Меган Чанс
Разгневени сърца (18)

Седемнадесета глава

Вече трети ден времето бе тихо. Чарлз се беше завърнал и Сари и Конър не можеха да останат насаме, нямаше никаква възможност да поговорят дори. Вече трети ден Сари виждаше Конър да прекосява стаята, но не можеше да го докосне; трети ден улавяше нежните му погледи; трета нощ се будеше сама и изгаряше от желание да го види.

Сега играеха на шах. Сари вдигна глава, за да срещне погледа му, но той се беше навел толкова ниско, че не можеше да я забележи. Беше само една невинна игра, но тя не искаше да е така, искаше него, искаше милувките му. Дори когато го гледаше, нещо я изгаряше — косата му беше разпиляна небрежно, а устните му готови да се усмихнат всеки момент. Не можеше да откъсне очи от него. И на нея й се искаше да се усмихне. Ето защо, когато Конър премести офицера си и събори царя й, тя го хвана за ръката и се развика през смях:

— Какво правиш! Не е честно! Ти лъжеш!

Конър се наведе още по-напред и преобърна цялата дъска с фигури, те се разпиляха по пода, а той едва не събори и Сари, за малко едва не падна отгоре й, но обгърна кръста й с ръце и я притисна към себе си.

— А ти нечестно напредваш още от самото начало. Не се шегувам и не лъжа. Просто сега сме квит.

— О, разбира се, сега можеш да си измисляш какво ли не!

Той се наведе още над нея и я събори на пода. Роклята й се заплете. Сари се опита да стане и подпря ръцете си на кръста му.

— Защо не можем една игра да изиграем, без да се дразним?

— Мисля, че ти казах защо. Ти започна да печелиш прекалено бързо още от самото начало.

— И какво от това?

— Всяка секунда те наблюдавах, без да мога да се съсредоточа върху играта си.

Сари усети как лицето й пламва. Господи, защо й говореше така? Не знаеше как да му отговори, нито какво да направи. Всичките му комплименти й харесваха, но не знаеше как да реагира на тях. Дори когато я наблюдаваше скришом, тя пак забелязваше. Тогава устните му се отпускаха и той изглеждаше замечтан. За какво ли си мислеше? Толкова дълго никой не я беше гледал по този начин…

— Мисля, че трябва да се научиш да се владееш — дяволито се усмихна Сари. — Onkle може да дойде всеки момент.

— И какво ще направи? — попита Конър закачливо.

— Ще опре дулото на пушката в челото ти, най-вероятно.

— Мисля, че мога да устоя на такава заплаха — каза Конър и отново сложи ръцете си на бедрата й, привлече я към себе си и я прегърна. — За какво мислиш, любов моя? Дали не смяташ да ме приютиш тази нощ в твоята стая?

Горещи вълни обляха цялото й тяло. Тя се усмихна и се наведе към него толкова близо, че косата й отново покри лицето му.

— Не знам дали да те пусна — промълви тя. — Мисля, че не си заслужил.

— Не съм ли? — попита Конър и я целуна по шията. — И защо ме наказваш така?

— Заради нечестната игра на шах — отвърна Сари, но въздухът вече не й стигаше.

— О, любов моя!

Конър вдигна брадичката й с ръка и очите им се срещнаха. Беше толкова красив, а очите му — сини, сини…

— Играя така само за да те победя, любима!

О, този глас! Сари разбра, че единственото нещо, което искаше и желаеше от цялото си сърце и душа, бе да го има до себе си, да я докосва нежно и да я обича. Конър милваше с пръсти устните й. Беше толкова близо до нея, че тя усещаше дъха му върху лицето си, виждаше желанието в погледа му, изгаряше от топлината, която той излъчваше.

Външното резе щракна и Сари скочи. Оправи полата си и припряно приглади косите си. Вратата се отвори и Чарлз влезе, изтупвайки снега от дрехите си.

— Как издържаш там в плевнята, Рорк? Толкова е студено! — каза той, свали шапката си и я сложи на масата.

Сари събра фигурките от шаха и се опита да не мисли за пламналите си бузи и за Конър. Дори не искаше да го погледне. Той стоеше, без да помръдва и когато Сари се обърна към него и срещна очите му, й изпрати една от онези усмивки, които разпалваха желанието в кръвта й още по-силно. Пръстите й се разтрепериха и тя събори една от пешките. Няколко пъти се опитваше да я изправи, но все не успяваше. Най-накрая пешката се задържа.

— Шах ли играете? — дочу тя гласа на чичо си някъде отдалече.

Сари кимна енергично, но не го погледна.

— Да, нямаше какво друго да правим.

— И кой печели? — попита Чарлз, а в очите му затрептяха любопитни пламъчета.

Конър се надигна, подпря се на лакът и се усмихна.

— Сари ме победи. Ти толкова добре си я научил да играе.

— Защото шахът е игра, в която се използват стратегии — всеки ход трябва добре да се прецени и обмисли. Бърджис също обичаше да играе шах. Тя не беше от жените, които пропускат хода си.

Чарлз свали палтото и отиде до печката, за да си налее горещо кафе. Отпи една глътка, погледна през прозореца и се замисли. После поклати глава и се усмихна.

— И Сари играе доста добре — отвърна Конър и отново се вгледа в очите й. Погледът му беше многозначителен, като че ли намекваше нещо. Той леко й намигна и съучастнически се усмихна.

Сари се изправи и се отмести от дъската за шах.

— Може би е по-добре вие двамата да продължите играта — предложи тя.

Лицето на Чарлз грейна от удоволствие.

— Съгласен ли си, Рорк?

— Защо не, едва ли си много по-добър от мен, Чарлз — прие Конър и се засмя. — Аз съм горделив и победата на Сари доста ме огорчи, няма да мога да понеса още една загуба.

Конър беше весел, но Сари усещаше погледа му и се почувства много притеснена. Тръгна към стълбите, направи няколко крачки нагоре и спря. Усещаше, че Конър наблюдава всяко нейно движение, страхуваше се, че чичо й ще забележи и не знаеше какво да прави. После реши просто да изчака.

— Е, Рорк — предизвикателно подхвърли Чарлз. — Давам ти възможност да започнеш пръв.

— Господи, не ми харесва този тон — каза Конър и двамата се разсмяха.

Сари продължи да се качва нагоре, притворила очи. Меката тъмнина я погълна и тя се почувства по-спокойна. Гласовете на Конър и Чарлз постепенно заглъхнаха и тя престана да ги чува. Влезе в стаята си, отиде до леглото и седна на края. Навън се спускаше здрач. Вътре беше тихо и почти тъмно. Сари затвори очи и се опита да се отпусне, но й беше невъзможно. Пред очите й стоеше Конър силен, мъжествен, мускулите по гърба му играят, докато тя го милва, той шепти нежни думи в ухото й. Всичко това я омайваше по особен начин.

Щеше ли да може да се отдели от него да го обича само с тялото си, а не с цялата си душа и сърце? Съществуваше ли въобще такава възможност? Никога досега не беше постъпвала така с някого, дори с Евън — ако обичаше, обичаше истински. Безполезно беше да се заблуждава, че може да се промени, и то точно сега, когато усещаше присъствието на Конър навсякъде, като че ли бе влязъл в нея самата и беше неразделна част от нея. Така беше и първият път, когато го срещна. Коледа… Той я кани да танцуват… Беше най-дръзкият и самоуверен мъж в Тамагуа. Още тогава като че ли взе частица от нея, частица от сърцето й. А ако той реши да я напусне отново? Какво би направила тогава? Как би понесла загубата му?

Не искаше да мисли за това, беше си обещала да не мисли, но не можеше. Обичаше го толкова много. Желаеше го. Това чувство беше прекалено силно, за да се пребори е него. Не искаше да го загуби. Не искаше да го мрази. Искаше само да бъде до нея. Нищо повече…

Играта продължаваше и двамата мъже се въодушевяваха все повече. Чарлз беше добър играч, но и Конър не му отстъпваше по нищо. Беше като обезумял. Не можеше да пропъди образа на Сари от мислите си — тя беше пред него, бедрата й леко се накланяха, виждаше нежната извивка на гърдите й, усещаше дъха й. Беше се качила по стълбите и сега със сигурност беше в стаята си, лежеше на леглото си, може би беше взела книга, за да се разсее. Виждаше я косата разпиляна на възглавницата, раменете й се повдигат и спускат от равномерното дишане, дъхът й е спокоен и тих.

— Шах и мат! — извика Чарлз, а лицето му грееше от току-що постигнатата победа. Конър се стресна.

— Къде? Как? Не мога да видя!

— Разбира се, че не виждаш — закани се с пръст Чарлз. — Можеш да бъдеш добър играч, Рорк, ако успееш да се концентрираш само върху играта, но ти не успя. Мечтаеш си за нещо като малко момче.

— Поне мечтата ми е хубава — усмихна се Конър.

С изненада забеляза как за секунди лицето на Чарлз помръкна. Мъжът се изправи, без да го погледне, и тръгна към прозореца.

— Стана късно.

— Да — рече Конър, но мислено беше при Сари, в нейната стая.

— Искаш ли да отидем в моята къщичка, да изпушим по една лула?

Конър се изненада и не знаеше какво да отговори. За първи път Чарлз го канеше в своята къща, никога дотогава не бе го правил. Винаги си мислеше, че онова място е неговата крепост и никой няма право да влиза там. Дори Сари. Без съмнение, Чарлз го бе удостоил с висока чест, но Конър не беше сигурен, че трябва да се съгласи. Отново образът на Сари нахлу в мислите му. Дишането му се учести.

— Не е ли много късно за това, Чарлз? — опита се да го отклони от желанието му Конър.

— Да, но имаме време за една лула. Хайде!

Беше като заповед, а не покана. Конър се изправи и погледна към стаята на Сари. Разкая се за предложението на Чарлз, но трябваше да го приеме. Мека светлина идваше от горния етаж. Сари може би четеше или беше задрямала. Конър се изкашля.

— Лека нощ, Сари!

Отговорът й беше толкова тих, че едва я чу. По дяволите Чарлз! Защо не му каза, че е прекалено уморен, за да му прави компания?

Чичото загаси лампата, извика „лека нощ“ на Сари, отвори вратата и кимна на Конър да го последва.

Навън вече не валеше, но снегът скърцаше под краката им. Денят си беше отишъл. Небето беше ясно, обсипано със звезди. Конър се загледа в далечината и му се стори, че вижда очертанията на планините. Може би това беше само илюзия — толкова често бе наблюдавал тази местност, че дори с вързани очи би могъл да разпознае всяко кътче в околността, без да се страхува от настъпилия мрак. Беше тихо. Само вятърът нарушаваше спокойствието на нощта. Конър се сгуши в топлата яка на палтото си. Погледна към плевнята — беше мрачна и самотна. Защо Чарлз толкова много настояваше да го последва? Искаше да може да отгатне за какво ще говорят, но не можеше. А беше такава красива нощ! Дали лулата ще направи разговора им приятен?

Стигнаха къщичката. Чарлз отвори вратата и тя изскърца. Той бързо влезе вътре и Конър го последва. Чарлз запали лампата и стаята се изпълни със светлина. В печката тлееха въглени, които излъчваха приятна топлина. Чарлз отвори решетката и хвърли слама, за да разпали огъня. След това си свали палтото и се настани в един от дървените столове до масата.

Стаята беше оскъдно мебелирана. Нямаше горен етаж. Таванът беше нисък и пушекът от печката се виеше над главите им. В единия ъгъл имаше легло — тясно, с масивни дървени табли, покрито с дебело вълнено одеяло. По цялата стена над леглото имаше полици със списания за фермерство; на една от тях стоеше снимка — Чарлз и Бърджис с грейнали лица. Друго нямаше. Това беше къщата на Чарлз.

Конър свали палтото си и също седна на един от столовете до масата. Чарлз се беше навел и търсеше нещо в шкафа. Извади малка кутия и я остави на масата. Отвори капачето, извади силен, ароматен тютюн и го натъпка в лулата си. Запали клечка от лампата, поднесе я към лулата и вдишвайки няколко пъти, изпусна кълба дим. Въздъхна от удоволствие и подаде лулата на Конър.

— Хубаво е, че има още един мъж в къщата — каза той и се облегна блажено на стола си. — Сари няма да има смелостта да си го признае, но и тя се чувства по-добре.

Димът влезе в гърлото му, едновременно дразнещ и приятен, и Конър вдиша дълбоко. С блаженство изпусна дългата бяла диря.

— Наистина ли мислиш така?

Чарлз кимна и отново взе лулата.

— Тя се страхува от преследвачите на Моли не по-малко от мен, но е твърде горда, за да си го признае.

— Няма нищо лошо в това човек да се страхува за живота си. Независимо от кого… — започна Конър, но не довърши думите си.

— Ja. Те са особено жестоки — добави Чарлз. — И аз бих бил жесток, ако нямам пари и храна. Това важи за всеки.

Конър пое на свой ред лулата и отново всмукна от тютюна.

— Няма нищо по-тежко от това децата ти да гладуват — каза го и чак тогава се замисли за същността му.

— Това не е оправдание — възпротиви се Чарлз. — Когато преди години работех като миньор в Ланкастър, ние също бяхме бедни и понякога гладувахме. Но никой не убиваше заради прехраната.

— Различно е — продължи да настоява Конър. Спомените го върнаха към времето, когато трябваше да бъде един от бандата на Моли. Какво отчаяние беше обхванало всички!

— Защо ги защитаваш, Рорк? — попита Чарлз и присви очи.

Конър въздъхна.

— Не ги защитавам — заклати глава той. — Знаеше какви хора бяха отишли в бандата. Нещата не стояха така, както смяташе Чарлз. Не всички бяха като Майкъл Дойл и Евън Травърс. Повечето момчета като Моли бяха обикновени работници, хора, които честно изкарваха прехраната си и пътят, по който бяха тръгнали, за тях бе единственият начин да променят живота си. Това, че трябваше да се пролива кръв и да има жестокост, те смятаха за неизбежно.

Докато беше сред тях, Конър разбра, че не можеш да се откажеш от тази дяволска работа, тя те влече и ти не осъзнаваш какво става с теб и как се променяш. Просто трябва да има някой, който да те спре. През тези две години в мината той имаше чувството, че всичко му е ясно, но после разбра. Онези мъже нямаха морал, те слушаха един човек, който бе всичко за тях, и сляпо следваха нарежданията му.

— Евън например не беше човек на компромисите — продължи Чарлз, издишвайки дима от лулата. — За него доброто не съществуваше! Единственият начин, по който общуваше, бе жестокостта. Приятелите му бяха същите.

Конър се замисли. Спомни си Евън и му стана тъжно. Някога го беше нарекъл „свой приятел“.

— Мисля, че Евън знаеше какво иска от живота.

— И си го получи — горчиво добави Чарлз.

Тонът му изненада Конър и той погледна стария мъж — беше сериозен, лицето му унило, погледът помръкнал.

— Някои хора наричат това „решителност“.

— Други не оценяват това, което имат. Прибягват към прибързани и необмислени решения — каза замислен Чарлз и подаде лулата на Конър. — Сари не е моя дъщеря, но винаги съм я обичал като собствено дете. Беше добро и много послушно дете. Беше силна. Бърджис обичаше да казва, че е силна като бик, но нежна и кротка като агънце — усмихна се Чарлз.

Сравнението се хареса на Конър. Напълно й подхождаше.

— Дори когато беше дете, Сари беше нещастна, очите й винаги бяха тъжни. Бърджис и аз се опитвахме да я направим щастлива, грижехме се за нея като истински родители. Веднъж тя се усмихна. Не можеш да си представиш колко щастливи бяхме! — Чарлз спря за миг, въздъхна дълбоко и продължи: — Евън не беше добър човек, нито красив, нито умен, но успя да излъже Сари, а тя беше още дете. Омъжи се за него и с всеки изминал ден ставаше все по-тъжна и нещастна. Нищо не остана от тази Сари, която ние с Върнис върнахме към щастието и живота.

Гласът му трепереше от болката, която измъчваше душата му. Конър също се развълнува. Спомни си думите на Сари за живота й с Евън, за самотните нощи, за пренебрежението му. През цялото време, докато живееше в Тамагуа, само веднъж бе видял Евън да докосва Сари. Тогава не можеше да си го обясни. Сега, след толкова време, Конър искрено желаеше Евън да е жив, за да може да го удуши със собствените си ръце; и той да умре бавно и мъчително, както постепенно бе убивал Сари. Колко силна духом е тя, след като е могла да преживее всичко това!

Чарлз продължаваше да говори и Конър се заслуша в думите му:

— … не бих искал това да се повтори — завърши той и замълча.

Конър премига. Не знаеше какво точно бе пропуснал. Главата му се замайваше от дима и той изрече първото, което му дойде на ум:

— Разбирам как се чувстваш, Чарлз — и нищо повече не можа да каже.

— Това е добре — кимна удовлетворен Чарлз. — Значи разбираш защо те питам какви намерения имаш спрямо нея.

— Какви намерения? — изненадан повтори Конър.

— Към meine Kichte.

Конър преглътна. Гърлото му пресъхна. Какво можеше да отговори? Не беше подготвен за такъв въпрос. Самият той не беше решил. Искаше този път да внимава. Не трябваше да заблуждава Сари, че може да й даде това, което никога не бе имал.

— Аз… аз все още не знам…

— Разбирам те — каза Чарлз и отново взе лулата. — Не мисли, че съм сляп. Вие останахте сами по време на виелицата. Мога само да предполагам какво се е случило, но едва ли съм на грешен път.

— Не, разбира се, че не грешиш — успя да каже Конър.

— Сари е тази, която трябва да реши какво точно иска. Аз само ще й помогна да направи избора си. Ще я попиташ ли дали ще се омъжи за теб? Мислех, че отдавна си взел това решение, още в Пенсилвания, но тогава Евън е бил там и не е било възможно.

— Аз изпълнявах дълга си в Пенсилвания.

— Така казваш винаги.

— Аз съм агент на Пинкертън, Чарлз. Мисля, че никога няма да мога да се откажа от тази професия.

— Искаш да кажеш, че Сари въобще не те интересува, така ли?

— Не, не е това, което си мислиш — заклати глава Конър. — Нищо подобно не съм казал.

— Тогава какво?

— Не зная какво ще се случи в бъдеще, Чарлз. Не зная какво ще стане — той пое дълбоко въздух. Не искам да прибързвам, нека нещата сами се подредят. Не искам да я нараня отново.

— И какво, цял живот ли ще бъдеш агент на Пинкертън?

— Не знам. Още не съм решил — отговори бавно Конър, опитвайки се да обмисли следващите си думи. — Едва ли мога да върша нещо друго, а Сари не заслужава такъв съпруг.

— Ами любовта? — прекъсна го Чарлз, нетърпелив да получи отговор на всичките си въпроси.

— Какво за любовта? Предвидима ли е любовта, Чарлз? Или идва ненадейно? Дали ще мога да обичам Сари? — Конър сведе глава. Болката и тъгата като че ли притискаха гърба му. — Дали ще мога да зачеркна годините на лъжа и измама?

— А опитвал ли си досега?

— А какво мислиш, че се опитвам да правя, Чарлз? Мислиш ли, че имам някакъв опит?

— Мисля, че знаеш достатъчно, но не искаш да го проумееш — промълви Чарлз. — Вярвам в теб, Конър Рорк! И ти трябва наистина да повярваш в себе си!