Нора Робъртс
Полунощ в стаята на сенките (16)

Глава 15

Ню Орлиънс, 1900

Жулиен беше пиян — предпочитаното му състояние. В скута му седеше полугола проститутка и той държеше едната й тежка гърда. Старият негър свиреше жива мелодия на пианото и звукът се смесваше приятно в главата му с женския смях.

Въздухът ухаеше на пури и дразнеше желанието му да запали. Но не можеше да събере сили да се протегне към пурите, нито дори да заведе проститутката горе.

Фактът, че отново беше без пари, не го притесняваше много. Беше редовен посетител на бардака и винаги си плащаше сметките. За момента кредитът му тук бе добър.

Беше избрал проститутката руса и закръглена, лишена от мозък. Смяташе, че по-късно, когато я яхнеше, нямаше да види лицето на Абигейл.

Не и този път.

Жулиен отпи нова глътка бърбън и ощипа зърното на блондинката. Тя изписка и го плесна игриво по ръката. Той също се захили весело, но в същия момент влезе Люсиен.

— О, моят свят брат — промърмори Жулиен завалено.

После отпи щедра глътка от уискито и загледа как Люсиен клати глава отрицателно към червенокосата хубавица, която се бе спуснала към него.

Жулиен си помисли, че брат му изглежда блед, златист и красив в мъглата от дима и на фона на крещящите цветове.

После се зачуди дали Каин бе гледал Авел със същото отвращение, което той самият изпитваше сега.

Жулиен зачака, като полюляваше блондинката на коляното си и стискаше гърдата й, докато Люсиен оглеждаше салона. Най-после погледите им се срещнаха и сякаш се удариха един в друг. Жулиен би могъл да се закълне, че чу звука на две саби, ударили се в битка.

— Какво е това? — попита той, когато Люсиен се доближи до него. — Най-после реши да се присъединиш към нас — простосмъртните? Брат ми се нуждае от напитка и жена! — извика той. — Макар да се съмнявам, че знае какво да прави с тях.

— Посрамваш и себе си, и семейството, Жулиен. Изпратен съм да те отведа у дома.

— Не се срамувам да платя на някоя курва — отвърна Жулиен, като остави чашата си и прокара ръка по бедрото на блондинката. — Но ако се бях оженил за такава, това вече щеше да е друг въпрос. Но ти ме изпревари тук, братко, както и в много други неща.

Лицето на Люсиен пребледня.

— Не говори за нея в това място!

— Брат ми се ожени за една курва от блатото — каза Жулиен, като дръпна към себе си блондинката, която се опитваше да се измъкне от него.

Усети как лудо бие сърцето й под ръката му. Очевидно сблъсъкът между двамата братя я плашеше.

А ужасът й го възбуди много по-силно от обещанията, които бе прошепнала в ухото му.

— Люсиен, гордостта на семейство Мане, доведе курвата си у дома, а сега хленчи, защото тя го изостави заради друг и го насади с незаконороденото си дете.

Трябваше да повярва в това. Цяла зима бе давил в океан от бърбън спомена за вторачените очи на Абигейл и плясъка на тялото й в блатото.

Трябваше да повярва на всяка цена. В противен случай щеше да откачи.

— Ставай — нареди Люсиен на блондинката. — Тръгвай си.

— Аз пък я искам тук — намеси се Жулиен и стисна здраво ръцете й.

Никой от двамата не забеляза как в стаята се възцари мълчание, как звуците от пианото замряха и смехът престана. Люсиен се протегна и дръпна жената от скута на брат си. Тя побягна като заек още докато Люсиен теглеше Жулиен от стола.

— Господа — чу се гласът на мадам, която тръгна към тях, придружена от огромен мъж. — Не искаме неприятности тук, господин Жулиен — изгука тя и го погали интимно по бузата, но очите й останаха ледени. — Прибери се с брат си, скъпи. Тук не е място за семейни скандали.

— Разбира се. Приеми извиненията ми — кимна Жулиен, като пое ръката й и я целуна.

После се завъртя и се хвърли върху брат си.

Масата и лампата паднаха на пода. Хората се разбягаха, жените запищяха, а братята се затъркаляха, като се удряха с юмруци и ръмжаха като кучета, отдали се на дългогодишната си омраза.

Биячът на заведението се намеси, вдигна Жулиен за яката, занесе го до вратата и го изрита навън. Люсиен едва бе застанал на колене, когато усети как го вдигат.

Ругатни и писъци го последваха на улицата. Срам потисна яростта му. Люсиен поклати глава, за да я проясни, и се изправи.

Погледна надолу към брат си и почувства друг вид срам.

— Как стигнахме дотук? — изморено запита той. — Да се бием в бардаци, да се валяме из канавките. Искам мир между нас, Жулиен. Господ знае, че никъде другаде за мен няма спокойствие.

Той протегна ръка, за да помогне на брат си да се изправи.

Но срамът на Жулиен имаше различен цвят. Черен.

Не помнеше как е извадил ножа от ботуша си. Алкохолът и гневът го заслепиха. Не помнеше и как скочи на крака и замахна.

Усети как острието разрязва плътта на брат му и изпита дива радост. Оголи зъби и загледа налудничаво, когато долови миризмата на кръв.

Отново се сбориха. Люсиен бе обезумял от болка и шок, а Жулиен — от черна омраза.

Животински ужас обзе Жулиен, когато ножът се насочи към него и потъна дълбоко.

— Мили Боже — промърмори той, вторачен в кръвта по гърдите си. — Ти ме уби.

 

Мане Хол, 2002

Започна невероятна жега. Диклън имаше чувство, че дори въздухът се поти. Рано сутрин и късно вечер, когато горещината беше поносима, той работеше навън. Следобед търсеше прохлада в къщата.

Не беше много удобно да пренася инструментите навън и навътре, но все пак напредваше, а това бе най-важното.

Не се обади на Лена, защото реши, че тя има нужда побеснее и да се успокои. Но непрестанно мислеше нея.

Мислеше за нея, докато ковеше дъски, когато разглеждаше мостри с цветове и инсталираше вентилаторите.

Мислеше за нея, когато се събуждаше посред нощ, полегнал на тревата до езерото, стиснал часовника на Люсиен в ръка и с обляно в сълзи лице.

Опитваше се да не мисли за ходенето насън през деня, но не можеше да изхвърли Лена от главата си.

Още един ден, заповяда си той, като избърса потта от лицето си. После щеше да отиде в града и да потропа на вратата й. Ако се наложеше да я притисне в ъгъла, за да говори с нея, щеше да го направи.

Сватбата на Реми наближаваше. А това означаваше, че не само щеше да гледа как се жени най-добрият му приятел, но и родителите му щяха да пристигнат.

Диклън бе странно благодарен задето бяха отхвърлили поканата му да отседнат при него. Всички щяха да са много по-щастливи, ако майка му и баща му бяха настанени в хубав хотелски апартамент.

Но независимо от това бе решил да довърши терасите и една от спалните за гости. По този начин къщата щеше да изглежда впечатляваща, когато дойдеха да го видят, а и той можеше да им докаже, че стаята, която им бе предложил, наистина съществуваше.

Майка му със сигурност щеше да провери.

Диклън слезе от стълбата, взе шишето със студена вода и отпи. После изля остатъка върху главата си. Освежен, тръгна по ливадата. Обърна се назад, за да погледне къщата и усети как по лицето му се разпростира усмивка.

— Не е лошо — каза той на глас. — Не е никак лошо за един аматьор янки.

Беше завършил двете предни стълбища и сега те се издигаха елегантно от всяка страна на терасата на втория етаж. Тази красива гледка си заслужаваше всяка драскотина, синина и порязване.

Това щеше да е неговата радост и гордост.

Сега трябваше само да подкупи бояджиите да поработят в адската жега или да се моли за промяна на времето.

Но нямаше да чака, докато завърши и задната част на къщата. Искаше да боядиса фасадата и да я види как блести в снежнобяло.

За да си направи кефа, той се върна, качи се бавно по дясното стълбище, прекоси терасата и слезе по лявото. Това му достави такова удоволствие, че го направи отново.

После изрови мобифона си от кутията с инструменти и звънна на Лена.

Просто трябваше да сподели радостта си с нея. Какво значение имаше, че избързваше с един ден?

Телефонът още звънеше, когато Диклън погледна настрани и видя как Лилибет прекосяваше моравата. Той го изключи и го върна на мястото му в кутията.

— Кълна се, тази жега е просто съсипваща — усмихна му се Лилибет и размаха ръка пред лицето си.

Диклън забеляза, че носеше гривните на мис Одет.

— А още не е станало обяд. Я се виж само — измърка тя, като се доближи до него и прокара пръст по голите му гърди. — Целият си мокър.

— Бърз душ — обясни Диклън, като се отдръпна инстинктивно назад, за да не усеща пръста й. — Какво мога да направя за вас, госпожице Симон?

— Можеш да ме наричаш Лилибет. Все пак си добър приятел на майка ми и на малкото ми момиченце, нали?

Тя се завъртя и очите й се ококориха, когато огледаха къщата.

— Не мога да повярвам какво си направил с това огромно старо място. Трябва да си много умен, Диклън — започна да флиртува Лилибет. — Мога да те наричам Диклън, нали?

— Разбира се. Но не е нужно да си чак толкова умен — отвърна той. — Трябва само да имаш достатъчно време.

И достатъчно пари, помисли си тя. Много пари.

— О, не бъди скромен. Постигнал си чудеса. Надявам се, че няма да те притесня много, ако те помоля да ме разведеш вътре. А и бих могла да пийна нещо студено. Идването от къщи дотук направо ме съсипа.

Диклън не я искаше в дома си. Изпитваше не само отвращение към нея, но и нещо като страх. Но все пак Лилибет бе майка на Лена, а неговата собствена майка го бе възпитала на добри маниери.

— Разбира се. Имам малко чай.

— Това е повече от идеално.

Лилибет го последва към вратата, зарадва се, когато той й я отвори и отстъпи назад, за да й направи път. Тя мина покрай него, като се отърка леко в тялото му, влезе във фоайето и ахна.

Не беше нужно да се преструва на изненадана. И преди бе влизала в къщата. Реми и Диклън не бяха единствените, проникнали в Мане Хол под влияние на алкохола.

Лилибет никога не бе харесвала къщата много. Мястото дори я плашеше със сенките и прахта си, с паяжините и отминалата си хубост.

Но сега къщата бе излъскана и светла, с блестящи подове и стени. На Лилибет не допадаха особено старинните мебели, но не се съмняваше, че цената им е била доста солена.

Старите пари купуваха или поддържаха старите неща. Тази идея я озадачаваше, тъй като в света имаше толкова много нови и лъскави вещи.

— Господи, захарче, това е изложбена зала. Истинска изложбена зала — извика тя и влезе в салона.

Лилибет предпочиташе града, където течеше бурен живот, но съзнаваше, че една жена би могла да си живее като кралица в тази къща.

— Господи, казах, че си умен, нали? Но ти си гений. Всичко е толкова красиво и свежо. Сигурно си адски горд със себе си.

— Да, къщата започва да придобива вид. Кухнята е отзад. Там ще приготвим студената ти напитка.

— Чудесно, но не ме карай да бързам — каза тя, като го хвана собственически подръка и тръгна по коридора. — Възхитена съм от това, което си направил. Мама каза, че си започнал само преди няколко месеца.

— Човек може да свърши много работа, когато се придържа към плана си.

Въпреки огромното желание да я разкара от дома си нямаше начин да го направи, без да се прояви като прекалено груб, затова реши да се възползва от възможността да я опознае.

Не виждаше нищо общо с Лена. Предполагаше, че съществува известна физическа прилика, но докато тялото на Лена бе стегнато и съблазнително, това на майка й бе измършавяло от годините и злоупотребата с наркотици.

Тоалетът й, къси червени шортички и тесен потник, й придаваше евтин и окаян вид. Овехтяла кукла, издокарана за последната си карнавална нощ. Диклън изпита съжаление към жената, която търсеше одобрение и внимание, като парадираше с отдавна изгубен сексапил.

Лилибет си бе сложила доста тежък грим и горещината не му се отразяваше добре. Лицето й изглеждаше изтощено и фалшиво под ярките бои. Косата й бе накъдрена и сивите корени си личаха ясно.

Докато стигнат до кухнята, Диклън вече я намираше толкова жалка, че дори не негодуваше срещу нея.

— Седни — любезно я покани той. — Ще ти приготвя студена напитка.

Лилибет не разтълкува правилно учтивостта му и реши, че я е харесал.

— Такава кухня… — каза тя, като се отпусна на стола.

Тук беше прохладно и тя наклони глава назад, за да може приятният въздух да разхлади шията й, а и за да наблюдава Диклън.

— Не ми казвай, че и готвиш, захарче. Ако е така, ще се преборя с Лена и аз самата ще се омъжа за теб.

— Съжалявам.

Споменаването на Лена го накара да се стегне, но тъй като стоеше с гръб към Лилибет, тя не забеляза изражението му.

— Не готвя — добави той.

— Е, жените трябва да се примиряват с някои неща — въздъхна Лилибет и прокара език по устните си.

Диклън имаше чудесна, силна фигура, която подхождаше отлично на дълбоките му джобове. А и тя започваше да копнее за мъж.

— Нямаш ли нещо по-силно от чай, скъпи?

— Би ли предпочела бира?

Лилибет би предпочела чаша уиски, но кимна.

— Да, чудесно. Ще се присъединиш ли към мен?

— Не, ще пия чай. Имам още доста работа днес.

— Прекалено е горещо за работа — отбеляза тя, като се протегна и го погледна нежно. — В такива дни човек трябва да се накисне в хладна вана, а после да легне в затъмнена стая и вентилатор да охлажда кожата му.

Лилибет пое чашата с бира и отпи жадно.

— Какво правиш, за да победиш жегата, сладурче?

— Изливам студена вода върху главата си. Как е мис Одет?

Лилибет стисна устни.

— О, добре е. Къщата е ад сутрин заради нейното печене. Трябва да си пести парите. Помагам, доколкото мога, но животът е тежък, Диклън…

Тя прокара пръст по запотената чаша и отпи отново.

— Исках да ти се извиня за сцената у дома онзи ден. Ние с Лена често имаме недоразумения. Не мога да отрека, че не постъпих правилно с нея, когато беше малка, но се опитвам да се реванширам.

Лилибет отвори широко очи, докато я засмъдяха и се изпълниха със сълзи.

— Промених се — продължи тя. — Стигнах до етап в живота си, когато осъзнавам какво е най-важното. И това е семейството. Знаеш какво имам предвид. И ти имаш семейство.

— Да, имам.

— А сега си тук и им липсваш, а и те на теб. Каквито и неприятности да сте имали, сте си помагали един на друг, нали?

— Да.

Тя деликатно попи сълзите си.

— И Лена трябва да разбере, че това е всичко, което искам. Още ми няма доверие и не я обвинявам за това. Надявах се, че ти ще можеш да я убедиш да ми даде шанс.

Лилибет плъзна ръка по масата и погали неговата.

— Ще съм ти много благодарна, ако го направиш. Чувствам се ужасно самотна. Жена в моето положение се нуждае от приятел, от силен мъж до себе си. Ако знам, че си на моя страна, това страшно много ще ми помогне.

— Ако трябва да взема нечия страна, ще застана до Лена. А и не мога да се намесвам в семейни проблеми. Дори и да бях достатъчно глупав, за да опитам, тя бездруго нямаше да ме послуша.

— Може би вие двамата не сте чак толкова близки, колкото предполагах.

— Винаги е рисковано да се правят предположения.

Лилибет отпи нова глътка бира.

— Спиш с нея, нали?

— Няма да обсъждам подобно нещо с теб.

— Защо не? — попита Лилибет, като прокара запотената чаша между гърдите и се изправи. — Срамежлив ли си, скъпи? — засмя се тя. — Не бъди свенлив с Лилибет. Ние с теб можем да сме приятели — каза тя, като заобиколи масата и застана зад него. — Много добри приятели — добави, като плъзна ръце по тялото му и леко захапа ухото му.

— Госпожице Симон, поставяте ме в неудобното положение да ви моля да си свалите ръцете от мен.

— Наистина си срамежлив — засмя се тя, като духна горещ дъх, примесен с миризма на бира, върху лицето му и пусна ръце към слабините му.

Диклън стисна китките й.

— Излагаш се — укори я той, като скочи от стола застана срещу нея. — Това си е твоя работа. Но ме използваш, за да нараниш Лена, а това вече е моя работа.

Бузите й почервеняха от гняв.

— Може би си мислиш, че си прекалено добър за мен.

— Няма може би. Съвсем сигурно е. Изчезни оттук и ще забравим за случилото се.

Искаше й се да закрещи и да го удари, но все още не си бе загубила ума напълно. Не беше пила достатъчно бира, а дозата кокаин, която бе взела, преди да дойде тук, бе мизерна. Затова Лилибет реши да предприеме нова тактика, отпусна се на стола и захлипа.

— Не знам какво да правя. Толкова съм самотна. Уплашена съм. Имам нужда от помощ. Мислех си, че ако ти се отдам, ще ми помогнеш. Просто не знам какво да правя.

Тя вдигна глава и успя да изцеди две сълзи.

— Имам ужасни неприятности.

Диклън отиде до мивката, източи водата и й наля една чаша.

— Какви неприятности?

— Дължа пари. Затова напуснах Хюстън. Но се страхувам, че ще ме открият. Ще ме наранят, а може би ще сторят нещо лошо и на Лена. Не искам да пострада малкото ми момиченце.

Диклън остави водата пред нея.

— Колко пари? — попита той и забеляза доволния поглед в очите й.

— Пет хиляди долара. Не бях аз виновна. Наистина. Доверих се на неподходящи хора. На един мъж — изморено изхленчи тя. — Той избяга с парите, а аз останах длъжница. Ако не намеря начин да ги върна, ще ме намерят и ще ми направят нещо лошо. И на мама, и на Лена също.

Диклън седна и я загледа напрегнато.

— Лъжкиня. Искаш да ми измъкнеш пет бона на бързо, за да си купиш дрога и да изчезнеш от града. Смяташ, че съм лесна плячка, но грешиш. Ако не беше Лена, щях да ти дам една-две стотачки, за да те отпратя. Но Лена не би харесала подобно нещо.

Лилибет плисна чашата в лицето му. Диклън дори не примигна.

— Да ти го начукам — извика тя.

— Вече установихме, че това не е възможно.

— Мислиш се за много умен, а? Адски си важен, защото произхождаш от богато семейство — скочи тя на крака. — Голямо, изискано семейство. Знам всичко за теб, Диклън Фицджералд. Позволи ми да те попитам нещо. Какво ще кажат изисканите ти родители, когато чуят, че се въргаляш в чаршафите с една кажунска курва от блатото?

Фразата го накара да застине. Лицето на Лилибет се промени пред очите му. Стана по-пълно и по-старо. По-студено.

Жозефин.

— Изчезвай.

Не беше сигурен дали говореше с жената от плът и кръв или с призрака. Ръцете му затрепериха и той стисна масата.

— Всички онези префинени доктори, адвокати и важни клечки в Бостън… как ще им хареса идеята, че златното им момче се е сдушило с незаконородена курва от блатото? Без пари, без добър произход. Управлява второкласен бар и има баба, която шие на хората, за да изкара някоя стотинка. Ще те отрежат от завещанието, сладурче. Ще те оставят само с огромната ти къща. Особено след като им разкажа, че си спал и с майката на курвата.

Краката му бяха омекнали, но той упорито стоеше на тях.

— Изчезвай от къщата ми, преди да съм те наранил.

— Хора като теб не посягат на жени. Не мисли, че не съм наясно — отвърна тя и отметна коса назад. — Ако искаш да продължиш да си пъхаш пишката в момиченцето ми и да запазиш добрите отношения със семейството си, ще ми напишеш чек, скъпи. И то ще го направиш адски бързо. За десет хиляди, тъй като нарани чувствата ми.

— Чувствата ти не струват и петак за мен, Лилибет.

— Ще струват. След като си побъбря малко с майки ти.

— Майка ми ще те сдъвче и изплюе — процеди ледено Диклън, като отиде до шкафа, отвори горното чекмедже и извади бележник, в който надраска някакъв номер. — Ето ти номера й. Обади й се. Можеш да използваш телефона ми. С удоволствие ще чуя как майка ми те разкъсва на кървави парченца.

— Имам нужда от пари!

— Няма да ги получиш тук — извика гневно, като я хвана нетърпеливо за ръката и я бутна към вратата. — Мога да ти създам много повече неприятности, отколкото ти на мен. Повярвай ми — увери я и затръшна вратата в лицето й.

Наложи му се да седне за момент, за да възстанови самообладанието си. Чувстваше се зле физически. Нещо се бе случило, когато Лилибет побесня. Бе виждал промененото й лице в сънищата си.

Лицето принадлежеше на къщата или на онази част от нея, която блъскаше врати и искаше да го прогони оттук.

Онази част, която искаше да го нарани.

Несъмнено и майката на Лена сега желаеше да му навреди по някакъв начин.

Диклън стана и отиде до телефона. Единственият положителен резултат от грозния инцидент бе, че той го накара да оцени майка си по-добре.

Набра и се почувства пречистен, когато чу познатия звук на гласа й.

— Здрасти, мамо.

— Диклън? Какво става, че звъниш посред бял ден. Да не си имал инцидент?

— Не. Аз…

— Всички онези ужасни инструменти… сигурно си си отрязал едната ръка.

— Все още си имам две ръце, а и всички други части са си на мястото. Просто ти звъннах, за да ти кажа, че те обичам.

Последва дълга пауза.

— Току-що си научил, че си безнадеждно болен и ти остават само шест месеца живот, нали?

Диклън се засмя.

— Пипна ме. Умирам и реших да се свържа със семейството си, за да си осигуря хубаво погребение.

— Искаш ли чичо Джими да изпее „Момчето Дани“ на погребението ти?

— Не. Предпочитам да почивам в мир.

— Добре. Приема се. Какво става всъщност, Диклън?

— Искам да ти разкажа за жената, в която съм влюбен и за която искам да се оженя.

Този път паузата беше още по-дълга.

— Това шега ли е? — запита майка му накрая.

— Не. Разполагаш ли с няколко минути?

— Мисля, че мога да си променя графика заради такава новина.

— Добре — съгласи се Диклън, като отиде до плота и взе чая си. Ледът се бе стопил, но той го изгълта въпреки това. — Казва се Анджелина Симон и е красива, вълнуваща, дебелоглава и идеална. Наистина е идеална, мамо.

— Кога ще се запозная с нея?

— На сватбата на Реми. Но има един малък проблем, освен този, че още не ми е казала „да“.

— Сигурна съм, че ще успееш да се справиш с тази дреболия. А какъв е проблемът?

Диклън седна и й разказа за Лилибет.

Когато приключи разговора по телефона, се почувства успокоен. Импулсивно се качи горе, за да се измие и преоблече. Щеше да отиде при Лена малко по-рано от предвиденото.