Меган Чанс
Разгневени сърца (13)

Дванадесета глава

Докато водеше децата към плевнята, в главата му беше истински хаос от мисли. Сари все още беше пред очите му — разколебана, несигурна, като че ли не можеше да реши дали да го пусне да отиде с тях, или да остане при нея. Спомни си как ръцете й трепереха, въпреки че ги държеше една в друга. Начинът, по който го гледаше, бе странен, човек би казал, че ще го последва. Но не го направи. Дори не беше сигурен какво точно искаше да види в очите й. Може би копнеж? Или желание? А дали не преданост? Той имаше нужда от нея и това чувство го изгаряше. Прибързаното й решение да го изпрати в плевнята с децата му припомни мъчителните минути до стената и болката отново се върна в душата му. Желаеше я, искаше да бъде до нея през цялата нощ, да чувства тялото й, да я притисне до себе си и зарови пръсти в косата й.

— Не мога да отворя, мистър Рорк! — Гласът на Самюъл Шмахер бе тънък и тих. Момчето натискаше вратата на плевнята, но не успяваше да я отвори.

— Бутни силно! — нареди му Конър и се опита да се отърси от мислите си за Сари. Предстоеше му нощ с цяла банда деца и тези мисли само щяха да му пречат.

Остави Беки да върви с другите и забърза към плевнята. Самюъл блъскаше с рамене, но не можеше да отвори. Айда и Джон Джонсън наблюдаваха отстрани. Конър натисна вратата, тя поддаде и Самюъл се просна на пода. Беки избухна в смях. Тя продължаваше да се превива, когато Самюъл се изправи на крака и изтупа дрехите си от полепналата по тях слама.

— Престани, Беки! — тросна й се той, сви ръката си в юмрук и го размаха пред очите й.

— Ама ти… ти изглеждаше толкова смешен и глупав — каза през смях тя. — Да паднеш на пода по такъв глупав начин!

— Спри, ти казвам!

— Няма нищо Сами — успокои го Джон и застана до приятеля си да му помогне. — Тя е просто една глупачка.

— Не съм глупачка! — разсърди се Беки и спря да се смее. — Върни си думите обратно, Джон! Не аз съм глупава, а Сами. Той падна, не аз.

Конър затваряше хубаво прозорците, за да не влиза студен въздух и така и не чу цялата словесна препирня между децата. Чудеше се какви ли още удобства ще са им необходими. Дали щеше да им бъде твърдо на пода? Погледна нагоре към тавана — беше добре укрепен. Дали да не ги качи горе? Отказа се. Оттам нямаше да може да ги наблюдава, а кой знае каква дяволия щеше да им хрумне. Ако случайно решат да се опрат на стената, можеха да паднат чак долу.

— Аааа! — внезапният вик на Беки го извади от уединението му.

Конър скочи долу и захвърли одеялата. Децата се бяха скупчили и наблюдаваха Самюъл, който налагаше сестричката си с юмруци. Конър се спусна към тях.

— Спрете веднага!

Никой не го чу и не му обърна внимание.

— Казах да сирете, по дяволите!

Той хвана Самюъл за яката и силно го дръпна настрани от плачещото момиченце. Момчето се олюля и падна. Конър не му обърна никакво внимание. Приближи се към Беки и й помогна да се изправи. Тя все още подсмърчаше и сълзите се стичаха по бузите й.

— Той… той ме удари — проплака момиченцето.

Конър погледна към Самюъл през рамо и строго каза:

— Не приемам никакви извинения! Как можеш да удариш момиче? И то собствената си сестра! Дори и да заслужава, не бива да я удряш!

— Но тя ми се присмиваше! — опита да се защити Самюъл.

— Повече никога не го прави, чуваш ли! — каза Конър и се изправи, вае кърпата от джоба си и избърса лицето на Беки. Явно обаче стисна нослето й повечко и детето измъкна кърпата от ръцете му и я захвърли настрани.

Джон се изправи, а луничавото му личице се сбърчи от недоумение.

— И защо трябва да го забравим? — попита той объркан.

— Защото всички момчета са глупаци — подхвърли подигравателно Айда.

Конър отегчено въздъхна. Айда Джонсън щеше да стане голяма твърдоглавка като порасне. Тя тръсна глава и вирна носле.

— Опасявам се, че Айда е права — каза той, обръщайки се към момчетата.

— Значи ние сме глупаци? — злобно повтори Самюъл.

— Не ние сме глупаците, а момичетата. Те…

— Сами! — прекъсна го припряно Конър. — Какво ти е казвала мама за момичетата?

— Ами… да не ги удрям, само че Беки не си държи езика зад зъбите и…

— Ето това е проблемът — обобщи безучастно Конър. — Момичетата имат език и още повече знаят как да го използват. Докато имат възможността да говорят, ти никога няма да можеш да ги победиш.

— Но това не е честно! — намеси се малкият Питър и спря да смуче палеца си.

— Това е справедливо — възпротиви се Айда.

— И какво трябва да направят момчетата в такъв случай, мистър Рорк? — запита обезпокоен Джон.

Конър се наведе към него и му довери:

— Да се научат да губят с достойнство, Джони. Това е един стар трик и винаги е помагал.

— Но как да го разберем?

— Ще се научите един ден — отвърна Конър и прокара пръсти през косата си. — Сами, Джони, защо не ми помогнете да изпънем одеялата?

— Трябва ли да спим при кравите? — недоволстваше Беки, гледайки с отвращение животните.

Конър въздъхна. На тавана спеше той, но по всичко личеше, че ще трябва да допусне нашествието в собствената си територия.

— Всички ще спим горе — успокои ги той. — Можете ли да се качите по стълбата?

Без да дочака отговорите им, Конър грабна одеялата и се заизкачва. Децата го последваха. Когато всички бяха вече горе, той реши да намери работа на момчетата и ги накара да разпънат одеялата и да оправят леглата. През това време издърпа своите завивки настрани, в по-тъмния ъгъл. Не след дълго всичко беше готово. Вълнението от изминалия ден постепенно си отиваше. Децата се пъхнаха под одеялата и притихнаха.

Конър почувства как всеки мускул от тялото му се отпуска още докато се завиваше. Това беше добре — сигурно тази нощ щеше да заспи по-лесно. Но не се получи. Мислите отново осуетиха съня му. Лежеше неподвижен и слушаше равномерното дишане на децата. Всичко го болеше. Душата му беше неспокойна. Нещо лазеше по гърба му. Нещо не беше наред, но не можеше да прецени кое по-точно. Образът на Сари плуваше пред очите му — виждаше нежната й кожа, бяла от лунната светлина, копнежа в очите й, пухкавите й устни.

Сари Травърс беше необикновена жена. Беше му станало лоша привичка непрекъснато да мисли за нея. Тя беше неговата слабост. Как въобще можеше да си представи, че ще се избави от нея? Дали да не се измъкне от плевнята и да отиде в стаята й? Останалите жени щяха да спят на пода, мъжете щяха да са при Чарлз. Можеше да се промъкне тихо покрай тях, да се изкачи по стълбата и да бъде при нея. Тя винаги спеше по един и същи начин — с едната ръка под възглавницата и леко извито тяло, сякаш току-що някой я е хвърлил на леглото и тя го очакваше всеки момент да дойде…

Стисна ръка в юмрук, като че ли искаше да се пребори с чувствата си, да се защити и предпази от тяхната пагубност. Спомни си думите й. Беше му поискала време, повече време. Колко да чака? Седмица? Ден? Час?

— Престани! — чу се отнякъде, като че ли някой отговаряше на въпросите, които го мъчеха. — Какво си се разположил!

Конър въздъхна.

— Заспивай, Беки!

— Опитвам се, но Самюъл непрекъснато ме бута!

— Не е вярно.

— Да, вярно е!

— Млъкни, Беки! — провикна се Джон. Конър се подпря на лакът и се огледа.

— Какво става?

— Не мога да заспя — проплака Беки. — Искам при мама!

— Бебе такова! — злобно се заяде Самюъл.

— Не съм!

— Бебе си!

— Не съм!

— Добре, стига вече! — скара им се Конър и се почеса. — Какво би ти помогнало да заспиш, Беки?

— Ами…

— Мис Травърс обеща, че ще ни разкажеш приказка — подсети го Айда.

— Приказка? — повтори Конър и пое дълбоко въздух.

— Това ще помогне ли, Беки?

— Може би… — притихна тя.

Приказка. Конър затвори очи. Искаше да измисли нещо. Джейми О’Брайън беше известен като много добър разказвач, но историите му бяха твърде пикантни и неприлични за деца. Върна се мислено назад във времето, когато том самият беше дете. Тогава нямаше кой да му разказва приказки. Като порасна самият той се бореше с дракони и нямаше бели рицари, които да го подслонят за през нощта.

— Разкажи ни нещо за войници! — предложи Джон.

Айда въздъхна отегчено.

— Искам за принцеси и феи.

Принцеси… феи. Думите заседнаха в гърлото му и в мислите му изплува единствената приказна история, която знаеше.

— Добре!

Съгласието му усмири децата. Шест чифта очички присветнаха в тъмнината от любопитство и се вторачиха в него.

— Има една такава история. Слушайте внимателно!

 

Сари не можеше да се успокои. Тази мисъл не й даваше покой.

Тя излезе навън, наметна палтото си, затвори тихо вратата след себе си, за да не събуди някого, и тръгна. Отначало не можа да събере достатъчно смелост — опасяваше се да не би някоя от жените, които спяха на пода, да я види, но после се реши. Студът проникваше през палтото й и тънката нощница, вледенявайки я цялата. Вдигна яката си и се загърна. Мили Боже, колко жалка изглеждаше сега! Знаеше, че е така, но не можеше да не излезе. Дълго лежа в леглото неподвижна, гледаше тавана, слушаше шепота на жените, които легнаха до нея. После те заспаха, а тя не можа. Връщаше се мислено към всичко, станало тази вечер. Спомни си начина, по който Конър я гледаше там, до плевнята, вътрешната й борба и упрека на сърцето си. Конър все още беше пред очите й — виждаше болезнения копнеж в погледа му, усещаше нежността, с която я докосваше, не можеше да забрави ръцете му, устните… Искаше да разбере какво означаваше тя за него! Трябваше да разбере! Единственото, което искаше да направи, бе да го види веднага, да чуе гласа му. Само така щеше да разбере дали и той се чувства по същия начин като нея, дали целувките имат значение и за него.

Плевнята едва се виждаше в тъмнината. Сари пое дълбоко въздух и се притисна до стената. Беше го изпратила тук, защото искаше още малко време да размисли с надеждата, че това ще й помогне да разбере чувствата си. Сега беше на друго мнение.

Още когато си легна, осъзна, че това е последното нещо, към което трябваше да прибегне за помощ. Мисли дълго и промени решението си — единственото, което искаше, беше увереност, но в същото време душата й копнееше за него и нито студената нощ, нито бледата светлина на луната можеха да й попречат да излезе навън. Искаше само да чуе гласа му, нищо повече. След като го чуе, ще събере сили и ще се върне обратно в леглото си, ще престане да мисли за него и ще може най-сетне да заспи.

Сега бързаше към плевнята, като че ли се страхуваше да не се разколебае в последния момент. Косата й пречеше да вижда добре, студът я щипеше по страните. Спъна се в купчина замръзнала трева и едва не падна по очи — политна напред, но успя да се опре в стената.

Сърцето й биеше като лудо. Глупаво! Какво въобще правеше тук? Какво очакваше? Кого чакаше? Защо бе излязла? Конър беше вътре в плевнята заедно с шестте деца и вероятно бяха вече заспали. Какво си въобразяваше? Да влезе вътре и да ги събуди всичките? Сари затвори очи. Глупачка! Ако беше изчакала поне още няколко секунди, сигурно щеше да размисли и нямаше да стои сега в мрака, трепереща от студ. Щеше да бъде на топло и да си лежи в удобното легло.

— Добре. Ще ви разкажа една хубава история.

Сари изтръпна. Гласът му се чуваше съвсем ясно. Тя беше до вратата, но можеше да усети умората в приглушения тон. Най-важното бе, че успя да чуе гласа му. Това я изпълни със сили и надежда.

— В нея има ли войници?

— Не, няма войници, Джони, но е пълна с вълшебства.

— Но аз искам…

— Млъкни и го остави да ни разкаже! — скара си Беки. — Е, мистър Рорк, можете да започвате.

Сари се усмихна. Можеше да си представи лицето му сега — отегчено, но примирено и вежливо. Така й се искаше да може да го види отнякъде, макар и за секунда.

Долепи лицето си до стената. Ръцете и бузите й бяха опрени на дървото. Каква ли история щеше да им разкаже? Беше прекрасен разказвач.

— Било полунощ. Огромна и ярка луна плувала по студеното небе, осветявайки пътя на едно момиче, което напуснало замъка на баща си и отишло в гората.

— Принцеса ли е била?

— Да, истинска принцеса, Беки. Казвала се Кристабел.

Сари силно въздъхна. Като че ли нещо пречеше на сърцето й да бие и тя не можеше да диша. „Кристабел“ бе любимата й поема.

— Била ли е красива?

— Много красива. Имала дълга красива коса с цвят на шоколад, големи, кафяви очи, тъмни като кленов сироп; смехът й бил нежен и звънлив като музиката на най-изкусния музикант на света.

— Прилича ми на мис Травърс — уточни Самюъл.

Сари много искаше да чуе отговора на Конър — ако наистина я виждаше по този начин, то тя значеше много за него… или просто така говореше пред децата?

— Да — отвърна нежно той. — Кристабел и мис Травърс си приличат като две капки вода.

Сари долови нежността в гласа му, когато произнесе името й, и усети сладка болка — да, онази целувка имаше голямо значение не само за нея, но и за него. Имаше право да се чувства замаяна от щастие. Радостта искреше във всяко кътче на душата й. Дори и той отново да се опита да я излъже — тя щеше да запомни тази радост и винаги да я носи със себе си.

Конър се изкашля и продължи:

— В онази нощ Кристабел отишла сам-самичка в гората, за да открие Странстващия рицар. Но преди да успее да го намери, чула стенание. Отначало помислила, че е вятърът, но през онази нощ нямало вятър, гората била тиха и спокойна.

— И какво било — чудовище? — не се стърпя малкият Питър.

— Шшшт!

— Била една красива дама, толкова красива, че Кристабел онемяла. Красивата дама била облечена цялата в бяло, разноцветни скъпоценни камъчета украсявали дългата й руса коса. Приличала на вълшебна фея, но била много тъжна.

— Коя си ти? — попитала Кристабел, а дамата отговорила:

— Казвам се Джералдин, но съм толкова уморена, че едва говоря. Не се страхувай от мен, моля те! Помогни ми!

— И тя разказала на Кристабел, че била отвлечена от пет рицари, които я оставили там да ги чака, докато се върнат. Дори не знаела колко време вече изминало, защото била омагьосана.

— От феи ли?

Сари сложи ръка на устата си, за да не избухне в смях. Конър беше очаровал децата с измислената история, като че ли беше техният по-голям брат… или баща им.

— Така поне е казала Джералдин. Кристабел била възпитана и добра принцеса. Тя помолила Джералдин да отиде е нея в замъка на баща й, за да може той да ги защити от рицарите. Тя се съгласила и тръгнали. Когато стигнали там, Джералдин била толкова тиха, че принцесата се разтревожила, да не би да е тежко болна, но се притеснила още повече, когато дамата заразказвала. Тя не говорела нито на Кристабел, нито на сър Лиолин, бащата на принцесата, а на някого, когото те не можели да видят.

— Значи тя е говорела на призраци!

— Донякъде. Тя говорела на духове.

— Те като феите ли са?

— Не, те не са феи. Тя говорела с духа на майката на Кристабел, която била починала отдавна. На Кристабел й се сторило, че майка й иска да я предупреди за нещо. — Тук Конър замълча. — Но тогава Джералдин казала на духа да си отива, а после се обърнала към Кристабел и я помолила да не гледа, докато се преоблича.

— Ако бях на нейно място, щях да гледам — отбеляза Джони.

— Кристабел постъпила точно като тебе, Джон. Тя гледала и това, което видяла, било ужасно.

— Какво?

— Тя видяла — Конър сниши трагично гласа си, — че една част от тялото на Джералдин я няма.

— Няма я? — ахна Айда.

— Все едно, че я е ухапала мечка — поясни Самюъл. — Нещо такова.

— Не ми харесва тази приказка — проплака Вики.

— Точно сега започва най-интересното.

— И какво направила Кристабел, мистър Рорк? — попита Айда. — Избягала ли е?

— Не.

От него ще стане добър баща, помисли си Сари и се усмихна. Беше толкова мил с децата и тя бе сигурна, че единствената причина за това е, че много ги обича и зачита мнението им като на големи. Това отново я накара да се почувства щастлива. Зачуди се дали той самият би искал да има деца, дали изобщо се е замислял някога за това.

— Кристабел взела Джералдин на ръце и я приспала. Докато спяла, тя забравила странностите й и на сутринта я завела при баща си да я види. Сър Лиолин открил, че Джералдин е дъщеря на отдавна починал негов приятел и много се зарадвал. Точно тогава Кристабел усетила колко странно я наблюдава Джералдин и видяла в очите й дявола. Тогава разбрала, че Джералдин не е приятелка, а враг, изпратен от зли демони. Кристабел помолила баща си веднага да изгони тази жена от замъка, но…

Конър спря. Сари почака малко и чак после се досети защо той бе спрял — всъщност историята свършваше дотук. „Кристабел“ бе незавършена поема, в която принцесата се бори с доброто и злото и която не можеше да даде отговор на този въпрос. Точно заради това толкова й харесваше. Сари не можеше да сдържи усмивката си. Чудеше се какво ли щеше да им каже сега Конър. Дали щеше да измисли собствен край?

— А после какво станало?

— Моля те, не спирай тук!

— Мистър Рорк!

— Момент — каза дрезгаво той.

Гласът му като че ли беше раздразнен, личеше, че е объркан. Все едно, че вдъхновението го бе напуснало и нямаше какво да го зарадва, за да продължи. Сари се замисли — точно такъв бе гласът му, преди да се разделят. Глас, който изричаше само лъжи. Спомените отново я връхлетяха.

Евън бе отишъл в града, а Конър беше в къщата — в нейната къща. Беше в леглото, изгарящ от желание и копнеж по нея, а тя си разресваше косата. Зачуди се дали изпитва някакво неудобство, дали е притеснена или щастлива, защото го обича и го желае. Тогава реши просто да се отпусне в ръцете му, да се наслади на топлината на тялото му и да слуша любимия глас с ирландски акцент, който го правеше дрезгав и насичаше думите. Той си играеше с косата й, преплиташе пръсти в нея и я разпитваше за Евън и Майкъл, а тя се смееше и се боричкаше с него, докато му разказваше къде са; упрекваше го на шега, че много й досажда с въпросите си и го молеше да я обича и да се любят, защото нямаха много време. На моменти гласът му се променяше. Нежността изчезваше, а очите му потъмняваха, изглеждаха дори страшни. Само три дни след това Пинкертън пристигна в града. Тогава разбра, че той ги е предал.

Спомените отново я притесниха и изнервиха. Сари се отдръпна от стената. Трепереше. Не искаше да чува повече гласа му, не би могла да го понесе. Тя се обърна и тичешком се спусна към къщата. Не това бе искала да стане, но спомените промениха решението й. Ледът отново скова сърцето й. Искаше да мисли за него, но не по този начин; искаше да си спомня нежността и сладката болка, която предизвикваше името му в душата й; искаше да помни тихия му смях и обаянието, с което разказваше на децата.

Това искаше да помни, нищо друго. Студът и утрото щяха да дадат верен отговор на всичките й въпроси; щяха да я върнат към действителността, такава, каквато бе — жестока и убийствена. Но сега… сега бе нощ и можеше да си помечтае…

 

Конър беше все още буден, когато заглъхна и последният протест на децата; те се умълчаха и вече се чуваше само равномерното им дишане. Той обаче не можеше да се успокои — мускулите му бяха напрегнати, нервите — опънати до краен предел; едва си поемаше въздух. Да разказва истории на децата май не беше добра идея. Дали не направи грешка? Отначало му беше забавно. Самият той харесваше децата и вечерта, прекарана с тях му при помни времето, когато живееше в енорията — в навечерието на Коледа всяка година там се събираха всички деца и слушаха истории. Той също разказваше, остроумието му го правеше най-добър от всички и дори съперничеше на най-големите разказвачи. Тази вечер се беше почувствал по същия начин. Започна с увереност и ентусиазъм, но всичко изчезна, когато се сети, че историята няма край. Как е могъл Колридж да остави поемата така? А ако я беше дописал, какъв ли край щеше да има?

Изведнъж си спомни за баща си. Шон Рорк беше лош разказвач. Конър се върна назад в онези дни, когато той, прикован вече към леглото, драскаше нещо в един дневник. Свещта гореше непрекъснато, а той редеше думите на някаква литургия. Като всеки духовник познаваше света на Господ. Понякога се мъчеше да си спомни някоя малко известна притча, която да вмъкне като пример, но невинаги се справяше добре. През последните месеци беше решил да направи точно това — да запише всички притчи, които биха послужили в проповедите, тъй като без тях цялата церемония се обезцветяваше. Беше толкова приятно да седиш до него и да го слушаш…

Конър се сепна. Спомените, които нахлуха в мислите му, му бяха скъпи и предизвикваха умиление. Само допреди няколко дни всяко връщане назад във времето бе изпълнено с желание за отмъщение, ярост и гняв, а сега… сега се чувстваше по друг начин! И това го потресе. Дали отмъщението бе отстъпило пред малодушието? Не, не беше това! Желанието да отмъсти за смъртта на баща си съществуваше, но бе станало по-различно. Различен беше станал и той. Нещо се бе променило и сега не гледаше на света като на черно и бяло. Единственото, което си остана непокътнато, бе увереността му, че виновен за смъртта на Шон Рорк е Майкъл Дойл — човекът, поставил бомбата. Колкото до останалото, вече не бе много сигурен…

Толкова неща се бяха случили, откакто се беше върнал тук. Трябваше да седне и да премисли всичко отначало. Нали точно така го беше учил и Уилям Пинкертън — всеки агент трябва да мисли трезво, да преценява правилно, да претегли всички „за“ и „против“, за да не допусне грешки, за които после да съжалява, чувствайки се объркан или зависим.

Конър пое дълбоко въздух и се опита да подреди хаоса от мисли в главата си. Дали Сари Травърс бе толкова добри актриса или наистина не знаеше къде е брат й? Възможно ли беше да го лъже? Дали беше успяла да го заблуди толкова много, че да не може да прозре истината? Тя никога не говореше за Майкъл, пред приятелите си дори отричаше, че има други роднини, освен чичо си Чарлз. Разбира се, това нищо не променяше. Ако Сари действително знаеше къде се подвизава Майкъл, то той сигурно щеше да се появи рано или късно. Дали обаче Майкъл би дошъл, ако разбере, че той е тук? Почувства се притеснен. Тези мисли го гнетяха, караха го отново да се чувства „долен предател“, а той се надяваше завинаги да е приключил с всичко това. Трябваше все пак да има нещо в стаята на Сари, което да му подскаже къде е Майкъл сега, нещо, което да го отведе при него. Задачата не търпеше отлагане, само че след тази нощ мисълта отново да използва Сари го караше да се чувства зле. Беше се постарал да я очарова, беше я излъгал, за да му се довери. Досега всичко вървеше по план — беше я спечелил отново на своя страна. Сари се влюбваше в него по същия начин както в Тамагуа. Да, наистина всичко вървеше по план.

Без да вижда какво става навън, Конър се взря в тъмнината. Ледени тръпки преминаха по цялото му тяло. Не беше предвидил само едно нещо в кроежите си — силата на нейния чар.

Когато пристигна за първи път в Колорадо, всичко му изглеждаше прекалено ясно и точно — омайва я, привлича я на своя страна, Сари се влюбва отново в него и заради любовта си е готова на всичко; самият той остава само присъствие — сърцето му е къс лед, незасегнат от чувства. Но не се получи така…

През всичките години на служба като агент на Пинкертън винаги беше спазвал условията. Винаги всичко бе под негов контрол. Той владееше положението. Но сега… Сари бе направила онова, което никоя друга жена не бе успяла за толкова години. Беше го накарала да забрави всичко останало…