Мери Мартин
Старлет (24)

Глава 23

В имението Касондрия яростно упрекваше Алек.

— Ти глупако! Ти тъп, тъп идиот! Намерили са я и сега ще им каже всичко.

— А може би не. Не ти ли мина през ум, че Джейд малко преиграва?

Лицето на Касондрия се изкриви в гримаса на съмнение.

— Тя бе объркана. Не, мисля, че казваше истината.

— А ако не е така? Ако някой е открил, че любимата ми сестра липсва, и само се опитва да ме накара да проверя какво е станало и по този начин да ги отведа до нея? Тогава какво?

— Какво ще правим в такъв случай?

— Ти, моя мила майко, ще отидеш в града точно както казахме на Джейд, че ще направим. Вземи един от мъжете със себе си. Ако Старлет е там, можеш да го изпратиш при мен и аз ще дойда също. Ако не е — мъжът може да ми донесе и тази вест също и аз ще зная, че Маккалистър ни устройва капан.

— Ти, копеле такова! Искаш да ме изпратиш като жертвено агне на кладата? Няма да отида!

Алек я сграбчи така жестоко за ръката, че нарани деликатната й кожа.

— Ще направиш точно каквото ти казвам. Ако е там, можеш да я заставиш да не говори. Ако не е, можеш да поискаш обяснение за тази ужасна шега, която безумно ни уплаши и двамата.

— Те няма да повярват в това. Знаят какво мисли Старлет за нас и че едва мога да я понасям.

— Използвай поне веднъж главата си, Кас. Ти чу Джейд. Имало е натегнати отношения между нас, но ние все още сме едно семейство.

— Добре, но ако тя вече им е казала, че си я оставил в пещерите да умре, и се опитат да ме намесят, жив ще те погреба.

Алек не обърна внимание на заплахата, а тръгна да търси някого от своите хора. Главата му се въртеше от твърде малкото сън, дългите часове любене и скъпоценния му прах, и той я разтърси, за да проясни мислите си.

— Те не са могли да я намерят, нали? Но кой стоеше зад всичко? Маккалистър? Не. По-вероятно онзи индианец Нощния Сокол. Той пристъпи навън и се намръщи, а очите му се присвиха, когато се загледа внимателно към хоризонта за някакъв знак, че Джейд не е дошла сама. Но не видя нищо.

Пресече двора, влезе в бараката на работниците и събуди мъжете. Даде им бързи нареждания.

Един трябваше да придружи Кас в града. Останалите трябваше да излязат с конете си навън, да обиколят земите на имението и да се уверят, че никой не се крие в сенките.

— А ако намерим някого, искаш ли да ги го доведем? — попита един от мъжете, като с едната ръка се почеса по гърба, а с другата — по главата.

— Не, идиот такъв! Ще го убиете.

Като каза това, той забърза назад към къщата. Облече се бързо, взе пушката си и се протегна да си вземе шапката. Спря и разтърка смъдящите го очи. Нужно му бе нещо, което да му помогне да се окопити, да изостри сетивата му. Точно посегна към мускала, който бе скрит в едно от чекмеджетата, когато Кас отново влезе в спалнята.

— Тръгвам, но, Алек, какво ще правиш, ако тя повдигне обвинение срещу нас? Нямам намерение да увисна на въжето само защото ти си глупак и не я уби направо, както ти казах.

Ръцете му стиснаха тоалетната масичка. Без да се обръща към нея, той избълва някаква псувня и едва тогава отговори на въпроса й.

— Кой е глупакът, Кас, любов моя? Ако е била намерена, вероятно досега е умряла. Никой не може да оцелее и една нощ, още повече две, в онези пещери. Казах ти, ако змиите или паяците не са я достигнали, влажният въздух и жаждата сигурно са я довършили.

— А ако грешиш? — настоя въпреки това нервно Кас.

— Ако греша, задръж доктора извън стаята достатъчно дълго, за да притиснеш някоя възглавница към лицето й. — Сега той се отблъсна от тоалетната масичка и се завъртя на пети. — Искаш ли да ти го запиша?

Сълзи изпълниха очите на Кас при неговия сарказъм, но не се разтрепери, както той очакваше. Напротив, обърна се и напусна стаята. Няколко секунди по-късно той чу как входната врата се отваря, след което се затваря с трясък и видя как двуколката потегли от къщата с още един ездач отстрани.

С треперещи ръце той се върна към задачата си да намери мускала, който да го освободи от вътрешния му затвор.

Настроението на Алек бе много по-добро, когато неговия старши работник влезе в къщата, за да му каже, че не са намерили никого в имението.

Значи това бе истина. Тя е била намерена. Добре, така да бъде. Като казваше на Кас, че тя не би могла да оцелее две нощи в пещерите, бе говорил истината. Но по-добре да пусне коня й на свобода, за да не би някой да дойде да слухти наоколо, да задава въпроси и на първо място да изисква отговори за това как Старлет е попаднала в пещерите.

Но когато тръгна към конюшнята в почти еуфорично настроение, въпреки факта, че сестра му не е загинала в пещерите, както се бе надявал, той си помисли, че е по-добре не просто да освободи животното. Искаше сам да види ада, който е преживяла. Знаеше, че в пещерата ще има останали издайнически знаци: коса, пролята кръв, късчета плът, остатъци от разкъсани дрехи.

По лицето му пробягна налудничава усмивка, докато оседлаваше нейния кон, след което и един за себе си.

— Горката малка Старлет — каза той, после отметна глава назад и се засмя с маниакално задоволство.

 

— Там — каза Нощния Сокол с удовлетворение, като посочи към Алек, който точно излизаше от конюшнята, яхнал коня.

Деър скръцна със зъби от ярост, като видя коня, който Тримейн водеше след себе си.

— Това е конят на Старлет.

Нощния Сокол не отговори, само леко кимна и даде знак на Деър да го последва до прикритието им в гъстия шубрак от мескит.

Те изчакаха доведеният брат на Старлет да мине, след което го последваха на повече от половин миля, като нито говореха, нито сваляха очи от целта си. Но точно както Старлет веднага бе разбрала къде отиват, когато пустинята бе преминала в планински терен, двамата мъже също бързо узнаха това.

Деър хвърли питащ поглед към приятеля си, когато Нощния Сокол рязко смени посоката.

— Сега знаем къде отива, Деър.

— По дяволите, да, знаем къде отива. Трябва да стигнем там преди него.

— Така че да може да ни застреля един по един, докато слизаме долу в миньорското ведро? Не, трябва да заобиколим по по-дългия път и да влезем от друг един вход, който преди много време моите хора откриха.

Деър поклати упорито глава.

— Ще ни отнеме твърде много време. Ако… — Той не можа да довърши изречението си, тъй като схвана сложността на всичките „ако — та“, които ги очакваха.

— Това е единствената ни възможност да я спасим, приятелю мой — каза Нощния Сокол с успокояващ тон. — Довери ми се и скоро ще успеем.

Деър кимна, като преглътна страха си. Махна шарената кърпа от врата си, уви я около челото си и се изправи на седлото.

— Вярвам ти, Нощни Соколе. Да вървим да я намерим.

 

Някъде в дълбините на ума си тя почувства настъпването на деня. Въпреки това Старлет не изпъна тялото си, което бе свито на кълбо от преди часове. Тя изобщо не помръдваше, освен при честите потръпвания, които разтърсваха тялото й, изстинало от пръските вода и ниската температура в дълбоките бездни на пещерите.

Устата й бе суха като пергамент, а очите й замъглени от сълзи, които отдавна бяха спрели да текат. Мислеше за дома си, но накрая бе оставила всякаква надежда за спасение от този затвор и за това да види къщата, която баща й бе построил и оставил след себе си като свое завещание за нея.

Мислеше за Деър, забравила болката от отхвърлянето и придържаща се към сладките спомени, които си бе създала, докато бе в ръцете му.

Това бяха ценни мисли в такъв момент, какъвто е смъртта, и тя се чудеше дали ще ги отнесе със себе си и когато ангелите дойдат за нея. Ще може ли да им каже за двамата мъже в живота си, които е обичала, или единият ще бъде забравен, изоставен като черупката, която представляваше нейното тяло, докато другият щеше да дойде при нея, за да се срещнат?

И тогава тя дочу слаб шум, различен от този на водопада. Въпреки това не се развълнува. Какво значение имаше дали това бяха ангелите, които бе очаквала през дългата изминала нощ, или просто някое от другите същества, които обитаваха пещерите? Тя бе надмогнала безпокойството и страха си.

Мъжки глас извика, зовейки нейното име, но тя не отговори. Ако това наистина бе гласът на ангел, който идваше да я отведе в небесата, той я бе намерил. Ако не…

Насочи мислите си към избледняващия спомен за болката, която бе обхванала тялото й предишния ден. Странно как бе изчезнала. Сега не чувстваше нищо друго, освен слабото повдигане и отпускане на гръдния си кош, предизвикано от едва доловимото дишане. Можеше да се усмихва — усилието не бе така уморително, защото се чувстваше удивително спокойно. Мислеше си, че смъртта явно изобщо не е ужасно нещо, защото в противен случай по-скоро би трябвало да продължи борбата срещу нея, отколкото да я приеме толкова безропотно.

— Старлет! Зная, че си тук. Зная, че се опитаха да ме измамят, да ме накарат да повярвам, че са те намерили! Те мислят, че си имат работа с глупак, но аз знам, че беше трик!

Сега тя отчетливо разпозна гласа на Алек. Странно, че не бе изплашена от възможността да бъде открита. Напротив, изпитваше дълбока тъга, която не бе само заради нея самата, но и заради него.

— Махай се — прошепна тя, но думите й прозвучаха само като шепот, който не стигна по-далеч от устните й.

Тя чу скърцането на обутите в ботуши крака по скалистия под и като се опит ваше да се изправи и седне, смяташе да го предупреди, че не трябва да прави опит да стигне до нея. Тесните издатини бяха хлъзгави и опасни. Но нямаше сили дори да помръдне.

— Мъртва ли си вече, Старлет? — викаше той. — Затова ли не ми отговаряш?

Скоро — отвърна умът й. — Скоро, Алек.

— Няма никакъв смисъл да се криеш от мен, мила сестро. Аз не мога да си тръгна, докато не узная дали си мъртва. — Последва див смях. — А-а, оставила си ми следа. Колко мило от твоя страна. Изглежда, че си кървяла доста лошо. Горкото ми момиче.

Гласът му се чуваше все по-близо, осъзна тя, защото Алек вече не крещеше. Можеше да го чуе доста ясно дори през силното барабанене на водопада.

Въздъхна дълбоко. „Горкия Алек. Никога няма да се справи тук. Издатината не е достатъчно широка за него.“

Събра всички сили, които имаше, и се опита да седне, като смяташе да го предупреди. Наклони се леко наляво, сега можеше да го вижда, и се притисна близо до стената, докато той следваше дирята от кръв, оставена от порязванията по ръцете й.

Лицето му също бе притиснато до стената. Приближаваше се инч след инч, но изведнъж спря и се върна назад, за да надникне надолу, и в този миг погледите им се срещнаха.

— Значи си пълзяла към водопада. Колко находчиво от твоя страна. Но ти винаги си била хитра кучка, твърде хитра за твое нещастие. Разочарован съм. Мислех, че си се опитвала да избягаш от моите любимци. — Той направи пауза и погледна надолу към стотиците виещи се влечуги. — Или от тези змии.

Започна да се смее и дори в шоковото си състояние Старлет разпозна нотката на умопомрачение, но умът й отказваше да я приема заради някакъв вътрешен инстинкт, и точно тогава тя видя как той губи равновесие и полита назад във въздуха.

Когато смехът се смени със силен писък и след това с гъгнещ агонизиращ звук, Старлет бе разтърсена и извадена от летаргията, обхванала както ума, така и тялото й. Тя притисна ръце към ушите си, за да не чува сърцераздирателните си писъци.

 

Деър и Нощния Сокол бяха в тридесетярдовата галерия, която белият мъж бе нарекъл Операта, заради акустиката, полукръглия свод и тесните тераси, които приличаха на подредени един над друг балкони. Ускориха крачки, като се придвижваха внимателно, но бързо към нея.

— Той ще я убие — каза Деър със сподавен гняв и страх.

— Не още — отвърна Нощния Сокол. — Гласът й идва високо над нас, близо до водопада. Ще му трябва известно време да се приближи достатъчно, за да я застреля.

Деър не отговори. Знаеше, че изострените сетива на Нощния Сокол бяха винаги безупречни.

В следващия момент влязоха в галерията.

Двамата мъже спряха на ръба на вдлъбнатата скала и замръзнаха на местата си при гротескната гледка, която се откриваше под тях. За част от секундата безизразните очи на Алек гледаха към тях, след това лицето му започна да се покрива със змии, които сякаш танцуваха в чест на жертвоприношението, направено за тях.

Деър пръв вдигна поглед. Различи само очертанията на тялото й и проблясването на сребърната й коса под пръските на водата, но можеше и да я чуе. Писъците й се бяха превърнали в кротък плач.

Той се обърна и тръгна към нея, но Нощния Сокол го спря.

— Позволи на мен. Мокасините ми са по-сигурни от твоите ботуши. Ще я доведа долу при теб, не се страхувай.

Деър отправи към него поглед, изпълнен с гореща благодарност, но лицето му изразяваше непоколебимост.

— Оценявам твоята загриженост, Нощни Соколе, но тя е моя жена. Имам определени задължения към нея и не може друг да се изкачи вместо мен.

— Разбирам, братко мой — отвърна сериозно Нощния Сокол. Той стоеше и гледаше, докато Деър, с бързата и сигурна стъпка на един команчи, предприе опасното изкачване до мястото, където лежеше Старлет. Сякаш му бяха необходими само няколко минути, за да я достигне, но тогава настъпи пълна тишина. „Какво ли правеше?“ — почуди се Нощния Сокол.

— Добре ли е тя? — извика той, когато вече не можеше да сдържа нетърпението си.

Деър не отговори, но няколко секунди по-късно Нощния Сокол се почувства облекчен, когато го видя как се появява зад водопада. Старлет бе на гърба му и здраво се придържаше с ръце около врага му.

Въпреки че слизането по тесните издатини бе затруднено от деликатния товар на гърба му, няколко минути по-късно Деър се оказа на пода на пещерата.

Вдигна я на ръце. Гледаше я с такава нежност, че Нощния Сокол се извърна настрани. Такива мигове между един мъж и една жена бяха винаги много лични и той искаше да прояви уважение, като им позволи да останат само със себе си. Въпреки това го предупреди.

— Тя се нуждае от лекар, Деър.

Косата й бе паднала върху лицето и Деър я отмести с треперещи пръсти.

— Старлет — каза той със странен глас. Очите й бързо се отвориха и пресъхналите й устни едва успяха да потрепнат в усмивка.

— Аз щях да разкажа на ангелите за теб.

Тогава той се засмя сподавено, смях, който повече приличаше на хлипане.

Радвам се, че дойдохме тук навреме, за да им спестим труда да те изслушат.

— Щях да им кажа колко много те обичам — каза тя, преди очите й отново да се затворят.

— Да вървим — каза Деър на Нощния Сокол. Надяваше се само сълзите в очите му да не го заслепят по обратния път от пещерата.