Меган Чанс
Разгневени сърца (23)

Двадесет и втора глава

Конър пристъпваше бавно с ръце, пъхнати в джобовете. Беше се сгушил в яката си. От ресторантите и клубовете, покрай които минаваше, се носеше глъч. Кучешки лай и тропот на коне отекваше в нощта.

Той не забелязваше нищо — нито порутените сгради, нито тъмните сенки, които се плъзгаха по неравните камъни и изчезваха под бледата светлина на газените лампи. Някога тези места му бяха приятни. Познаваше всяко ъгълче на Денвър. Обичаше да върви по тъмните улици, това го успокояваше. Всичко си беше постарому — и ресторантите, и клубовете, и публичните домове. Но сега му бяха чужди.

Липсваше му тишината на равнината, липсваше му вятърът, който свири в комина, липсваше му тъмнината, в която можеше да се отпусне и да се наслаждава на звездите, без да се чувства самотен и изоставен.

Това го изненада, свари го неподготвен и Конър сбърчи вежди. Опита се да се концентрира. Загледа се в ярките светлини по Блейк стрийт. Беше стигнал сградата, която търсеше — грозна и неугледна, с надпис „Корал“. Този клуб беше най-известната бърлога на комарджии в цял Денвър. Нямаше съмнение, че Питър Девлин е отседнал точно тук. Само на такова място двамата можеха да разговарят спокойно, без да се страхуват, че някой ще ги подслушва.

Конър се шмугна вътре. Шумът и пушекът едва не го задушиха. Главата го заболя. Той огледа масите. Повечето мъже играеха на карти. Видя и Девлин. Беше седнал в ъгъла на една малка масичка. Насочи се към него.

— Рорк… — Питър Девлин кимна и сивата му коса се разпиля по челото. Протегна ръка и подкани Конър да се присъедини към него. — Нещо за пиене?

Конър отказа и отвърна глава — не искаше Девлин да разбере по погледа му как се чувства.

— Оценявам жеста ти, че се реши да дойдеш — подсмръкна Девлин, отпи една глътка и очите му се спряха на Конър. — Никой не знаеше къде си.

— Нали съм в отпуск — каза бавно Конър. Девлин се разсмя.

— Но все още работиш за агенцията. Уилям ни разпитваше. Безпокои се за теб.

— Всичко е наред.

— Така ли? — учуди се Девлин и повдигна въпросително вежди. После се наведе към него и каза: — Знаехме, че си в Колорадо. Няколко от нашите момчета отдавна са по петите на Майкъл Дойл. Уилям се страхуваше да не си навлечеш беля.

— Не се притеснявай за това — промърмори Конър. — Никой в агенцията не иска да си цапа ръцете с него.

— Виж, Конър, ние сме доста различни, но аз винаги съм се възхищавал на начина, по който си вършиш работата. Нашата професия е мръсна. Не позволявай да те увлече до такава степен, че да почнеш да се възхищаваш от това, което правиш! Дойл трябва да отиде в затвора. Остави на нас да се справим с него. Недей да бъдеш роб на отмъщението. Все пак ние не сме банда злодеи.

— По-кротко, Девлин! Не се прави на глупак.

Девлин почервеня, но се опита да се овладее и продължи:

— Ти разбираш какво ти казвам. Ние сме се клели да бъдем справедливи. Остави Дойл на нас. Върви при онази хубавица и се…

— Остави Сари! Не я намесвай!

— Добре, добре — Девлин вдигна ръка, като че ли искаше да го увери в искреността си. После се облегна на стола и въздъхна. — Добре, ще се опитам да ти помогна по някакъв начин.

— Можеш да кажеш на Уилям, че си свършил всичко сам. Сега, ако нямаш нищо против…

— Седни, Рорк! — настоя Девлин. — Казах ти вече — Дойл е в Денвър.

— Видях го. Той е с Тими и Шон — отговори бързо Конър.

— Значи си ги видял и тримата?

— Да, в Удроу.

— Господи! — Девлин стисна чашата и отпи нервно няколко глътки. — По дяволите! Закъсняхме!

— Закъсняхме? — намръщи се Конър. — За какво, по дяволите, говориш? Какво означава това?

Трябваше да ми телеграфираш, Рорк! Трябваше да ми съобщиш, че си го видял, преди да дойдеш тук, разбираш ли?

— И каква е разликата?

— Огромна! — Девлин облиза устни. — Не можеш да си представиш колко огромна. Господи, Рорк! Вчера получих телеграма от Уилям. Преди два дни Тими е изпратил съобщение обратно в Тамагуа.

Конър се приведе, гърбът му се схвана. Ужасът го притисна като желязо.

— В Тамагуа?

Девлин кимна.

— Било е кратко съобщение. „Ще се погрижим за всичко“.

— За какво ще се погрижат?

— Смятаме, че това е отговорът на телеграмата, която им беше изпратена преди около седмица — Девлин пое дълбоко въздух. Изглеждаше загрижен за Конър и точно това го изненада. — Те са те следили още от Чикаго, Конър! Знаели са, че си при Сари Травърс. Животът й е в опасност, тя е белязана за жертва, също както и ти.

Лицето му се вцепени. Кръвта се вледени във вените му. Белязана?! Нали точно това беше казал на Сари, нали точно в това искаше да я увери през цялото време, докато беше при нея. Тази беше причината, която го беше отвела във фермата, само че си я беше измислил сам, за да я изплаши до смърт. Но тогава какво означаваха думите на Майкъл онази нощ: „Той иска нея, Рорк! Иска я мъртва!“

Това не беше просто омразата на един мъж към друг, това не беше ненавист към нея, това беше заплаха. Предупреждение за убийство!

— Господи! — промълви Конър и скочи на крака. — Връщам се обратно! Телеграфирай на Уилям. Кажи му да изпрати още някой. Имам нужда от помощ. Трябва да й помогна, по дяволите! Разбираш ли?

— Конър…

— Просто направи, каквото ти казвам!

Конър изчака, докато Девлин кимне, обърна се и се втурна към тълпата, за да си пробие път към изхода. Излезе на улицата. Сари беше в опасност! Трябваше да го разбере още там! Защо не прозря истинската причина, поради която Майкъл се беше върнал в Колорадо? Защо не се досети, след като видя и другите с него? Защо, по дяволите, не тръгна след тях?

Беше заслепен от недоверието на Сари към него. Беше се поддал на чувствата си, без да обърне внимание на фактите. Сари го беше наранила и това му попречи да осъзнае грешката си. Цели две години в Тамагуа Конър непрекъснато я мамеше. Цели две години делеше леглото си с нея и се преструваше за такъв, какъвто не е. Цели две години я използваше, без да има намерение да остава при нея. Затова и тя не му повярва. Беше си заслужил недоверието и.

Това още повече го разстрои. Ледени тръпки преминаха по тялото му. Лъжец и измамник! На това го беше научил Уилям Пинкертън. Беше усвоил доста добре тези пороци. „Целта оправдава средствата.“ Той повярва на тези думи. Но сега…

Сега мислеше за жената с красивите тъмни очи и нищо не можеше да го спре или да го разколебае. Не можеше да позволи тя да умре.

Влакът изсвири. Нямаше никакво време. Затича се с всички сили. Трябваше да успее.

 

Сари вдигна ведрото с мляко. Ръцете й отмаляха. Гърбът я болеше. Излезе от плевнята и студът я грабна в ледената си прегръдка. Небето беше навъсено. Отново щеше да завали сняг. Само мисълта, че ще трябва отново да изчисти пътеките, я умори. Не можа да се наспи миналата нощ и всичко й тежеше до смърт. Събуди се призори. Загледа се в хоризонта. Оттам се носеше тропот на копита. Конър. Отиваше си.

Сари затвори очи, за да спре сълзите си. Не знаеше чия беше вината за случилото се — нейна или на Конър. Трябваше да му каже истината, но нямаше достатъчно смелост. Душата й копнееше за него. Студената нощ и бледата светлина на луната й изглеждаха злокобни. Искаше само да чува гласа му и да го вижда до себе си. Нищо повече.

Докато стояха вкъщи през онази виелица, Конър я беше попитал дали има планове за бъдещето, дали иска да има семейство и деца. Би било ужасна лъжа, ако кажеше, че не иска. Нали точно за това мечтаеше непрекъснато. Само това искаше — съпруг, който да я обича, деца, които да играят на двора и да огласят със силни викове околността. Толкова пъти си беше представяла тази картина, дори чу ваше гласовете им, усещаше миризмата на кафе и тихия им шепот, докато се боричкат, и строгия глас на баща им, който ги усмирява. Гласът на Конър…

Но това, което Сари искаше, Конър не беше в състояние да й даде. Не можеше да й предложи любов, защото не знаеше какво означава това чувство. Той никога не би повярвал достатъчно на някого, за да го заобича. Беше й жал за него, но много повече съжаляваше себе си. Обичаше го и това, че не й вярваше, предизвикваше непоносима болка в сърцето й. Но имаше още нещо, което терзаеше душата й — тя също не можа да му повярва.

Чичо й беше в градината. Вървеше бавно с ръце на гърба. Колко жалко, че го нямаше Конър да му помогне. Чарлз отдавна беше минал годините, когато можеше да се труди неуморно. С всеки изминат ден работата му се струваше все по-непосилна. Младостта му беше отминала в Пенсилвания, а заедно с нея и силите му. Трябваше му помощ, нуждаеше се от някой по-млад и по-силен от него, за да овладее земята. Равнината не прощаваше на слабите.

Сари се запъти към него. Млякото се разливаше по полата й, но тя не обърна внимание.

— Добре ли си?

Чарлз се усмихна леко и кимна.

— Ja, Nichte, не се тревожи.

— Не мога с нищо да ти помогна и това още повече ме тревожи — каза Сари и взе ръката му. — Ела вътре. Ще ти направя компрес. Не е необходимо да работиш цял ден.

Чарлз бавно издърпа ръката си и се усмихна.

— Винаги трябва да се работи, мила. Я погледни какви облаци се задават. Няма да свърша оградата, ако завали сняг.

— Тогава да наемем някой да ти помогне.

— Не можем да си го позволим, Сарилин.

— Може би Джон Греъм…

— О, Сарилин, той си има достатъчно работа каза Чарлз и потупа ръката й нежно. — Аз съм добре, уверя вам те. Само съм малко гладен. Не бих отказал един топъл обяд.

Сари се изчерви.

— Извинявай, съвсем забравих за това. Нещо съм разсеяна днес.

— Виждам — усмихна се отново Чарлз.

— Просто…

— Рорк си отиде — продължи вместо нея Чарлз и въздъхна. — Все се надявах, че всичко ще се оправи. Мислех си, че ще свърши по друг начин. Отдавна не съм бил на сватба.

Думите на чичо й отново я натъжиха.

— Няма да има сватба, Onkle — отговори бавно Сари.

Чарлз кимна.

— Той ще съжалява, мила, обещавам ти. Много сили изисква вътрешната борба на един мъж. Просто Рорк все още не е осъзнал колко много те обича, но ще разбере и ще се върне. Ще видиш!

— Само ме успокояваш.

— Ja, така е. Сега имаш поне мен.

Сари се усмихна, но я заболя.

Бяха почти стигнали къщата, когато се чу тропот. Сърцето й подскочи и лудо заби. Помисли си, че Конър се връща, но когато се обърна, видя три коня, които пресичаха равнината и се движеха право към тях. Разочарованието отново обсеби душата й и тя се облегна на стената.

— Кой може да е? — попита Чарлз и също се обърна. — Очакваш ли някого?

— Не.

Сари седна до ведрото с мляко и се загледа по посока на приближаващите се коне. Няколко секунди по-късно вече можеше да каже кои са ездачите — Тими Войл и Шон О’Малъри. Между тях беше брат й.

Сари изтръпна.

— Onkle, по-добре да влезеш вътре — посъветва тя чичо си.

Той се приближи към нея и попита, взирайки се в далечината:

— Кой идва?

— Майкъл.

Чарлз се намръщи.

— Мислех, че си го предупредила да не се връща повече.

— Предупредих го.

Конете вече бяха на двора. Ездачите спряха и слязоха. Сари погледна брат си. Беше сериозен и напрегнат. Тогава си спомни обещанието, което даде на Конър, преди да тръгне.

„Ще се срещнем следващия път само ти и аз! Тогава ще си уредим сметките, разбра ли!“

Сега, докато гледаше Майкъл, Сари осъзна, че времето за разплатата бе дошло.

— Здравей, момичето ми! — поздрави весело той и въпреки че гласът му беше приятен, видът му беше зловещ. Погледът му обходи всяка част на двора. — Здравей, Onkle!

— Не ме наричай Onkle! — ядоса се Чарлз. — Ти не си niein Neffe от много години.

Майкъл само се изсмя.

— Все още не ме харесваш, така ли, старче?

Смехът му беше ужасен, всяващ страх. Сари мразеше, когато Майкъл се държеше така. Тя хвана чичо си за ръката, като че ли искаше да го предупреди за нещо. После се обърна към Майкъл и каза:

— Не се карай с него! Поне не днес.

Чарлз се дръпна и пристъпи напред.

— Вече не си от нашето семейство — каза той и се изправи срещу Майкъл. — Сари също ти го каза, но ти явно си забравил. Сега ти го припомням. Ние не искаме да имаме нищо общо с теб. Не си добре дошъл тук. Моля те, върви си!

Шон О’Малъри пристъпи към Чарлз заплашително, но после лицето му се изкриви в ужасна усмивка.

— А ти защо не си тръгнеш, а? — изломоти той и се изплю. — Прибирай се, старче! Искаме само да знаем къде е Рорк.

— Той си отиде — отвърна Сари. — Замина рано тази сутрин.

Майкъл въздъхна.

— Сари, миличка, не ме лъжи! И без това едва удържам Тими да не направи някоя глупост, за която после да съжаляваш!

Сари погледна Тими Войд. Той я поглъщаше с очи, като че ли всеки момент ще смъкне кожата от тялото й. Тя се разтрепери и извърна глава, но вече беше твърде късно да прикрива ужаса и страха. Опита се да се успокои, но продължи да трепери.

— Не те лъжа — отговори Сари. — Замина за Денвър.

Тими пристъпи напред със стиснати зъби.

— Ако нямаш нищо против, само ще огледаме наоколо.

Чарлз застана пред Сари, като че ли искаше да я защити от нападките на Майкъл и го погледна строго.

— Махай се от земята ми! Ти си чужд за нас!

— Само ще огледаме, старче — засмя се злобно Майкъл. — Ако не го намерим, си тръгваме. Просто ни остани да си свършим работата!

— Искам да напуснете земята ми! Вървете си!

— Onkle, остави ги да огледат. Нямаме какво да крием — помоли го Сари.

— Тази земя не е тяхна, не ги искам тук — настоя Чарлз.

Тими отново се разсмя.

— Мисля, че грешиш, стари глупако. Цялата земя е наша и можем да правим, каквото си искаме, разбра ли! — закани се той — Няма да тръгна оттук, докато не огледаме навсякъде. Е, ти имаш избор. — Той пристъпи към Чарлз и го сграбчи за дрехите, извади пистолета си и го опря в гърдите му. — Навсякъде оставяме по един мъртвец. Защо да не направим така и тук? Какво ще кажеш?

Сари дръпна Чарлз за ръката и я стисна да мълчи.

— Вървете — каза тя на Тими и погледна Майкъл умолително. — Ти обеща, Майкъл!

Майкъл наведе глава, но изражението на лицето му не се промени. Той извади пистолета си и също го насочи към тях. Сари знаеше, че той трябва да се държи така пред Тими и Шон, за да му вярват и да разчитат на подкрепата му, по всичко това много я нарани.

— Хайде, момчета — подкани ги Майкъл. — Да си свършим работата. А вие двамата обърна се той към Сари и Чарлз, — влизайте вътре и не се показвайте повече, разбрахте ли!

— Дръж ги под око, Майк! — нареди Шон.

— Не се безпокой! Знам какво да правя — отговори Майкъл и насочи пистолета отново към Сари.

— Мислиш се за голям човек, Майкъл Дойл? Срамувам се, че си част от нашето семейство!

Майкъл присви очи. Повдигна пистолета си. Сари стисна ръката на Чарлз и го задърпа към къщи. Шон ритна вратата и тя се отвори с трясък.

— Запали лампата! — заповяда Тими, когато влязоха вътре, и Сари отиде право към масата.

Майкъл кимна и процеди през зъби:

— Сядайте! Няма да отнеме много време!

Чарлз отново се дръпна и Сари още повече се разтрепери.

— Моля те, Onkle, ела тук! — прошепна тя. — Не им създавай повече усложнения. Те ще си тръгнат, като видят, че го няма.

— Но няма да е скоро, мила — отвърна тъжно Чарлз.

Майкъл го стрелна с поглед.

— Седни, старче!

Чарлз най-накрая се подчини. Сари остави млякото и седна до него. Шон продължаваше да ходи из къщата, взирайки се навсякъде — събаряше столовете, риташе сандъците с дрехи. Вероятно си мислеше, че Конър се е скрил някъде. Тими се качи горе в спалнята й. Страхуваше се какво ли прави там. Сигурно гледаше под леглото й. Чу се падане на нещо тежко — Тими изхвърляше нещата й по пода. Сари все още трепереше. Затвори очи, стисна ръцете си в юмруци и се облегна на масата. Искаше й се вече да са си отишли.

— Я да видим какво е това — чу се гласът на Тими и той се показа на стълбите. Държеше в ръцете си една от нощниците й — тънка коприна с бродерия, останала от сватбата. Въобще не я обличаше. — Аха, много хубаво нещо — изломоти Тими и го показа на Майкъл.

Майкъл вдигна глава и се намръщи.

— Остави това, Тими! Не забравяй, че търсим Рорк!

— Помня — отговори той и се разсмя, но изведнъж лицето му се изкриви и той посочи към Сари. — Това ли обличаш за Рорк, а?

Сари почувства, че всеки момент ще припадне и се вкопчи в ръката на Чарлз.

— Няма нищо — каза чичо й. — Остави го!

— Остави я Тими! — предупреди го Майкъл.

— Хайде, Сари, кажи! Това ли беше облякла, когато се чукаше с него? — продължаваше Тими, без да обръща внимание на Майкъл.

Сари усети, че Чарлз се надига. Той се спусна напред и взе пушката си, която беше в ъгъла до прозореца. Зареди я бързо и я насочи към Тими.

Сари така и не разбра какво точно стана.

Майкъл скочи, изви се на една страна и нещо присветна в ръката му. Шон извика, после Сари изкрещя и се чу изстрел. Чарлз се завъртя и натисна спусъка. Пушката падна от ръцете му. Чарлз се строполи на пода.

— Той ме простреля! Господи, той ме простреля! Мръсното копеле ме застреля! — Майкъл крещеше като обезумял, а кръвта се стичаше между пръстите на ръката му.

Сари скочи и се спусна към чичо си.

— Onkle! — извика тя и хвана Чарлз за главата, но той не помръдна. — Господи! Господи! — крещеше Сари и се суетеше, без да осъзнава какво прави. Заслуша се дали диша.

— Onkle! Onkle, моля те… О, Господи!

Чарлз хриптеше.

— Той ме застреля! Той ме застреля! — скимтеше Майкъл.

— Ти го застреля! — извика Сари и вдигна глава. Лицето й бе бяло като платно, а очите й тъмнееха. Отново се наведе към чичо си и се опита да го отмести, но едва не падна до него. Никой в стаята не помръдна да й помогне. Тя коленичи и видя дупката от куршума на гърдите му — черна и грозна. Очите му бяха затворени, лицето — бледо, а от ъгълчето на устата му пълзеше тънка струйка кръв.

— О, Господи! — прошепна Сари и се притисна до чичо си. Вдигна главата му и го прегърна. Погледна тримата мъже. Зави й се свят. — Някой да извика доктор! Извикайте доктор, по дяволите!

— Сарилин… — едва промълви Чарлз. — Lieb… ling, къс… но е вече…

— Не! — извика Сари и сълзите й обляха бузите. Душата й бе обзета от неописуем ужас, а сърцето й се сви от болка. — Onkle, не! Моля те! Не е късно! Не си отивай! Опитай се да издържиш още малко, докато доведат лекар, моля те, Onkle! — После отново се обърна към Майкъл и извика: — Върви да доведеш лекар!

Устните на Майкъл потрепнаха, но тя не чу думите му.

— Успокой се, малката! — извика Шон.

— Той умира, Господи! Проклети да сте!

Чарлз трепна в ръцете й.

— Оби… чам… те, мила…

— Моля те, Господи, не позволявай да умре! Моля те, не позволявай да умре!

Беше прекалено късно. Дишането му се забави и Чарлз се отпусна в ръцете й. Последното, което той изрече, бе името на леля й Бърджис. Сари продължи да се моли пред безжизненото тяло на чичо си. Ръцете й бяха целите в кръв.

— Не… Не… — извика тя, но вече нищо не можеше да направи. Положи го бавно на пода и зарови лице в гърдите му. Не можеше да повярва, че вече го няма. Не искаше да повярва, че си е отишъл. Чарлз вече го нямаше. Нямаше го. Тя е сама. Нямаше си никого. Съвсем сама.

— Съжалявам, миличка — промълви Майкъл. — Не съм искал да го убивам.

Сари дори не го погледна.

— Не трябваше да вадиш оръжие срещу него!

— Стана случайно…

Сари вдигна глава и го прониза с поглед.

— Вече не си ми брат! — извика тя и се разрида още по-силно. — Не те искам тук! Не искам да те виждам повече! Махай се! Върви си! Никога не се връщай!

— Сари…

— Махай се!

Това бяха последните й думи. После Сари се обърна към Чарлз и отново го прегърна. Сълзите се стичаха по лицето й и премрежваха погледа й, но тя не вдигна ръка да ги избърше. Вратата зад нея се отвори. Някой стоеше там, но нищо не каза. После си тръгнаха.

Сари остана сама в студа и тъмнината. Навън вятърът виеше. Ръцете й бяха целите в кръв. Кръвта на чичо й… Вече го нямаше… Чарлз си отиде и я остави съвсем сама…