Меган Чанс
Разгневени сърца (1)

Пролог

Юли, 1877 — Чикаго

Беше безлунна нощ. Конър Рорк забързано крачеше по алеите и стъпките му, но мокрите павета отекваха в тъмнината. Мрачните улици на този бедняшки квартал сега като че ли бяха поизмити от дъжда и пушекът, а мръсотията и болестите бяха изчезнали. Но още с изгрева на слънцето всичко щеше да си бъде постарому и зловонието щеше да връхлети отново. Конър добре го знаеше и сърцето му се сви.

Вече беше доста късно и го налиташе умора. Цял ден се въртя при Пинкертън, за да получи указанията за следващата задача. Този път бандата действаше в Канзас. Тъкмо се върна и пак на път. Нямаше други свободни служители и въпреки че имаше нужда от почивка — беше си я заслужил трябваше да замине за известно време на Запад. Конър пъхна ръце в джобовете си и повдигна глава. Вятърът фучеше по алеите. Още малко и щеше да си бъде вкъщи, в неговия си дом. Ето я старата двуетажна сграда с полуразрушените корнизи! Почувства прилив на сила и закрачи още по-бързо. Хвана се за ръждясалата желязна ограда и прескочи двете стъпала пред вратата.

Къщата не беше голяма, но си беше негова и той винаги имаше къде да се прибере. Уважаваше оскъдието и бедността, но за не повече от два дни. Влезе в малкия неосветен коридор и затвори вратата след себе си. От горния етаж се процеждаше светлина. Някой се изкашля.

Конър се усмихна и се втурна по стълбите. Прехвърча през малката стая, която сега му служеше за кабинет, и се насочи към спалнята. Вратата беше открехната и отвътре идваше приятна топлина. Той тихо почука и влезе, без да дочака отговор. Усмивката му се стопи веднага щом видя мъжа в леглото, който се опитваше да стане.

— Стори ми се, че те чух да влизаш — каза мъжът, отметна завивките и продължи да се взира в тъмния коридор. — Хайде, момче, помогни ми да се изправя!

Конър въздъхна.

— Трябваше вече да си заспал каза той.

— Бях, но ти се върна и аз…

— Не ставай! — Конър пристъпи напред и нежно положи осиновителя си на възглавниците. — В енорията ще се справят и без тебе, а сестра Тереза казва да си почиваш.

— Глупости! — мъжът опита да се изправи отново, отметна одеялата и понечи да разхлаби нощницата. Тънката му червеникава коса сияеше като ореол, но лицето му бе бледо, а гласът — хриплив, объркан и приглушен. — Добрата сестра не може дори една проповед да напише, момчето ми, пък и още е рано…

Конър измъкна одеялото от ръцете на баща си и го обви около кръста му.

— Не е рано, отче, наближава единадесет. Ако закъснееш утре, ще се сетят.

Възхищаваше се на упоритостта на Шон Рорк. Той като че ли не обръщаше никакво внимание на изтощението от болестта.

— Не за пръв път добрите хора ще трябва да слушат проповедта на отец Калахан — напомни Конър.

Шон отново се опита да стане.

— Но…

— Седни — настойчиво го прекъсна Конър. — Нямам намерение да ти позволя да станеш, докато доктор Джонсън не ти разреши, а той каза да останеш в леглото и да си почиваш поне една седмица.

— Цяла седмица… — не можа да довърши Шон и тялото му се разтресе от нов пристъп на кашлица.

Конър седна до него и го прегърна през раменете — толкова крехки и безсилни… Костите му се брояха…

— Ана сложи ли ти лапа днес?

— Тя е… тя е малко… разсеяна… все забравя… — едва успя да промълви Шон, едва поемайки си дъх. — А в енорията?

— Всички са болни. Затова и ти си тук. Не си ли спомняш? По дяволите това момиче! Трябва сериозно да си поговорим с нея.

Шон махна о ръка. Поиска да каже нещо, но се закашля и безпомощно кимна с глава.

— Добре, добре. Няма да й се карам — съгласи се Конър. Ще сляза долу. Оставих рецептата на сестра Мери за лапата в кухнята.

Баща му запротестира, но нямаше кой да го чуе. Конър вече тичаше по тъмните стълби без дори да вземе лампа. Само един призрачен жълто-бял лъч проникваше в кухнята откъм улицата и едва осветяваше рецептата. Конър я взе и се вторачи в нея. Присви очи. Опита се да разчете. Лук. Много лук. Само при мисълта за това челото му се сбърчи. Тогава чу кашлицата, която отекна чак долу в тесния коридор и за пореден път обвини себе си за това, че толкова дълго бе отсъствал. Винаги се бе старал да предпазва баща си от преумора, но през последните две години работеше в мините в Пенсилвания и докато се опитваше да освободи Моли Магуайърс, сестрите в енорията бяха оставили цялата работа на Шон, дори и обработването на земята. Сега обаче щеше да бъде съвсем друго. Сега Конър си беше вкъщи и нямаше да тръгне на нова работа, докато не се увери, че има кой да се грижи за баща му. Пък и нямаше да отсъства дълго. А през няколкото седмици, които му оставаха до заминаването в Канзас, щеше да се отдаде изцяло на него без всякакви мисли за Моли Магуайърс или вината, която все още го преследваше.

Конър въздъхна дълбоко. Не трябваше повече да мисли за нея. Но точно тогава пред очите му изплува тъмната коса и черните очи, които винаги се смееха. Не на него…

Конър се опита да забрави. Сари беше минало. Искаше му се да я остави там. Беше доказала лоялността си към него, нямаше защо да се връща назад и да си спомня за нея или за Моли. Сега трябваше да мисли за баща си, да съсредоточи цялото си внимание върху него и да му помогне да преодолее проклетата болест. Шон Рорк е единственото, което му остана.

Конър освободи резето на вратата, която водеше към мазето, и влезе, олюлявайки се. Студената влага го обгърна. Хлебарки припкаха по мръсния под и скърцаха под ботушите му. Конър продължи без колебание към мястото, където държаха зърнените храни, и пъхна ръка в сламата, за да напипа купчината с лук. Събра вече почналите да покълват луковици и се запъти обратно към стълбите.

Силната експлозия едва не го оглуши. Къщата се пропука. Стъпалата се зарониха под краката му. Конър падна на колене. Нещо тежко го удари в гърба. В този момент кухнята запропада към мазето. Той се сви на кълбо до стената и закри с тялото си лука, който все още стискаше. Прах, пепел и дървени отломки го засипаха. Разнесе се остра миризма на изгоряло дърво и мазнина.

Всичко свърши толкова внезапно, както беше и започнало. Само глухият звук от ронещи се тухли и греди нарушаваше настъпилата тишина. Конър предпазливо повдигна глава и впери поглед в пушека и прахта, които напълваха въздуха. Греди и дъски заплашително висяха надолу. Опита се да си поеме въздух. Господи, какво беше това? Погледна през дупката, която зееше от тавана и едва тогава разбра — бомба! Можеше да бъде само бомба! Беше объркан. Впери поглед в разбития таван, но там се виждаха само пламъци. Греди се срутваха от втория етаж, повличайки със себе си и тухли. Господи! Кой беше сложил бомба в дома му?! Не знаеше ли, че баща му е болен, на легло?! Не познаваше ли баща му?!

Баща му…

Конър изтръпна.

Баща му беше на горния етаж!