Меган Чанс
Разгневени сърца (26)

Двадесет и пета глава

Отново валеше сняг. Падаше бързо и тежко. Беше като бяла пелена пред очите й. Сари се взираше през прозореца. Джон и Мириам се бяха отишли преди повече от час. Тя настоя. Каза им, че иска да бъде сама.

Само дето не осъзна колко самотна щеше да бъде. Тишината я смазваше. Сложи каната с кафе на печката. Толкова страшно е да си сам! Тишината направо те поглъща!

Снегът се стелеше. Навсякъде беше бяло. Сари се вгледа отново през прозореца. Чичо й беше разказвал, че всички снежинки са различни, никога не можеш да видиш две еднакви. Дали беше истина? Ако имаше някой при нея, който да седи сега до печката, тя щеше да го попита: „Знаеш ли, че няма две еднакви снежинки?“ Той щеше да се усмихне и да й отговори: „Така ли, ами да проверим тогава!“

Господи, колко болезнена беше тази тишина! Колко ли жени като нея се взират в прозореца и се вслушват в тишината, за да чуят нечий глас?

Сари се обърна с гръб към двора. Пред нея беше роклята й — мека, копринена, с проблясващи масленозелените линии. На масата имаше книга — „Кристабел“. Защо ли отново си спомни за тази поема?

„Те се разделили, за да не се срещнат никога повече! Но никога не намерили покои сърцата им.“

Споменът я върна в онази нощ, когато Конър, приведен над книгата, четеше. Сърцето й отново се сви от болка. Дрезгавият му глас продължаваше да изрича думите — нежен и мил. Ето — Конър се усмихва, обръща се към чичо й, нещо му говори, но всъщност усмивката е за нея и тя не може да не му отговори със същата нежност.

Дали щеше някога отново да види тази нежна усмивка? Толкова много грешки направиха! Толкова лъжи си казаха! А сега… Сега се обвиняваше за всичко. Беше му казала, че не е способен да обича истински, че не вярва в хората, че не й се доверява, а тя… тя беше точно толкова виновна, колкото и той. Тя също не му повярва. Не го беше обичала достатъчно, за да бъде честна и откровена с него. Погледна отново роклята. Искаше й се да заплаче. Колко глупава е била! Колко сляпа! Защо трябваше да пожертва всичко заради брат си, който изобщо не се интересуваше от никой и от нищо? Защо трябваше да жертва любовта си? Сега нямаше нищо… Всичко беше загубено…

Колко ли мъка още трябваше да преживее? Щеше ли да скърби за Майкъл? За този Майкъл, когото видя последния път? Не, щеше да тъжи за момчето, което обичаше, онзи, който се грижеше за нея, когато бяха малки. Онова момче бе отдавна мъртво. Беше умряло още тогава, когато в мината умря и баща й. Този Майкъл Дойл, който беше при нея през последните дни, не беше нейният брат, тя не го познаваше. Тя беше дошла в Колорадо, за да се откъсне от миналото и да забрави. Беше време наистина да го направи. Трябваше да преодолее страха. Трябваше да се научи да живее без любов, освен ако…

Сари отново погледна през прозореца. Стъмваше се. Помисли си за Конър. Къде ли беше сега? Дали онези две мата го бяха открили? Дали му бяха предали думите й?

Сари затвори очи.

На вратата се почука. Беше тих, много тих звук, но Сари се стресна. Отвори очи и погледна през прозореца. Снегът валеше и валеше. Дали наистина някой чукаше или тя си беше въобразила? Почукването се повтори.

Ръцете й се разтрепериха. Гърлото й пресъхна. Взе пушката и чак тогава открехна леко вратата.

— Аз съм! Конър. Махни пушката!

Сари пусна оръжието. Конър стоеше облегнат на стената, изтощен и безсилен. Но жив! Жив! Върна се! Точно както обеща! Сари искаше да извика от щастие.

Конър опря глава на вратата и кимна назад към полето.

— Девлин и Робъртс са в плевнята. Казах им, че могат да останат през нощта там. Мисля, че нямаш нищо против?

Сари кимна.

— Разбира се, че нямам.

— Откриха ме в Кайова Крийк. Брат ти… — Конър пое дълбоко въздух. — … е мъртъв, Сари.

Сари понечи да каже нещо, но той само кимна и продължи:

— Не съм го убил аз. Не съм стрелял. Ти беше права — аз не съм съдия. Майкъл сигурно вече е поискал прошка от Господа, но не аз го пратих там. Той щеше да ме застреля, когато Девлин се втурна…

Сари затвори очи.

— Било е просто въпрос на време — прошепна тя.

— Не искам той да стои между нас — промълви Конър. — Никога повече…

— Никога!

— И никакви тайни!

Сари се усмихна.

— Никакви тайни!

— Искам… — той пое дъх и продължи: — Искам да те обичам, Сари! Ако това означава да остана тук, в равнината, да се науча да бъда фермер и да се грижа за всичко, ще остана. Ще го направя, каквото и да ми коства. Само ми кажи, че ме обичаш!

Сари хвана ръката му, погали я и каза:

— Обичам те!

Конър се наведе към нея. Тялото му гореше. Ръцете му я прегърнаха. Зали я нежността, която щеше да бъде техният бряг, техният пристан, техният живот. Конър я притискаше към себе си с всички сили. Душата му стенеше от болка.

— Обичам те! — шепнеше той.

Стояха прегърнати до вратата. Снегът падаше около тях и полепваше по устните им, снежинките пощипваха бузите им и премрежваха очите им, заскрежаваха косите им.

— Знаеш ли, че няма две еднакви снежинки? — промълви Сари.

Самотата си отиде. Завинаги.