Меган Чанс
Разгневени сърца (25)

Двадесет и четвърта глава

— Кой може да бъде? — попита Мириам, взирайки се заедно със съпруга си. — Не ги познавам.

— Джон, а ти?

— Не, някакви непознати — каза напрегнато Джон, клатейки глава.

Сари изтръпна. Сърцето й замря. Двама мъже! Някой от бандата на Моли! Главата й се замая. Лицето на Тими изплува пред нея. Дали не идваха да я убият?!

— Спокойно — каза тя, но сърцето й щеше да изхвръкне от страх. — Моля те, Джон, свали тази пушка! Всичко е наред.

Той се поколеба за миг, но след това свали пушката и я остави обратно зад вратата.

— Сигурна ли си, Сари? Познаваш ли ги?

Какво можеше да им каже, не й бяха чак толкова близки, за да сподели с тях тайната, която криеше. Само кимна, страхувайки се, че ако не успокои Джон, той ще се опита да я защити по същия начин, както постъпи и преди.

— Изчакайте тук — каза тя и тръгна към вратата. — Моля ви, просто почакайте тук! Не излизайте навън!

Сари се опита да се успокои. Двамата мъже се приближиха достатъчно до къщата и тя ги видя — не беше нито Тими, нито Шон. Сари бавно се приближи до тях и изчака да слязат от конете.

— Вие ли сте Сари Травърс? — попита единият от тях.

Сари вдигна глава.

— Кой иска да знае?

— Тя е мисис Травърс, Робъртс — отговори вместо нея другият мъж. Той вдигна шапка, изтупа я и се изправи пред нея.

— Мадам, аз съм Питър Девлин. Мисля, че сме се срещали и преди.

Сари се вгледа в него. Сиво-черната му, лошо подстригана коса и кръглото лице говореха за занемареност.

— Наистина ли? Не си спомням.

— В Пенсилвания… — отвърна мъжът.

Сари отново се разтрепери.

— Ще трябва да ми простите, но не си спомням всичките… приятелите на Майкъл…

Другият мъж се разсмя и весело погледна към този, който се представи за Питър Девлин.

— Е, момиче, тогава въобще няма да си спомниш за нас. Ние не сме от бандата на Моли Магуайърс.

Той също свали шапката си — лицето му беше с правилни черти, очите искряха, веждите бяха гъсти и извити.

— Аз съм Пади Робъртс, служител от агенцията на Пинкертън в Чикаго. Мистър Девлин работи за същата агенция, но в Денвър.

Значи бяха агенти на Пинкертън. Сари се успокои.

— Работите за Пинкертън? И какво искате от мен?

— Търсим Конър Рорк.

Сари поклати глава.

— Той не е тук.

Девлин беше много изненадан.

— Но аз знам, че ще бъде тук. Така се уговорихме.

— Е да, но го няма — отвърна Сари и се обърна към къщата. — Бихте ли ме извинили, имам гости.

Девлин пристъпи напред и препречи пътя й.

— Мис Травърс, много е важно да узнаем къде е Рорк. Имаме заповед да го открием.

— Питате неподходящия човек — отвърна Сари. — Той замина преди няколко часа, но не знам къде. Не ми каза.

— Ами тогава… — каза другият мъж, който имаше силен ирландски акцент. — Тогава бихте ли ни казали поне къде е брат ви?

Сари въздъхна.

— Надявам се, че вече е отишъл… в ада.

— Мисис Травърс…

Тя погледна Питър Девлин.

— Не зная къде е брат ми, мистър Девлин.

— Разбира се, нямате никаква причина да ни помагате. Знаем, че е така, но…

Сари се обърна към мъжа с ирландския акцент. Изведнъж почувства съжаление към него заради неудобството, в което го беше поставила.

— Нямам причина да не ви помагам. Брат ми и аз сме… не сме близки. Той беше тук преди два дни, но си замина. Бих се изненадала, ако се появи отново.

— Ами Конър?

— Замина тази сутрин. Не зная къде. Може би в Удроу. Това е най-близкият град.

— Благодаря ви, мисис Травърс — каза Пади Робъртс и кимна учтиво. — Много ни помогнахте.

Сари се усмихна леко.

— Не мога да ви помогна за съжаление, мистър Робъртс. Но… бих искала да ми направите една услуга… ако може.

Пади Робъртс кимна в знак на съгласие.

— Разбира се, стига да е по силите ни. Ще направим, каквото можем.

Сари пое дълбоко въздух, огледа равнината и след това се обърна към тях.

— Когато откриете Конър Рорк… бихте ли… бихте ли му предали… да се върне? Има… Има нещо, което… Което трябва да му кажа.

Пади Робъртс се усмихна приятелски и каза:

— Разбира се! Света Дево, разбира се, че ще му кажем. Ще направим всичко възможно да го открием и да му предадем думите ви.

Сари се усмихна с благодарност. Обърна се и тръгна към къщата.

— Почакай, момиче! — извика Робъртс и леко я докосна по рамото. — Има ли нещо, което можем да направим за теб сега?

— Не, мистър Робъртс — увери го тя. — Няма нищо. Всичко е наред, не се безпокойте.

 

Конят дишаше тежко, беше преуморен. Хълбоците му бяха сковани и на Конър му костваше доста усилия, за да може да го управлява. Той се наведе към животното, погали го по твърдите мускули и го огледа — беше целият в сняг. Почти стигаше. Не го интересуваше дали Дойл и неговите копои го чуват. Беше време да се срещне с него очи в очи. Беше време за разплата.

Беше тръгнал рано тази сутрин. Беше отчаян, когато напусна къщата, но сега ясно осъзнаваше, че трябва да приключи с бандата завинаги. Тръгна направо за Удроу. Разпитваше всеки срещнат, докато най-после улучи вярната посока. Дойл въобще не беше прикрил следите си. Конър реши, че нарочно е направил така, за да може да го открие по-бързо. Дали не беше капан? Убийците на Моли също бяха разбрали, че е крайно време да приключат тази толкова продължителна битка. Единият от тях трябваше да умре.

Снегът отново заваля и вече няколко часа яздеше, обвит в бяла пелена. Ръцете му едва държаха поводите, очите му бяха пелите в скреж. Но той не обръщаше внимание на това. Единственото, което го интересуваше, бе Дойл.

Трябваше да сложи край на този ад — ако не успее, за него и Сари нямаше бъдеще. Не искаше повече да живее в страх. Искаше да живее като всеки нормален човек. Искаше да има семейство. Искаше Сари да е до него. Искаше да има малки тъмнокоси момиченца, които да приличат на майка си, и малки момчета, които да се радват на живота и да не се страхуват от самотата. Най-много искаше жената, за която мислеше непрекъснато през последните дни и нощи, онази, която беше видял за първи път преди цели три години на едно коледно празненство.

Затвори очи. Ледените иглички продължаваха да нараняват лицето му. Ако приключеше с Майкъл Дойл, щеше да направи всичко възможно, за да се научи да подчинява тази забравена от бога земя и да стане земеделец, да направи така, че да бъде щастлив. Спомни си Сари. Тиха, безмълвна, загледана в далечината, а вятърът развява косите й… Не, Господ не беше забравил Колорадо! Там беше раят! Там, в равнината, в онази земя, която Конър толкова много мразеше тогава, а сега толкова много обичаше.

Той погледна небето и спря коня до брега на Кайова Крийк. Трябваше да има наблизо малка къща, поне така му беше обяснил Кланси. Стана напрегнат и нервен. Изтупа снега от дрехите си и извади пистолета. Оръжието още повече вледени ръката му, но така се чувстваше по-сигурен. Потупа коня си и той потегли по заледената пътека. След миг вече виждаше слаба светлина в далечината. Усети миризмата на пушек, после забеляза и комина. Пришпори коня, но след това го успокои. Вече наближаваше и ужасът обзе душата му отново. Майкъл Дойл беше брат на Сари! Но беше и убиец. Това Конър не можеше да забрави.

Слезе бавно от коня и тръгна с уверени стъпки към къщата. Вратата се отвори, преди да стигне до нея. Ръката му конвулсивно стисна пистолета. Беше вече готов да стреля, когато Майкъл Дойл се показа на прага. На едната си ръка носеше дебела превръзка. Кръв не се виждаше. Зад него се чуваха гласове, някаква сянка се раздвижи и Конър видя Тими и Шон. Значи все пак Майкъл не беше сам. Конър затаи дъх.

— Е? — подвикна Майкъл и се разсмя нервно. Дръпна силно от пурата, която беше в устата му, и я изплю в снега. — Виждам, че си дошъл при мен, Джейми. Отдавна чакам този миг.

— Не съм Джейми. Знаеш го много добре. Не си сам?

Майкъл отново се разсмя нервно.

— Както виждаш, не съм — те никога няма да ме изоставят.

— Мислех те за мъж, който държи на думата си!

Лицето на Майкъл помръкна.

— Дойде време всеки честен мъж да се погрижи за враговете си. Другото не е от значение — каза Майкъл и се изплю пак върху снега. — Колко смешно — точно ти да ми говориш за чест и достойнство, след като предаде всички онези, които наричаше свои приятели! А какво направи със сестра ми? Никой не трябва да държи на думата си, когато става въпрос за теб, Рорк! Ти не заслужаваш такава чест!

— Някога бях един от вас — припомни му Конър. — Мисля, че това е достатъчно, за да ме пратиш в ада.

Тими пристъпи напред и се показа зад Майкъл. Оръжието му проблясваше на слабата светлина. Майкъл го избута назад и извика:

— Не се меси, Тими! Той е мой! Мой! Разбра ли?

Майкъл пристъпи към него и едва тогава Конър видя ножа в ръката му.

— Няма да останеш жив и да продължаваш да богохулстваш! Вече си пътник за ада! Да не мислиш, че раят ще се отвори за теб?

Конър нямаше време да осъзнае какво прави Майкъл. Той се наведе рязко към него и го притисна в гърдите. Пистолетът се изхлузи от ръката му и падна в снега. Майкъл се хвърли върху него и го притисна към земята.

— Обещах на всички, че ще направя така, че да се къпеш в собствената си кръв, Рорк! — крещеше Майкъл в лицето му. — Времето за разплата дойде!

Конър зърна острието на ножа, което просветна покрай него. Дори не разбра как успя да намери сили да се защити. Тласна го силно напред, заби коляно в слабините му и после стовари юмрука си в ранената му ръка. Майкъл се сви от болка, претърколи се настрани и падна в снега безпомощен.

— Копеле такова! — извика той. — Ти какво очакваше? Ще умреш, както умряха баща ми и чичо ти! Кажи ми, Дойл! Почувства ли нещо, когато изпрати куршума в тялото на чичо си? Почувства ли?

Майкъл се опита да се изправи, лицето му беше мораво.

— Ти нищо не знаеш за това!

— Как се чувстваш сега, когато знаеш, че смъртта е близо и за теб, Дойл?

Лицето на Майкъл се изкриви от болка.

— Ако аз умра, ти също си мъртъв, Рорк!

Майкъл коленичи и извади нещо изпод крака си. Пистолет! Стоманата проблесна, когато Майкъл я вдигна и я насочи към него. Господи, та това беше собственото му оръжие! Времето изведнъж спря. Конър се хвърли напред. Изстрелът разцепи въздуха. Куршумът удари рамото му. Болката заседна в очите му.

Опита се да се изправи и да стигне Майкъл, който лежеше проснат пред него. Кръвта се стичаше по ръката му, болката изгаряше цялото му тяло. Светът се разлюля, но той продължаваше да се бори — искаше да види лицето на Майкъл, искаше да го види къде е. Опита се да се концентрира, но нищо не чуваше. Тишина! Не чуваше дори собственото си дишане, не усещаше кръвта по ръката си, не усещаше сърцето си. Дори вятърът не се чуваше. Не усещаше ръцете си, краката си, тялото си. Тогава осъзна, че умира! Господи, защо трябваше точно сега да умре? Та той още не беше успял да й каже всичко, което винаги бе искал тя да знае! Как щеше да осъществи бъдещето, което толкова пъти бе бленувал?!

— Време е да умреш, приятелю — извика Майкъл, а лицето му се накриви и той се наведе над Конър. Пръстът му беше на спусъка. Време е да умреш!

Не, не беше дошло още това време… Не още… Не можеше да умре точно сега…

— Хайде, какво чакаш — подвикна той. Не можеше да избяга. Погледът му се замъгли. Опита се да фокусира образа на Майкъл, но не успя. — Дръпни спусъка, Майкъл! Хайде, давай! Убий ме! Вече съм наполовина мъртъв! Чакам!

Майкъл насочи пистолета и спусъкът щракна.

Конър почувства, че потъва. Наклони се към коленете на Майкъл, опря се в снега и падна. Болката в рамото изцеждаше и последните му сили. Дъхът му секна. Майкъл въздъхна и се строполи до него. Пистолетът политна във въздуха и се заби в снега.

Конър видя като в просъница другите двама. Дали бяха до него, не можеше да разбере. Тими имаше пушка в ръката си. Конър се опита да надигне глава, но болката в рамото се усили. Искаше да се измъкне изпод тялото на Майкъл, което го притискаше, но не можеше. Още малко… Още малко… Примъкна се настрани и се опита да стигне оръжието. Пръстите му докоснаха дръжката. Погледна към Тими, който ругаеше силно. Конър инстинктивно дръпна оръжието и преди да се усети, то стреля. Звукът от изстрела му се стори много далечен, но видя пушека и изведнъж лицето на Тими се оказа много близо до неговото. Плисна кръв. Тими се строполи в снега.

— Копеле такова! — викаше неистово Шон. — Ти го уби!

Конър чуваше виковете, но му се струваше, че идваха много отдалече.

— Аз… ще те… убия и… теб…

Опита се да затвори очи и да успокои болката, но не можа.

Лицето на Шон беше изкривено от ужас. Той вдигна пушката и я насочи към Конър.

— Хайде да видим кой е по-бърз, момко!

— Не!

Беше гласът на Майкъл. Конър събра всичките си сили и натисна спусъка. Шон изтърва пушката, очите му се разшириха и той се строполи до Тими. Конър се опита да се претърколи на другата страна. Кръвта шуртеше от рамото му. Снегът покрай него бе почернял. Опита се да види Майкъл — лицето му беше изкривено от болка и гняв. Той пропълзя със сетни сили до тялото на Тими и извади ножа от колана му.

— Ще ме застреляш ли, Рорк? Или… ще се бием като мъже? — попита той.

Конър се усмихна. Болката отново скова тялото му, но той стисна зъби — трябваше да успее, не можеше да се предаде точно сега!

— Съмнявам се, че… имаш точно това предвид. Ти държиш оръжие в ръцете си…

Конър се опита да се изправи. Земята се люшна под краката му.

Майкъл се изсмя. Зъбите му проблеснаха в тъмнината. Надигна се бавно. Ножът проблесна в ръката му.

— Много повече хора съм убил от тебе и окото не ми мигна — каза той.

— И то много по-добри… от мен…

Конър стисна очите си, за да не му пречи снегът. Болката отново стегна тялото му. Опита се да насочи пистолета.

— Откажи се, Майкъл! Няма да ме победиш този път!

— Така ли смяташ? — провикна се Майкъл.

Земята отново се залюля под краката на Конър. Опита се да се задържи изправен, но беше твърде късно. Майкъл политна към него и той чу вик — собствения си вик. Пистолетът падна. Проблесна острието на нож. Майкъл се удари в него, изпъшка и политна назад. Конър отново събра сили, изви се настрани и точно когато Майкъл падаше, той се извъртя, затисна ръката му и заби лакът в тялото му. Майкъл извика от болка. Чу се звук от счупване на кости. Майкъл изтърва ножа. Ръката му се отпусна безжизнена на снега.

Обезумял и отчаян, Конър сграбчи ножа. Погледна към Майкъл зашеметен от омразата, която струеше от него.

— Убий ме! — пъшкаше Майкъл. — Убий ме, както направи и с другите! Двадесет от нашите — заради някакъв си свещеник. Добра сделка, а? — Смехът му отекваше — тънък, хриплив и болезнен.

Конър се стресна. Спря се. Добра сделка. Но кога всичко това ще спре? Никога!

Конър се дръпна назад, стисна ножа в ръката си и го заби до главата на Майкъл. Чувстваше непоносима болка. Сърцето му спираше. Беше уморен.

— Ти… не заслужаваш дори да… бъдеш убит, Дойл — каза бавно той. — Няма да си мърся ръцете с теб.

Конър извърна глава и точно тогава видя две сенки. Двама мъже яздеха в галоп. Конър разпозна Питър Девлин и почувства облекчение. Главата му се замая. Опита се да се задържи, но падна настрани. После всичко, което стана, му се струваше като насън. Чу някакво прещракване от зареждане на оръжие. Майкъл крещеше:

— Страхливец! Този път няма да ми избягаш! Не и този път!

Конят на Девлин приближи и Конър се опита да се отмести, но не успя. Обърна се на другата страна и видя Майкъл с пистолет в ръка — същия онзи пистолет. Сега отново беше в ръцете на Майкъл. Той се смееше като обезумял, държеше го насочен към Конър и зъбите му отново проблясваха в тъмнината. Конър се опита да се отмести, но нямаше сили. Пистолетът гръмна. Той изчака да усети болка, но не почувства нищо.

Майкъл Дойл политна назад и падна. Пистолетът се изплъзна от ръката му. Той се свлече в снега и повече не помръдна.

Отново тишина. Вятърът също замря. Конър отвори очи. Надигна се. Болката проряза сърцето му.

— Добре ли си, Рорк? — Беше гласът на Питър Девлин. Чуваше се като ехо. Много далечен.

Девлин се наведе към него. Конър видя лицето му съвсем близо. Опита се да му каже, че е добре, но сигурно Питър не го чу. Видя обаче, че Девлин кимва и се усмихва.

Другият мъж отиде до тялото на Майкъл.

— Мъртъв е! — чу някакъв глас Конър. Опита се да погледне назад, но очите му се спряха на безжизненото тяло на Майкъл.

— Добра работа, Девлин! — отново дочу Конър.

Раменете му се отпуснаха. Всичко свърши. Сега ще си отиде вкъщи. При Сари. Тя го чака.

Тъмнината го погълна.