Меган Чанс
Разгневени сърца (11)

Десета глава

— Готови ли сте? Да танцуваме!

Гласът на Конър бе нежен и тих, галеше ухото й, но Сари бе твърде напрегната и уплашена от топлината, която той излъчваше. Внезапното докосване на ръката му дори я сепна.

— Това е смешно — прошепна тя, превъзбудена от близостта му и приятните чувства, които се надигаха в душата й. — Става късно, а те решават, че е време за игри и забавления.

— Страхливка!

Сари вирна предизвикателно брадичката си и го погледна укорително.

— Не съм страхливка!

— Така ли? А как ще определиш поведението си? — усмивката му беше топла, приятелска. — От какво толкова много се страхуваш, Сари? Трябва да ми се довериш, дори и да те отвлека пред очите на всички тези хора.

Емоционално отвличане… Тя пое дълбоко въздух — от това не можеше да се спаси. Другите двойки вече седяха на столовете и си почиваха. Сега стаята бе много по-просторна за танци.

— Искаш ли да седнем? — тихо прошепна Конър.

Сари рязко се дръпна, но той успя да хване ръката й и да я задържи. Дъхът й отново спря. Пръстите му пареха. Цялата трепереше. Конър забеляза всичко и я заведе до най-близкия стол. Сари седна и замълча. Сърцето й биеше лудо, а когато той седна на облегалката на стола и бедрото му се опря в нейната ръка, гърлото й съвсем пресъхна.

— Добре, добре, приятели! — извика силно Мириам и плесна с ръце, за да въдвори отново тишина. — Кой започва пръв?

Уил удари камертона. Звукът бе ясен и силен и всички се умълчаха.

Бърта и Чарлз се изправиха.

— „Старият Дан Тъкър“, моля — предложи Бърта и съвсем сериозно продължи: — Това е единственият танц, който знам, тъй като Уил не ме е научил на друг.

Камертонът отново прозвуча и весел смях се разнесе из въздуха. Сари се наведе напред и се усмихна на чичо си. Чарлз изглеждаше доволен. Забавляваше се. Винаги беше обичал да танцува и да се смее. Сари прочете в очите му истинска радост и се опита да забрави за Конър, който все още бе близо до нея.

„Старият Дан Тъкър човек умен е.

Мие си лицето в тиган за пържене,

с колело от файтон си сресва косата,

но умря от стомашна болка на петата.“

Песента бе известна и всички се смееха, докато Бърта и Чарлз се опитваха да пеят смешните думи на два гласа. Те се кланяха един на друг, хващаха се за ръце и се въртяха, а танцът им ставаше все по-смешен. Дългата пола на Бърта изглежда й пречеше и тя я придържаше с ръце, повдигаше я така, че се виждаха глезените й, но се правеше, че не забелязва и само намигаше.

Сари се смееше от сърце и душа — явно чичо й не беше открил таланта си досега. Чарлз беше отличен актьор, танцуваше превъзходно и умело се преструваше на проповедник. Сари пляскаше в такт с мелодията, потрепваше с токчета и дори запя заедно с всички останали.

„Иди да видиш Тъкър, старият Дан,

че май за вечеря остана сам.

Стои и гледа — вечерята пропуска,

но после сам приготвя си закуска.“

— Вие двамата сте за театрална трупа — констатира Том, след като свърши песента.

Чарлз и Бърта се тръшнаха на креслата, изтощени до крайност.

— Театрална трупа, а? — едва успя да изрече Чарлз, останал напълно без дъх. — Ах, Джонсън, вече съм твърде стар за такива неща.

Сари се засмя и се обърна към Конър — очакваше да каже нещо, но той не се и помръдна дори, седеше сериозен и замислен. Смехът й замря в гърлото. Когато я погледна, Сари забеляза странен блясък в очите му, като че ли горяха от желание. Той се наклони леко към нея и бедрата му още по-силно притиснаха ръката й. Сари усети червенината, която разцъфна на бузите й. Замая се, а сърцето й щеше да се пръсне.

Песните продължаваха, но Сари нито чуваше, нито виждаше. Изабел и Джон танцуваха. Тъмнозелената рокля проблясваше на светлината, но на Сари й се струваше твърде далечна. В очите на Конър отново трепнаха пламъчета. Сари преглътна.

— Моля те! — прошепна тя.

Конър се наведе напред.

— Молиш ме? Молиш ме за какво, Сари? За какво ме молиш?

— Моля те, недей!

Той отново се облегна назад.

— Какво недей?

— Недей да ме гледаш така!

— И как да те гледам, любов моя?

Потрепването на Изабел и Джон отекваше в сърцето й. Защо се чувства замаяна? Та той само се усмихва? Каква е тази усмивка? Сари помълча, после събра сили и каза:

— Когато ме гледаш така, очите ти са странни… ставаш различен… като преди…

— И какво означава това?

— Като преди — повтори нежно тя. — Като че ли имаш някаква тайна. — Тя отново се вгледа в лицето му. — Мисля, че знаеш какво искам да кажа.

Той не отговори. Тогава се чу смехът на Изабел — силен, рязък, пронизващ. Децата също се кикотеха. Сари се наклони отново към него и каза:

— Мисля, че мъж, който умее да играе различни роли и да се представя по различен начин, би могъл да пази тайни.

Конър се обърна, за да й отговори, но точно тогава песента свърши и Мириам застана пред тях.

— Сари, Конър, ваш ред е.

Времето спря. Чувствата, които я бяха обхванали, се стопиха, а заедно с тях и нерешителността й. Сари се обърна към приятелката си и се усмихна.

— Има ли друга двойка, която би искала да бъде сега вместо нас?

— Хайде, Сари! — умоляваше я Мириам и я хвана за ръка, за да я накара да се изправи. — Моля те, Конър! Не ми казвай, че в Чикаго не танцуват! Уил, дай им тон!

Сари се разтрепери. Като че ли Мириам искаше да я предпази да не пропусне нещо много важно, нещо, което трябваше да се покаже и на останалите. Това я разочарова и сърцето й се сви. Тя погледна Конър. Той също я наблюдаваше, но беше усмихнат и в очите му отново играеха весели пламъчета.

Уил удари камертона. Всички запяха. Конър протегна ръката си. Лицето му беше странно, а протягалото на ръката не изглеждаше само като покана за танц, а като че ли казваше: Подай ми ръка и ми се довери, за да започнем отново!

Дали точно това искаше? Да започнат отново? Сари си помисли, че би могла да му даде още една възможност. Разумно ли беше? Знаеше, че той я желае, но по-лошото беше, че тя никога не бе спирала да го желае. Беше ли готова да започнат отново? Можеше ли да му се довери?

„Осемнадесет фунта месо на седмица — уиски налейте!“

Сари сложи ръката си в неговата и направи реверанс. Конър нежно обви пръсти около нейните. Усещаше погледа му и лицето й пламна отново.

Песента не беше много мелодична, но бе пълна с хумор. Всички пееха, подсвиркваха и викаха на точно определени думи, които трябваше да се подчертаят. Сари се опита да се съсредоточи в стъпките и да не мисли за красивите рамене на Конър, за силните му ръце, за тялото, което се навеждаше над нея, за косата, която падаше около лицето му и нежно я галеше. Погледът му беше объркан. Самият той бе не по-малко уязвим от нея.

„Как момчетата да си стоят в къщи,

когато момичетата са толкова красиви,

когато момичетата са толкова красиви“

Конър предизвикателно настъпваше към Сари, тя се отдръпваше и танцът им беше великолепен. Всички се смееха и пляскаха в ритъма на мелодията. Сари също се смееше.

— Е, как ти се струва, Мириам? — извика Конър по време на песента. — Ето така се танцува в Чикаго.

Мириам се смееше и заканително клатеше глава. Конър отново се обърна към Сари и я покани с жест да се приближи към него. Тя премина през стаята, нежно хванала полата си, стъпвайки на пръсти. Толкова горещо й беше, че роклята я задушаваше. Косата й падна на очите и тя отметна глава назад, докато приближаваше към Конър, който правеше смешни гримаси. Лудориите му разсмяха всички.

— О, не, Конър!

— Стани Сари, ти вече го каза!

Сари отново повдигна полата си, за да може да изпълни по-добре стъпките. Черните й чорапи се виждаха до глезените, но тя се смееше и гледаше Конър, без да обърне внимание на думите му.

„Ако имам жена — кавгаджийка,

ще я държа, както майка й я е родила…“

Сари отстъпваше назад и клатеше глава присмехулно, а Конър пристъпваше към нея и размахваше ръце заканително, сочейки я с пръст. Колко добре се чувстваше сега! Весела, сияеща, отпусната! Трябваше да си признае, че именно Конър я върна към веселието — последният мъж, на когото би се доверила, я накара да се засмее отново. През цялото време тя можеше да се закълне, че той вече няма власт над нея. А ето сега — тя слага ръката си в неговата и се завърта около него, подплатата й силно се люшва и кокът й се разпилява. Конър нежно я прихваща през кръста и я завърта. Усеща ръцете му върху тялото си и това още повече я замайва. Конър се навежда към лицето й и прошепва:

— Бях забравил колко е хубаво!

Гласът му я погали като хиляди ласки. Сари вдигна очи, вгледа се в него и видя същата страст, която преди винаги намираше там. Ръката му още повече пристегна кръста й — не я съблазняваше, но беше чудесно, че вижда в очите му тъгата по отминалите дни. Същият този танц, същите движения, същите чувства. Това беше танцът, който двамата играха, когато се срещнаха за първи път. Още не бяха разговаряли, но взаимно се привличаха. Да, привличането беше еднакво силно и за двамата.

Песента свърши. Всички заръкопляскаха неудържимо. Конър се смееше, очите му бяха изпълнени с нежност. Той направи дълбок поклон.

— Благодаря, благодаря! Надявам се, че овациите не са само за мен. Не забравяйте и моята партньорка — и той протегна ръка към Сари и я привлече към себе си. — Моля, поздравете и нея! Знам, че не е допринесла много за възторга ви, но…

Сари не се подразни от думите му, а привлече вниманието на всички с пълен реверанс и игриви стъпки напред. Отметна рязко глава и къдриците й се разпиляха по лицето, закривайки капчиците пот на челото.

— Ти дори не си се изморил, Рорк!

Конър вдигна рамене и се обърна към Чарлз.

— А ти какво очакваше, Чарлз?

Хвана нежно Сари за ръка, вплете пръсти в нейните и я поведе към столовете, като че ли нищо не се беше случило.

Тя обаче бе сигурна, че всичко това е преобърнало нещо в Конър. Докато другите двойки продължаваха да танцуват, той седеше плътно до нея и Сари усещаше топлината на тялото му. Опита се да не му обръща внимание, но напрежението помежду им бе твърде осезаемо.

Знаеше, че е толкова виновна, колкото и той — желаеше го не по-малко от него самия и Господ й бе свидетел, че е искрена. Всичките й опити да не го забелязва, да не мисли за него, да не обръща внимание на присъствието му останаха безполезни. Единственото, което можа да си наложи, бе да не го погледне в очите дори когато той леко я побутна по рамото, а след това се притисна до нея. Сигурно искаше да й каже нещо, но тя нямаше сили. Сари държеше главата си наведена и пееше силно, за да заглуши чувствата си и вика на сърцето си. Когато песента свърши, Мириам и Том Джонсън седнаха на пода, смеейки се. Сари изведнъж се почувства още по-нервна. Стана и припряно тръгна към масата. Събра празните подноси и ги остави на шкафа. После отиде до печката и сложи каната с кафе. Децата играеха и смехът им звънтеше. Заслуша се в тях и като че ли се успокои. Децата излъчваха невинност и тя й помогна да преодолее силното влечение към Конър. Сари се заслуша в разговора, който водеха възрастните зад нея.

— Не съм присъствал на такова увеселение, откакто напуснах Охайо казваше развеселен Том Джонсън. — За нищо на света не бих го пропуснал.

— Охайо? — попита Чарлз видимо заинтригуван. — Да не би да си оттам?

Сари се обърна и видя Том, който тъкмо сядаше на люлеещия се стол и палеше пурата си.

— Разбира се — кимна той. — От Юнгстън.

— Юнгстън? — повтори Чарлз и се наклони напред. — Сарилин и аз сме от Пенсилвания.

Сари долови безпокойство и тревога в гласа на чичо си и го погледна.

— Наистина ли? — подскочи Изабел и се присъедини към тях. — Значи ние и тогава сме си били съседи. Къде точно сте живели в Пенсилвания? Няколко пъти съм ходила в Питсбърг.

Сари стана още по-напрегната. Погледна към чичо си и мълчаливо го помоли да не казва нищо. Внушаваше си, че не трябва да се страхува. Може пък и да не са чували за бандата на Моли Магуайърс тук, далече от Пенсилвания. Ами ако бяха чули? Дори не й се мислеше. Дано чичо й се сетеше да каже друго място, например Филаделфия]

— От Сините планини, близо до Ридинг — отговори Чарлз неопределено.

— Наистина ли? — попита Том и напусна кълбо дим от пурата си. — В миньорската част?

Сърцето й замря. Чичо й също разбра уловката, но вече беше късно. Сари потърси Конър, но не можа да го види.

Чарлз кимна.

— Ja.

— Мили боже, само не ми казвайте, че сте били там по време на онзи ужасен скандал в железниците! Толкова много мъже избиха тогава. Как се казваше онази банда, Том? На Майли или нещо подобно?

— Моли Магуайърс — отговори Том без никакво затруднение и погледна с любопитство към Сари. — Мисля, че след като сте оттам, знаете повече подробности за този случай.

— Такава ужасна професия! Цял ден да работиш под земята, в непрогледен мрак — говореше Изабел и оправяше полата си, но изведнъж погледна Сари и в очите й припламнаха огънчета. — Някой ми беше казал, че съпругът ти, Сари, е бил миньор. Или греша?

— Ами… Той беше… — Сари се изкашля, но гласът й беше тих и едва се чуваше.

— Да, така е — побърза да каже Мириам. Нали си работил в железницата на Пенсилвания, Конър? Ами че ти спокойно би могъл да ни разкажеш всичко до най-малката подробност.

Сари пребледня, дишането й спря, не можеше да вдигне глава нито към Чарлз, нито към Конър. Най-малко това очакваше да се случи сега. Всичките лъжи, които беше изприказвала, щяха да бъдат разкрити, и то по такъв нелеп начин. Само заради един глупав въпрос целият й живот щеше да бъде опропастен, а толкова много усилия беше положила, за да забрави миналото!

— Страхувам се, че нищо не мога да кажа. Всичко това се случи, когато аз вече се бях върнал в Чикаго.

Гласът му бе спокоен и равен. Сари не повярва на ушите си. Конър я погледна усмихнат, като че ли искаше да й каже да не се тревожи за нищо, защото положението е под негов контрол и нищо лошо няма да се случи. Олекна й.

— Пропуснал си най-интересното време — усмихна се Джон. — А ти, Чарлз? Ти беше ли там? Още ли живееше със семейството си там?

— Да, бяхме там. Ужасни времена, дори не искам да си спомням — отговори замислен Чарлз.

В гласа му имаше много болка и Сари я усети. Спомените отново изплуваха пред очите й. Единственото различно сега бе, че имаше някаква надежда, която й помагаше да диша по-леко. Само дето въпросите никога нямаше да спрат. Колко интересни са хората — станат по-близки с някого и веднага започват да се интересуват живо от него: така спекулират с близостта си, че рано или късно научават тайни, които не си искал никой да разбере! Сари бе убедена, че пак ще й се наложи да види в очите на някого омразата, която никога нямаше да забрави.

Тя затвори очи и се обърна с гръб към насъбралите се около чичо й приятели. Какво ли щеше да стане, ако Конър бе решил да им каже истината за тях двамата; можеше да го направи толкова лесно и нищо нямаше да бъде в състояние да го спре. Сари изпита ужас при тази мисъл, гърлото й отново пресъхна. Можеше да направи живота й ад. Ако бе поискал, само с няколко подбрани думи можеше да разруши илюзията около нея и мнението на приятелите й щеше коренно да се промени така, както стана в Тамагуа.

Но той не го направи. Защо? Каква бе причината да я прикрие? Защо й помагаше? Въпросите я затрупваха един след друг, а Сари не можеше да отговори на нито един. Главата й беше все още замаяна. Трябваше да се опита да му се довери, трябваше да му повярва. Но дълбоко в душата си таеше съмнението, че някой ден той пак ще я предаде. Дали пък не се заблуждаваше? Или всичко е, защото не бе очаквала от него подкрепа и загриженост? Дали нямаше някаква уловка, хитрина, заради която се беше върнал? Сари почувства, че се задушава. Прекалено силно разговаряха всички в стаята, смехът, закачките, песните, танците, виковете на децата — всичко това я задушаваше, притискаше и изнервяше още повече. Погледна към тях — съседите й разговаряха приятелски, задушевно. Никой нямаше да забележи, ако излезеше навън за малко, просто така, да подиша свеж въздух и да се откъсне, макар и за миг, от напрежението. Щеше да отиде във файтона на Мириам, там имаше одеяла, които трябваше да внесе вътре, ако решат да си лягат; щеше да се забави достатъчно дълго, докато си почине, докато се успокои и докато проясни мислите си.

Сари се промъкна към вратата, стараейки се никой да не я забележи. Взе палтото си от закачалката и бързо излезе. Студената нощ я прегърна в ледените си обятия. Затвори вратата след себе си и се облегна на стената. Дишаше дълбоко, с пълни гърди. Беше толкова хубаво — тихо и студено. Леденият дъх изпълваше дробовете й, носът й замръзна, но на душата й бе леко и сърцето й се успокои. Погледна небето. Тук, в прерията, на края на света, звездите изглеждаха толкова близо, сякаш можеш да ги докоснеш с ръка. Красиво и спокойно. На Сари й се прииска да си вземе само една звезда — те бяха толкова много, грееха като сапфири в тъмнината и обвиваха мрака с воалена нежност. Нямаше снежни облаци тази нощ — само облаци от безброй звезди.

Сари се усмихна, въпреки че красотата на небето й навяваше тъга. Беше самотна и звездите не можеха да запълнят празнотата в душата й. Вдигна яката си. През целия си живот се бе чувствала така — свикваше със самотата. Е, не беше предвидила помощ от когото и да било, най-малко от Конър, но ето че и това се случи. Тъкмо неговото появяване беше променило чувствата и навиците й — имаше нужда всичко да се върне пак постарому; имаше нужда Конър да й върне онова, което си бе отишло заедно с него — смеха, приятелството, желанието за живот. Ами ако отново си тръгнеше? Тогава всичко пак щеше да си отиде заедно с него.

Очите й се наляха със сълзи. Тръгна към файтона на семейство Греъм. Стъпките й отекваха по замръзналата земя, а ботушите й тежаха. Появяването й обезпокои животните и те се отдръпнаха към стената. Два коня вдигнаха глави и изпръхтяха — сигурно така искаха да я приветстват.

— Здравейте, момчета — каза им тихо Сари. Отиде до файтона и се наведе, за да открие одеялата. Конете наостриха уши, следейки всяко нейно движение. — Какво правите, милите ми? Хубава нощ, нали?

Сари напипа одеялата и ги издърпа едно по едно. После въздъхна, вдигна ги и тръгна обратно към къщата. Но се спря пред нея стоеше Конър.

Той нежно я прегърна и пръстите му се впиха в раменете й.

— Не можеш да си представиш колко си права — нощта наистина е хубава. — Гласът му бе мек и кадифен, а очите му блестяха. — Как смяташ да го отпразнуваме?