Меган Чанс
Разгневени сърца (10)

Девета глава

Конър сипеше гневни думи, опитвайки се да нагласи капана. Вратичката се изплъзна от ръката му и за малко да премаже пръстите му. Спря. Погледна нагоре. Тежки сиви облаци се носеха по небето и закриваха слънцето. Искаше му се вече да е топло или поне да беше спрял вятърът, който пронизваше гърба му въпреки дебелото палто и вдигнатата яка. Снежинките пощипваха бузите му. Коленете му бяха мокри и премръзнали. Клекна отново и се опита за пореден път да нагласи капана, но пръстите му се заклещиха между дъсчиците и той го захвърли настрани. Глупав капан! Какво, по дяволите, ставаше с него? Как щеше да улови заека, който бе обещал?

Конър се изправи и шапката му се килна назад. Трябваше да хване заек! Предложението му беше разсмяло Сари и сега се чувстваше задължен да го изпълни. Изпитваше голяма необходимост да я разсее след случилото се в града.

Мисълта за това отново го натъжи. Толкова хубаво беше, когато Сари се смееше. Нейната закачливост му беше от полза — можеше да пристъпи към плана си за прелъстяване. Тя щеше да му повярва, да му се довери. Така щеше да му бъде много по-лесно.

Беше забравил колко добре се чувстваше в нейната компания, когато живееха в Тамагуа. Приятелството им бе нежно — приятелство, изтъкано от лъжи — и прерасна в здрава връзка. Толкова му беше хубаво с нея. Изкушаваше се да седи непрекъснато до нея, да се закача и да гледа как очите й се смеят. Тогава тя му имаше доверие. Точно това го накара да й купи копринения плат — глупавата му прищявка отново да я види засмяна. Голяма грешка! Не можеше да си го прости! Прекалено добре се държеше тя с него и той се хвана на въдицата. А Сари бе горда и сляпа от себелюбие. Не знаеше как да постъпи. Тъгата в очите й го беше заблудила. Още от самото начало подозираше, че е на грешен път. Единственото, което не можеше да понесе, бе да вижда в очите й тъга и самота. Понякога я разбираше, друг път не искаше да мисли за нея — та тя бе човекът, който го предаде на Майкъл. В магазина за сетен път си припомни живота, от който я беше лишил, и почувства срам.

Сега знаеше защо тя бе избягала толкова далече от Тамагуа. Много по-лесно обаче щеше да му бъде, ако тя бе просто един от враговете му, когото той манипулира, без да се тревожи за чувствата му; просто средство, с което може да стигне до желания край, и нищо повече.

Конър се намръщи, знаеше защо. Очите й — дълбоки и кафяви, привлекателната й усмивка, нежните извивки на стройното й тяло, което не просто се движеше, а танцуваше. Той бе много по-зависим от съблазънта, отколкото Сари. Толкова пъти го беше премислял — искаше тя да му повярва отново, но сам се боеше от собствените си противоречия, измъчваше се от нечестното си отношение КЪМ вея. Още по-зле му действаха спомените, които отваряха стари рани в душата му — безкрайните любовни нощи, тялото й, което се извиваше под него и гласът й, който шептеше името му нежно и страстно.

Конър затвори очи. Трябваше да преодолее спомените и да не позволява на огъня им да го изпепели, но… не можеше. Тя го беше предала, бе постъпила нечестно спрямо него. Но и той я беше излъгал. И двамата се бяха възползвали един от друг заради една определена цел — ето това не биваше никога да забравя!

Конър се отпусна и пое дълбоко въздух. Погледна към капана и реши да се откаже. Стана и тръгна към къщата.

Оттук тя изглеждаше приветлива и хубава. Пушекът се виеше от комина на кълба, които нежно докосваха покрива и излитаха нагоре. Късните следобедни сенки танцуваха по стените, а крилата на мелницата застрашително се полюшваха и придаваха строгост на уютната гледка.

Мястото бе открито и непрекъснато изложено на вятъра. Конър погледна към планините — слънцето ги беше оцветило в пурпурно сиво. Чувстваше се уморен и потиснат, дори гневът и отмъщението не бяха по силите му. Студеният вятър го пронизваше и коленете му премръзваха, а лицето му бе посипано с леден скреж. Конър ускори крачка. Ботушите му скърцаха и се хлъзгаха по снега. Заледена трева, изсъхнала от студа стърчеше над бялата покривка и образуваше малки хълмчета. Когато заобиколи къщата, видя светлина, която се процеждаше през прозореца.

Мина бързо, без да поглежда вътре. По това време Сари и чичо й разговаряха спокойно. Сега къщата наистина беше тяхното домашно огнище и мисълта за топлината й го изпълни с внезапно желание да се втурне в стаята — желание, което той досега не бе изпитвал. Как ли щеше да се чувства, ако имаше друга професия, а не тази, заради която непрекъснато нараняваше невинни хора? Дали човек умира по-рано, ако не е обичан?

Тази мисъл го сепна. Той е такъв, какъвто е. Работата при Пинкертън му харесваше и го удовлетворяваше. Имаше няколко дарби, ако можеше така да ги нарече. Едната от тях бе да говори с различен акцент и да се представя за различен човек. Детството му го беше научило на това. Мислеше бързо и избираше подходящия момент, иначе как би оцелял по улиците на Чикаго. Жестокостта и лъжата бяха част от него още от дете, никога досега не бе живял без тях. Дори и когато растеше под нежните грижи на Шон Рорк, не можа да се промени. Дълбоко в себе си криеше прекалено много демони, които не позволиха на рая да влезе в душата му.

И все пак докато живееше с осиновителя си, той виждаше живота по друг начин. Имаше цели дни, които прекарваше в размисъл дали въобще е способен да бъде честен. Но тези тревоги бяха мимолетни. Когато срещна Уилям Пинкертън, осъзна, че е роден да бъде агент. Сега обаче отново започваше да се замисля и когато тревогата го обземеше, той отклоняваше мислите си с това, че другите професии не са за него или че все още не е късно да вземе друго решение.

Сега най-важното беше да не забравя целта на своето завръщане. Срутващият се таван, пълзящият огън по гредите и викът на бащата — ето затова беше тук, това бе единствената причина, а колкото до спокойния живот… Той беше за други хора.

Сари погледна през прозореца. Опита се да разпознае фигурите, които слизаха от хълма и идваха към фермата. После изтри ръце в престилката и се намръщи.

— Мили Боже, Onkle, виж кой ни идва на гости — бавно изрече тя.

Чарлз вдигна глава и попита:

— Майкъл?

Сари поклати глава отрицателно и чичо й се приближи до нея.

— Не, съседите. Господи, Мириам наистина го е направила! Води ги със себе си!

— Парти ли ще има? — усмихна се Чарлз. — Не се безпокой, мила, ще се позабавляваш. Такива неща не вредят, те са само от полза.

— Парти значи? — повтори Сари и сърцето й се сви. Защо й трябваше на Мириам да води съседи в къщата? Това бе последното нещо, което Сари би поискала — всички съседи, събрани тук за два дни, които питат и разпитват, правят изводи, дават съвети…

— Не, не можем да си го позволим. Ще тръгнат слухове…

— Но не можеш и да ги върнеш. Не се тревожи чак толкова много, просто няма от какво да се страхуваш. Да не мислиш, че Рорк ще те изложи? Той също се пази — и двамата еднакво ще загубите, ако тръгнат слухове.

Чарлз бе прав. Конър не би предприел нищо. Та нали Мириам вече беше тук и той нищо не каза. Не спомена за бандата на Моли, нито за Майкъл, дори за Евън не беше словоохотлив. Трябваше най-после да му повярва!

Тази мисъл хем я успокояваше, хем я тревожеше. Беше взела решение да му вярва, но абсурдното беше бързината, с която той разкриваше незнайната си същност.

Сари пое дълбоко въздух и събра сили да се усмихне.

— Е, добре тогава — каза припряно тя. — След малко те ще бъдат тук, а той къде е?

— Рорк ли? В хамбара.

— В хамбара — Сари хвърли още един поглед към приближаващите се файтони и продължи: — Ще го повикаш ли, Onkle? Трябва да ми помогне.

Тя изчака, докато Чарлз излезе, и огледа стаята — беше толкова неподредено, че напълно се отчая. Книгите, които винаги са били нейната гордост, изглеждаха ужасно — целите покрити с прах, зле поддържани и разхвърляни. Красивият люлеещ се стол заемаше прекалено много място. Къде щяха да танцуват?

Сари се втурна да подрежда книгите по полиците. После долепи столовете до стените. Почувства се съвсем объркана. Нямаше да успее! В мислите й се въртяха картини от други партита, които приличаха на истински приеми — хората непрекъснато танцуваха и се забавляваха, смееха се и играеха на различни игри, разказваха си различни истории. Тогава нямаше причини да се притеснява, нямаше какво да крие, смееше се и танцуваше, беше щастлива. Масите бяха отрупани с най-различни ястия.

Сари изтръпна. Храната! За храната изобщо не бе и помислила! О, Господи, дали имаха достатъчно храна? Чичо й държеше на масата винаги да има седем сладки ястия и седем солени. Ако бяха по-малко, той казваше, че носят нещастие. Точно това й трябваше сега. Още нещастия. Сари клекна до шкафа с провизиите и надникна вътре. Трябваше да има поне нещо — може би някоя консерва, или конфитюр от ревен, или черешов сок, или туршия?

Вратата се отвори. Сари се обърна и видя Конър и Чарлз, които тъкмо влизаха, потривайки ръце от студа.

— Какво правиш? — попита Конър.

Сари погледна към чичо си.

— Нямаме достатъчно храна, Onkle, няма да можем да сервираме по седем сладки и солени неща на масата.

Чарлз се усмихна.

— Мисля, че тази вечер не трябва да се тревожиш за това.

Конър се намръщи.

— За какво става въпрос, по дяволите?

Объркването му разсмя Сари. Тя седна на пода и се отпусна.

— Става въпрос за седем сладки и седем солени ястия — обясни тя. — За партито довечера. Ако ги нямаме на масата, носи лош късмет.

Конър погледна към Чарлз.

— Някакъв странен немски обичай, нали? Не мисля, че някой изобщо ще обърне внимание. Пък и аз съм тук, за да прогоня лошия късмет.

Сари се изправи и затвори шкафа. Точно в този момент се чу тропотът на файтон.

— Тогава оставям всичко на теб — каза тя. — Но те предупреждавам, че в нашето семейство обещанията се изпълняват.

— Това вече го знам. Повярвай ми — отговори Конър и вдигна вежди.

Нямаше време да се замисля над думите му.

 

— Помощ! Помощ!

Крясъците на десетгодишната Беки Шмахер създадоха паника. Сари се изплаши — нервите й бяха опънати до краен предел. Малкото момиченце пълзеше по пода и се въртеше между нея и Мириам.

Мириам се ядоса.

— Какво става?

— Аааа! Не е у мен! Не е у мен!

Беки едва не я събори, докато се опитваше да избяга от брат си. Тя се вкопчи в Сари и се скри зад полата й.

Самюъл Шмахер се плъзна по пода и спря точно преди да се блъсне в Мириам.

— Ти го взе! Върни ми го!

— Няма! — заинати се Беки и скри лицето си в полата на Сари.

— Кажете му да се махне, мисис Травърс, моля ви!

— Беки! Самюъл! — извика строго Мириам, после отстъпи назад и хвана здраво Самюъл за ръката тъкмо когато той се мъчеше да улови сестра си. — Господи, каква ужасна гюрултия вдигате! Какво ти е взела, Самюъл?

Мириам се наведе и лицето й се озова точно пред неговото.

— Не е у мен! — протестираше Беки и още по-здраво се хвана за полата на Сари.

Мириам хвърли поглед към нея.

— Моля те, Беки, не е хубаво да се караш с брат си. Къде е мама?

— В хамбара.

— Защо не отидеш да я извикаш, Самюъл? Може би тя ще ти помогне да откриеш това, което търсиш толкова много.

Беки се пусна от полата.

— Не, не казвай на мама, моля те!

Тя протегна ръце напред и разтвори пълничките си пръстчета — на дланта й проблясваше огладен камък. Беки погледна сериозно Сари и каза:

— То носи късмет на Сами.

Мириам се обърна към Самюъл и му подаде талисмана.

— Прибери си го, Самюъл. А сега мога ли да получа вашите обещания, че повече няма да крещите така?

Самюъл гледаше надолу, но пророни неохотно:

— Да, госпожо.

— Беки?

— Аз не съм…

— Беки!

— Да, госпожо. Обещавам да не крещя.

— Добре — заключи Мириам и се изправи. — А сега вървете да си играете.

Самюъл погледна сестра си язвително, а после изтича при другите деца. Беки се показа зад Сари без желание.

— И аз ли трябва да отида там?

Попита така тъжно, че сърцето на Сари се сви. Тя погали детето, оправи кестенявите му къдрици и ги отметна назад.

— Защо не искаш да отидеш при останалите, Беки?

— Самюъл ми е много сърдит.

— Но ти нали му върна камъчето?

— Да, но той все още ми се сърди. По-добре да остана при вас.

Сари се усмихна нежно.

— Мисис Греъм и аз ще си говорим и на теб ще ти бъде скучно, Беки. Иди да играеш с другите деца. Ако Самюъл все още ти е сърдит, можеш да се върнеш при нас. Става ли така?

Беки се поколеба, но после се съгласи:

— Ами… Добре.

Сари се загледа след малкото момиченце, което вървеше без желание към другия край на стаята. След малко я видя весело да бъбри с децата. Мириам нежно се усмихна.

— От тебе ще стане добра майка, Сари!

Сари въздъхна.

— Може би, но мисля, че никога няма да бъда майка.

— Никога няма да бъдеш! — укори я Мириам. — Да не мислиш да самотуваш до края на живота си? Мисля, че Конър…

— Мири!

— Е, не мога да се стърпя да не ти кажа. Видях го как те гледаше.

Сари не можа да скрие любопитството си.

— Как ме гледаше?

— Ами с такъв поглед, като че ли… — Мириам се замисли, изчерви се и превъзбудено продължи: — Като че ли иска да изпие душата ти. Толкова е романтично — въздъхна тя.

Да изпие душата й. Сари се усмихна. Думите бяха казани точно на място, Мириам дори не подозираше, колко бе права. Конър винаги казваше, че само тялото й не му е достатъчно.

Сари погледна през прозореца, искаше й се да види къде е, въпреки че не трябваше. Напоследък се улавяше, че все по-често забравя, че именно този мъж я беше използвал, за да постигне целите си, без да зачете чувствата й.

— Какво гледаш, Сари? — попита я Мириам и отиде при нея. — Да не би Изабел отново да се прави на глупачка?

— Не, просто се загледах — отвърна Сари. Истината обаче беше, че не я свърташе на едно място. Премести пая в средата, махна една суха ябълка и сложи подноса с карамела.

— О, стига подрежда! Всичко е чудесно! — Мириам се приближи до Сари, а очите й присветваха от любопитство. Гласът й се сниши. — Казах ли ти, че Аделаид Пиърс отново е бременна? Затова не пожела да дойде — страхува се, че пътуването може да навреди на бебето, въпреки че има още седем месеца да чака. Само Господ знае откъде измислят тези правила градските жени! Дали пък не лъже само и само Едуард да върши всичко вкъщи.

Сари се засмя. Мириам имаше поразителната способност да придава пикантност и на най-незначителната история.

— Пътуването е дълго и уморително, Мири — и продължи още по-тихо: — Виж Мери Андерсън, ей там е, на нея също и остават седем месеца, но тя най-много се зарадва на предложението и нямаше търпение да дойде тук.

Сари се наклони и погледна към жената, за която Мириам предполагаше, че е бременна. Мери седеше на люлеещия се стол и разглеждаше списание, страните й розовееха и изглеждаше погълната от разговора с жените наоколо.

Мириам най-после изплю камъчето.

— Тя умираше от любопитство да види небезизвестния Конър Рорк.

Сари я погледна косо.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да ми кажеш, Сари! Нали с него си била в. Удроу?

Въпреки че очакваше да тръгнат слухове, Сари все пак не се почувства добре.

— Всички само за това говорят — допълни Мириам.

Сари премига от учудване.

— Мисля, че ти си тази, която говори, Мири.

— Това е, защото се безпокоя за теб. — Тя бързо огледа стаята, изпълнена с много хора и шум. — Къде е той? Мисля, че го видях, когато влязохме, но сега не мога да го открия.

— Сигурно е в хамбара, скрит от любопитните. Ами Джон къде е?

Точно тогава на вратата се появи Бърта Шмахер и веднага се включи в разговора им.

— О, Джон е навън, говори с мистър Рорк. — Лицето на Бърта пламтеше. — Господи, Сари, много е красив! Къде го откри, мила?

— Беше приятел на съпруга ми.

— Колко време възнамерява да остане?

Мириам се намръщи.

— За бога, Бърта, ти си по-любопитна и от Телма Абът!

— Аз поне питам направо, не увъртам — отговори обидено Бърта, свали шала от главата си и отново забоде фибите в посивялата си коса. — Целият град говори за него заради противните подозрения на Телма.

Внезапно Бърта се обърна и строго извика:

— Беки! Самюъл! Дръжте се прилично! — След това отново се обърна към Сари и продължи: — Всъщност ти си разговаряла с нея, нали?

Сари кимна.

— Тя ни видя в магазина на Кланси.

— Без съмнение е търсила копринена рокля за Коледа. — Бърта сви пълничките си устни и замълча. Изведнъж от другия ъгъл на стаята се чу нов вик. Тя шумно въздъхна, извини се и стана.

Сари се опита да отпъди изтощението, което я обземаше. Нямаше съмнение, че тази нощ щеше да бъде дълга и мъчителна за нея. Уморяваха я непрекъснатите въпроси за Конър. Спомни си обещанието му, да се погрижи за партито. Трябваше да се възползва от него. Той поне умееше да се измъква от неудобните въпроси.

Нощта напредваше бавно и напрежението й се усилваше. Когато гостите приключиха с вечерята и децата се оттеглиха в единия ъгъл да си играят, Сари вече чувстваше, че ще закрещи от нерви. Не издържаше повече. Погледна към Конър и отново нещо стегна гърлото й. Той стоеше и разговаряше с Изабел. Изражението му беше весело и непринудено, без съмнение се забавляваше. Колкото до Изабел, ако човек се вгледаше в нея, би казал, че е съвсем младо момиче, влюбено за първи път, а не двадесет и пет годишна жена с две деца и съпруг, който стои наблизо и я наблюдава. На Сари й се прииска поне за миг Том Джонсън да изпита ревност. Представи си как този огромен мъж отива до крехката си и нежна съпруга и силно я дръпва настрани, а след това забива тежкия си юмрук в лицето на Конър.

Изведнъж пискливият глас на Изабел замря и Сари трепна. До болка й беше познат този поглед на Конър. Когато разговаряше с някого, винаги гледаше така, като че ли човекът срещу него е най-ценният на света. Сари знаеше какви последици носеше след себе си този поглед. Тя самата неведнъж бе попадала в капана му, толкова искрен и завладяващ бе. Усети, че отново се напряга и едва не счупи чашата, която държеше. Конър можеше да флиртува с Изабел Джонсън или с която и да е друга жена, колкото си иска! Нея не я интересува въобще!

— Моля всички да дойдат тук, време е за песни! Уил, ще донесеш ли камертона! — извика Мириам и плесна с ръце няколко пъти, за да могат да я чуят и да й обърнат внимание.

Уил Шмахер кимна и на лицето му грейна широка усмивка.

— Скъпа Мири, та аз точно затова съм тук!

Всички се разсмяха, а Мири сложи ръце на кръста си и продължи сериозно:

— Чудесно! Сега елате всички тук! Сари, ела и ти!

Едва, след като всички се събраха, Мириам се усмихна.

— Много добре. Сега ще изберем двойки и всеки ще заеме определеното си място.

Сари се намръщи. На двойки? Беше й пределно ясно какво възнамеряваше да направи Мириам. Опита се да се отдръпне назад, но приятелката й веднага забеляза, отиде до нея и здраво я хвана за ръката.

— Да започваме продължи Мириам, очаквайки всички да погледнат към нея с внимание. — Бърта, тъй като съпругът ти ще води, ти оставаш без партньор. Чарлз! Ще бъдеш с Бърта.

Стаята се изпълни с весел смях, когато Чарлз се втренчи изненадан в Мириам и без да иска, разля кафето си на пода. Той кимна леко и отговори:

— За мен ще е удоволствие.

— Уил, внимавай! Пази жена си — разсмя се Том.

Мириам продължи да оповестява имената на двойките. Бавно. Ужасно бавно. Един по един всички се наредиха до партньорите си. Сари ядосано я погледна, но тя се направи, че не я забелязва и продължи да подрежда гостите.

— Изабел ще бъде с Джон — нареди Мириам и сложи пръст на брадичката си. Замисли се и присви очи. — Е, всички ли си имат партньори? О, почакайте! Конър! — Мириам въздъхна от неудобство. — О, скъпи, мислех, че вече съм те наредила до Сари, но май съм пропуснала. — Мириам погледна Сари многозначително.

Не, не можеше да й погоди такъв номер! Изведнъж Сари почувства непреодолимо желание да отиде и да я удуши.

— Конър ще бъде със Сари! Е, сега вече можем да започнем!