Меган Чанс
Разгневени сърца (2)

Първа глава

Ноември, 1877 — залива Бийвър, Колорадо

Сарилин Травърс садеше гергини, когато забеляза конник в далечината. Отначало беше само силует, чиято сянка препречваше лъчите на жаркото слънце, изсушило растенията. Имаше нещо познато в него, което я накара да изтръпне. Не, не беше той! Не можеше да е той! Сари стисна грудката, а устата й пресъхна. Тази стойка… Тази дръзка, надменна самоувереност… Джейми? Не! По вестниците името му беше друго — Конър Рорк. Истинското му име. Джейми О’Брайън беше просто измислица, както и всичко, свързано с него.

Сари притвори очи. Господи, дано да греша, помоли се тихо тя. Нямаше причина да се връща тук. Беше получил всичко, което искаше. Какво още можеше да й отнеме?

Конникът приближаваше все по-бързо. Напредваше стремително. Трудно беше да се определи колко още му остава, за да стигне до нея — една миля или само няколко ярда. Облаци от прах се вдигаха под краката на коня. Той яздеше с отпуснати рамене. Не можеше да се залъгва повече. Беше Конър Рорк. Направо от ада…

Тя затърси с поглед чичо си Чарлз, но той явно се беше прибрал в малката къщичка и вече поглъщаше поредния брой на „Грейндж“. Четеше ги непрекъснато и ги имаше с дузини. Едва ли изобщо беше чул приближаването на конника. Сари отчаяно се помоли поне да усети по някакъв начин безпокойството й и да дойде при нея. Събра мислите си и се опита да се съсредоточи, като че ли очакваше всеки момент чичо и да се появи зад ъгъла. Никой не дойде. Чуваше се само свистенето на вятъра. Когато конникът влезе в двора, Сари приклекна и зарови в тревата. Видя го, че повежда коня си към кладенеца. После спря и преметна юздите около стобора. Широкопола шапка скриваше тъмното му лице. Перките на вятърната мелница кръстосваха с шарени сенки цялото му тяло. Сари едва дишаше. Той стоеше гордо изправен пред къщата й, като че ли целият свят беше негов. Тя се показа зад ъгъла. Той остана безмълвен. Явно се изненада. После наведе глава и тръгна срещу вятъра към нея. Стискаше ръце в юмруци, вероятно за да ги предпази от студа. Вятърът прилепи полата към бедрата й. Няколко къдрици паднаха от кока и загъделичкаха лицето й.

Пристъпваше нетърпеливо и припряно. Сари го наблюдаваше намръщено. Каква увереност! И никакво колебание! Никаква молба за прошка! По дяволите, та той трябваше да се влачи по земята от унижение!

Пристъпи още една крачка към нея и тя се отдръпна назад. Очите му не се виждаха, но усещаше погледа му.

— Здравей, любима!

Тръпки полазиха по цялото й тяло. Поздравът беше до болка познат. И този глас — тънък, дразнещ, приглушен. Но без онзи ирландски акцент. Явно се беше отървал от него. Ярост и злоба нахлуха в кръвта й с такава сила, че Сари едва не припадна. Ноктите й се забиха още по-дълбоко в дланите.

— Махай се! Махай се от моя дом!

— Сари? Почакай…

Той пристъпи към нея, но Сари не му даде възможност да продължи.

— Да не мислиш, че се шегувам?! Трябва да взема пушката, така ли?!

Забеляза как от напрежение се изпъва като пружина, но още преди да е почувствала удовлетворението, което очакваше, той отстъпи назад и свали шапката си. Очите му излъчваха нежност, очарователна усмивка сияеше на устните му.

— Колко хубаво, че все още не си загубила силния си дух!

Най-ужасното обаче беше, че макар и за част от секундата тя бе готова да се поддаде на чара му, но после като че ли се стресна и се овладя.

— Махай се от моя дом!

— Добре, но не веднага — усмивката му изчезна. На лицето му се изписа гняв. — Не съм изминал целия този път, за да си тръгна ей така.

— Защо си дошъл? Би трябвало отдавна да си разбрал, че не си добре дошъл в дома ми!

— Има някои неща, за които трябва да поговорим.

— Ние двамата?

— Да, ние двамата.

Тя направи две крачки и се спря. Натисна бравата на входната врата, обърна се към него и каза:

— Говори си сам!

Но не успя да избяга. Не беше достатъчно бърза. Само след миг той се озова до нея, препречи й пътя и така силно затръшна вратата, че от тавана се посипа мазилка. Сари се обърна към него и го погледна.

— Какво искаш от мен, Джейми? Какво би могъл още да ми отнемеш?

— Казвам се Конър, а не Джейми.

— Конър?!

Как й се искаше да се изплюе в лицето му! Само името беше достатъчно, за да си спомни всичко онова, което така силно желаеше да забрави!

— Забележителният Конър Рорк, който утре сигурно ще е под друго име! — Затвори очи, за да не забележи той насъбралата се в тях болка.

— Може би. Не знам, Сари. Такава ми е работата — думите трудно излизаха от устата му. Беше напрегнат и притеснен.

Сари сложи ръце на кръста и вирна глава предизвикателно.

— Всеки ден с различно име?! Всеки ден ново предателство?! Спиш ли спокойно през нощта?

Лицето му остана безизразно и непроницаемо.

— Права си. Заслужавам упреците ти, но не затова съм тук. Трябва да поговорим.

Сари го погледна предпазливо.

— Говори тогава!

— Не тук! Ще ме поканиш ли да вляза?

— Да те поканя означава, че си добре дошъл в моя дом, а това е толкова далече от истината.

— Няма да злоупотребя — каза той и се усмихна. Тази до болка позната чаровна усмивка.

Сари отвори и му кимна да влезе. Той се приведе, за да може да мине под ниската врата. Вече вътре тя забеляза учудването му, което той не успя да прикрие. Опита се да усети всичко онова, което той чувстваше, докато оглеждаше къщата й. Беше притеснена. Единственото, с което можеше да се построи жилище тук в равнината бе чимът. Нейният дом не се отличаваше от останалите в околността. Стените сивееха от избилата по тях плесен, макар че бяха измазани с розовееща глина, която можеше да се намери само тук, при устието на реката. Налепените страници от вестници и списания, между ъглите на които се просмукваше влагата, бяха по-скоро отчаян опит да се прикрие неуютността. Тапети нямаше. Таванът над спалнята бе облепен с памучен плат, за да не пада мазилка. Няколко шкафа с проста борова украса, които бе донесла със себе си чак от Тамагуа, запълваха стаята. Нито едно от усилията й не можеше да прикрие истината — домът бе беден. А за това той имаше вина точно толкова, колкото и тя. Тази мисъл отново разпали ненавистта й към него.

— И за какво толкова искаш да говорим, Ко… — не можа да произнесе името му докрай.

Той вдигна глава и погледна към тъмния таван.

— Къде е Чарлз?

— Не замесвай и него в тези неща!

— За бога, Сари!

— Достатъчно тревоги трябваше да преживее заради теб, няма да го безпокоя повече.

Конър присви очи и настоя:

— Важно е!

— Въпрос на живот и смърт? — язвително каза тя и се засмя. — Или поредната ти лъжа?! Проклет да си! Няма да ти позволя да въвличаш и него в игрите си!

— Не е игра! Този път не!

Гласът й трепереше.

— Ти никога не играеш, нали? Ти се занимаваш само с изключително важни неща, без да те е грижа за другите!

— Сари!

Беше чичо и. Сари спря и се огледа. Чарлз стоеше до вратата. Посивялата му коса бе разрошена от вятъра. Той погледна най-напред към нея, но когато очите му се спряха на Конър, занемя от почуда.

— Радвам се да те видя, Чарлз — изрече бавно той, като че ли не беше сигурен в думите си.

— О’Брайън?

Чарлз пристъпи напред и затръшна вратата след себе си. Гласът му бе рядък, със силен немски акцент.

— Той не се казва вече така — иронично подхвърли Сари.

— Разбира се, че не — Чарлз сбърчи вежди и подаде ръка. — Добре дошъл, Конър Рорк, или не трябва да избързвам с приветствията?

Конър погледна Сари.

— Може би.

— Вината е изцяло твоя — промълви Чарлз.

Конър не каза нищо, само затвори очи. Точно така изглеждаше последния път, когато разговаряха, преди да се разделят, спомни си Сари. Като че ли бяха изминали много години оттогава.

— Защо си дошъл?

— Получихме съобщение, че си белязана.

Отговорът му беше толкова прям, колкото и нейният въпрос. Кръвта се отдръпна от лицето й и то стана призрачно. „Белязана“! Беше чувала тази дума и преди, само че от съпруга си. Евън и онази, Моли Магуайърс, я бяха споменали веднъж, когато си шепнеха нещо тайно. Сари случайно ги беше чула и оттогава не можеше да забрави тази дума. Тя означаваше, че някой е избран за следваща жертва. Евън вече беше мъртъв — обесен заедно с още осемнадесет други мъже от агентите на „Пинкертън“. Самият Конър Рорк го предаде на съда.

— Белязана? От кого? Кой е все още жив? — прошепна Сари.

— Няколко човека са. Единият от тях е Майкъл — отговори Конър.

Майкъл?! Сари едва успя да преглътне. Той забеляза объркването й и веднага продължи:

— Разговаряла ли си наскоро с него? Идвал ли е при теб?

Сари се колебаеше дали да говори, или не. Искаше да се изсмее в лицето му, да му докаже, че брат й никога не би позволил тя да бъде белязана, че това е нелепо… Но самата тя не бе убедена, че е така.

— Няма защо да ме търси. Той знае къде съм. Ако пък е забравил, то без съмнение ти си го довел дотук — излъга тя.

— Ние решихме, че трябва да има някой при теб, за да те пази — заяви Конър, без да обърне внимание на думите й.

— „Ние“? Кои „ние“? Пинкертън ли?

Той не се опита нито да потвърди, нито да отрече нейните догадки и Сари още по-разпалено продължи:

— Кой си ти, че да си пъхаш носа навсякъде? Не се нуждая от твоята защита! Не те искам тук!

Чарлз сбърчи вежди и каза:

— Мила, може би този път трябва да го послушаш…

— Да го послушам? — прекъсна го Сари. — Този мъж никога не казва истината. Поне на мен. Как да му вярвам? Защо въобще трябва да го слушам?

— Нима мислиш, че мога да те изложа на опасност?

Тихият, но твърд глас на Конър като че ли усмири гнева й и Сари се вторачи в него. За първи път, откакто бе дошъл, тя се вгледа в очите му. Познаваше ли достатъчно добре този мъж? Защо мислеше за него по този начин? Тя познаваше Джейми О’Брайън, но това той ли бе? Същата кестенява коса, същите къдрици, които достигат чак до яката, същите сини очи, в които се отразява мекият пламък на старата настолна лампа. Познаваше раменете му, и под прашните дрехи можеше да се види, че са същите — широки, изваяни от мъжество и сила, покрити с нежна и топла плът. Не беше от мъжете, които изпъкват сред тълпата, нито пък от онези, които биха притеснявали с настойчиви погледи жените. Съвършеният мъж на Пинкертън — тих, спокоен, дискретен, незабележим. Като всеки друг мъж. И все пак…

— Не съм глупачка! Кажи какво искаш! Не си дошъл, защото си се загрижил за мен?

— Грешиш, Сари.

Начинът, по който произнесе името й бе толкова особен… Нещо заседна на гърлото й. Той разбра това и продължи още по-нежно:

— Сари, за нас… за мене… е важно ти да бъдеш добре.

— Не те искам тук! Ако преследвачите са решили да ме убият, ще го направят, без значение дали ще ме пазиш, или не. Това е истината и ти го знаеш.

— Мила… — умоляваше я Чарлз.

Конър се изкашля и продължи:

— Знам, че ми се сърдиш. Господ ми е свидетел, че не си права, но все пак бих искал да знаеш, че съжалявам за Евън.

Още една лъжа, помисли си Сари и се разтрепери.

— Откъде ти хрумна, че точно от тебе ще искам да чуя такива думи?

Той посрещна упрека й спокоен.

— Съжалявам. Никога не съм си и помислял да те нараня.

Внезапната промяна в гласа му я трогна. Знаеше, че това е поредната му лъжа, но се изненада. Господи, той можел да бъде и добър?! Толкова добър, че сам да измисля лъжите си и сам да си вярва! Сари продължи да се взира омагьосана в него. Напълно подвластна на силата на неговото извинение и тези очи… сини… небесносини. Е, поне щеше да си спомня как потъмняваха, когато се изпълваха с нежност и любов, и как припламваха от гняв и ярост, когато беше ядосан. Но колко безучастно гледаха същите тези очи по време на съдебния процес на Евън! Сари отново потрепери. Не искаше да мисли за това, но не можеше да спре потока от спомени, който я връхлетя. Защо винаги успяваше да я разгневи до такава степен, че да бъде неспособна да владее мислите и чувствата си?! Погледна крадешком към него, осмели се да потърси очите му. Небесносини… Сякаш четяха мислите й. Сари погледна чичо си с молба да я разбере. Чарлз кимна.

— Мисля, че трябва да си вървиш, Рорк!

Лицето на Конър помръкна.

— Искаш да тръгна през прерията в това време?

Сари се усмихна безучастно.

— Бих те изпратила и в ада!

 

 

Като че ли тежък товар падна от плещите й. Сега можеше спокойно да вдигне глава, дори се заслуша във воя на вятъра, който свиреше през пролуките на къщата — може би ще трябва да извади чувалите със зърно и пшеница и да ги подреди до стената, за да не пропуска студа. Сладникавият аромат на сушени питки и домашно приготвени наденици се беше смесил с миризмата на глина и пръст. Обикновено това я отпускаше, но сега като че ли я задушаваше. Свистенето на вятъра не й даваше покой и тя не можеше да заспи. Продължаваше да мисли за него. Къде ли е сега? Дали е някъде отвън? Какво значение има? Какво я интересува? А ако замръзне в този студ? А ако се превърне в ледена шушулка? През последните няколко месеца се опитваше да не мисли за него, да го забрави. Стараеше се да не си спомня онази негова прекалена самоувереност и честните му очи. А сега той отново се появи. Същият този Джейми, но с друго име. Дали беше същият? Дори ирландският му акцент го нямаше. Онзи Джейми О’Брайън беше винаги усмихнат и непрекъснато говореше. На онзи Джейми О’Брайън тя вярваше, дори когато знаеше, че греши, а този… А този мъж беше някакъв си Конър Рорк, когото тя не познаваше. Къде беше разликата? Джейми О’Брайън знаеше как да се хареса на една жена, как да я омае и да я спечели, преди още тя да е разбрала и да се е противопоставила на намеренията му. А сега… Кое беше различното?

Сари се въртеше в леглото и не можеше да заспи. Беше неспокойна. Сламеният дюшек шумолеше под тежестта на тялото й. Измамник! Лъжец! Не бива да го забравя! Не трябва да му прощава!

Сари усети отново някъде дълбоко в душата си същата онази болка, която бе изпитвала и преди. Тя бе обичала този мъж. Беше престъпила брачната си клетва заради него, беше предала съпруга си, беше се отдала на любовта си, беше отстъпила пред нежните думи, които й шептеше; същите думи — балсам за изстрадалата й душа, след като години наред Евън я беше пренебрегвал, беше се вкопчила в тази нежност и тя й помагаше да гледа с надежда на бъдещето. После всичко рухна…

В сърцето си обвиняваше само съпруга си и брат си. И двамата принадлежаха към една и съща банда — тази на Моли Магуайърс. Бореха се за правата на миньорите. Отначало всичко беше наред и на пръв поглед напълно законно. Събираха се и си говореха за правата, нищо повече. След това действията им се промениха. Недоволството им избухна. Не можаха да обуздаят фанатизма си. Точно тогава взривиха влака, с който пътуваха служителите на Пинкертън. Един от тях беше Джейми О’Брайън. Той проникна в групата и стана неин член. Преструваше се, че ги подкрепя и в същото време ги провали. Предаде ги. Когато разследването му беше завършено, деветнадесет мъже бяха осъдени на смърт — един от тях бе нейният съпруг.

Сари се взираше в тъмнината, докато кошмарът отново се пробуждаше в съзнанието й. Пред очите и изникнаха деветнадесетте мъже. Вървяха към бесилките.

Затова не можа да позволи на Конър да остане. Дали казваше истината, че е белязана за поредната жертва? Ако е така, тя ще трябва да се изправи очи в очи срещу брат си и неговите приятели. Сама. Очакваше деня на разплатата. Беше неизбежно. Тя ги беше предала. Ако господ искаше тя да умре, то поне щеше да стане бързо. Не искаше да живее повече така. Сърцето й биеше, но се бе превърнало в късче лед. Единственият й спътник и денем, и нощем бе яростта. Бандитите на Моли щяха да отнемат живота й. Конър Рорк бе унищожил душата й.

 

По дяволите, какъв студ!

Конър се сви до ствола на една канадска топола, вдигна яката си и се сгуши в нея. Конят му стоеше край него с отпусната глава, но не беше достатъчно добра преграда за безпощадния леден вятър, който проникваше дори през дрехите. Пръстите му се вкочаниха. Конър погледна земята, като че ли искаше да се зарови в нея, както правят прерийните кучета. Дали щеше да му бъде по-топло, ако изкопае дупка и я покрие с пръст и трева.

Проклет студ! Конър пъхна измръзналите си ръце под мишниците. Проклета да е с нейния инат! Последното нещо, което бе очаквал, бе да прекара нощта, умирайки от студ в прерията, като някой отхвърлен от света каубой. Дори каубоите намират къде да пренощуват — я някоя плевня, я някой изоставен хамбар. Конър се взираше в сенките и бленуваше за малко топлина.

Толкова неща обърка… Беше позволил на чувствата си да го водят, а точно това Уилям Пинкертън го бе предупредил да не прави. Защо го бяха отклонили от случая в Канзас? Защо го пришпориха пак? Мислеше, че поне ще е по-лесно. Поне той така си представяше. Надяваше се, че щом влезе при нея, ще успее пак да я очарова. Щеше да я помоли да го приеме отново. Щеше да се престори, че е дошъл заради безредиците в Тамагуа. В края на краищата тя бе жена, но толкова по-различна от останалите. Той бе делил леглото си с нея. Бяха преживели такива страстни нощи. Сега му беше обидена. Сърдеше се и се разгневи, като го видя, но и това можеше да се поправи — страстта щеше да го потуши, или просто той така си мислеше и се заблуждаваше сам.

Опря главата си на дървото и отново се взря в тъмнината. Небето бе покрито с безброй звезди. Мразеше равнините. Тяхната студенина и самота го караха да се чувства нищожен, малък, безсилен. Думите на Пинкертън все още ехтяха в ушите му. „Погледни се, Конър. Този път не беше достатъчно добър. Не беше обективен. А и тази трагедия е баща ти…“ Нещо стегна гърлото му и сълзите го задавиха. Бяха изминали повече от два месеца, а Конър все още не можеше да повярва, че точно този, който го бе върнал към живота, не беше вече сред живите. Мъртъв! Всичко започна преди около двадесет и една години, но Конър никога нямаше да забрави онзи ден, когато Отец Рорк го взе при себе си. Тогава той бе тежко болен, живееше на улицата, нямаше свой дом. Беше само на дванадесет години и живееше ден за ден.

Шон Рорк промени изцяло съдбата му. Той му даде храна, подслон, сигурност — много повече от всичко, което бе очаквал от живота. А как му се отплати той?

Не можеше да забрави горчивите думи на Уилям, тъгата на лицето му, разочарованието. „Трябва да откриеш кой е отговорен за това. Следите със сигурност водят към бандата на Моли. Човекът, който постави бомбата, е един от тях, Конър. Ние смятаме, че е бил Майкъл Дойл. Съжалявам, момчето ми. Толкова много съжалявам.“ Но съжалението не можеше да помогне. Трябваше да отмъсти за баща си! Спомняше си, че първият в заповедта за арест беше Майкъл Дойл, братът на Сари. Дойл бе оръжието на Моли, най-опасният от цялата банда, но за разлика от онези деветнадесет човека, той успя да избяга. Те бяха обесени, а него не го откриха и Сари знаеше това.

Конър прехапа устни. Спомни си очите на Дойл преди техния удар — кръвясали, безизразни, пълни с безразличие. Дали са били същите, когато е поставял бомбата? Дали е гледал по същия начин, когато е убивал Шон Рорк? Гневът му се разпалваше, душата му се бунтуваше; Трябваше отново да използва Сари. Беше ли тя от значение за него? И тя, и той бяха поели всеки по своя път. Но сега беше друго, сега от значение беше Майкъл Дойл и останалите, които бяха отнели живота на баща му. Заради него би излъгал Сари още веднъж. Повече от две години и половина бе живял под друго име. Хората, към които се бе приобщил, му вярваха, а той трябваше да ги предаде. Още помнеше думите на Сари на раздяла: „Ти си лъжец и убиец, Джейми О’Брайън! Такъв си и такъв ще си останеш!“

Тя беше права. Такъв е — един от агентите на Пинкертън. Човек, обучен да лъже, доносничи и краде. Целта оправдава средствата. Така казва Уилям Пинкертън. Конър също. Целта оправдава средствата. Всяко нещо си има собствена цена. Настъпи времето, когато Сари трябваше да плати.

Конър отново се взря в прерията. Тъмните сенки на отиващата си нощ бавно пълзяха по тревите. Беше извървял целия този път, защото имаше нужда от нейната помощ. Да, тя имаше право, но той трябваше да открие Майкъл и нямаше да си тръгне, докато не го намери. Дължеше го на баща си. А Майкъл със сигурност щеше да се върне при сестра си. Винаги беше правил така.

Очите му помръкнаха. Беше толкова измръзнал. Дори въздухът, който издишваше беше студен. Да, беше я излъгал отново. Не беше истина, че е белязана за жертва. Искаше само да я изплаши, за да му позволи да остане. Трябваше да бъде наблизо, когато Майкъл се появи или да изпрати писмо по някого. Дали бе постъпил правилно? Дали трябваше да я накара да му повярва?

Конър се изправи и потърка премръзналите си ръце. Погледна към коня. Спомни си телеграмата, която му дадоха във Форт Морган и разговора с мъжа от Грейди. Нямаше време за губене.