Сюзън Джонсън
Грешница (45)

Глава четиридесет и пета

През замъглените си от сълзи очи, Челси гледаше към отдалечаващия се бряг на Тунис, облегната на перилата на яхтата. Плачеше за мъжа, когото обичаше, сърцето й се разкъсваше от болка и отчаяние. Сълзите й бяха израз на мъката и безсилния гняв на жена, изоставена от любимия си, който бе предпочел да се бие — единственото решение, което мъжете смятаха за достоен изход.

Макар младата жена да разбираше, че съпругът й бе останал на брега заради нея, страданието и болката й бяха безкрайни. Сълзите пареха очите й и засядаха в гърлото й. „Как ще живея без теб?“ — ридаеше душата й. „Не ме напускай…“ Нейният свят се сгромолясваше и в скръбта и отчаянието си тя се опитваше да измисли някакъв начин, за да помогне на Синджън.

Щеше да наеме войници в Неапол. Много австрийски, испански, германски и италиански наемни войници служеха във войската на Обединеното кралство на двете Сицилии. Може би щеше да успее да убеди срещу добро заплащане някои от тях да отплуват с нея за Тунис.

Ако нямаше да е прекалено късно.

Когато Кресида се приближи към нея, носейки й вълнена наметка, за да се предпази от студения морски въздух, тя й каза решително:

— Ще се върна за тях… веднага след като пристигнем в Неапол. Синджън има достатъчно пари, за да наеме цялата армия на Фердинанд.

— Баща ми ще помогне — спокойно отвърна гъркинята, сякаш разговаряха за покупка на ябълки. — Банка „Деопулус“ има клон в Неапол.

— Тогава ти си вече почти у дома… — Челси си помисли, че и тя ще има дом, ако Синджън е при нея.

— Почти — усмихна се Кресида, — макар че моят дом е Александрия. Аз съм ти безкрайно задължена — тихо добави девойката.

— Беше ли се отчаяла? — попита Челси, докато погледът й се рееше над безкрайната морска шир. Пред очите й изплуваха картини от харема. Всяка жена, свикнала да бъде свободна, би изпаднала в отчаяние, ако я затворят в позлатената клетка на харема, откъсната от света и истинския живот.

Кресида сви рамене. В този мъчителен момент не й се искаше да занимава Челси с дългата си история.

— Моята самоличност изчезна в мига, в който влязох в харема. Знаех, че баща ми никога няма да ме открие. — Въпреки нежеланието, в гласа й прозвуча униние. Ала след миг девойката отметна назад гъстата си черна коса и отпъди болезнените спомени. Черните й очи заблестяха. — Твоят съпруг ми върна живота. Богатството на семейството ми е на твое разположение. Както и самата аз — допълни тя с мрачна усмивка. — Бих искала да гледам как Хамуд бавно умира. Искам да го видя как се гърчи в жестоки мъчения, как се моли да сложат край на мъките му. Искам да видя дали ще посрещне смъртта със същото безразличие, с което погуби живота ми.

Челси не бе сигурна дали иска да види страданията на Хамуд.

— Искам Синджън и приятелите му да са отново при нас — просто каза тя. Предпочиташе да остави отмъщението на другите.

— Надявам се, че той е… още жив — прошепна тя. Последните думи се стопиха в нощния въздух. „Остани жив, заради мен — тихо се помоли младата жена. — Остани жив…“ Погледна с надежда към бреговете на Африка и отново отправи молба към Всемогъщия да запази съпруга й жив.

Цялата нощ остана на кърмата на яхтата. Не можеше да заспи. Щом затвореше очи, тя си представяше битката и Синджън, който може би вече бе мъртъв… Опитваше се да не мисли за това, ала както понякога в главата ни се въртят безсмислени стихчета от някоя детска песен, така и в главата на Челси отекваше само зловещата мисъл, че Синджън е мъртъв… Неизвестността и отчаянието не й даваха да заспи.

Каква жертва би могла да принесе, за да умилостиви всички богове и мистични създания? Ако някой магьосник й върне Синджън, тя щеше с желание да го възнагради. Бе готова да сключи и най-абсурдната сделка с дявола, стига да видеше отново любимия си жив. Сега за пръв път в живота си осъзна, защо хората от векове издигаха храмове и църкви, защо се молеха на различни божества и небесни сили. „Върнете ми го — прошепна тя в тъмната нощ. — Аз ще направя всичко…“

Когато се появиха първите светлини, разделящи нощта от деня тя съзря кораба, който изплува от хоризонта. Тъмните платна на мюсюлманския кораб се очертаваха ясно огрени от първите лъчи на зората.

Челси веднага предупреди кормчията. Тя гледаше с ужас зловещия силует. Капитанът, събуден от тревожния звън на корабния звънец, бързо излезе от каютата си и събра целия екипаж на палубата. Всички мъже се хванаха за греблата и „Аврора“ заплува с издути платна към Неапол. Ала мюсюлманската фрегата ги следваше като сянка и бавно приближаваше към яхтата. Вече ясно се виждаха оръдията на бойната фрегата. На мачтата не се виждаше никакъв флаг, ала след миг на нея се издигна бяло знаме.

— Не бива да вярваме на бялото знаме — каза Кресида, която бе застанала на палубата до Челси. — Корсарите често издигат бял флаг, за да могат необезпокоявани да се приближат до преследвания кораб. А и защо ще се предават? Ние разполагаме само с десетина мускета, докато техните са много повече. Няма да се върна обратно. — Гласът й прозвуча мъртвешки спокоен.

Откакто за пръв път бе видяла мюсюлманската фрегата, една ужасяваща мисъл се бе загнездила в главата на Челси. Безстрастните думи на гъркинята я накараха да потръпне. Наистина смъртта бе за предпочитане пред мисълта отново да се озове в харема на Хамуд.

— Ще имаме нужда от оръжие. Синджън има два пистолета в каютата си. — Тя се поколеба. Не искаше да умира, но разбираше, че нямаха много голям избор. — По-добре иди да ги вземеш — обърна се тя към Кресида.

Когато остана сама, загледана в приближаващата се фрегата, Челси се запита дали ще има сили сама да отнеме живота си. На осемнадесет години смъртта винаги изглежда невъзможна и… далечна.

Внезапно една фигура на палубата на фрегата привлече вниманието й и я изтръгна от мрачните мисли. Имаше нещо много познато в нея, ала в този миг мъжът изчезна зад кливера.

Обзе я силно вълнение и тя се придвижи към предната палуба, за да се опита да го разгледа по-добре. Мъжът имаше същата дълга и… черна коса. В този миг си спомни, че всички мюсюлмани имат черни коси и Челси се помъчи да успокои лудешкото биене на сърцето си.

По-добре да се постарае да измисли начин за по-безболезнена смърт, отколкото да се взира в тайнствената сянка на мъжа. Извърна се назад и съсредоточи вниманието си към моряците, които опъваха допълнителни платна на яхтата, за да увеличат скоростта.

След няколко минути отново насочи поглед към тъмнокосия мъж на палубата на мюсюлманската фрегата. Той имаше същата походка, същата фигура, изглеждаше й странно познат… или това бе някаква игра на измъченото й въображение.

В този миг към нея приближи Кресида.

— Капитанът нареди да слезем в каютата. Може би скоро ще ни настигнат и той не иска да има жени на палубата.

— Намери ли пистолетите? — решително запита Челси. Вече бе взела решение. Ако Синджън беше мъртъв, а това беше много вероятно, нямаше смисъл да живее. Не би могла да понесе отново живота в харема. Това бе доживотен затвор, в който се чувстваш жив погребан. Защо да продължава тази агония?

След половин час, в каютата на Синджън, Челси осъзна, че смъртта е за предпочитане пред неизвестността.

— Ако искаш, стой тук — каза тя на Кресида. — Аз ще изляза на палубата. Не искам да умра в тази тясна каюта.

— Приличаме на пилета, които чакат да ги заколят — мрачно се усмихна гъркинята. — И аз не искам да умра тук. Може би ще успея да завлека със себе си в ада един или двама от корсарите.

— Аз пък си мисля, че ще се срещнем не в ада, а в рая — пошегува се Челси и се запита дали близостта на смъртта не настройва философски. — Преди да умра, ще се опитам да отмъстя на тези варвари за всички унижения. Правилно ли са заредени пистолетите?

— Един от моряците ги зареди. И аз мога, но предполагам, че той разбира по-добре от оръжия. — Кресида подаде единия на Челси, усмихна се и леко се поклони. — След теб.

Челси отвори вратата на каютата и тръгна по стълбата към палубата. Никой не забеляза появата на двете жени сред хаоса, който царуваше там. Челси и Кресида се скриха зад буретата с вода.

След половин час само двеста метра ги деляха от мюсюлманския кораб. На главната мачта ясно се виждаше развяващото се бяло знаме, ала капитанът на „Аврора“, много добре запознат с коварството на средиземноморските пирати, не му обърна внимание. Яхтата плуваше към Тиренско море, където в залива се надяваха да се спасят, преди мюсюлманите да ги настигнат.

Тогава чернокосият мъж в турски шалвари бързо се покачи на първата напречна греда на предната мачта й размаха още два сигнални флага. Ярката слънчева светлина ясно очерта мускулестата му фигура.

Това беше той! Челси позна ловките движения на ръцете му, черната копринена коса, която се развяваше от вятъра, дългите стройни крака, широките рамене, гъвкавата извивка на гърба — тялото, което познаваше по-добре дори от своето… Въпреки предупредителния вик на капитана, тя се затича към носа на кораба и извика с такава сила, че вероятно викът й стигна чак до африканския бряг.

— Синджън!

Той се обърна по посока на вика й, отпусна флаговете и едва не падна от гредата. В последния миг успя да се залови за едно от въжетата. Приличаше на млад бог, макар и едното му рамо да бе превързано. Махна за поздрав със здравата си ръка и се усмихна с онази негова усмивка, която я заслепи дори и от такова голямо разстояние.

Капитанът на „Аврора“ незабавно заповяда да съберат платната и да хвърлят канджите във водата, за да намалят скоростта, докато фрегатата ги приближаваше. Челси бе застанала до перилата, със сърце, разтуптяно от неописуемо щастие. Докато моряците хвърляха куките, за да се приближат двата кораба, тя се спусна към Синджън. Той скочи на борда на яхтата и тя се хвърли в прегръдките му с такава сила, че едва не го събори. Лицето му за миг се изкриви от силната болка в раненото рамо. Ала ръцете му не я пускаха, те се бяха вкопчили един в друг, като двама влюбени, завърнали се от бездната на ада.

След няколко безкрайни мига, през които и двамата сякаш още не можеха да осъзнаят, че отново са заедно, че са живи и свободни, Челси притисна лице до силните му гърди. Тя трепереше и се усмихваше през сълзи на щастие.

— Ти си жив…

— Да, жив съм — отвърна той и я притисна още по-силно до себе си. Само преди няколко часа възможността за спасение изглеждаше доста далечна. Тази слабо охранявана мюсюлманска фрегата бе като дар от Бога. — Вече ще живея както трябва. — Устните му се изкривиха в познатата шеговита усмивка. Докато беше пленник, не един път си бе задавал въпроса дали боговете не са го наказали заради греховете му в миналото.

— Повече няма да се връщаш назад. — Челси бе решила никога да не му позволи отново да я изостави. Той се усмихна. Животът му бе придобил нов смисъл и старите демони, които измъчваха душата му, бяха завинаги прогонени. — Изобщо не биваше да се връщаш и никога повече няма да ти позволя да го направиш, поне докато не оздравееш напълно. Обещай ми. — Сърцето й се изпълни с ужас при мисълта, че щастието й може отново да бъде разрушено от някой арабски владетел. — Трябва да ми обещаеш…

— Обещавам — нехайно отвърна Синджън. Не искаше да спори с нея, не искаше да разваля очарованието на този неповторимо щастлив миг. — От днес нататък ще бъда само на твое разположение. — Усмивката му обещаваше целия рай на земята. Никога не бе обичал да спори с жени, а най-малко му се искаше да го прави сега, когато бе свободен, когато живееше втори живот и когато бъдещето бе пред него. Не и след всички ужаси и страдания, които бе преживял.

— А сега ми кажи, че ме обичаш — промърмори той, — и след като поговоря с капитана, ще… — Синджън дяволито се усмихна. — Нуждая се от почивка… — Огледа се и добави: — Струва ми се, че ни остават поне двадесет часа път до Неапол. Имаме достатъчно време.

— За да спим ли? — игриво попита Челси.

— Не съвсем… — Черните мигли прикриха игривите искрици в очите му.

Синджън се бе върнал…

Притисна се до силното му тяло, усети как топлината му я обгръща отвсякъде. Всемогъщите сили бяха чули молбите й и навярно трябваше да изпълни обещанията си. Ала щеше да мисли утре за това. А сега…

— Трябва да кажа нещо на Кресида… — промърмори тя.

— Не се безпокой за нея, Сенека ще я забавлява. — Погледна над главата на Челси към приятеля си и гъркинята, увлечени в разговор. — Всъщност вече е започнал.

— Ти наистина трябва да си починеш, скъпи — загрижено рече Челси и погледна към раната му. Рамото му бе зачервено и подуто, може би трябваше да се почисти и да се превърже отново. Превръзките бяха напоени с кръв и явно го болеше, въпреки че той се стараеше да не показва с нищо болката.

— Мислех, че никога повече няма да те видя — тихо изрече той. И двамата бяха на косъм от смъртта. — Затова не искам да спя. Искам да ми разкажеш за всичко, което си преживяла без мен.

Искаше да почувства, че е жив, да забрави зловещата сянка на смъртта, искаше отново да я държи в обятията си. Херцогът и херцогинята не излязоха от каютата, преди очертанията на Неапол да се покажат на хоризонта.

 

 

Няколко дни по-късно Синджън и Челси стояха изправени до оградата на пасището във вилата в Соренто и гледаха новите арабски коне, които херцогът бе купил в Габе. Тя бе свела глава на рамото му, а ръката му обгръщаше кръста й. Светът бе окъпан от слънчевата светлина и те обсъждаха най-подходящия маршрут за изпращането на конете в Англия. Отначало решиха да пътуват от Неапол до Генуа с кораб, а след това да продължат по суша на север до Париж. Не искаха да рискуват да се срещнат с корсарите и затова най-разумно бе конете да пътуват до Англия по суша.

— Защо да не тръгнем, да кажем, след две седмици? — попита Синджън. — Когато пристигнем у дома, времето още ще бъде хубаво, дори да се забавим по пътя.

— Трябва да остана тук още малко — тихо отвърна Челси. — Имаш ли нещо против?

Той я погледна изненадано и се намръщи.

— Да, имам нещо против. Трябва да отведем конете в Англия, преди началото на есента. — Не искаше отново да се разделя с нея.

— Има един проблем… — През изминалата седмица подозренията й се бяха потвърдили.

— Какъв проблем? — Отдръпна ръка от кръста й, завъртя я към себе си и я погледна в очите. Когато заговори гласът му звучеше твърдо и решително. — Ако се касае до твоето семейство…

— Не… баща ми и братята ми са в безопасност в Шотландия… поне се надявам, въпреки че Нейл мечтае да живее в Англия.

— Може би един ден ще се ожени за някоя англичанка — подхвърли Синджън.

— Папа едва ли ще му разреши — усмихна се Челси и добави: — Но аз бих искала да остана през зимата в Неапол.

— През зимата! Боже господи… та дотогава има толкова много месеци. Не, това е прекалено дълго — възрази Синджън.

— Трябва да остана.

— Разбира се, че не трябва. Ти си моя съпруга. И за нищо не бива да се тревожиш.

— Ако знаеш за какво се отнася, ще се съгласиш с мен — загадъчно отвърна Челси.

— За какво, по дяволите, говорим? — Той се наведе към нея и отново се втренчи в очите й. — Говори по-ясно. Няма да ти се разсърдя, за каквото и да се отнася.

— Ще се разсърдиш — едва чуто прошепна младата жена.

— Кълна се в Бога, няма да ти се разсърдя — заяви Синджън, учуден от държанието й. Неговата съпруга не беше от плахите и колебливи жени. — А сега кажи ми за какво е този загадъчен разговор.

— В харема нямахме гръцки презервативи. — Нямаше смелост направо да му признае, че е бременна. През последните няколко дни отново бе започнала да се страхува, че ще го изгуби.

— И?

— И… ами… не съм използвала нищо за предпазване…

Най-после разбра.

— Сигурна ли си, че е от мен? — Не биваше да бъде толкова егоистичен, припомняйки си всички страдания, които и двамата бяха преживели. За миг се запита дали би могъл да се примири с мисълта, че следващия херцог Сет ще бъде дете на султана на Тунис.

— Имаш право да се съмняваш — сериозно отвърна тя. — Не искам отново да преживея същите ужаси. Затова предпочитам да остана сама тук, в Неапол. — Султанът никога не я бе докосвал, но тя също имаше своите демони. След огромните страдания при последната й бременност, тя се бе заклела никога повече да не допуска да бъде унижавана, от който и да е мъж. В Неапол вероятно не би имала проблеми с бременността си, но в Англия всичко бе много по-различно. Във висшето общество щяха да се разнесат злобни клюки и подмятания, ако Синджън дори и за миг покажеше, че се съмнява в бащинството си. А може би щяха да клюкарстват и без съмненията на херцог Сет, когато всички узнаят, че е била пленница в харема на султан Хамуд. Нямаше начин да не узнаят това, щом го знаеше и британският консул.

— Ако ти кажа, че това няма значение за мен, ще се върнеш ли с мен в Англия?

— Ако се върна с теб и ако това дете е момче, то ще бъде следващият херцог Сет. — Искаше да го предизвика, за да разбере при какви условия би се съгласила да се върне с него в родината. Завръщането в Англия щеше отново да ги изправи пред старите проблеми — нейното семейство, неговото семейство, неговите приятели, различията в разбиранията им за живота, нежеланието на Синджън да има още деца. Челси можеше да остане завинаги в Неапол. Много английски имигранти живееха щастливо далеч от родината.

— Може и да пометнеш.

Както винаги се опитваше да избегне прекия отговор.

— Този път нямам намерение да препускам в галоп из цялата страна — твърдо заяви Челси. — Ти трябва да решиш. — Обичаше го с цялото си сърце, но държеше на достойнството си. Мисълта да се върне към стария си начин на живот, я изпълваше с лошо предчувствие. Настъпи неловка пауза. Младата жена мислено се помоли на Бога да й даде невъзможното — дете и любовта на съпруга й, който досега не знаеше какво означава любов.

Синджън наруши мълчанието.

— Искам да се върнеш с мен — тихо рече той.

Това не беше отговорът, който искаше да чуе.

— Не каза нищо за детето.

— Детето е мое — просто изрече херцогът.

— Сигурен ли си?

— Готов съм да приема дори и дете от Чингис хан, ако ти си до мен — усмихна се Синджън.

— Султанът никога не ме е докосвал.

Веждите му се повдигнаха въпросително.

— Значи си искала да ме изпиташ.

— Този път исках да съм сигурна.

— Миналият път единствено сигурна бе раната от мускета на баща ти.

Думите му не бяха укор, бяха просто констатация.

— Нещо подобно — внимателно отвърна Челси. Не бе сигурна, че всичко между тях е изгладено.

— Сега пък аз ще те изпитам. — Усмихна й се с познатата предизвикателна усмивка, а очите му светнаха дяволито.

Знаеше си, че ще има още нещо.

— Няма да ме уплашиш — дръзко отвърна тя.

— А може и да те уплаша. Понякога мога да бъда доста непоносим.

Той бе източник на цялото щастие и радост в живота й.

— Питай ме и аз ще ти отговоря.

— Обичаш ли ме повече от всичко, дори повече от конете?

— И от Тън ли? — шеговито попита тя.

— Да, най-вече от Тън.

— Да, обичам те. А ти обичаш ли ме? — сподавено прошепна младата жена. За пръв път й бе казал, че я обича, когато бягаха от двореца на Хамуд. Челси често се питаше дали пленяването му е повлияло на чувствата. Сега, когато отново бе свободен и вероятно отново ще бъде галеникът на обществото, може би ще забрави за любовното си признание. Може би постъпваше неразумно, като настояваше за ясен отговор. Мъжете не обичаха да ги притискат… но искаше да чуе тези думи… искаше да ги чуе от него.

— Казах, че те обичам.

— Искам да го чуя още веднъж.

— Няма да е толкова лесно — уклончиво отвърна Синджън.

Челси отново се запита дали той не се опитва да се измъкне от откровен отговор.

— Кажи ми — решително повтори тя.

— Обичам те, Челси Еймити Фергюсън Сейнт Джон — високо заяви той и доволно се усмихна. — Добре ли го казах?

— Чудесно — одобрително кимна тя.

— Знам още по-чудесен и ефективен начин, за да ти докажа любовта си — започна той, — но ако предпочиташ само думите…

— Колко ефективен? — измърка Челси.

— Ще те накарам да забравиш кой ден сме днес…

— А може би седмица?

— Това зависи от издръжливостта ти — промърмори младият мъж.

— Или две седмици?

— Предизвикваш не когото трябва.

— Така ли?

— Разбира се, че не — излъга той.

— А сега ще ми покажеш ли?

— С удоволствие.

И той й показа.