Меган Чанс
Разгневени сърца (12)

Единадесета глава

Сърцето й отекваше в ушите.

— Какво… какво правиш тук?

— Видях те като излизаше и… просто не исках да си сама — отговори Конър.

— Бих се чувствала по-добре, ако съм сама, а не с тебе. Сега не съм в безопасност. — Сари се дръпна назад и стисна още по-силно одеялата, като че ли те бяха единственото й спасение.

Конър само сви рамене и се усмихна.

— Може би.

— Мисля, че трябва да ти благодаря за това, което направи… дето не каза истината…

Луната озари нежната му усмивка.

— Няма защо.

Сари прехапа нервно устни — неговото спокойствие и уравновесеност, които преди я бяха накарали да му се възхищава, сега я дразнеха.

— Не знам защо го направи, но пак съм ти благодарна… много благодарна.

— Ти забрави да отговориш на въпроса ми — настоя той.

Сари вдигна вежди и го погледна.

— Какъв въпрос?

Конър погледна към небето.

— Как смяташ да го отпразнуваме?

— Аз лично нямам какво да празнувам — отговори грубо Сари, отстъпвайки назад. — Трябва да се връщам, преди да са забелязали отсъствието ми. Не бих искала да се безпокоят къде съм.

И тръгна уплашена. Не знаеше от кого се страхува — от него или от себе си. А колко хубаво щеше да бъде, ако можеше да остане сама с него в красивата нощ.

Конър пристъпи към нея и тя се спря. Нямаше къде да избяга. Не искаше повече да бяга. Изведнъж осъзна, че това трябваше да се случи, че е неизбежно. Бавно се обърна към него — искаше да преодолее безсилието си, искаше да се пребори с треперенето, но не можеше. Тъмни и светли ивици се отразяваха по лицето му и нощта го правеше още по-загадъчно. Вятърът разпиля косата му, а после я приглади назад — лицето му остана открито. Виждаше всяка негова черта — очите, носа, устните. Конър се приближаваше. Не беше взел палтото си. Вятърът развяваше ризата му и Сари видя извивките на врата точно до яката. Колко отдавна беше всичко това…

— Моля те, не ме измъчвай! — прошепна тя.

Конър мълчеше. Приближи се още повече и махна фибите от кока й. Косата й се разпиля по раменете.

— Сари? — започна бавно той. — Името ми е Конър Рорк. Аз не съм Джейми О’Брайън, нито търговец на добитък, нито агент на Пинкертън. — Пое дълбоко въздух и продължи. — Аз съм просто един мъж. Един мъж, който иска да те целуне.

Сари го гледаше втренчено, без да може дори да помръдне, нито да каже каквото и да било. Дрезгавият му глас като че ли разтопяваше всяка нейна частица. Колената й се огъваха, краката не я държаха и имаше чувството, че всеки момент ще падне. Опита се да си поеме въздух, но усети, че не може да диша.

— Аз… има толкова много… — не можа да довърши. Не можеше да мисли. Вгледа се в очите му — мъжът срещу нея не беше Джейми О’Брайън, в погледа му нямаше болка, кръв и насилие. Пред нея стоеше съвсем друг мъж, който би направил всичко само и само тя да му се довери и да му повярва. Не би могла вече да го нарича Джейми О’Брайън. Усещането беше друго, нямаше нищо общо с миналото, беше свързано единствено и само с мъжа, който стоеше сега пред нея, а този мъж бе Конър Рорк.

Сари отстъпи още назад и усети, че гърбът й опира в стената. Въздухът заседна в гърлото й.

Той пристъпи още и спря едва когато бедрата му се допряха до нейните. Сари усещаше топлината на тялото му дори през палтото си. Нежно и бавно той освободи одеялата от пръстите й и те тупнаха леко в краката им. Разкопча палтото й и ръцете му се плъзнаха под него. Прегърна я нежно през кръста и я приближи до себе си.

— Мразя те! — промълви тихо тя, но думите й прозвънтяха в тишината, без да бъдат чути от него — просто едно последно предупреждение към нея самата.

Той се наведе и устните му погалиха лицето й. Не виждаше очите му. Усещаше миглите му — меки и нежни.

— Любов моя! — прошепна той, но язвителните нотки в гласа му поквариха думите. — Аз също те мразя!

Сари искаше да се освободи от прегръдката му, поне малко да се възпротиви на силата му, но не можеше. Краката му силно я притискаха към стената. Ръцете му стопяваха съпротивлението й с нежни ласки. Не можеше да устои на близостта на тялото му, на топлината, на желанието…

Сари пропадаше в бездната от нежност и страст. Права беше да се страхува — сега знаеше, че нищо не е в състояние да я накара да се откаже от него — тя отново му принадлежеше.

Небето като че ли се спусна над тях толкова ниско, че звездите озариха лицето му. Бузите му бяха студени. Лъхът й отново спря. Нищо не виждаше, усещаше единствено него — тялото му, което се притискаше в нейното, вкуса на устните му, уханието на кафе и ром.

Конър се притисна още по-силно към нея и тя усети биенето на сърцето му. Ръцете му се вкопчиха в кръста й. Езикът му се провря между устните й и те бавно се разтвориха. Пръстите му изгаряха кожата й. Те вече разкопчаваха корсажа… Тя се изви и го отблъсна.

— Не… Не, Конър!

Конър спря и отдръпна само главата си назад, без да се отмести — в очите му имаше странен блясък.

— Сари…

— Аз… не мога да направя това — каза тя и извърна глава. — Не още. Не… не сега.

Той въздъхна тихо, махна ръцете си от нея и отстъпи назад. Тялото й, лицето, дори въздухът около нея се вледениха.

— Заради Джейми, нали? — попита тихо той. — Всичко това е заради Джейми! Той отново е помежду ни!

Сари се усмихна тъжно, вдигна яката си и го погледна.

— Той винаги е бил помежду ни, но не е заради това. Просто… не тази вечер. Искам да ти повярвам, Конър! Но ми трябва време… повече време.

— Повече време! — каза замислен той, после кимна. — Мога да ти дам повече време.

Конър я погледна и Сари прочете в очите му загриженост и нежност — те запълниха всички празноти в душата й и я накараха да се почувства по-различна.

— Липсваш ми, любов моя! — прошепна той.

Сари го помилва по бузата и каза:

— Ти също ми липсваш!

Върнаха се при гостите. Сари се стараеше да не гледа към него, но й беше невъзможно. Той беше навсякъде — гласът му, смехът му, дори споменът за уханието му беше непрекъснато в мислите й. Струваше й се, че всички знаят за целувката им и че тя мирише по същия начин като него на ром и мускус. Още усещаше топлината на устните му и силните му ръце на кръста си. Страните й пламтяха и гърлото отново я стягаше. Как можеха да не забелязват това останалите покрай нея? Но те наистина не забелязваха. Гостите се смееха, разговаряха и играеха на различни игри — изглежда никой не бе обърнал внимание на отсъствието им. Може би само Чарлз… Но Сари не смееше да го погледне.

Тя отиде да седне на мястото си — това бе единственото, което можеше да направи, докато чувството на вина и несигурност съсипваше душата й. Имаше нужда да остане сама и да размисли. Съзнанието й тежеше от образи и картини, които се преплитаха с толкова много чувства, че тя не можеше да ги разграничи, за да ги разбере.

— Господи, бих могла да си седя тук цяла нощ! — възкликна Мери Андерсън и уморено въздъхна. — Толкова е хубаво да си в компанията на много хора! Понякога си мислиш, че кравите са единствените ти приятели, с които по цял ден разговаряш.

— Напълно те разбирам, скъпа — усмихна се Бърта и потупа съпруга си по ръката. — Около мене винаги са били само Уил и кравите.

— Понякога си по-добра към кравите, мила!

— Ами ти вече заприличваш на тях — пошегува се Бърта. — Не си като мистър Рорк. Мога да ти кажа, Конър, че ти си лекарство за очите.

Конър се усмихна, а Сари почувства, че коремът й се свива от сладка болка.

— Ти също „ловиш окото“!

Бърта весело се разсмя.

— Ласкател! Сигурно си известен сред дамите в големия град.

— Не й отговаряй, Рорк, моля те! В сравнение с теб всички изглеждаме ужасно — вметна Джон Греъм, облегна се назад и прегърна полузаспалата Мириам, която се притисна към него.

— Ти все още изглеждаш добре, Джон — увери го нежно съпругата му.

Джон се усмихна и я погледна.

— Надявам се, скъпа.

Приятно беше да ги гледа човек. Сари почти им завидя, че можеха да си позволят тази интимност, и стана.

— Някой иска ли кафе?

Почти всички отказаха, но тя отиде до печката.

— Все пак ще направя малко. Може би по-късно…

— Седни, Сари — каза нежно Конър. — Нощта почти отмина.

Тя се обърна и го погледна. Той също я гледаше с жадни очи — горещи, силни, галещи.

Седна при останалите. Спомни си как се върнаха заедно в къщата — как закопча палтото си и прибра косата си отново на кок. Беше напрегната, но той докосна ръката й и това я успокои — беше сигурна в него и близостта му й даваше сили. „Много си красива, Сари!“ — прошепна той и дъхът му стопли устните й. — „Не позволявай на никого да те накара да го забравяш!“

После влязоха вътре.

Вече гледаше приятелите си с други очи, чувстваше се различна. Знаеше, че е красива и че е обичана. Но после срещна очите на чичо си. Той беше разбрал. Сари се притесни, спомни си последния им разговор, упреците към него и Конър. Колко унизително да признае, че чичо й е бил прав, че омразата към Конър не е била истинска, че протестите са били за самозащита! Как да му обясни, че няма сили да се бори срещу чувствата си към Конър? Как да му обясни поведението си, като самата тя не може да го разбере?

Беше помолила Конър да й даде още време, защото се изплаши страхуваше се от собствените си чувства. Беше поискала още време, но щеше ли то да й стигне? Толкова пъти се беше улавяла, че е безсилна пред Конър. Защо сега се заблуждаваше?

— Виж децата — промълви нежно Мириам. — Питър почти е заспал.

И шестте седяха около кухненската маса, някои от тях тихо си говореха, но повечето се бяха умълчали.

— Е, хайде да ставаме! — прикани Бърта и скочи енергично. — Отиваме в плевнята!

— Но, мамо, на нас не ни се спи — разсъни се Беки Шмахер.

Всички наставаха. Конър също се изправи и когато Сари го погледна, сърцето и се сви. Ако той поиска да разговарят, тя още не е готова. Какво ще прави?

— Може би мистър Рорк ще ви разкаже приказка за лека нощ предложи колебливо тя.

— Аз? — попита изненадан Конър. И защо аз?

— Децата ще спят в плевнята. Точно там, където и ти спиш. Съвсем естествено е да се погрижиш за тях.

Той прокара пръсти през косата си.

— Но…

— Ако това не те притеснява, Рорк… — каза Уил Шмахер и се изправи.

— Мисля, че не го притеснява — отсече Сари, за да изпревари Конър. — Мистър Рорк много обича децата, непрекъснато все това говори.

— Разбира се, бях забравил — промърмори вяло Конър и се усмихна.

— Ако си сигурен, че…

Конър сви рамене.

— Какво толкова могат да направят?

— Сигурно нямаш опит с деца — засмя се Мириам.

Конър се изправи и погледна заплашително.

— Но тези деца са много добре възпитани. — Той протегна ръце, взе одеялата от Бърта и Мери, хвърли едното на Самюъл Шмахер, а останалите пъхна под мишница, хвана малката ръчичка на Беки и тръгна към вратата.

— Но аз не искам там — дръпна се Беки, готвейки се да заплаче.

Конър я погледна. Усмивката на лицето му беше толкова подкупваща — Сари почувства отново стягане в гърлото.

— Защо? Трябва да съжалиш мама, Беки! Бедната тя, остава тук, за да скучае!

Беки погледна към него, изгаряща от любопитство. Конър се усмихна още по-ведро.

— Ще се позабавляваме в плевнята и мама много ще съжалява, че е пропуснала да дойде с нас, но ти ако искаш, остани и се погрижи за нея.

Беки се хвана здраво за ръката му и каза:

— Идвам с теб.

Студът бързо нахлу в стаята, когато те излязоха навън. Конър вървеше напред, а след него сънено пристъпваха Самюъл, Беки и Питър Джонсън. Другите три деца изтичаха бързо, оживени от очакването на нови приключения.

Конър вървеше, без да пуска ръката на Беки. Одеялата почти му се изплъзваха. Гледката беше толкова трогателна и мила, че Сари дълго ги гледа. Конър вървеше бавно и крачките му съвпадаха с тези на малкото момиченце. От време на време се навеждаше към нея, за да се вслуша в непрекъснатото й бърборене. Останалите деца плътно го следваха, като че ли той бе Приказният магьосник, който щеше да ги отведе в Страната на чудесата.