокои.

Половин час по-късно младежът с разрошената коса се появи на ръба на пропастта; носилката беше закрепена здраво за седлото на жребеца. Младежът поведе коня по пътеките, които познаваше отлично. Когато първите капки дъжд се удариха в земята, малката групичка стигна до една схлупена колиба, скрита дълбоко в гората. Въпреки че не можеше да говори, Оуен наричаше това място свой дом.