Сюзън Джонсън
Грешница (37)

Глава тридесет и седма

— Може ли да вляза за малко при теб? — попита майката на Синджън.

Вдовстващата херцогиня се бе появила на врата на спалнята на Челси, малко след като тя се бе съблякла и се канеше да си ляга. Все още с балната си рокля, Мария Сейнт Джон се извини за късното посещение.

— Позволявам си да те безпокоя, защото в салона на Хети Монклер научих за недоразумението между теб и сина ми. Веднага се прибрах у дома. С теб всичко наред ли е?

Челси вдигна вежди, учудена от скоростта, с която се разпространяваха клюките в толкова голям град като Лондон. Не по-малко я изненада мекия тон на майка му относно оскърбителното поведение на сина й.

— Аз съм добре. Синджън отиде в Брукс. Но моля те, влез, не стой на прага. Не бих искала излишно да се тревожиш. Синджън беше разгневен на епископ Хетфийлд, а не на мен.

Облечена в тъмнорозова рокля от копринен муселин, с грижливо напудрена коса с втъкани цветя, стил предпочитан от нейното поколение, с перлена огърлица, достойна за една кралица, майката на Синджън можеше да засрами с външността си дори и жени, наполовина по-млади от нея. Пристъпи в спалнята с онази елегантност, за която често се казва, че една дама никога няма да я придобие, ако не я притежава от раждането си. Родена знатна особа, също както сина си, помисли си Челси. И също като него озаряваше със своето очарование всяка стая, където се появеше. Сега усмивката й излъчваше само трогателна загриженост.

— Отдавна се опасявах, че ще се случи нещо подобно — промълви тя след малка пауза. — Синджън понякога става много избухлив, до неузнаваемост… макар че слуховете поднасят фактите в силно преувеличен вид. Още преди години открих тази особеност на нашия живот в Лондон… но както и да е. Разтревожих се главно за теб.

Отпусна се на креслото, разстла полите на копринената си рокля, опъна дантелите изпод края на ръкавите си и даде знак с ръка към камериерката на Челси.

— Повече не се нуждаем от теб, Евелин, освен ако ти, скъпа, не искаш чашка шери или лимонада преди лягане. — И тя погледна въпросително към Челси.

— Благодаря ти, но не желая нищо за пиене. Тази вечер в Манчестър Хаус ядох и пих повече от обичайното. Непрекъснато ми досаждаха кавалери, един от друг по-любезни, а на мен ми бе неудобно непрекъснато да им отказвам.

— Прекалено си любезна с хората, мила моя — усмихна се Мария. — Но съм сигурна, че именно това е една от причините Синджън да се е влюбил в теб.

— Така ли мислиш? — Челси се приближи до свекърва си, защото бе разбрала, че думите на вдовстващата херцогиня са казани от сърце.

— Той може би още не желае да си го признае, но аз съм сигурна, че те обича.

Челси седна в съседното кресло и обгърна с ръце коленете си. Наведе се напред и попита:

— Тази вечер за пръв път… Помислих си, че е възможно… в мен се породи надежда. Дали не съм прекалено наивна и глупава? Нали го познаваш много повече от мен?

— През последните седмици… а може би през последните месеци моето скъпо момче се опитва да се пребори с чувствата си… но безуспешно. Според мен всичко се промени след пристигането ти в Лондон. Струва ми се, че не му обръщаш достатъчно внимание. — Вдовстващата херцогиня се усмихна по онзи мъдър начин, който може да се види на лицето само на човек, преживял толкова много, че вече нищо не може да го учудва. — А това очевидно предизвиква мъжкото му себелюбие. Подозирам, че досега не е срещал жена като теб. — Майката на Синджън се замисли как да продължи с тази деликатна тема и в миг на нерешителност замълча. Продължи с тих глас: — Ти, по всяка вероятност не знаеш, обаче… раждането на внука ми Бо промени до неузнаваемост живота на Синджън. Момчето го накара да се почувства щастлив баща, макар че никога няма да го признае. Но всичко си има и лоша страна. Сега Синджън е много по-зле настроен към мисълта за траен и хармоничен брак, отколкото преди появата на Бо.

— Опасявам се, че обстоятелствата, при които той се ожени за мен, биха могли да отблъснат дори и най-смелия мъж от мечтата за семейно щастие. Откровено казано, милейди, аз също не исках да се омъжвам, нито преди да го срещна, нито след това. По този въпрос сме единодушни със Синджън. Но в Хетън нещо се промени — добави Челси и внезапно гласът й потрепери. — Изгубих детето си в Хетън — сподавено прошепна младата херцогиня. — Не зная дали Синджън ти е споменавал… но това посещение в Лондон е всъщност само един злощастен опит от негова страна да ме накара да забравя за нещастието, което ме сполетя.

Мария се наведе напред и нежно докосна ръката на снаха си. Погледът на по-възрастната жена бе изпълнен с нескрита симпатия.

— Съжалявам… не знаех. Синджън рядко ми разказва за преживелиците си. Представям си какъв ужас си изживяла… Ако всичко тук, всичко, което виждаш наоколо — тя посочи с ръка гардеробите, креслата, тоалетните масички, вазите, — може да ти замести детето… — „Сега разбирам защо Синджън не желае да спи в спалнята й“, помисли си майка му и в съзнанието й изплува спомена за Катерин. Синджън е бил принуден да се ожени за Челси Фергюсън, а сега, той отново иска да потърси свободата си. Как да обясни на снаха си обстоятелствата, които са причина за сегашното му поведение?

— Има нещо, което трябва да узнаеш — тихо заяви Мария, — за да разбереш по-добре съпротивата на Синджън. Макар самият той да не си го признава, синът ми е много загрижен, по-точно казано много е привързан към теб. Ако се вземе предвид прекалено драматичната му изява през изтеклата вечер, той може би е започнал да го осъзнава. Ох, сама не зная откъде да започна…

Изящните й дребни ръце се засуетиха, грабнаха ветрилото, а диамантите на пръстените й проблеснаха. Личеше си, че някаква тайна измъчва сърцето на по-възрастната херцогиня. За Катерин знаеха само тя, Синджън и покойният му баща, а Синджън бе последният човек, който щеше да сподели нещо относно този болезнен спомен. Младата му съпруга трябваше да узнае тази тайна, заровена в миналото на Синджън Сейнт Джон.

— След раздялата си с Катерин Синджън вече дори не искаше да чуе за женитба — глухо промълви Мария Сейнт Джон. Думите й прозвучаха равнодушно, но Челси успя да долови, че зад тях се крие неописуемо дълбока майчинска мъка. — Ако можеш да разбереш какво е преживял синът ми през онези години, може би ще успееш да си обясниш защо сега се съпротивлява с такова упорство на идеята за нормален семеен живот и борбата на чувствата му, която не му дава покой.

— Катерин е майката на Бо?

Мария кимна.

— Синджън наближаваше осемнадесет години. Катерин бе с една година по-млада от него, тоест на седемнадесет, когато забременя от сина ми. Синджън бе толкова силно влюбен в нея, че настояваше незабавно да се оженят, ала Уилям, моят съпруг, категорично отказа, защото според него Катерин Кенинг не била подходяща за съпруга на бъдещия херцог Сет. Той настоя Катерин да бъде отстранена, колкото е възможно по-далеч от Лондон. Набожните родители на Катерин, ужасени от позорното петно върху честта на дъщеря им, отстъпиха пред настояването на Уилям, разбира се, след доста щедро възнаграждение… Синджън не можеше да се ожени, защото тогава не беше пълнолетен. Синът ми се опита да избяга от Лондон и да тръгне по следите на своята любима. Уилям бе принуден да го заточи в имението ни в Кингсуей. Но малко след това промени решението си и заповяда на сина ни да отпътува с кораб за колониите, където да служи като офицер в полка на лорд Бъргли. Ако се бе опитал да избяга, щяха да го предадат на военен съд. По настояване на мъжа ми лорд Бъргли не освободи Синджън преди изтичането на срока за военната служба.

За миг, преди да продължи, Мария сведе поглед. От болезнените спомени, потискани през толкова години, сините й очи, същите като на Синджън, помръкнаха. Щом вдигна очи, Челси остана удивена от мъката, изписана в погледа й.

— Катерин се самоуби малко след като роди сина си чрез свръхдоза лауданум. Уилям излъга Синджън, че детето се е родило мъртво и го изпрати в Северна Америка. През всичките тези години ужасяващото чувство на вина ме смазваше, не ми даваше покой… — въздъхна херцогинята, а пръстите й конвулсивно стискаха батистената кърпичка. — Нима Бог би ми простил такова коварство? — Погледна към смаяната си снаха, смълчана и свела глава под светлината на свещника и тихо продължи: — Може би си чувала за мен и за сестра ми? Сестрите Бърк от Уотърфорд? Макар да сме от знатен род, никога не сме били богати. Когато двете с Елизабет пристигнахме в Лондон, не криехме намеренията си да си намерим знатни, но същевременно по-заможни съпрузи. Не, не мисли, че се опитвам да се оправдавам, само ти обяснявам какво съм изпитвала като осемнадесетгодишна девойка, чието единствено богатство е била красотата й. Завиждам ти за независимостта, за смелостта да се появиш на хиподрума в костюм за езда, наравно с мъжете. Завиждам ти, че можеш свободно да разговаряш със Синджън, без да се срамуваш, че си само една недостатъчно интелигентна и нерешителна жена. Никога не намерих сили, за да се противопоставя на Уилям. От друга страна, той не се поскъпи и прояви необикновена щедрост към моето семейство. Освен Елизабет аз имам още две сестри и брат, които, за да си проправят път в обществото се нуждаеха от пари. Да не забравяме и за бедните ми стари родители. Уилям ми обеща, че ще се грижи за тях до последния им ден. Но си остана студен и горделив, високомерен и тщеславен. Искаше красива съпруга, а не сродна душа. Почти целия ни семеен живот премина в отделни спални. И ако не бях на косъм от смъртта при ражданията на двете ми деца, никога нямаше да разреши да дам на синовете си фамилните имена на рода Бърк, моите прадеди. — За миг благородната дама се унесе в спомените си. После изправи гордата си снага и продължи след лека въздишка: — Прости ми, че толкова се увлякох в миналото, но все си мисля, че това може би ще ти помогне по-добре да го разбереш. Докъде бях стигнала?

— До годината, в която са съобщили на Синджън за смъртта на Катерин и на Бо. — Какъв ли ужас е било за него да научи, че любимата му е мъртва? Сърцето й се изпълни с жал към младежа. Запокитен едва ли не на другия край на света, лишен от двете си любими същества. Необяснимо защо, но в гръдта й се надигна остро чувство на вина, защото го искаше само за себе си. Как можеше да слуша тази покъртителна история и в същото време да ликува, че той сега е само неин… или поне е неин съпруг.

— Нека да си припомня… — замислено рече лейди Мария, заета с подреждането на спомените си. — Уилям умря в онази зима от апоплектичен удар, след което Синджън получи разрешение да се върне у дома. Но преди да бъде обявен за наследник на титлите и дори преди да посети адвокатите на семейството ни, той отиде да намери гроба на Катерин. Една седмица, след като заплашил бащата на Катерин с кинжала си, успял да изтръгне от него тайната около смъртта на злочестата девойка. Тогава узнал, че и синът му е оцелял. При завръщането си в Англия Синджън доведе със себе си онзи индианец, Сенека. Посред зима, в най-лютия студ, двамата препускали на север към Манчестър, за да открият дома на лекаря, на когото бащата на нещастната Катерин поверил малкия Бо. Но лекарят, предупреден от Лондон, посрещнал на прага Синджън и Сенека с насочен срещу тях мускет. Съсипан от мъка по тъй рано погубената си дъщеря, мистър Кенинг не можел да прости на Синджън и отказвал да признае правата му върху детето. Накрая Синджън изкъртил вратата, нахлул вътре, обезоръжил лекаря, според думите на Сенека, и разбил вратата на стаята, където бил заключен Бо. Детето тогава било на осем месеца и било тежко болно. Синджън набил доктора, заради жестокото отношение към сина му. — Тя замълча и тихо продължи: — Не го упреквам. Бедното дете е било полумъртво и това ужасило сина ми. Ако Синджън бе закъснял с още няколко дни, Бо е щял да умре. — При спомена за слабото и немощно бебе, което Синджън бе довел при нея, очите й се наляха със сълзи. — Това бе кошмар, който никога няма да забравя — прошепна лейди Мария, — затова Бо е толкова важен за него и не желае други деца. Въпреки репутацията му на женкар, той е много предпазлив и досега никоя от любовниците му не е забременявала. Ти сигурно си го накарала да си загуби ума, скъпа. — Усмивката на свекърва й напомни на Челси за очарователната момчешка усмивка на Синджън. — Никога досега не е отстъпвал от принципите си.

— Той се опита… да използва… някои предпазни средства — смутено заекна Челси, — но…

— Но очевидно невинаги — разбиращо кимна лейди Мария. — Затова сега синът ми е изправен пред проблем, който е нов за него. Любовта му към Бо бе единствената, която владееше сърцето му през последните десет години. Не искам да те засегна, скъпа, но се страхувам, че споменът за Катерин не е избледнял в паметта му. За него тя винаги ще остане романтичната млада девойка, отнела живота си заради безнадеждната им любов.

Последните думи на вдовстващата херцогиня й причиниха болка. Как би могла да съперничи с красивия образ на една мъртва любима? Как би могла да измести от сърцето на съпруга си нежния спомен за първата му любов?

— Синджън напусна Англия — продължи свекърва й, докато Челси се опитваше да си представи лицето на младото нещастно момиче, което навярно Синджън все още обожаваше. — Когато Бо укрепна, той го взе със себе си във Флоренция. Искаше да избяга от спомените за Катерин, но те го последваха и там. Бо бе смисълът на живота му, неговото спасение. Синджън беше на двадесет и една, когато реши да се върне у дома. — Гласът на лейди Мария бе изпълнен с тъга и болка при спомена за страданията на сина й. — Върна се коренно променен. Младият нещастно влюбен юноша бе изчезнал и на негово място се бе появил зрял и циничен мъж, резервиран и пресметлив в чувствата си. След смъртта на Катерин той бе решил да не се жени за известно време, а може би завинаги. Естествено, трябваше да помисли за наследник на титлата, но смяташе, че ще е много по-добре, ако тя се наследи от синовете на Деймиън. Сега вече разбираш — завърши тя разказа си, — че през всичките тези години той е живял в сянката на спомените за Катерин. — Лейди Мария нервно мачкаше батистената кърпичка в ръцете си.

Челси се чувстваше объркана и разстроена от страданията на Синджън, Катерин и тяхното дете. Внезапно си припомни тазвечерните думи на Синджън и сърцето й се изпълни с надежда. Съжаляваше за нещастното минало на съпруга си, но бъдещето бе пред нея. Сега поне разбираше, че зад спокойното, привидно небрежно държание на Синджън се крият бурни страсти.

— Бо ме харесва — тихо каза Челси.

— Той те обожава. Факт, който Синджън признава. Той е много привързан към Бо и не е свикнал с мисълта, че може да го дели с някого. Страхувам се, че това може да доведе до някои усложнения. — Лейди Мария се усмихна. — Ти нахлу в живота му толкова неочаквано и стремително, че той все още не знае как да се държи с теб.

— Нито пък аз — унило отвърна Челси. — Но ти благодаря, че ми разказа за майката на Бо. Синджън разказвал ли е на сина си за нея?

— Не. Казал му е само, че е умряла скоро след раждането. Бо е на такава възраст, че още не е започнал да разпитва за миналото. А и тук няма време да се чувства самотен. Синджън му посвещава голяма част от времето си, въпреки другите си забавления.

— Смяташ ли, че Синджън не иска да има друг син, защото се опасява, че ще лиши Бо от наследство?

— Не знам. Не мисля, че и той знае. Досега предпочиташе да не мисли за това.

— Докато баща ми не реши да го заведе насила пред олтара.

— Да — каза с усмивка лейди Мария. — Но не забравяй, че преди това ти вече му бе завъртяла главата. Ако не беше това, нямаше да се стигне и до принудителната женитба. Той до голяма степен е отговорен за случилото се и тази мисъл също го вбесява. Макар че, ако всички бащи бяха като граф Фергюсън, вероятно синът ми щеше да е женен много отдавна.

— Баща ми е истински шотландец. Той презира англичаните и никога не се е страхувал от тях.

— Очевидно. За съжаление моят баща не беше като твоя. Затова сега съм тук.

— За което съм много благодарна — живо я прекъсна Челси. — Ти ми даде Синджън и аз ще се опитам да го запазя. Имаш ли нещо против?

— Не. Уверена съм, че ти можеш да го направиш щастлив, а той го заслужава. Имаш моята благословия. Мога ли да ти помогна?

Челси топло й се усмихна.

— Благодаря ти, но… ще се опитам да се справя сама.