Сюзън Джонсън
Грешница (36)

Глава тридесет и шеста

— Ваша Светлост… — С лек реверанс мадам Дюбей посрещна Синджън на входа на ателието си, скрито в тиха странична уличка, недалеч от двореца Сейнт Джеймс. — Колко се радвам да ви видя… В сърдечния поздрав на мадам липсваше думата „отново“, но се подразбираше, очевидно херцог Сет бе един от редовните клиенти.

Студените й сиви очи бързо огледаха Челси с преценяващ поглед. Сякаш преценяваше къде да я класифицира в списъка на клиентите си. В представите си Челси не бе и допускала, че най-прочутата модистка на Лондон може да е толкова млада. Дребна и изящна, безупречна в тоалета си от черна коприна, със светлокестенява коса, цвят, напомнящ за кестените на Париж, със самоуверено, будно лице и живи черни очи. Мадам не беше повече от тридесет и пет годишна.

— Бих желал да ви представя херцогиня Сет — рече Синджън. — Съпругата ми се нуждае от тоалет за бала по случай нейния рожден ден. Струва ми се, че в бяло ще е най-добре.

— Всъщност бих предпочела в зелено, по-точно в изумруденозелено — намеси се Челси, като се стараеше да копира във всичко съпруга си. Дори и в усмивката. Същевременно се опитваше да отгатне доколко близки са Синджън и мадам Дюбей. Очевидно бяха добри познати. — Бихте ли ми показали някои мостри от вашите платове?

Мадам Дюбей, която бе напълно наясно по въпроса кой ще плати щедрата поръчка, вдигна глава към Синджън, за да получи одобрението му.

— Не е необходимо да поглеждате към херцога, понеже той няма да облече роклята — тихо се обади Челси, без да престава да се усмихва, макар да не й бе до усмивки. — Може би трябваше да спомена, че зеленото е любимият ми цвят.

Дилемата на мадам Дюбей се разреши бързо след лекото кимване на Синджън, недоловимо за някое странично око.

— Разбира се, Ваша Светлост, както пожелаете. — Черните й мигли се спуснаха почтително. Съобразителната французойка моментално премести с няколко нива по-нагоре Челси в класацията на клиентките си. Не е възможно тази блондинка да е спечелила сърцето на Синджън Сейнт Джон само с красотата си, каза си опитната модистка. Въпреки че е много млада, тя е доста дръзка и независима. Вероятно това го е привлякло.

— Моля, последвайте ме — покани ги тя с лек северняшки акцент, защото въпреки подчертано френските си маниери „мадам“ всъщност бе останала млада вдовица от Норфък, северна Англия, преди да се пресели в Лондон. — Ще ви покажем всички мостри в зелено, които заслужават вашето внимание, Ваша Светлост.

Само след минута неколцина от асистентите на мадам започнаха да смъкват от рафта тежки рула с платове в най-различни оттенъци на зеленото — лионска коприна, напомняща за току-що раззеленила се гора, персийски коприни с втъкани златни нишки или карирани, с лек нюанс на виолетово, бежово, бледолилаво; червен брокат от Истанбул, изтъкан от египетски памук и особено приятен през летните месеци, най-често с десен, изобразяващ птици или цветя на фон от листа. След това момчетата от ателието започнаха да носят раирани платове и жоржети, а после следваше неизбежният муселин в безброй разцветки и шарки. Една безкрайна зелена поредица се изниза пред очите на високопоставените клиенти.

— Струва ми се, че видяхме достатъчно. — Синджън внезапно прекъсна огледа след половинчасовия парад на асистентите на мадам, поднасящи тежките рула пред очите на херцога и херцогинята. — Хареса ли си нещо? — обърна се той към Челси, която седеше до него на канапето от гълъбовосив сатен.

— А ти самият спря ли се на някой десен? — отвърна тя, уверена, че вниманието и търпението му са се изчерпали още преди десет или двадесет мостри.

— Имаш ли нещо против мадам Дюбей да подбере няколко десена, подходящи за лицето ти? — рече Синджън с леко недоволство в гласа си. Трудно му бе да оглежда десетки платове след безсънната нощ.

Разбрала, че съпругът й е на границата на търпението си, Челси благоразумно избра тактиката на временното отстъпление. Подари една любезна усмивка на мадам Дюбей, която стоеше почтително настрани, наблюдавайки с любопитство спречкването между херцога и младата му съпруга.

— Взимам от този плат… и от ето този там, персийската коприна — посочи тя, — а също и от тези двата — добави Челси, като показа два къса коприна за носни кърпички, бродирани, с изображения на ягоди.

— А сега момичетата на мадам Дюбей ще ти покажат няколко албуми с тоалети, скъпа. — Херцогът явно бе добре запознат с процедурите при избора на дамски дрехи.

Ревностна в желанието си да угоди на такъв щедър клиент, който с лека ръка пръскаше по едно малко състояние за всяка от любовниците си, мадам Дюбей плесна с ръце, извика към помощниците си, извини се и излезе от стаята. Челси се сепна — не очакваше, че дребничката собственичка на ателието притежава такъв мощен глас.

— Спомних си, веднъж ми каза, че тя била истински тиранин — обади се Челси, след като останаха сами със Синджън. — Досега маниерите на мадам Дюбей бяха безупречни, дори подчертано сърдечни.

— Навярно си успяла да й се харесаш — равнодушно отвърна Синджън и си помисли, че досега не бе виждал мадам Дюбей в толкова развълнувано състояние.

Челси не бе настоявала да купи от сатена в тъмновиолетово, нито от червената коприна с черна дантелена подплата, нито от лъскавата розова коприна, към която доста дами добавяха щраусови пера и три реда нанизи от перли.

— Нима искаш да ми кажеш, че съм й по-симпатична от предишните ти компаньонки? — С всяка дума от устата й като че ли капеше по капка мед.

Този опасен въпрос изискваше предпазлив отговор. Синджън се замисли и реши да се престори, че не намира нищо особено във въпроса й, класическо средство, когато се изправяше пред порой от настойчиви женски въпроси.

— Очевидно. — И я погледна с най-невинното изражение на сините си очи, изражение, достойно за лицемерно набожното поведение на всяко момче от църковния хор. — Моите поздравления, милейди. — Херцог Сет леко сведе глава.

— Добре ли я познаваш? — Не трябваше да задава този въпрос. Нямаше такова намерение, бе решила да се държи хладно, като съпруга си, явно преситен от светската суета и владеещ до съвършенство изкуството да не взима нищо прекалено насериозно. Но желанието й да разбере истината се оказа по-силно изкушение от всички разумни решения. Дали ще й каже?

— Дали познавам… коя? — попита Синджън като че ли се бяха срещнали сред безлюдните пясъци на пустинята Сахара след десетгодишна раздяла и той въобще не разбираше за кого става дума.

Но Челси не му позволи да се измъкне, защото отговори точно и ясно:

— Мадам Дюбей.

— Мадам Дюбей? — прошепна Синджън като ехо.

— Не ти се иска да говорим по този въпрос, така ли е?

— Да, бих казал — усмихна се той.

— Кажи ми!

— Длъжен ли съм?

— Да.

Усмивката му отново грейна на красивото му лице.

— Не, не съм длъжен, ако държиш да си уточним правата. Мадам Дюбей никога не смесва работата си с удоволствията.

— Но ти си й предложил, нали?

— Не бих казал, че е било така.

В този миг мадам Дюбей се върна в салона и прекъсна разпита й, поради което последният отговор на Синджън остана непонятен за съпругата му. Модистката нахлу в помещението сред облак от парфюм, следвана от няколко млади модистки, понесли албуми с изрезки от мострите и кройки за рокли: Нито едно от момичетата не пропусна да се усмихне сладко на Синджън и да се закиска след одобрителния му поглед. Масичката пред канапето скоро се задръсти от тежките пъстроцветни албуми.

Мадам Дюбей не обичаше да фамилиарничи с клиентите си, но очевидно това златно търговско правило бе неизвестно на нейните момичета, които разговаряха доста непринудено със Синджън. Прекалено възприемчив към проявите на обожание, преклонение и възторг от страна на момичетата, той не пропусна удобния случай да размени по няколко закачливи реплики с всяка от тях. В думите и жестовете му си пролича ясно опитният светски мъж, прекрасно запознат с всички прийоми на флиртуването.

Колко демократично от негова страна, помисли си възмутената Челси, докато наблюдаваше парада на усмивките. Но внезапно си припомни колко много клюки бе изслушала навремето за интереса му към жените, без оглед на положението им в обществото. А тези чуруликащи птиченца навярно го познаваха по-добре от нея.

Без да подозира за надигащия се в гърдите й гняв, ако го попиташе, той веднага щеше да й обясни, че това е напълно невинен разговор.

Синджън взе един обемист албум и го подаде на съпругата си:

— Избери си модел за рокля, скъпа, но такъв, който ще задоволи и най-претенциозните ти изисквания.

— Точно така и ще направя — сприхаво отвърна Челси, разгневена от безгрижната му усмивка и от момичетата на модистката, които го зяпаха с възхищение. — Имаш ли нещо против, ако те си излязат? — Тя властно махна с ръка към момичета на мадам Дюбей.

— Благодаря ви за помощта — любезно кимна Синджън и мадам Дюбей им даде знак да излязат от приемната. Сетне се обърна към съпругата си и тихо попита: — Сега доволна ли си?

— Не… да… не знам… о, по дяволите, дай ми този проклет албум с моделите. Ще си избера толкова рокли, че да не става нужда да идвам тук поне един месец. Така няма да имаш възможност да флиртуваш с тези момичета. — Никога не се бе държала така рязко, но и никога досега не бе виждала толкова много жени, искащи да се харесат на съпруга й.

— Ревнуваш ли?

Небрежно подхвърленият въпрос я ядоса още повече.

— Едва ли това има значение за теб. Дори и да ревнувам, това ще промени ли нещо?

Въпреки че с години херцогът се бе старал да избягва сериозните връзки с жени, сега бе поласкан от ревността на младата си, независима и горда съпруга. Не можеше да си обясни това неуловимо усещане за повдигнато мъжко самочувствие.

— Всичко, което се отнася до теб, има значение за мен — галантно отвърна той, предпочитайки баналните думи, вместо да се задълбочава в чувствата си. Винаги бе избягвал сериозните самоанализи и сега този опит му бе от полза.

Челси изпитваше желание да го удари заради ловкия маниер, по който Синджън избягна неприятната тема. Мадам Дюбей можеше да се върне всеки момент и тя предпочете да си замълчи. Едва ли подобни детински избухвания щяха да са й от полза.

Той толкова дълго е бил предмет на обожание от страна на всички лондонски дами, че сега надали ще промени поведението си заради нея. Дали не бе по-разумно да го накара и той да я ревнува? В града беше пълно с млади благородници, които сигурно щяха да й обърнат внимание. Но може би той просто ще махне пренебрежително с ръка? Дали в светското общество е прието съпругите на херцозите да флиртуват? Дали изобщо щеше да забележи?

Ала за тази цел се нуждаеше от бляскави тоалети. От този миг интересът й към платовете и моделите рязко се повиши. Ще си избере рокли, които несъмнено ще привлекат интереса на мъжете. Досега винаги бе смятала, че една дреха трябва да бъде проста и удобна, като костюма й за езда от кафяв шевиот, който не бе красив, но в него се чувстваше свободно. От сега нататък ще носи най-елегантните тоалети и шапки, най-бляскавите бижута, най-скъпите кожи и коприни.

Докато Челси се опитваше да избере от многобройните албуми с красиви и елегантни тоалети, Синджън отделяше от купчината платове тези, които смяташе да купи.

— За теб ли са? — сухо попита тя, като се питаше дали някоя от неговите любовници не е пожелала да обнови гардероба й.

— Обичам да избирам най-хубавото — отвърна той, без да обръща внимание на саркастичния й тон. — Надявам се, че някои от тези платове ще ти харесат — добави той, докато галеше с пръсти блестящата коприна. — Ако искаш да ме зарадваш, може би ще си ушиеш тоалет от някой от тези платове.

— А защо да го правя?

Синджън бе от тези мъже, които почти не се прибираха в дома си. Колко ли пъти бе седял в тази приемна, прелиствайки нехайно тези лъскави албуми, за да поръча рокли за любовниците си, без да се замисля за цената?

„Защото си моя собственост“, искаше му се да й отговори, както би казал някой от прадедите му, но вместо това промърмори:

— Не може ли поне веднъж да проявиш малко покорство? — Безгрижието в тона му показваше, че се забавлява с нейния постоянен стремеж към независимост.

— Извини ме за грубия тон, но както се казва, това ще стане на куково лято.

Синджън избухна в смях, очарован от гордия и откровен характер на жена си. Обърна се към мадам Дюбей и й подаде мострата от плата.

— Искаме от този плат, но в бяло. За тази седмица херцогинята ще има нужда от няколко рокли, включително една за нейния рожден ден.

Мадам Дюбей много добре знаеше, че херцог Сет плаща веднага при доставяне на поръчките, затова без колебание отвърна:

— Както желаете, Ваша Светлост.

— Освен това се нуждаем от няколко летни костюма за езда и то веднага. Избра ли някой от тези платове в зелено? — обърна се той към Челси и се облегна удобно назад в канапето. Позата му показваше, че изборът му е приключил.

В този миг Челси осъзна, че нямаше ни най-малка представа точно какви тоалети да избере, които биха подхождали на положението й в обществото.

Като забеляза колебанието на Челси, мадам Дюбей любезно й се притече на помощ. Модистката разбра, че младата херцогиня явно няма опит в подбора на светски тоалети. С изключителен такт помогна на Челси да подберат всичко от шапките до обувките.

— Ако ми позволите да ви предложа, Ваша Светлост, на вашите необикновени очи отлично ще подхожда рокля в тъмнолилаво.

Тя видя как Синджън настръхна и побърза да добави:

— Не става дума точно за пастелен цвят, Ваша Светлост, а за десен, който леко прелива във виолетово.

— Покажете ми една мостра от този цвят. Обикновено не понасям пастелните тонове.

„Е, най-после бяха съгласни за нещо, помисли си Челси, но дали това бе достатъчно за един брак?“

Усмивката й озадачи Синджън.

— Не можах да разбера съгласна ли си или не?

— Как искаш да ти отговоря? — промърмори тя. Стори й се смешно да спори за избора на нови тоалети, когато не разбираше нищо от мода и не се интересуваше какво облича. Вероятно мадам Дюбей разбираше по-добре от нея.

— Искам да бъдеш откровена — тихо отвърна херцогът.

— Е, добре тогава, искам отново да заминем за Оукъм.

Синджън застина за миг и мадам Дюбей се почуди какво толкова му каза херцогинята.

— И за мен Оукъм е един от най-приятните ми спомени. — Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Един от многото ли? — полу на шега, полу на сериозно попита Челси.

— Най-приятният, ако искаш да знаеш — отвърна той с очарователна галантност.

— Тогава можеш да избереш този нюанс на виолетово, който ти харесва — заяви тя, знаейки колко силно мрази съпругът й да се рови в чувствата си.

Той избухна в силен смях и когато се успокои добави с по-сериозен тон:

— Понякога наистина не знам какво да правя с теб.

Не можеше да му каже истината, защото той не искаше да я чуе, но поне можеше да се опита да му каже част от нея.

— Извеждай ме всеки ден на езда, за да не забравя спомените си от провинциалния живот. — Искаше й се да добави: „От дните, когато бяхме само двамата“.

— Дадено — веднага се съгласи той. Можеше да удовлетвори желанието й без някакви особени усилия.

Ала когато малко по-късно мадам Дюбей помоли Челси да се съблече по долна риза, за да й вземе мерките, цялото му самообладание и безгрижие се стопиха при вида на полуголото й тяло. Нервно наблюдаваше как модистката обгръща с шивашкия метър стройните бедра и тънката талия на съпругата му. Цялото му същество се изпълни с напрежение. Пълните заоблени гърди на Челси се очертаваха под полупрозрачния муселин и само след секунди мадам Дюбей щеше да обхване с метъра тези гърди, които бе милвал, които бе държал в ръцете си, които бе притискал до тялото си…

Седеше, без да помръдва на канапето, само пръстите му несъзнателно се раздвижиха. Толкова силно бе желанието му да я докосне, че се запита какво би отговорила мадам Дюбей, ако й нареди да напусне стаята. Знаеше, че не може да продължава да седи и да наблюдава жена си по полупрозрачна долна риза. Или той трябваше да си отиде или тя. Синджън сериозно се замисли дали да не я изпрати обратно в Еършир. Щеше да измисли някакво извинение, за да предотврати слуховете и да защити доброто й име от злобните приказки на клюкарите. Самият той бе свикнал да го одумват и не се вълнуваше много за репутацията си. Желанието, което го изпълваше бе толкова силно, че едва успяваше да овладее страстта си. Само една крачка и можеше да я докосне, да вдъхне парфюма й, да усети топлината на тялото й. Припомни си копринената мекота на кожата й. Дали наистина ще има сили да я отпрати далеч от себе си? Дали ще има сили да се държи настрани от нея? Докога ще може да контролира плътското си желание, докато жена му стои полугола пред него?

— Скъпи, какво ще кажеш, ако сложа няколко пера в косата си с тази рокля за рождения ми ден? — попита Челси и вдигна ръце над главата си. Този съблазнителен жест повдигна гърдите й и те едва не изскочиха от деколтето. Тя бе доловила напрежението в позата му, с мъка потисканото му желание и го погледна с онова неуловимо обещание, което той бе виждал толкова много пъти в очите й.

— Не харесвам пера — рязко отвърна херцогът, а блестящите му очи жадно огледаха тялото й. Стисна зъби, а ноздрите му потръпнаха за миг, преди погледът му отново да стане безизразен. — Никакви пера — отсече той. — Джъд ще те заведе у дома. Имам среща в Брукс. Довиждане, мадам Дюбей, скъпа… — Синджън елегантно се поклони и излезе от стаята.

Трябва да я изпрати в Еършир, каза си той, докато крачеше забързано сред тълпата от търговци, зяпачи и чиновници по Сейнт Джеймс Стрийт. Красивата му млада съпруга измъчваше душата и тялото му, съблазняваше го и предизвикваше хаос в добре подредения му досега живот. Никой нямаше да се изненада, ако я изпрати в провинцията, още повече, че бракът им бе сключен при доста необикновени обстоятелства и цял Лондон очакваше с нетърпение развода им. Дори в Брукс най-нагло се правеха залози за продължителността на брака им. Ще я изпрати в дома й и ще възстанови предишния си начин на живот.

Но не го направи.

Дори винаги дискретната мадам Дюбей, която бе забелязала жадния и напрегнат поглед, с който херцогът гледаше съпругата си, поглед, с който не бе удостоявал нито една жена досега, си позволи да подхвърли няколко забележки относно необикновеното влияние на младата херцогиня върху съпруга й.

Този изненадващ слух предизвика истински пожар във висшето общество на Лондон. Още същия ден започнаха да се коригират залозите в изисканите клубове по Пел Мел.

 

 

Сутрешната езда за Челси бе най-приятното преживяване през деня, защото тогава не се караха, не си разменяха ехидни реплики, между тях цареше пълно разбиране и хармония. Неизменно ги придружаваха Бо и двамата му братовчеди.

Когато пристигнаха роклите, Синджън започна всяка вечер да я взима със себе си. Челси прекарваше с него чак до късния вечерен час, когато мъжете се оттегляха в залата за игра на карти. Балът по случай рождения й ден беше най-значителното събитие в края на сезона. Дори и Уелския принц остана до полунощ, увлечен в танците с прелестната домакиня.

Синджън продължи да се забавлява и без нея, споделяйки с Челси само късните следобедни часове. Вечерите неуморно обикаляше клубовете за джентълмени. Ако останеше да преспи в Сет Хаус, можеше да чуе дишането й зад съседната врата или поне да си представя, че го чува… дори му се искаше да не бяха спалните им така близо една до друга, защото усещаше как в него се надига необуздано желание. Херцогът все още не беше решил дали да се подчини на мисълта, че завинаги ще остане неин съпруг. Страхът от повторен аборт го принуждаваше да се доверява прекалено на прехвалените презервативи, продавани в модния тогава магазин на мисис Филипс.

Дните бавно отминаваха, а Синджън не можеше да отговори на този много важен за него въпрос. Ако бе склонен към размишления, може би доста по-бързо би разрешил дилемата. Изненадан от лекотата, с която Челси свикна с доста претенциозните членове на висшето общество по време на многобройните балове и соарета, той не преставаше зорко да следи поведението на съпругата си. Не можеше да отрече, че го дразнеха възхитените погледи на мъжете, които се надпреварваха да спечелят благоволението й.

— Той не е в настроение — прошушна приятелят му Бъки Лийдс на друг един техен близък по време на приема на херцогиня Манчестър.

Тази вечер Синджън стоеше мрачно облегнат на една колона и наблюдаваше съпругата си, която танцуваше с някакъв млад полковник от гвардейския полк.

— Много е мрачен — добави наследникът на Кордел.

— Не си доспива.

— Това не е необичайно за него. Доскорошните подвизи на херцог Сет из дамските будоари на Лондон не му оставяха много време за сън.

— Забелязвам някакво напрежение в него, вероятно заради брачните окови.

— Но той прилича на загрижен съпруг.

— По-скоро на ревнив.

— Сигурен ли си? Нито една нощ не се е прибрал в дома си. Играе по цели нощи в Брукс.

— Познавам Синджън. Той едва ли ще приеме покорно ограниченията на брака си.

— И аз го познавам. Той изобщо е против брака. Виж как се е намръщил.

— Според слуховете, граф Фергюсън едва не го е убил.

— Кой ли не би рискувал живота си, заради нежното цвете на любовта?

— Синджън не знае какво е това любов.

— Хм — промърмори по-старият от двамата мъже. — Може би се е научил. Бих казал, че има вид на много ревнив съпруг. Това е наследствена черта на всички мъже от рода Сейнт Джон.

— Красивата херцогиня изглежда въобще не забелязва това.

Джефри Кордел проследи с присвити очи танцуващата Челси в прегръдките на младия полковник.

— А може би отлично го знае — замислено рече той. — Не мислиш ли, че напоследък Синджън пие прекалено много?

Бъки Лийдс, който отдавна беше приятел със Синджън, се озадачи.

— Какво говориш, по дяволите? Синджън може да продължи да пие, когато всички останали са под масата, да стигне с файтона си до Брайтън за рекордно кратко време; да измъкне Уелския принц от обкръжението му и да продължат да се забавляват още един ден и една нощ. Излишно е да споменавам за времето, когато той изпиваше една купа пунш в заведението на Хариет и въпреки това бе най-добрият любовник от всички останали. Да не би да се шегуваш като казваш, че напоследък пиел прекалено много?

— Всичко, което знам — отвърна по-възрастния мъж, който бе виждал херцог Сет безгрижно да се дуелира, — е това, че тази вечер ще стоя по-далеч от него и те съветвам и ти да последваш примера ми, ако не искаш утре сутринта да се озовеш в Хайд парк пред дулото на пистолета му.

 

 

Епископ Хетфийлд, който не бе получил този благоразумен съвет по-късно същата вечер, бавно влезе в салона за карти и приближи към масата, където Синджън играеше.

— Има ли място за още един играч? — попита той, като лениво въртеше монокъла в едната си ръка.

При звука на мудния му глас, в очите на Синджън блесна опасна искра. Той изгледа дръзко епископа и посочи към празния стол до масата.

— Ако чувстваш, че тази вечер имаш късмет, можеш да заповядаш, Рътлидж — рязко рече той. — Залозите са много високи.

— Все някога и твоят късмет ще те напусне, Сейнт Джон — тихо промърмори епископ Хетфийлд, изтегли стола и се настани зад масата, покрита със зелено сукно.

— Ако не искаш да си загубиш парите, трябва да те предупредя, че не се касае само за късмет, Джордж. Моите ирландски братовчеди ме научиха да играя карти, още когато бях на четири години.

— А, говориш за безпътните си ирландски роднини… но красотата на майка ти компенсира това лошо наследство.

Всички около масата затаиха дъх. Сините очи на Синджън, макар и леко помътнели от алкохола, гневно заискриха. Всички знаеха, че той обожава майка си, така силно, както ненавиждаше баща си.

— Моля? — едва чуто прошепна Синджън.

— Направих комплимент за великолепната красота на майка ти. — Или епископ Хетфийлд бе прекалил с чашите или си играеше с живота си, защото в гласа му се долавяше известна наглост.

За миг Синджън впи разярения си поглед в Хетфийлд, но сетне изведнъж промени решението си и се усмихна.

— Ще предам комплимента ти на маман. Залогът е петстотин гвинеи, без ограничения.

Мъжете около масата затаиха дъх. Играта продължи, както преди пристигането на епископа. Херцог Сет печелеше непрекъснато и купчината пари пред него растеше.

— Аз съм дотук, иначе на сутринта моят старец ще ми отреже главата — заяви по-малкият син на Денфийлд, когото разяреният му баща съвсем наскоро бе избавил от кредиторите. Вече бе проиграл половината от издръжката си за следващите две години.

— Вземи тези жетони, приятелю — каза Синджън и побутна към него купчината жетони под смаяния поглед на херцог Пекстън, — но не се връщай повече тук тази вечер. Помисли добре, преди отново да се върнеш в игралната зала и да загубиш парите на баща си — поучително добави той.

— Не мога да ги приема, господине — високомерно отвърна младежът, който току-що бе пристигнал от Кеймбридж. За него това бе въпрос на чест и той спря ръката на Синджън.

— Ще ми подариш едно от малките на твоята сива кобила, когато се ожреби, и ще бъдем квит — небрежно отвърна херцог Сет, — а сега вземи проклетите жетони и не се връщай, докато не научиш как се играят карти. Тогава с удоволствие ще взема парите ти. — Побутна отново купчината жетони към младежа и се обърна за подкрепа към приятеля си. — Кажи му, Бъки, че на всеки начинаещ е позволено да сбърка. Кажи му колко пъти и ние с тебе сме си помагали при загуби.

— Истина е, Денфийлд, и мога да ти го докажа. По дяволите, един път заложих на карти по-малката си сестра и изгубих. Бях готов да си прережа гърлото, но барон Веер от Бат се отказа от печалбата си и дори ми даде пари да се върна в Кент. Когато узна за това, моят старец едва не ме преби до смърт с камшика, но сестра ми реши, че историята е много романтична. В онези дни барон Веер бе доста привлекателен мъж. Затова вземи тези жетони и кажи на баща си, че си послушал съвета му да не играеш повече на карти.

— И аз ще се оттегля, Синджън, макар да не съм изгубил много. По-добре е да се откажа навреме. — Граф Лестър се облегна на стола и свали кожените ръкавели, които носеше, за да не изцапа дантелените си маншети.

— Много си скромен за човек, който през последните години ми е отмъкнал едно малко състояние — любезно кимна Синджън. — Ще се видим по-късно в Брукс. — Двамата най-добри картоиграчи в Лондон бяха и добри приятели.

— Може би съпругата ти ще иска да бъде с теб. — Само Саймън можеше да си позволи да му говори по този начин.

— Ще я попитам, когато я видя — спокойно отвърна Синджън. — Кой остава да играе с мен? Да вдигнем ли залозите, за да направим играта по-интересна? — Ако Саймън Кестълмейн очакваше, че приятелят му ще издаде с нещо чувствата към жена си, остана разочарован.

— Тогава ще пия, докато решиш да тръгнем към Брукс — безгрижно промърмори графът и даде знак на иконома. — Мислиш ли, че старата Манчестър има свястно бренди, достойно за моето небце?

— Саймън, виждал съм те да се наливаш с долнопробни питиета из заведенията около Ковънт Гардън и твоето небце явно нямаше нищо против. Донесете една бутилка и за мен.

— Сигурен ли си? — попита Саймън, защото според него приятелят му бе пил вече достатъчно. Очите му горяха с онзи трескав блясък, който предхождаше някои от гневните му изблици.

— Да не си ми майка? — каза с провлечен тон, в който се долавяше възбуда, примесена с лека заплаха.

Саймън сви рамене и се усмихна добродушно.

— Щеше ли да има някакво значение, ако бях?

— Не — отвърна толкова рязко Синджън, че внезапно в стаята настана тишина.

— Тъй като всички знаем, че рядко се прибираш у дома, Сейнт Джон, съпругата ти може ли да си позволи да има свои забавления?

Въпросът на епископ Хетфийлд отекна силно в смълчаната стая.

Ръцете на Синджън, които в този миг разбъркваха тестето карти, застинаха. Смръщи вежди и изгледа студено епископа.

— Знаеш отлично правилата, както и аз — процеди той.

И двамата знаеха, че една жена може да си потърси забавления извън дома си, само след като роди наследник.

— Освен това, Хетфийлд, трябва да знаеш, че честта на херцогинята е извън всякакво съмнение.

— Изглежда тя много добре се е приспособила към елегантния свят — каза епископът със странно тих глас. — Помислих си, че вероятно няма да има нищо против нови приятелства и връзки извън дома си. — Досега всички го смятаха за чудак, но никой не го бе мислил за глупав. Ала щом продължаваше да дразни Синджън и да му се подиграва, явно бе загубил разсъдъка си.

Херцог Сет бавно остави тестето върху зеленото сукно на масата и дългите му пръсти нежно погалиха ръбовете на картите, преди да ги отместят настрани. Оправи грижливо дантелените си маншети и се наведе напред, скръсти ръце и огледа останалите играчи, за да се увери, че всички са чули предизвикателните думи на епископ Хетфийлд. Накрая погледът му се прикова върху зачервеното лице на епископа. Заговори тъй тихо, че думите едва се чуваха на няколко метра от масата, отрупана с жетони:

— Тук беше приет радушно от всички нас, Джордж, но очевидно нещо в теб не е наред.

— Това предизвикателство ли е, Сейнт Джон?

— Ще се радвам, ако го разбираш като предизвикателство. Да не би да не съм се изразил достатъчно ясно?

— При един дуел можеш да умреш. Помисли ли как ще се чувства твоята херцогиня, ако остане сама?

— Много си остроумен тази вечер, Джордж. Жалко, че пийнах малко повече и може би не мога да оценя хумора ти по достойнство.

— Прекалено си арогантен и самоуверен, Сейнт Джон, обаче не бива да разчиташ толкова много на късмета си.

— Не намираш ли, че е доста глупаво, Рътлидж, да бъркаш умението със самоувереността? Мога да те пронижа с първия куршум между веждите от сто крачки… и то не защото разчитам само на късмета си.

— Е, твоята съпруга може би няма да вехне от скръб по теб… не ти ли идва наум и този вариант?

— Няма да й се наложи. Да не би ти да си забравил за този вариант?

— Може би Бог ще ме закриля.

— Не разчитай на Бога. Влиянието на семейство Рътлидж може и да се разпростира върху избора на епископите в Англия, обаче не и до Божията благословия. Този път можеш да ми вярваш.

— Специално ти, надали можеш да се похвалиш с някаква по-особена близост с Бога.

— Съгласен съм, защото схващам разликата. Избери оръжията, с които ще се дуелираме, Рътлидж, или стой по-настрани от жена ми. Тя не е за теб, нито за някого другиго, а само за мен. Тези думи би трябвало да са достатъчно ясни, дори и за твоя извратен мозък. — Всички единодушно кимнаха в знак на съгласие, че е изключено някой да се опита да отнеме съпругата на мъж като Синджън. — Само да си я докоснал, дори само да си я заговорил или да си се приближил към нея и ще трябва да си прочетеш молитвата. Нали поне от молитви разбираш? — Синджън се усмихна широко.

На всички стана пределно ясно, че само с цената на смъртен риск могат да флиртуват с херцогиня Сет. Играчите забравиха за картите, вперили изумени погледи в двамата противници. Никой не можеше да повярва, че Рътлидж е изгубил окончателно разсъдъка си и си играе с живота си.

Хетфийлд също се усмихна, обаче някак си отнесено и пресилено. Имаше вид на човек, който е забравил за къде е тръгнал.

— Ще ти съобщя решението си — заяви той с безчувствен тон, като че ли не ставаше дума за участта му. — И няма да забравя да се помоля на Създателя.

— Горещо ти го препоръчвам — отвърна Синджън с едва прикрита подигравка в интонацията си. — А сега, ако ме извините… — И без да посегне към жетоните, стана и излезе. Насочи се към балната зала и започна да си проправя път през претъпкания дансинг.

Злобните подмятания на епископ Хетфийлд преляха чашата. През последните две седмици всяка вечер Синджън бе наблюдавал с едва сдържано раздразнение как жена му се превръща в царица на всички балове и флиртува с всички мъже от висшето общество. Златистата й красота омайваше всички. Роклите на мадам Дюбей подчертаваха пленителното й очарование. Тази вечер, в сребристата рокля, украсена с виолетки от коприна и зелени панделки, Челси бе неотразима. Всеки, който я погледнеше, затаяваше дъх. Ала от сега нататък тази красота ще бъде само за мен, гневно си помисли той, вбесен от злостните намеци на Хетфийлд и от светския успех на жена си през последните дни.

Партньорът на Челси забеляза гневния блясък в очите на приближаващия се към тях Синджън и се закова на място. Музикантите спряха да свирят и се отдръпнаха към стената. Всички очакваха да избухне скандал, защото познаваха необуздания нрав на херцог Сет.

Внезапното спиране на музиката озадачи Челси. В следващия миг съпругът й застана пред нея и застрашително се извиси над смаяния й партньор.

— Неочаквано се почувствах изморен. — Гласът му бе тих, но челюстите му бяха стиснати. — Отиваме си у дома.

— Нужно ли е да устройваш сцена? — Големите диамантени обеци на ушите й се залюляха и заискриха на светлината.

— Ще стане още по-страшно, ако не тръгнеш веднага с мен — озъби се Синджън, забравил за добрите маниери.

— Имам ли друг избор?

— Не. — Стоеше неподвижен, без да обръща внимание на изумената тълпа. На устните му се появи лека усмивка.

Напрегнатата му и предизвикателната поза й подсказаха, че е безсмислено да спори. Обърна се към младия си кавалер и извинително се усмихна.

— Благодаря ти за компанията, Алън… — Никога досега не бе могла да си обясни силното въздействие на Синджън върху околните. Страхът бе ясно изписан върху лицето на Алън. — Предай на сестра си, че ще се видим утре при Джефри.

Херцогът властно стисна ръката на жена си и тихо каза:

— Благодаря ти, Босфорд, че забавлява жена ми в мое отсъствие. — Но в думите му се долавяше скрита заплаха и младият мъж разбра, че животът му ще бъде в опасност, ако още веднъж се опита да забавлява херцогиня Сет. Синджън му кимна пренебрежително и се обърна към жена си.

— Държиш се детински — прошепна Челси, когато се отдалечиха от дансинга, изпратени от погледите на всички присъстващи. Зад тях се надигна вълна от шепот.

— По-добре така, отколкото кръвта на Джордж Прайн да тежи на съвестта ти — сухо отбеляза той.

— Какво е станало? — В гласа й се прокрадна страх.

— Хетфийлд се чудеше дали си свободна. Казах му, че не си — нито за него, нито за когото и да е било друг. — Думите му отекнаха заповеднически, както никога досега. — Той реши — започна той — да не се дуелираме тази вечер. — Токовете на обувките му потрепваха нервно по полирания паркет в унисон с неговия гняв.

Двамата съпрузи стигнаха до стълбището и се спуснаха по мраморните стъпала. Синджън не се интересуваше, че широките поли на роклята й пречеха да върви бързо.

Челси се препъна и краката й се оплетоха в многобройните фусти на роклята. Политна напред, но в този миг Синджън рязко се извърна и я сграбчи в ръцете си, като продължи да слиза по стъпалата.

— Ти си пиян! — уплашено възкликна тя, докато той слизаше през три стъпала наведнъж.

— Не съм толкова пиян, скъпа — промърмори той.

— Ще паднем! — Бяха стигнали до средата на стълбата, а Синджън продължаваше стремително да слиза надолу.

— Не се безпокой. — Гласът му прозвуча спокойно. Бе правил много по-сложни акробатични номера и то порядъчно пийнал. След няколко мига се озоваха на най-долното стъпало. — Както виждате, мадам, пиенето не пречи на координацията ми. — Стисна още по-здраво ръката й и щракна с пръсти на портиера да му докарат каретата.

— Пелерината ми… — запротестира Челси, докато той я дърпаше към отворената врата, до която почтително стояха двама слуги с изплашени лица.

— Остави я…

Бяха изминали половината път до конюшнята, когато каретата им се зададе. Преди да спре напълно, Синджън отвори вратата, качи я вътре и скочи след нея. Сетне затръшна вратичката, облегна се на седалката и раздразнено възкликна:

— Върви по дяволите, сладка моя съпруго! Успя да съсипеш живота ми!

— Но аз те обичам — отвърна Челси, без да мисли за невъзпитаното му държание на дансинга, нито за това, че едва не я събори по стълбите, нито за грубите му думи.

— Е, поне сме съгласни за едно нещо. — Устните му се разтеглиха в широка усмивка и зъбите му блеснаха на мъждукащата светлина на лампата в каретата. — Едва не убих Рътлидж заради теб. Трябва да съм си изгубил ума.

Това не беше класическо признание в любов, но думите му накараха сърцето й да подскочи. Макар да се почувства щастлива от тъй дълго чаканото му обяснение, тя не искаше никой да умира заради нея.

— Моля те, не убивай никого заради мен — заяви тя. — Това е толкова старомодно.

— Или налудничаво. Досега не съм се дуелирал заради жена.

Това не бе израз на вечна любов, а по-скоро плахо начало на тяхното щастие. Думите му заличиха гнева и обидата. Отдръпна се в ъгъла, намести се удобно върху кадифената седалка и замислено се загледа в съпруга си. Сърцето й бе изпълнено с надежда от неясното признание на Синджън.

На слабата светлина в каретата херцогът приличаше на Луцифер: красивите му черти бяха като изваяни, а очите под дългите мигли блестяха в полумрака. Черният брокатен жакет, богато избродиран с копринена нишка и плътно прилепнал, чудесно подчертаваше мъжествената му фигура. Широките му рамене изпълваха почти половината облегалка. Дантеленото жабо, което се подаваше от жакета му, бе украсено с диамантена игла. Дългите му крака в обувки с диамантени токи стигаха почти до отсрещната врата. Фините му пръсти лениво барабаняха по стъклото, сякаш бе забравил за всякакви предизвикателства и дуели.

— Да не си уплашил Хетфийлд? — Тя беше любопитна да разбере какви думи са разменили мъжете заради нея. Макар че имаше трима братя, никога досега не бе присъствала на дуел, а още по-малко очакваше някой да се дуелира заради нея.

— Прайн съвсем си е изгубил ума, макар че заради теб има защо да полудее. Но, едно е ясно, щях да убия това копеле. — Говореше разсеяно, без да спре да гледа през прозорчето на каретата.

— Не разбирам как можеш да убиеш някого заради толкова незначителна причина.

Очите му неохотно се извърнаха към нея.

— А пък аз не разбирам — нехайно започна той, — как жените могат да припадат от възторг от една нова прическа. — Явно, за разлика от нея Синджън не гледаше сериозно на дуелите.

— Да не би всичко това да е било някаква шега?

Той уморено въздъхна. Не му се искаше повече да го разпитва.

— Не съвсем.

— А какво беше тогава?

— Сега съм пил твърде много. Нека да говорим утре сутринта. — В дъното на спора с епископа бе въпросът за притежанието на Челси, а това не можеше да се обясни с обикновена кавалерска любезност. Предпочиташе да не обсъжда тази тема.

— На сутринта ще бъдеш ли трезвен?

— Кой знае — усмихна се той.

Когато се срещаха сутрин за езда, той невинаги беше напълно изтрезнял, но това не му пречеше да бъде забавен и очарователен.

Стори й се, че Синджън е задрямал или се е уморил след тежката нощ, защото след това не отговори на нито един от въпросите й. Понякога само се чуваше неясно мърморене от отсрещната седалка. Но щом колелата на каретата затрополиха по каменистата алея към Сет Хаус, херцогът се събуди и слезе. Изпрати я до вратата, както изискваха добрите маниери.

— Лека нощ, скъпа — рече Синджън с непринуден тон, като че ли бяха прекарали най-обикновена вечер. — Ще се видим в осем за сутрешната езда.

Без да дочака отговора й, той се спусна по стъпалата, за да се качи отново в каретата.

Челси чу какво нареди Синджън на кочияша си:

— Карай към Брукс.

Може би щеше да се разгневи, загдето съпругът й я бе измъкнал така безцеремонно от балната зала на Манчестър Хаус, но в този миг си припомни как Синджън бе предизвикал на дуел омразния епископ Хетфийлд, и то заради нея… заради чувствата си към нея… макар всячески да се стараеше да ги прикрива.

Челси остана замислена на стъпалата пред Сет Хаус. Сребристата й рокля потрепваше на лунната светлина, докато каретата изчезваше в дъното на парка към голямата метална врата.