Меган Чанс
Разгневени сърца (14)

Тринадесета глава

Съседите си тръгнаха на сутринта, веднага след закуска. Всички се бяха събрали на входа и изчакваха файтоните да се скрият от погледите им. Сари веднага се зае с прането, а Чарлз отиде да оправя бодливата тел. Никой не потърси помощта на Конър и той като че ли се почувства виновен за това. Извини се и под предлог, че го боли глава, влезе в къщата. Застана до прозореца, погледна още веднъж към двора и тръгна към спалнята на Сари.

Като че ли цял живот бе прекарал в мисли за тази стая: къде ли спи, къде ли крие най-скъпите си неща, а писмата и всичко, свързано с Майкъл? Искаше му се да надзърне, без каквито и да е задни помисли, без планове за каквото и да било. Конър въздъхна и погледна към люлеещия се стол в ъгъла до стената. Покривът там бе наклонен. Столът бе нейната гордост и тя много си го обичаше. Над него някога имаше икона, доколкото си спомняше. Сега очите му се спряха на красивите извивки на дърворезбата. В дома на Евън столът като че ли не беше на мястото си. Самият Евън не се интересуваше от уюта на къщата си, дори Конър се чудеше какво ли изобщо го е накарало да го купи. Докато обаче живееше там и всички го познаваха като Джейми О’Брайън, никога не си беше задавал подобни въпроси. Смешно! Какво ли щеше да му отговори Сари, ако я беше попитал? Дали щеше да извърне глава и да замълчи? Дали щеше да го накара да се почувства неудобно заради неуместните си въпроси? Или щеше да му покаже, че не е негова работа да се интересува от чуждия живот?

Толкова пъти го беше премислял — искаше тя да му повярва отново, но сам се боеше от собствените си противоречия, измъчваше се от нечестното си отношение към нея. Още по-зле му действаха спомените, които отваряха стари рани в душата му — безкрайните любовни нощи, тялото й, което се извиваше под него и гласът й, който шептеше името му нежно и страстно.

Конър затвори очи. Трябваше да преодолее спомените и да не позволи на огъня им да го изпепели. Но… не можеше. Тя е като всички останали жени, просто сега му трябваше, за да се добере до целта си. Тя го беше предала, бе постъпила нечестно спрямо него. И той я беше излъгал, и двамата се бяха възползвали един от друг ето това не трябваше да забравя никога!

В главата му отново настъпи хаос. Не знаеше какво да мисли, пък и какви ли права имаше той над нея — беше само любовник, който не трябва да се меси в личния й живот.

Конър тръсна глава, като че ли искаше да отпъди всички противоречиви мисли, за да може да се съсредоточи върху основната си задача.

Запали лампата. Светлината едва успяваше да разсее мрака и той се взря в сенките. Нямаше нищо, което да му подскаже къде да търси. Единственото, което бе имало значение за него, когато живееха в Тамагуа, бе леглото, завивките и нейната красота и всеотдайност. Спомни си, че леглото беше бяло, покрито с копринена завивка на птици и листа.

Сега завивката я нямаше. На нейно място беше метнат юрган в тъмни цветове, изпъстрен с лалета и начупени линии. И леглото беше друго — горната табла беше от гравиран бор, а откъм долната част имаше малко канапе. Таванът беше много по-нисък от обичайното и леглото изглеждаше прекалено високо и голямо за тази стая. Струваше му се, че не е удобно да си почиваш на него. Грубо скованата маса, която вероятно служеше за нощно шкафче, лампата, няколкото книги, нахвърляни около нея — всичко това по-скоро го навеждаше на мисълта за килер, а не за спалня. До стените имаше чували със зърно и брашно, а консервираните храни бяха сложени на специална полица. Конър вдигна лампата и по стените заиграха разноцветни зайчета от окачените плодове и зеленчуци. Имаше и месо — пушен бут, наденици и шунка. Миризмата беше особена — толкова различни ухания се смесваха в това малко помещение, но най-вече миришеше на пушено и подправки. Господи, добре че не му се наложи да спи тук, сигурно през цялото време щеше да го измъчва страшен глад! Конър пристъпи внимателно, дъските изскърцаха под краката му. Той се наведе, за да не се удари в ниския таван и отиде до сандъците. Единият вероятно служеше за гардероб, а другият за нощно шкафче. Точно той го заинтригува. Конър насочи лампата и вдигна капака. Чу се проскърцване, светлината заигра по стената. Отново почувства вина, отново си мислеше, че не трябва да го прави. Та тук бяха личните вещи на Сари! Облиза нервно устни, като че ли искаше да се отърве от колебанието си.

Отгоре имаше някакъв вълнен шал, който покриваше вещите. Ръцете му потънаха в неговата топла мекота. Внимателно го вдигна и отмести. Ухаеше на листа от кедър. Шалът бе изключително красив и Конър се зачуди защо Сари го криеше тук. Но когато погледна отдолу, разбра — под шала беше платът, който той й купи в града. Нежната коприна блестеше на светлината, тъмнозелените линии искряха. Беше забравил за тази покупка, но сега като че ли в съвестта му се прокрадна угризение. Докосна с пръсти нежната коприна. Грубата кожа на ръцете му закачи плата. Бе го купил с онези тридесет сребърни монети, които Сари наричаше „кървави пари“, но сега осъзна, че си струваше. Единствената мисъл, която го ръководеше тогава, бе да я види облечена в красива дреха, която да подчертава тъмната й кожа. Знаеше, че тя се досеща защо го направи — искаше да изкупи поне малко вината си, но се възпротиви, защото това щеше да поуспокои съвестта му. Конър се усмихна. Ядосваше го нейната упоритост, но в същото време това бе едно от качествата, които го караха да й се възхищава. Сари бе винаги искрена. Той бе склонният да увърта, да избягва момента.

Конър взе плата и го сложи настрани до шала. Може би трябваше да го изпрати в града и да направи поръчката за шев вместо нея. Тя сигурно щеше да се ядоса, пък и щеше да разбере, че е ровил в нещата й, но тогава това нямаше да има значение, защото той вече нямаше да бъде тук.

Лека тъга се прокрадна в мислите му, но той не й обърна внимание.

Наведе се отново и извади останалите неща. Внимателно ги остави настрани и започна да ги разглежда — имаше кутия с коледна украса — десет ангелчета летяха над красиви свещници; другата кутия беше покрита със сатен, а вътре изсушена роза; едно незавършено каре и няколко вълнени чилета, чиито нишки бяха почти изгнили; купчина снимки. Конър спря за момент. Чудеше се дали въобще да ги отваря. После се реши. Пръстите му трябваше най-напред да се преборят с фините възли на връвчицата, която здраво ги държеше, после с обвивката от конопено платно. Конър я разви и видя метална рамка, обърната наопаки. Отново се поколеба дали да я обърне към себе си, и когато го направи, устата му пресъхна. Бързо я остави обратно.

На снимката бяха Сари и Евън. Сари беше с тъмна рокля с богата бродерия и дантела на ръкавите и маншетите. Евън беше с костюм и черна жилетка. И двамата като че ли се усмихваха насила. Нещо стегна гърдите на Конър и той нежно погали ъгъла на рамката — Сари беше толкова красива и млада тук, в очите й имаше още детска невинност, а бузите й розовееха. Сигурно тогава е била щастлива, не е познавала бедността и нищетата. Беше се уловила за ръката на Евън, пръстите й бяха потънали в ръкава на палтото му, като че ли го стискаше да не избяга или внезапно да не реши да се отдалечи от нея. Тъжно! Невинната любов на една млада жена, която не може да усети разликата между действителност, илюзия и заблуда.

Имаше дни, когато Конър също бе подвластен на любовта, която струеше от очите на Сари и го омайваше, но тогава бе непрекъснато зает и нямаше време да осъзнае какво точно означава тя. Сега вече беше друго. Сега осъзнаваше всяка своя стъпка, всеки жест, всяка дума.

Конър се вгледа в младия мъж, гордо изправен до Сари. Можеше той да бъде на негово място, можеше той да бъде дарен с тази любов в очите й, той да я отведе вкъщи и да се прибира при нея всяка вечер; можеше той да бъде на мястото на този мъж, който щеше да я вижда усмихната и да се смее с нея, да я докосва, да я вижда сутрин, когато се събужда, и да чува нежното й „здравей“…

За миг Конър си представи всичко това, за което толкова мечтаеше, всичко, което никога досега не бе имал и горчивината стегна гърлото му. Голям глупак е бил Евън, след като е решил да се лиши от всичко това в името на някакви налудничави идеи! Беше взел за съпруга едно нежно и чувствително момиче, а беше откраднал завинаги от нея веселието и щастието — ето това престъпление Конър никога нямаше да му прости! Едва сега можеше да признае пред себе си и съвестта си, че Евън не беше единственият виновен. Той бе ограбил душата на Сари в началото, а всичко останало бе взел Конър. Тя му се беше доверила и той знаеше колко много означаваше това за нея, а после си беше отишъл, отнасяйки със себе си и последната й искрица надежда. Тя го беше очаквала с толкова трепет и вълнение, а той като че ли правеше всичко възможно да й докаже, че е истинско копеле, на което не трябва да вярва, което ще пропадне и ще повлече след себе си и близките си същества.

Конър загърна отново снимките и се опита да направи същия възел. Чувстваше се виновен и това му причиняваше непоносима болка. Мразеше това чувство! Мразеше себе си! Мразеше целия свят!

Имаше нещо обаче, което той не можеше да разбере — всяко едно нещо, което Сари беше прибрала в сандъка, си имаше собствена история и значение за нея. Защо ли държеше онази изсъхнала роза в сатенената кутия? Защо онзи красив мохерен шал беше в сандъка от кедър? Каква тайна криеше той? Дали не беше по-добре всичко да си остане така както Сари бе решила, в забвение… Един ден може би някой щеше да види тези съкровища и Сари щеше да му разкаже всичко. Един ден може би някой щеше да чуе тихите й признания в тъмнината. Кой ли? Конър усети болка и съжаление към себе си щеше да пропусне тази възможност, защото най-напред трябваше да отмъсти, а после да си отиде. Сари нямаше да му прости. Той щеше да се върне обратно в Чикаго и да си спомня за нея с тъга. Баща му ще бъде отмъстен. Той ще бъде удовлетворен.

Конър покри с одеялото затворения сандък и тръгна към вратата. Дъските отново проскърцаха. Удовлетворен. Колко жестока дума! Тя не включваше обещания, задължения, чувства, а обричаше на самота, въпреки че единственото, за което Конър се държеше сега, бяха празните обещания.

 

Ръцете я заболяха. Беше уморена до смърт от сутрешното пране. Всеки момент щеше да рухне на пода от изтощение. Дори не забеляза, че кърпата, с която отваряше фурната, беше изгоряла от нажежената дръжка.

Изведнъж ръцете на Конър изникнаха отнякъде и й помогнаха да отвори вратичката. После извадиха съда с печеното и с лекота го пренесоха до масата. Той я погледна сините му очи бяха тъмни и топли, от тях струеше нежност. Сари се усмихна.

— Благодаря ти! — прошепна тя. Конър кимна и се обърна към масата.

— Седни! Мирише много хубаво! — подкани я внимателно той, изчака тя да седне, а след това придърпа един стол за себе си. Настани се до нея.

— Ja, Конър е прав, мила! — добави Чарлз.

Сари вдигна капака. Апетитната миризма изпълни цялата стая. Уханието замъгли прозорчето.

— Ще четем ли? — попита Конър.

Стомахът й се сви при спомена за онази вечер, когато Конър чете до късно любимата й поема.

— Не, аз се отказвам — каза Чарлз и заклати глава. После взе купата от ръцете на Сари и продължи: — Исках да ти кажа, Рорк, че ще трябва сам да довършиш оградата днес следобед — направи тъжна физиономия и допълни: — Мисис Ландърс ме покани на вечеря и аз смятам да отида.

Сари трепна и погледна озадачена чичо си.

— На вечеря? И защо?

— Може би иска Чарлз да опита новия й черешов пай — подразни я Конър и очите му присветнаха.

Чарлз кимна в знак на съгласие.

— Да, нещо такова.

— Но, Onkle, ти не си казвал, че ще ходиш някъде.

Чарлз вдигна рамене.

— Просто не си ме чула, мила.

— Но… — Сари спря и само преглътна.

Конър я наблюдаваше мълчаливо, но тя усети и погледна настрани. Страхуваше се, че ще види ужаса в очите й, страха, че ще трябва да остане насаме с него. Все още не беше готова, трябваше й още малко време, не можеше чичо й да направи това точно сега, когато се чувстваше толкова слаба и беззащитна.

— Сигурно ще завали, Onkle, а в такова време е опасно да се пътува. Погледни какви черни облаци има на небето!

Чарлз отпи от кафето си. Усмихна се и каза:

— Сари не обича да бъде сама, Рорк. Страхува се.

Конър нежно я погледна и също се усмихна.

— Но аз съм тук и я пазя, нали, любов моя?

Сари се престори, че не го чува и се обърна към чичо си.

— Ще можеш ли да стигнеш до Удроу, преди да е завалял снегът?

— По-добре да тръгнеш още сега, Чарлз, за да можеш да пристигнеш навреме — посъветва го Конър.

Чарлз кимна и стана бавно от стола. Беше приключил с храненето. Обърна се към Конър, сви вежди и каза със сериозен глас:

— Поверявам я на теб, Рорк. Пази я!

Конър кимна.

— Няма защо да се тревожиш, Чарлз. Ще ти помогна да впрегнеш конете.

Конър също се изправи и тръгна към вратата. Чарлз се наведе и целуна нежно Сари по челото.

— Не се тревожи за мен, мила, няма от какво да се страхуваш, повярвай ми.

Нямало от какво да се страхува! — Сари наведе очи и се вторачи в супата си, без да я вижда. Колко хубаво щеше да бъде, ако чичо й беше прав! Мисълта да не се страхува от нищо беше опияняваща. Дано чичо й бе прав!

Сари вдигна глава и се вгледа в Конър. Той също я наблюдаваше. Очите му бяха тъмни, изпълнени с обещание за сигурност, но погледът му бе напрегнат. Нямаше никаква надежда. Сари вътрешно се изсмя — да можеше чичо й да разбере истината за Конър Рорк, за начина, но който щеше да я „пази“ или за копнежите, които владеят душата му.

Вечерята премина в напрегнато мълчание. Чуваше се само почукването на приборите по плитките чинии. Сари се опитваше да закрепва граховите зрънца на вилицата си, набождаше тихо картофите и мълчеше. Единственото, което чуваше, бе собственото си преглъщане. Имаше чувството, че не може да издържи и секунда повече. Остави вилицата си и отчупи от хляба. Замачка парчето между пръстите си и го изпусна на земята.

Конър я погледна загрижено и попита:

— Какво те тревожи, Сари?

— И да ти кажа, няма да можеш да ми помогнеш! — тросна му се тя.

— Може поне да опитам — отговори спокойно Конър.

Сари погледна замислена през прозореца и избърса ръцете си. Беше напрегната и неспокойна. Страхът взе и даваше мира, а всеки поглед на Конър го подсилваше. Толкова пъти се бе самозалъгвала, че може да контролира чувствата си към него, а ето че сега всичките й надежди се изпаряваха. Само преди един ден разсъждаваше иначе. Но после… после осъзна, че го желае повече от всеки друг път. Искаше да успокои болката, която съсипваше душата й, да възприеме този нов човек с друго име постепенно. Но сега дори спомените не можеха да я предпазят. Ако Конър изведнъж си тръгнеше, Сари нямаше да може да го понесе. Толкова много време й беше необходимо, за да може да събере парчетата от разбитото си сърце, да стане отново онази същата Сари, която все мечтаеше и живееше с мисълта за по-добро бъдеще. Въздъхна тежко.

— Мислех си за най-различни неща.

— Сари…

— Не, почакай! Искам да ти кажа нещо — прекъсна го тя, пое въздух и го погледна в очите. Беше й трудно да говори. — Преди… когато живеехме в Тамагуа… след като арестуваха Евън, аз знаех, че трябва да се махна, дори мислех за смъртта. За смъртта на Евън. За моята смърт. За твоята смърт. Бях разгневена, болеше ме много! Следях вестниците всеки ден. Чаках да произнесат присъдата. Исках да разбера кой си бил всъщност. После, когато публикуваха името ти, се молех убийците да те открият и да си отмъстят. Мразех те, защото ме беше направил на глупачка, възползвайки се от самотата ми; мразех те и задето ме беше накарал да се почувствам така, като че ли ти принадлежах не само тялом, но и духом — усмивката й беше странна. — Леля ми и Onkle бяха единствените близки, които имах и които наистина обичах. После се появи ти. Когато разбрах, че всичко е било само лъжа, тогава… Мразех не само тебе, но и себе си, затова, че съм била толкова глупава, та да повярвам на лъжите ти.

Сари не го погледна, но дочу някакви думи на протест. Без да му обърне внимание, продължи, като че ли не искаше никой да я прекъсва, а най-малко той.

— Тогава единственото, което исках, бе да умра. Исках да дойдат и да ме убият. Не можех да понеса мисълта, че съм причинила смъртта на съпруга си, че съм допуснала по някакъв начин това да се случи, че съм се отдала на емоциите си, а не съм му помогнала.

— Господи, Сари извиси глас Конър. — Та ние много добре знаехме с какво се занимава Евън, а за теб нямахме никаква информация, дори не подозирахме за съществуването ти. Няма за какво да се измъчваш и да се обвиняваш. Разбери го и престани да се съсипваш!

— Ти просто не можеш да ме разбереш.

— Не е така, по дяволите. Всичко знам, Сари! Евън беше в бандата на Моли толкова отдавна. Нищо и никой не можеше да го спаси и да заличи деянията му. Нищо не можеше да промениш, той беше загазил до уши.

— Но аз го предадох!

— Не, той сам се издаде — каза през зъби Конър. — Ако не беше ти, Сари, щеше да е някой друг, който да ни подскаже, че той е виновен.

Сари го погледна разсеяно. Искаше й се да му вярва, но не можеше.

— Ти просто не можеш да ме разбереш.

Конър се наклони към нея. Гласът му смразяваше:

— Ако споменеш всичко това още веднъж пред мен, любов моя, ще ти извия вратлето. Ако искаш да припишеш вина на някого, предлагам ти себе си — аз съм човекът, който ги предаде на правосъдието, ти беше просто средството, което използвах, за да изпълня дълга си.

Конър се намръщи. Знаеше защо. Заради очите й — дълбоки и кафяви, заради привлекателната й усмивка, заради нежните извивки на стройното й тяло, което не просто се движеше, а танцуваше. Той бе много по-подвластен на съблазънта, отколкото тя.

Сари трепна. Гласът му стана по-нежен и по-мек.

— Не — промърмори той. — Не, не мисли повече така!

— И защо трябва да ти повярвам? — Толкова много болка имаше в гласа й, че Конър се почувства безсилен да й помогне. Той затвори очи за миг, после отново я погледна. Сари го наблюдаваше втренчено. Погледът й беше различен. Това, което видя в него, го изплаши. Поколеба се за миг, после каза:

— Можеш да ми вярваш, Сари, опитай поне!

Сари не отговори. Стана бавно, прибра чиниите и ги занесе в мивката.

— Бих искала да ти повярвам. Наистина бих искала.

Конър се разтрепери. Толкова отдавна бе искал да чуе тези думи от устата на Сари, а сега, вместо да се радва, той бе изплашен. В очите му имаше паника. Искаше му се да й крещи, да я принуди да се отдръпне, да разбере, че той е истинската заплаха за нея. В същото време я желаеше толкова много, че чак се изплаши от собствените си чувства.

— Искам да ме разбереш правилно. Не търся извинение или опрощение. Просто исках да знаеш как се чувствах тогава, когато нападнаха фермата. Не вярвам, че Майкъл би допуснал да ме наранят и да ми причинят болка. Винаги съм била права по отношение на него — никога не съм знаела какъв е и кой е, на какво е способен и какво може да се очаква от него, но все пак съм го усещала.

Конър се умълча. Не знаеше дали да я попита за Майкъл, или да си премълчи.

— Относно Майкъл…

— Той няма нищо общо с това, Конър — побърза да отговори тя. — Отдавна съм прекъснала всякакви връзки с него, не съм го виждала оттогава. — Тя се обърна към него и предизвикателно вирна брадичка. — Искам да продължа да живея, искам спомените да останат в миналото и да не се връщат никога. — Вгледа се продължително в очите му. Конър имаше усещането, че в сърцето си тя е съхранила нещичко и от миналото, споделено и преживяно с него, но той все още не беше готов да го разбере.

Започна да вали сняг.

— Надявам се Onkle да е стигнал вече до града — въздъхна Сари.

— Трябва да е стигнал. Тръгна преди няколко часа.

Тревогата им премина в мълчание. Снегът шумолеше по стъклата. Вятърът напираше върху вратата и навя през процепа снежинки в стаята. Конър отмести стола си назад.

— Ще отида да нагледам животните.

Наметна палтото си и излезе. Студът и силният вятър веднага го обгърнаха. Мелницата простенваше. Тъмни облаци покриваха небето. Малки ледени късчета бодяха лицето му. Конър прикри очите си с ръце и се хвана за въжето, което бе закачено до стената на къщата. Виелицата фучеше и почти нищо не се виждаше. Продължи предпазливо напред. Беше навил въжето около кръста си, за да е по-спокоен. Най-сетне се добра до животните. Те се бяха скупчили до вратата на плевнята и чакаха някой да ги прибере вътре на топло. Пръстите му бяха премръзнали и едва успя да ги отлепи от дръжката. Погледна през рамо към къщата и видя Сари на прозореца — сигурно се безпокоеше за него. Беше го озадачила с думите, които му наговори. Беше се разкрила пред него и той искаше от цялата си душа да й повярва. Тази мисъл го изплаши. Знаеше, че тя не би го излъгала за Майкъл. Чувстваше се объркан и в същото време странна радост изпълни душата му. Спомни си как преди тя се хвърли стремглаво към него, към приятелството им, а след това и към любовта. И изведнъж му се прииска да се върне веднага в къщата, да отиде при нея и да се почувства както там, в Тамагуа…

Сложи храна и вода на животните и тръгна обратно към къщата. Виелицата си я биваше. Конър искрено се надяваше Чарлз да е стигнал. Удроу се намираше само на два часа път от фермата, но в такова време човек трябваше да бъде нащрек или поне да отложи пътуването за друг път. Дано само Чарлз да беше успял да се добере здрав и читав и сега да седи на топло и да пие кафе в приятната компания на мисис Ландърс.

Конър се загърна добре в палтото си, вдигна яката и така я стегна около врата си, че щеше да се задуши. После смело излезе навън.

Хиляди ледени иглички се впиха в кожата на лицето му. Миглите му натежаха от скреж. Нищо не се виждаше. Студът сковаваше ръцете и краката му, а вятърът яростно го блъскаше. Опита се да отвори поне едното си око, за да види накъде върви, но се оказа толкова безсилен срещу стихията, че се препъна в нещо и падна на колене. Почти не чувстваше въжето в ръцете си, искаше да се вкопчи в него, за да може да се изправи, но пръстите му не се подчиняваха. Навсякъде около него искреше бялото. Дробовете му се задъхваха, а лицето му се вкочани. Беше чувал да разказват ужасни истории за виелици, които отвяват надалеч хората, и никой не може да ги открие. Все не им вярваше, но сега разбра, че е било истина. Събра всичките си сили и се хвана по-здраво за въжето. Успя да се доближи до стената на къщата. Прислони се до нея и продължи да върви срещу вятъра. Със сетни усилия се добра до вратата. Отвори я. Краката му тежаха като големи ледени блокове и едва ги преместваше. Усети топлия полъх отвътре и се успокои.

Сари изтича при него и му помогна да махне въжето от ръцете си.

— Добре ли си? — попита загрижена тя, докато чистеше снега от лицето и яката му.

— Това се казва истинска виелица, а? Добре съм — отговори Конър.

Устните чак го боляха, докато й отговаряше. Отиде право до печката и протегна ръцете си над топлината й.

— Бурята ни хвана в капан.

— Няма да се учудя, ако продължи няколко дни — съгласи се Сари. Очите й гледаха нежно и блестяха. — Onkle няма да се върне, докато времето не се успокои.

— Никой не би излязъл в такова време — допълни Конър и се обърна към нея. Беше изненадан от надеждата, която го обзе. — Сега сме само двамата, ти и аз, любов моя, съвсем сами — устните му се озариха от топла усмивка. Мислиш ли, че ще можеш да го преживееш?