Меган Чанс
Разгневени сърца (24)

Двадесет и трета глава

Конър яздеше право към къщичката, целият мокър и уморен. Ужасът сковаваше душата му. Бързаше, но когато видя, че никой не се мярка по двора и фермата е съвсем тиха, разбра, че е закъснял. Скочи от коня и се спусна към къщата. Едва не се спъна в прага вратата зееше. Страхът отново го обзе.

— Сари! — извика той и се закова на място.

Сари стоеше вътре, вперила поглед в неизвестността. В ръцете си държеше чаша с кафе. Очите й — мъртви, празни, безизразни.

Беше закъснял.

— Какво се случи, Сари? — попита тихо той.

Сари погледна към него, но като че ли въобще не го видя. Не се изненада, не го попита защо се е върнал, само кимна. Конър се обърна и видя трупа.

— Господи! О, Господи! — извика той и отстъпи назад.

Чарлз! Мъртъв! Лежеше проснат на пода, със застинало лице, затворени очи, леко отпусната уста. Изглеждаше като всички мъртъвци, но положението на тялото му беше неестествено. Конър стоеше, без да може да каже нещо, като че ли не вярваше на очите си. Защо точно Чарлз? Защо? Отново почувства онази разкъсваща сърцето болка, тъгата от загубата и мъката от безпомощността. Същото беше усетил, когато баща му умираше.

— Как… Как се случи?

— Майкъл беше тук — каза Сари с безжизнен глас. — С Тими и Шон. Търсеха тебе. Onkle се опита да ги спре с пушката, простреля Майкъл в ръката и… той го уби.

В думите й имаше толкова много болка. Конър почувства вина, която го задуши. Трябваше да бъде тук! Трябваше да го предотврати!

Погледна Сари. Тя стоеше тиха и безмълвна. Искаше да я прегърне, но знаеше, че тя няма да му позволи, още по-лошо щеше да бъде, ако го отблъсне — това би му причинило непоносима мъка. Затова остана просто така, загледан в нея.

Чарлз беше мъртъв и тази земя, която той толкова много обичаше и за която се грижеше с толкова любов, нямаше да бъде докосвана от него никога повече! Колко крехък е животът! Как внезапно може да бъде отнет! Конър затвори очи. Беше уморен до смърт от саможертви, от лъжи, от предателства.

— Къде е Майкъл сега?

Сари вдигна глава и го погледна така, като че ли току-що я беше ударил.

— Майкъл? Господи, това ли е единственото нещо, което те интересува? Тук има убит човек, човек, който винаги е бил честен и добър, а ти мислиш единствено за твоето проклето отмъщение! — Сари тресна чашата и тя се счупи в ръба на масата. Кафето се застича по пода. — Ти и твоята проклета работа! Не виждаш ли какво ми причини!

Конър беше отчаян и безсилен.

— Сари, никога не съм и предполагал дори, че ще стане така!

— Разбира се, че не си — отвърна саркастично тя, но думите й се удавиха в сълзи. — Ти си знаел! Знаел си, че ще се върнат и въпреки това си тръгна! Така ли ни защити! Просто реши, че те лъжа и нищо друго нямаше значение за тебе! Означавам ли изобщо нещо за теб, кажи ми? Означаваше ли чичо нещо за теб?

— Сари…

— Всичко, което се случи в Тамагуа, сега се повтаря, не виждаш ли?

Всяка нейна дума му причиняваше болка. Слушаше я, без да може да й каже нищо — беше си заслужил всеки един неин упрек. Господи, защо трябваше да си тръгва.

— Що за човек си ти, Конър Рорк? Има смелостта да си тръгнеш точно когато най-много имах нужда от теб! Защо? — тя посочи към чичо си. Ръцете й трепереха. Погледни! Той е мъртъв, и то по твоя вина! Доволен ли си сега?

Конър мълчеше. Тишината още повече я потресе. Той се приближи към нея и я помилва. Кожата й беше студена, ледено студена и мокра от сълзи. Сари се отдръпна.

— Не ме докосвай! Прекалено късно се сети! Не те желая повече! Вече не мога да ти простя, нито на теб, нито на Майкъл! Върви си! Тръгвай!

— Не, няма да си тръгна! Този път не! Оставам тук!

— Не разбираш ли! Не виждаш ли? Вече е прекалено късно! — гласът й затрепери. — Прекалено късно е, Конър!

Сърцето му се разкъсваше от болка. Колко тъжна и самотна беше Сари! Спомни си за онази жена, която стоеше насред полето сама и махаше на влака. Защо беше направил толкова много грешки? По дяволите, защо?

Нещо стягаше гърдите му. Сари бе все така бледа и продължаваше да трепери. Искаше да й помогне да преодолее мъката и тъгата. Господи, как можеше да направи това! Как да я убеди, че трябва да остане тук, при нея. Дали нямаше да предизвика само нейното негодувание и омраза? Защо трябваше отново да преживява всичко? Защо трябваше винаги да има нещо, което да им пречи да бъдат добри един към друг? Знаеше, че трябва да открие Майкъл. Трябваше веднъж завинаги да приключи с него. Не искаше той отново да застане между него и Сари, не искаше да преживява отново цялата тази болка и тъга, не искаше да бъде сам.

— Ще погреба Чарлз и тогава ще тръгна — каза тихо Конър. — Ще си тръгна, но няма да е за добро, Сари! Няма да е за добро!

Цял ден копа гроба на Чарлз. Лопатата се огъваше и отскачаше от измръзналата земя. Копаеше сантиметър по сантиметър. Потта се стичаше по челото му. Гробът трябваше да бъде достатъчно дълбок, за да не бъде изровен от мародери, и Конър реши, че колкото и усилия да му коства това, той ще го направи — след като не можа да защити Чарлз приживе, поне сега трябваше да му осигури покой. Усещаше, че Сари стои зад него. Нищо не казваше, само го гледаше как копае. Понякога той се обръщаше да я погледне — очите й бяха тъмни, пълни с тъга и сълзи.

Когато свърши, слънцето вече залязваше. Сари беше приготвила тялото на Чарлз — беше го измила и преоблякла. Приличаше на заспал — лицето му беше спокойно. Конър си спомни колко пъти точно това спокойствие му беше помагало в трудности и беди. Чарлз Доналдсън беше щастлив човек, доволен от съдбата си. Беше познал и любовта, и болката, и щастието, и тъгата. Конър дори усети, че малко му завижда. Сигурно се заблуждаваше, че животът на Чарлз не е бил толкова мъчителен, колкото неговия, но му се искаше да е така. Като че ли животът се даваше на онези, които можеха да изкупят вината и несигурността.

Сари беше коленичила до гроба. Косата й се стелеше по гърба, а пръстите й бяха свити от болка. Искаше да й помогне! Искаше тя да му прости!

Сари стана и се обърна. Конър затвори очи и прошепна:

— Обичаме те! Почивай в мир!

Думите му се понесоха над полето на крилете на вятъра.

Благодаря ти, че погреба Чарлз — промърмори Сари. После се обърна и тръгна към къщата. Конър я последва, загледан в бавните й, неуверени стъпки.

— Аз тръгвам, Сари! — с мъка произнасяше всяка дума. — Не се тревожи. Майкъл няма да те безпокои повече.

— Защо? Защото ще го убиеш? — Сари въздъхна и продължи: — Какъв герой си ти! Махай се от земята ми!

Конър остави лопатата до стената.

— Отивам да го открия. Време е да изясним всичко. Не бива повече да отлагам. Не го правя заради мен, а заради теб, Сари!

— Аз не искам да правиш нищо заради мен. Не искам да си отмъщаваш за моя сметка. Направи го заради себе си, но не ме лъжи повече. Престани да лъжеш! Това, което си решил да направиш, не е нито заради мен, нито за мое добро — ти си толкова лош, колкото и той. Ти и твоят закон — „око за око“! — тя се изсмя гневно. — Махай се оттук!

— Не ми казвай повече тези думи! Никога!

Сари замълча.

Конър не дочака да види какво ще стане, знаеше, че е прекалено изтормозена от всичко, което се беше случило, и едва ли осъзнаваше какво говори. Но вътре в душата си той все още жадуваше да чуе молбата й да остане и да не заминава.

Конър отиде до коня си, бавно се качи, но не се стърпя и се обърна към нея. Сари стоеше, без да продумва, й чакаше.

— Обичам те, Сари! — прошепна той. — Ще се върна, без значение дали ме искаш, или не.

Сари тръгна към плевнята. Трябваше да се погрижи за животните. Но щом влезе, се спря и се облегна на стената. Зарови лице в ръцете си и притисна очите си, но сълзите й рукнаха. Животът продължаваше, фермата си беше на мястото, времето си течеше, но Onkle вече го нямаше…

Трябваше да нахрани животните, да издои кравите. Никога досега не се беше замисляла колко много неща ще трябва да върши, никога досега работата не й тежеше, но вече беше сама и никой нямаше да й помага. Поне нямаше да мисли непрекъснато за Майкъл, да чува изстрела, който отне живота на чичо й, и да си спомня онзи ужасен миг, когато той издъхна. Не трябваше да си спомня това! Не трябваше да си спомня и за Конър! Искаше да се събуди и всичко случило се да бъде сън. Очакваше да чуе стъпките на Чарлз и гласа му…

Сърцето й се сви от мъка. Сложи ръце на ушите си, за да заглуши воя на вятъра. Всеки шум й причиняваше болка.

Всичко това се случи заради Майкъл и Конър — заради тяхната сляпа, глупава омраза, заради отмъщението, което изгаряше душите им и ги правеше неспособни да бъдат добри. Сари погледна кравата, която пристъпваше покрай нея. Ведрото вече беше пълно догоре с мляко. От миризмата му й прилоша. Видя отново как Чарлз пада, повален от куршума на Майкъл, и разлива млякото на пода, то се смесва с кръвта му и покрива цялата стая…

Сари бутна столчето и се изправи. Загледа се в тавана. Там, в горната част, беше „стаята“ на Конър. Гневът отново обзе душата й, но успя да се овладее. Хвана полата си и се качи горе по стълбата. Навсякъде се усещаше присъствието на Конър. Дори миризмата беше като неговата — едва доловимо ухание на мускус, примесено със свеж мирис на кожа. Сърцето й отново се сви и сълзите й потекоха. Изтри гневно бузите си с опакото на ръката. Защо, по дяволите, трябваше да тъгува за него? Проклета да е, ако отново закопнее за ласките и за нежните му думи! Тя пристъпи напред, строполи се върху одеялото, където още повече се усещаше присъствието на Конър, и се разрида:

— Проклет да е!

Бързо скочи, ритна завивките настрани и започна да ги тъпче с краката си.

Беше й казал, че ще се върне — само да посмее! Ще му покаже как се посреща нежелан гост! Ще изгори всичко, до което се е докосвал — такъв огън ще запали, че ще го видят на край света! И тогава ще се успокои. Ще види той коя е Сари Травърс!

Сари изхвърли завивките и отиде до гредата, на която висеше чантата му. Отвори капачето и всичко се изсипа на пода. Гледаше как падат принадлежностите му и я обземаше неизмерима радост. Чу се звук от счупено стъкло, но това още повече я развесели. Чувстваше се замаяна. Имаше обаче още нещо вътре. Надяваше се да е нещо ценно, много скъпо за него, нещо, което да й подскаже как би могла да го нарани още по-силно. Решението обаче не й достави онази радост, която очакваше, а на дъното нямаше нищо друго, освен слама. Сари стоеше на ръба на дъските, гледаше надолу към купчината вещи, одеяла и завивки и очакваше да почувства удовлетворение и задоволство.

Стана тъкмо обратното — почувства самота.

Затвори за миг очи, заслуша се в звуците, които изпълваха плевнята, чу собственото си дишане — тежко и забавено — и горчиво заплака.

После слезе по стълбите. Вещите на Конър покриваха целия мръсен под. Няколко ризи, чифт панталони, самобръсначка и кожена лента. Счупената бутилка ром й напомни толкова много за него, че дъхът й спря. Клекна до купчината, събра всичко на едно място и започна да го пъха обратно в чантата. Пръстите й напипаха нещо твърдо. Беше кожено портмоне. Намръщи се и го отвори бавно, като че ли се страхуваше от него. Видя снимката на някакъв мъж. Лицето му бе слабо, почти изпито, косата му беше разпиляна около лицето като ореол, беше леко усмихнат, като че ли напразно се е опитвал да застане сериозен. Беше целият облечен в черно, о малка бяла якичка на духовник. Свещеник. Сари се втренчи в снимката. Бащата на Конър Шон Рорк! Нежни черти, засмяно лице, добри очи — Сари почувства тъга, неимоверна мъка и съжаление, че е мъртъв. Беше загубил живота си по същата безсмислена причина, по която и чичо й. Стана й мъчно за Конър и за миг забрави гнева.

Спомни си, че го беше питала за миналото му, за детството. Тогава Конър й разказа с болка в очите за годините, преди да срещне баща си, а после с гордост си спомни времето, прекарано с Рорк. Беше й казал нещо много важно тогава и Сари все още го помнеше: „Не може да ти липсва нещо, което никога не си имал.“ Конър не е имал дом и семейство. Спомни си как й рая казваше историята си и болката, която се промъкваше в погледа му, когато говореше за майка си, колко сили му костваше, за да каже, че е била проститутка. Беше толкова тъжен и самотен…

Когато говореше за Шон Рорк, лицето му ставаше нежно и миловидно. Така умело разказваше, че Сари сякаш ставаше част от неговото трудно детство — изоставено дете, изгубено в големия град, гладуващо, прекалено болно, за да издържи на студа и прекалено слабо, за да потърси помощ. Дали се беше взирал в прозорците на чуждите хора, както тя самата беше правила? Дали си беше пожелавал да бъде част от нечие семейство, което разговаря и се смее около масата? Дали им беше завиждал за домашния уют? Дали си беше пожелавал любовта, която озарява лицата им, да сгрее и неговата душа?

Господи, колко ясно виждаше всичко това! Колко болезнено беше! Сари отново преглътна сълзите, които напираха в очите й. Тя самата неведнъж бе изпитвала самота, знаеше какво означава да бъдеш отхвърлен от всичко и от всички. На нея никога не й се беше налагало да краде или да гладува, но имаше различни видове глад. Тя беше жадувала за истинско семейство и трябваше да изчака, докато родителите й умрат, за да отиде при чичо си и чак тогава да разбере как живеят истинските семейства. Тогава нейният живот се промени изцяло.

Също както и на Конър, след като го бяха прибрали в енорията.

Господи, колко много си приличаха съдбите им! Едва сега Сари осъзна това и чувството на вина отново я завладя. Той е бил също толкова самотен и изоставен като нея, затова и се беше вкопчил толкова здраво в тяхната любов — беше повярвал в доброто и в бъдещето. Както тя самата, когато отиде да живее при чичо Чарлз и леля Бърджис. Сега разбра как се беше чувствал Конър при Шон Рорк, който го беше приел при себе си, давайки му храна и за тялото, и за душата.

Едва сега разбра защо беше толкова силно желанието му за отмъщение. Когато някой, когото силно обичаш, си отиде по глупав и безсмислен начин… тази загуба предизвиква само и единствено гняв — един вид тъга, чрез която никога не се разделяш с човека, който ти липсва. И Сари го почувства, след като загуби Чарлз — той все още беше част от нея, защото гневът не й позволяваше да го забрави. Желанието за отмъщение беше просто другото име на гнева.

Колко много си приличаха тя и Конър! И двамата се вкопчваха в нещо силно и здраво, за да не му позволят да си отиде от тях. И двамата изпитваха силен гняв, защото се страхуваха от тъгата и мъката. И двамата се ужасяваха от мисълта да бъдат сами.

И въпреки това и двамата…

Отвън се чу тропот. Сари изтръпна. Помисли си, че той се връща, но после чу някой да подвиква на конете — не беше неговият глас.

— Сари! Чарлз! В къщи ли сте?

Беше Мириам. Сари избърса сълзите си и пъхна снимката обратно в портмонето, а него остави в чантата. Побърза да излезе от плевнята.

Мириам вече пресичаше двора, когато Сари се показа на вратата. Тя държеше голяма кутия, здраво привързана с панделка, бузите и носът й бяха зачервени от студа. Зад нея Джон бавно слизаше от файтона.

— А, ето къде сте били — каза Мириам и се втурна към нея.

Полата й шумолеше, косата й беше спусната около лицето и се развяваше.

— Мислех, че ще останете в града няколко дни след празненството, но Айда Ландърс ми каза, че веднага сте си тръгнали за вкъщи.

Сари се опита да се усмихне, но не успя.

— Да… ами… да бяхме останали…

— Разбира си! Толкова дълго пътуване късно през нощта…

— Мириам…

— И в тоя студ! Ами виелицата? Ако малко бяхте закъснели, щеше да ви погълне. — Тя връчи кутията на Сари. — Одра ви изпраща това. Каза да я извиня, че не е успяла да го свърши за празненството.

— Мириам…

Джон Греъм се приближи и докато махаше ръкавиците си, попита:

— Къде е Чарлз?

Сари отмести кутията настрани и тихо отговори:

— Той си отиде.

— Как така си отиде? — учуди се Мириам. — Имаш предвид, че е отишъл в града?

— Не знам как да ви кажа — изрече бавно Сари, после пое въздух и продължи: — Ние… ние имахме… малък инцидент тук.

Мириам онемя, а Джон смръщи вежди.

— Инцидент? Какъв инцидент?

— Onkle е мъртъв — каза само Сари.

Мириам пребледня.

Джон остана като закован.

— Мъртъв… — едва успя да изрече думата Мириам. Но… но нали току-що го видяхме да танцува? Нали беше при нас! Той толкова се смя!

— Стана вчера — отвърна Сари. — Почистваше пушката си и… вътре имаше патрон. — Сари преглътна. Лъжата й тежеше. — Погребахме го тази сутрин.

— Господи! — изхълца Джон.

— О, Господи! О, Господи! — изхлипа Мириам и се разплака. Обърна се и зарови лицето си в гърдите на съпруга си. Той пребледня, очите му се разшириха и от тях бликнаха сълзи. Прегърна жена си и я притисна до себе си. Това още повече разстрои Сари. Сърцето й се сви от болка. Отново почувства самотата като огромен черен облак.

— Съжалявам! — промълви Джон. — Аз… не знам какво да кажа. Такъв добър човек беше…

— Да… — проплака Мириам. — Чудесен човек…

Сари посочи с очи гроба.

— Ако искате, можем да отидем при него.

Джон само кимна. Последваха я мълчаливо. Когато се спряха, Сари се наведе и махна сухата трева, която вятърът беше донесъл отнякъде. Мразеше тази гледка! Мразеше този гроб! Тя никога повече нямаше да види лицето на Чарлз. Никога нямаше да чуе гласа му и неговото „мила“. Мразеше тази безпомощност.

Тримата стояха до гроба. Сари чуваше шепота на Джон, който се молеше. Мириам мълвеше нещо толкова тъжно, че гласът й ставаше все по-плачевен. Сари почувства как гневът я напуска. Камъните си бяха просто камъни, пръстта — пръст, а чичо й… той беше някъде другаде.

— Страхувам се, че Раят не съществува — промълви Сари.

Мириам взе ръката й и нежно я погали.

— Ако съществува, Сари, Чарлз със сигурност е там… и в сърцата на тези, които го обичат.

В сърцата на тези, които го обичат… Но не и тук. Сари се молеше да е при Бърджис. Раят не би означавал нищо, ако я нямаше Бърджис — нито светли облаци, нито златна светлина, нито херувими, нито ангели с крила. Чичо и би бил щастлив дори и в ада, стига Бърджис да бъде при него и да го очаква.

Сари се обърна към приятелите си.

— Мисля, че… Имате ли нещо против…

— Разбира се, че ще останем — отвърна Мириам импулсивно. — Толкова, колкото искаш. Няма да те оставим сама.

— Признавам, че много бих искала да сте при мен. Да ви предложа ли кафе?

— Аз ще го приготвя, Сари — каза Мириам и я прегърна силно, забравяйки, че Сари все още държи кутията. — О, Господи, кутията!

Сари също погледна към кутията — дори беше забравила, че я държи.

— Одра сигурно е изпратила нещо за Onkle — рече тя. Нали знаете колко много се харесваха.

Джон се усмихна тъжно.

— Чарлз обичаше да казва, че черешовият пай на мисис Ландърс е най-вкусният в цялата страна.

Сари също се усмихна.

— Той казваше същото и за моя.

Сари се спря пред вратата и се отмести да минат Джон и Мириам. После остави кутията на масата. Хубаво е, че бяха тук, при нея, че не беше сама. Сега в къщата отново имаше живот.

Мириам свали палтото си, закачи го зад вратата и отиде до печката. Наля кафе и свали тенджерите от местата им.

— Какво правиш, Мириам? — попита учудено Сари.

— Ще приготвя нещо за вечеря, разбира се — отговори приятелката й. — Ти седни при Джон и се успокой. И отвори онази кутия.

Сари седна, придърпа кутията към себе си и започна да отвързва панделката. Ръцете й трепереха. Джон й помогна. Отвориха капака. Вътре беше коприната, която Конър й беше купил, когато ходиха в Удроу. Тя блестеше на светлината на лампата — тъмнозелените линии изглеждаха толкова красиви, а златните нишки искряха като слънчеви лъчи. Беше толкова приятно да я гледаш! Отначало Сари помисли, че е просто плат, който е съвсем същият като този в сандъка й горе в стаята. После се вгледа внимателно и видя, че има шевове и дантела. Рокля! Сари ахна и я извади.

— О, Господи! О, Господи! — задъхано изрече Мириам. — Толкова е красива!

Роклята наистина бе красива. Сари беше като замаяна. Беше същият модел като на роклята, която носеше в Тамагуа, когато срещна Конър за първи път, но тази беше още по-красива и по-богато украсена — тогава не можеше да си позволи такива скъпи аксесоари: ръкавите бяха къси и буфонирани, завършваха със същата дантела, с която беше украсена и яката; бродирани копринени цветя допълваха красотата им, а от тях се спускаха нежни тъмни панделки; цялата горна част на роклята беше от дантела и подплатена с тъмнозелена коприна, а завършваше с красива панделка на гърба. Толкова красива! Толкова изящна!

Беше от Конър. Само той би могъл да помни роклята й оттогава.

Сърцето й замря. Затаи дъх. Когато се върнаха от града, тя скри плата, защото не искаше да вижда тъгата в очите му, след като го беше купил. Думите, които й беше казал тогава, още звучаха в мислите й: „Нещо много красиво. Нещо изящно като теб.“

Мислеше си, че той отново я лъже. Сега вече разбираше.

А сандъка — той сигурно беше разгледал и останалите неща в него. Какво ли още е видял? До кое се беше докоснал? Дали бе видял коледните украшения, вълнения шал, червената роза, която й беше дал тогава, в Тамагуа? Дали се беше смял? Не, той не беше такъв! Вътре в себе си беше дълбоко убедена, че той никога не би се смял на тези неща, защото те й бяха скъпи спомени, а той уважаваше спомените. Господи, колко добре го познаваше вече! Но не беше само това — тя все още го обичаше.

Сари пусна роклята и тя прошумоля в кутията. Погледна към Мириам — тя се усмихваше, а в очите й имаше онази увереност, от която толкова много се нуждаеше Сари сега.

— Той ще се върне — каза Мириам, отгатнала мислите й. — Не се тревожи, Сари, той ще се върне!

Отвън се чу тропот на конски копита. Джон стана и погледна през прозореца.

— Двама мъже — бе единственото, което каза той. После взе пушката зад вратата, онази същата, която беше държал Чарлз само преди два дни. — Ще си имаме компания, дами!