Сюзън Джонсън
Грешница (35)

Глава тридесет и пета

Вечерята бе сервирана по-рано. Вивиан си почиваше в стаята, тъй като възнамеряваше да поиграе карти в Блек Хаус, а майката на Синджън бе излязла, за да направи някои визити. Малката маса бе подредена на терасата с изглед към градината, която се осветяваше от китайски фенери. Челси седеше между Бо и Хари и както и в родния си дом бе заобиколена от мъже. Деймиън и Бен седяха срещу нея, а Синджън, като домакин, бе начело на масата. Разговаряха за коне и Челси бе затрупана с въпроси относно начините за трениране на състезателните коне и конните надбягвания.

Храната беше превъзходна. В резиденцията имаше двама френски готвачи, които бяха приготвили свински бут, задушен в бяло бургундско вино, картофени кюфтета, пъстърва от Хемпшир, гарнирана със зелен грах и кнедли с ябълки. За десерт имаше пай с горски малини и дини от Египет. Синджън пи доста и яде съвсем малко, но Челси бе свикнала с това. Докато отговаряше на въпросите на момчетата за конете, той непрекъснато се допитваше до мнението на младата си съпруга. Деймиън, който не се интересуваше толкова много от коне, й разказа няколко интересни случки от детството им със Синджън.

Деймиън и Синджън се научили да яздят още когато били съвсем малки в дома на майка им в Ирландия, а след това продължили редовно да се занимават с езда. Челси наблюдаваше оживените разговори на братовчедите и веселия им смях.

— Не се ли отегчи? — попита я Синджън над главата на Хари, като се опитваше да надвика момчешката врява. — Всички тези разговори за коне и заниманията с малки момчета?

— Никога не съм познавала малки момичета… или големи момичета — добави с усмивка тя, — така че всичко това ми е познато. Не, не съм отегчена. Аз също обикновено разговарям само за коне.

— Струва ми се, че ще трябва да те науча как да поддържаш светски разговор, преди да те заведа в Елмъкс, защото в противен случай редовните посетители ще решат, че не си истинска лейди. — Веселата му усмивка противоречеше на сериозните му думи, докато погледът му алчно обгръщаше женствените й форми.

— Ще се справя ли с изпита? — попита Челси.

— Няма да имаш никакви проблеми — промърмори Синджън и вдигна чашата си с вино. — Елмъкс ще бъде в краката ти.

— Може би няма да искам да отида там.

— Да отидеш къде? — намеси се Деймиън.

— В Елмъкс — отвърна брат му. — Кажи й, че ще очарова дори й най-възрастните дами.

— Напълно съм съгласен, скъпа — галантно отвърна Деймиън. — Всички мъже ще се влюбят в теб.

— Тогава е по-добре да си остане у дома — усмихна се Синджън, но погледът му беше замислен.

— Ще ми задават ли трудни гатанки, за които после се дават награди? — весело попита Челси. — А ще имам ли будоар, пълен с постоянни ухажори като всички изискани дами?

— По дяволите, не! — Синджън сам се изненада от буйната си реакция.

Челси остана доволна от намусената гримаса на съпруга си.

— Ако не го направя, ще решат, че съм една недодялана провинциалистка. Нали всички събития на деня се обсъждат в дамските будоари?

Черните вежди на херцога се свиха навъсено. Спомените за дамските будоари в ранните часове на деня бяха все още твърде пресни в паметта му.

— Откъде, по дяволите, знаеш това?

— От Дънкан — мило отвърна тя. — Мисля, че ти добре познаваш дамските будоари.

Синджън се облегна на стола и я изгледа намръщено.

— Май няма да се разберем по този въпрос.

— Нали ми каза, че не бива да се страхувам от обществото в Елмъкс?

Усмивката й бе очарователна, а кожата й блестеше на меката светлина на свещите. Дори в тази груба провинциална рокля тя щеше да затъмни всички светски красавици в Лондон, помисли си Синджън. Нищо чудно ролята му на придружител да се окаже много по-трудна, отколкото бе очаквал.

— Утре ще говорим за това — рязко рече той.

— Да, Ваша Светлост — с престорено покорство отвърна съпругата му.

— Искаш да превърнеш живота ми в ад, така ли? — въздъхна Синджън, внезапно осъзнал, че безгрижното му весело съществуване може да бъде застрашено, ако трябва да придружава жена си всяка вечер на светските приеми. Когато й обеща да я заведе в Лондон, за да се позабавлява, той не си бе представял, че ще взема дейно участие в тези забавления.

— Не е необходимо да се безпокоиш за мен. Ще се опитам да не ти досаждам прекалено много.

Деймиън, въвлечен отново в разговора на момчетата, слушаше с половин ухо репликите между брат му и младата му очарователна съпруга. Новата херцогиня на Сет бе успяла да смути обикновено спокойния Синджън. Шотландката от Еършир изглежда щеше да промени изцяло живота на херцог Сет и Деймиън си каза, че се очертава доста интересен сезон. С удоволствие ще наблюдава битката между един светски лъв като Синджън и младата му провинциална съпруга.

Малко по-късно на момчетата бе наредено да си лягат, като им обещаха, че на другия ден ще им разрешат да пояздят. Целунаха децата за лека нощ и всички се оттеглиха по стаите си. Апартаментът на Синджън в Сет Хаус гледаше към Грийн парк. Багажът на Челси вече бе разопакован и докато Синджън неспокойно крачеше из стаята, отваряйки разни чекмеджета и ровейки из скриновете, тя се настани удобно в креслото до камината.

След като прегледа бедния й гардероб, Синджън посочи към междинната врата и рече:

— Моята спалня е зад тази врата.

— Колко изискано е да се живее по този начин.

— Да — отвърна той и побърза да смени темата. — Трябва да се погрижим за гардероба ти.

Разбира се, проблемът не беше единствено в дрехите на Челси. Мислеше, че е успял да превъзмогне непреодолимото си желание към красивата си съпруга. Ала когато днес следобед тя влезе в малкия салон, той разбра, че се е лъгал. Въздъхна, отпусна се в шезлонга в дъното на стаята, кръстоса дългите си крака и се облегна на атлазените възглавници.

— Съжалявам, но нито една от роклите ти не става за носене. — Думите му неволно прозвучаха по-студено, отколкото бе възнамерявал.

— Нима го разбра само от един бегъл поглед? — Челси бе впечатлена от познанията му за дамски тоалети.

— Ще изпратя съобщение на мадам Дюбей да ни запази час за утре в единадесет. Съгласна ли си?

— А ако не съм? — пошегува се тя, но грубостта му я подразни.

Сините му очи бяха станали почти черни и я гледаха втренчено, сякаш я виждаше за пръв път, откакто бяха влезли в спалнята.

— Единадесет часа е много удобно — усмихна се Челси. — Но те предупреждавам, че никак не обичам да се занимавам с дрехи и шивачки.

— Е, ще измисля нещо, за да не скучаеш. — Бе успял да се овладее и сега гласът му отново звучеше лениво и нехайно.

„Искам само ти да ме забавляваш“, помисли си Челси, но предпочете благоразумно да преглътне думите, напиращи на езика й. Не бе прието да си искрен в този елегантен и непознат за нея свят, където никой не говореше това, което мислеше и където мъжете не спяха със собствените си жени, а предпочитаха да се забавляват със съпругите на другите мъже. В този свят жените се чувстваха съвсем свободно в семейството на любовниците си. Пиеха следобедния си чай с майките и съпругите им. Затова тя преглътне и тихо каза:

— Сигурна съм, че мадам Дюбей ще ме заинтригува много и обещавам да се държа прилично.

— Няма да те водя в затвор — усмихна се той.

— За мен е нещо подобно.

— Такива са изискванията за всяка херцогиня на Сет.

— Разбира се, Ваша Светлост. На вашите услуги.

— Ти си едно голямо дете — снизходително рече Синджън.

— Не, аз вече не съм дете, Синджън, и ти добре знаеш това. — Произнесе много нежно името му, сякаш искаше да му припомни страстните мигове, които бяха изживели.

„Нима мога да забравя това?“ — помисли си той и рязко се изправи.

— Страхувам се, че си направих плановете за тази вечер, преди твоето пристигане. Извини ме, но ще се видим утре сутринта. — Обърна се и се отправи към вратата.

— Ще се видиш ли тази вечер с херцогиня Бюкън? — попита тя, без да е сигурна дали има право да му задава този въпрос. Но не можа да се удържи.

Синджън застина на място и сетне бавно се обърна.

— Не. Висшето общество се среща във вторник вечер. — Не се чувстваше задължен да й обяснява и фактът, че го бе сторил го нервира. — Наспи се добре. Сигурно си уморена от дългото пътуване.

Беше внимателен, учтив и… сдържан. Навярно това щеше да бъде поведението му през време на престоя й в Лондон.

 

 

На другата сутрин Челси се събуди от шума в съседната стая и разбра, че Синджън се е върнал. Разнесе се гласа на камериера му, който даваше заповеди на слугите. Вратата се отваряше и затваряше, чуваше се забързано трополене и шум от течаща вода, тъй като още бащата на Синджън бе снабдил къщата с водопроводна инсталация.

Къде е бил през цялата нощ, запита се тя. И с кого? Макар сезонът още да не бе свършил и повечето от аристократичните семейства бяха в Лондон, тя не се съмняваше, че той е намерил по-интересни развлечения. Как можеше една жена да се преструва, че не забелязва нощните похождения на съпруга й? Как да се научи да ги приема безгрижно и равнодушно?

От съседната стая до слуха й долетя веселият глас на Бо, който пожелаваше „Добро утро“ на баща си. В този миг на нейната врата се почука и влезе прислужницата с подноса със закуската за младата херцогиня, която се състоеше от каничка какао и пресен кейк. Челси вече бе станала и почти бе привършила с тоалета си, тъй като бе обещала на момчетата, че ще ги заведе на езда в парка.

— Щях да изпратя вашата камериерка, мадам — бързо каза прислужницата. — Не е редно да се обличате сама.

— Вече съм почти готова — отвърна Челси и навлече жакета си, — но все пак ви благодаря.

Момичето постави подноса на масичката, подреди набързо розите в малката ваза върху подноса, извади една бродирана салфетка от джоба на престилката си и се изправи, очакваща Челси да седне на стола, за да разстеле салфетката на коленете й.

— На вашите услуги, милейди — любезно каза прислужницата и направи лек реверанс. Леко смръщените й вежди издаваше почудата й от необичайното поведение на новата херцогиня. На етажа за прислугата за нея се носеха какви ли не слухове, че се е състезавала с мъже по хиподрумите в цяла Англия. Може би всичко се обясняваше с факта, че е отрасла в Шотландия. За щастие всички прислужници в Лондон бяха обучени да се справят с всякакви странности на господарите. — Негова Светлост ще слезе в трапезарията след двадесет минути. Нареди ми да ви предам неговите поздрави.

Колко различно е всичко тук, помисли си Челси, докато поемаше салфетката от протегната ръка на прислужницата. Нима бе очаквала да получава поздравите за настъпващия ден посредством някаква непозната прислужница, вместо на сутринта да прегърне и целуне мъжа си. Постара се да си придаде важен израз на лицето, както подобава на една херцогиня, ала след малко не издържа и се усмихна приветливо.

— Благодаря ти. Моля да бъдат предадени моите поздрави на Негова Светлост.

След това остана сама в просторната стая с позлатени фронтони под тавана, пред масата с подноса върху нея, замислена дали ще успее да се справи с новата си роля на изискана херцогиня. Докато разбъркваше захарта в чашата с какао, примесено с крем шантий, неволна въздишка се изтръгна от гърдите й. Родена и отрасла в глухата провинция, Челси само за три дни, откакто бе пристигнала в столицата, успя да намрази превзетите светски маниери и неискрените отношения между членовете на висшето общество. Все пак не можеше да отрече, че я вълнува шумният град, забързан отвъд високите стени, ограждащи парка на Сет Хаус. Нали отново при нея бе Тън, нали с Бен и Хари не бе необходимо да се преструва и да се държи сковано и изискано?

Що се касае до съпруга й…

Очевидно ще трябва да коригира наивните си представи за лондонските светски кръгове.

„Или да наложи волята си и да накара Синджън да промени някои свои навици“, помисли си тя и леко се усмихна.

Тази идея си струва да бъде обмислена по-грижливо.

Грабна парче от кейка, взе с другата ръка чашата с шоколада и с апетит се зае с обилната закуска. В края на краищата винаги се бе справяла с препятствията, благодарение на вродената си предприемчивост и смелост.

 

 

На сутринта, по време на ездата, приятелството между нея и Бо се задълбочи още повече. В този ранен час в парка нямаше други ранобудни ездачи, освен тях. Челси, яхнала Тън, Синджън на седлото на Мамелюк и Бо с едно от понитата изминаха дългия маршрут от ъгъла на Хайд парк до моста Найтсбридж.

Челси и Бо успяха да оставят Синджън зад гърба си по време на надпрепускането или той им позволи да го надминат, Челси не беше уверена как точно се случи това, но след финала херцогът бе отрупан с шеговити намеци и закачки относно ездаческото му умение. Синджън бе принуден да им обещае реванш на следващата сутрин.

Той изглеждаше уморен, въпреки добродушната усмивка, която не слизаше от лицето му. Пристъп на ревност прониза сърцето й. Коя бе тази съперница, заради която мъжът й не бе мигнал цяла нощ? Разпаленият й мозък моментално се изпълни с тревожни видения, едно от друго по-неприятни, въпреки че здравият разум в нея отчаяно се опитваше да я убеди в предаността и обичта му.

— Чел, кажи на папа, че сме го били поне с три дължини. Та той въобще не се опита да ни настигне! — Засмян до уши, Бо завъртя понито, за да привлече вниманието й. — Кажи му, че с нас не може да си мери силите!

Няколко секунди й бяха необходими, за да прогони тревожните мисли и да се върне към действителността. Бо я гледаше с учудена физиономия в очакване на отговора й.

— Надявам се, че Мамелюк няма да ни се разсърди, макар да се класира последен — рече Челси и пряко сили се опита да се усмихне. Непростимо бе от страна на Синджън да продължи да се развлича както е бил свикнал досега. Все едно, че тя не съществува в живота му. Нима на нея биха позволили подобна разпуснатост?

Към тримата ездачи се присъединиха Деймиън и синовете му. Сега не се налагаше Челси да се включва активно в разговора, тъй като между трите момчета се завърза оживена препирня за качествата на различните коне. Разпаленият спор продължи чак до голямата метална врата на оградата пред Сет Хаус. След това всички се събраха в трапезарията на закуска. Всъщност само момчетата хапнаха, докато Деймиън и Синджън се задоволиха само с по две чаши кафе, а на Челси, за голяма нейна радост, поднесоха пълна купа с пресни ягоди. Вивиан никога не ставаше преди девет, докато Мария се придържаше към навика от детинство да закусва сама в спалнята си. Тя обикновено прекарваше часовете до обед на бюрото си, за да диктува писма на секретаря си.

— Може би ще пожелаеш да се преоблечеш, преди да посетим ателието на мадам Дюбей — небрежно спомена Синджън, когато момчетата приключиха с опустошаването на внушителните порции наденички, бекон, пушена херинга и бъркани яйца. Тази сутрин херцог Сет отново бе останал верен на принципа си за небрежната елегантност. С брич от еленова кожа, светложълта жилетка в стил Лорето и тъмнозелен жакет, подчертаващ широките му рамене.

Тя едва не каза „не“, защото по време на доста проточилата се закуска имаше достатъчно време да размишлява за упадъчните нрави, които позволяваха да се гледа през пръсти на похожденията на мъжа. Ала успя да сдържи гнева си и се задоволи със сухата забележка:

— Е, нали мога и с тази рокля да се появя пред прословутата мадам Дюбей.

Синджън се канеше да й отговори, но успя навреме да се спре. Очевидно съпругата му в момента нямаше настроение за разговор. Вече познаваше характерното свиване на устните й, затова само сви примирено рамене и снизходително се подсмихна.

— Или моят тоалет ще навреди на репутацията ти?

Сега всички разбраха, че младата херцогиня не е на себе си от гняв. Деймиън изгледа набързо първо към нея, а после към брат си и накрая заяви предпазливо:

— Хайде, момчета. Нали д-р Бекет ви нареди да научите урока си по латински до обяд. Сигурен съм, че вече ви очаква с нетърпение.

Хор от недоволно мърморене посрещна това подканване, но момчетата, макар и неохотно, се надигнаха от местата си, уговориха се кога ще излязат утре на езда и тръгнаха към вратата заедно с Деймиън.

— Не може да се отрече, че брат ти е много дипломатичен — процеди Челси и посочи с кимване към излизащия Деймиън. — А освен това през цялата нощ не напуска спалнята си.

— Затова ли си така сърдита?

— Не мога да повярвам, че е допустимо някой мъж едно да говори, а съвсем друго да върши!

Ако не бе толкова загрижена за тяхното щастие, сигурно сега нямаше да е така раздразнена. От което обаче се разгневи още по-силно.

Мнението на Челси противоречеше на всички житейски правила на аристократите или поне с привидно спазваното благоприличие. Жените обикновено не позволяваха неограничена свобода на съпрузите си и затова Синджън трескаво, за броени секунди, обмисли поне десетина варианта на отговора си, но нито един не му се стори подходящ за сегашната критична ситуация. Може би ще е по-разумно да й позволи и тя да отсъства от Сет Хаус по цяла нощ, вместо да превръща живота им в низ от утринни скандали.

— Прекарах нощта в Брукс.

— До шест и половина сутринта?

— Да не би да си ме дебнела кога ще се прибера?

— Да.

След подобно изказване и най-ловкият съпруг, дори и да притежава многогодишен опит в нощния живот не може да измисли разумно оправдание.

— Тази нощ не съм бил с друга жена. Достатъчен ли ти е този отговор?

— Не знам.

— И аз не знам защо трябва да ти давам обяснения как прекарвам времето си.

И двамата бяха мрачни и изнервени, неспособни да овладеят чувствата си. Гледаха се враждебно, настръхнали един срещу друг, близостта им от последните дни в Хетън бе изчезнала.

— Искаш ли да си тръгна? Всъщност няма смисъл да оставам повече тук. Може би друг път ще се запозная със забележителностите на Лондон…

Не й харесваше начина на живот на Вивиан и Касандра. Шумните светски забавления не я привличаха и ако Синджън кроеше планове за развод или за анулиране на брака им, безсмислено бе да се старае да се сближи със семейството му. Още по-безсмислено й се струваше да се опитва да задържи любовта му с цената на самоунижението си.

Но той не й отговори веднага. Мълчанието му продължи тъй дълго, че тя реши да стане от стола, когато най-после той заговори:

— Не! — тихо, но отчетливо отговори Синджън.

Странно, но това, което я ужаси в този миг, бе облекчението, което изпита след решителния му отказ да се разделят още сега, в този миг. Внезапно вратата на трапезарията се разтвори.

— Каретата ви чака, Ваша Светлост — заяви внушителният иконом.

Дори само почтително изпънатото му тяло на прага на вратата неволно внушаваше чувство за достолепие и порядък. Синджън го изгледа с отсъстващ поглед, сякаш му трябваше време, за да събере разпилените си мисли.

— Благодаря ти, Едмънд — разсеяно отговори херцогът. — Но трябва да донесете шапката на херцогинята.

Той внезапно й се усмихна, като че ли не си бяха разменяли само до преди миг язвителни упреци. Сякаш нищо не се бе случило и те спокойно изчакваха пристигането на каретата пред главния вход, за да ги отведе на уговорената среща с моделиерката.

— Мадам Дюбей е много властна особа и не обича клиентите й да закъсняват — сухо отбеляза Синджън. — Но е достатъчно само веднъж да й се противопоставиш и тя веднага ще си припомни, че винаги трябва да се угажда на клиентите.

— Е, разбира се, ти, както винаги, си наясно с всичко. — Все още му бе ядосана, че и този път успя да отклони темата, а също и на близостта му с тази мадам Дюбей, която Синджън дори не се стараеше да прикрива. Най-много я дразнеше радостта, която изпита, когато Синджън й заяви, че няма намерение да я изостави.

— Преди да се запознаем, скъпа, ти не си познавала този начин на живот, с който аз съм свикнал — небрежно подхвърли херцогът и плъзна стола си назад. — Макар че не познавам жена, която да е била близка с мен и която да не се е опитала да обсеби душата ми.

— И ти щедро им предоставяше тази възможност, така ли? — саркастично отговори тя.

— Е, няма човек без проблеми — заяви Синджън и се приближи към стола й, за да й помогне да стане. — Не е ли възможно да се помирим? Никога не съм одобрявал скандалите.

— Както не обичаш и някой да ти противоречи, нали? — ядосано попита Челси, стана от стола и възмутено го изгледа.

— Да.

„Е, сега вече ми е ясно какво мога да очаквам“, помисли си Челси. Не подхожда много на един аристократ, но поне е ясно.

— Какво би казал, ако заявя, че възнамерявам да изхарча голяма част от парите ти? — В гласа й се долавяше обида и вълнение.

Най-после неговата необикновена съпруга се държеше като нормална жена.

— Мадам Дюбей ще бъде във възторг от теб.

Самодоволната му усмивка я раздразни още повече.

— Ще се постарая да я впечатля.

— В такъв случай ще предупредя моя управител за разходите — небрежно се усмихна Синджън и шеговито добави: — Висшето общество ще бъде смаяно от моето шотландско момиче.

— Не съм твоето шотландско момиче. — Подигравателният му тон я вбеси. Ако искаше да го задържи, може би трябваше да се опита да бъде по-разумна и да сдържа чувствата си.

Отговорът й, макар и детински, засегна мъжкото му самочувствие.

— Ще продължим разговора си друг път, когато си по-спокойна — рязко отвърна той.