Сюзън Джонсън
Грешница (33)

Глава тридесет и трета

Когато се върна в спалнята, Синджън завари Челси задрямала в леглото. Пристъпи на пръсти към нея, разтревожен да не я събуди. Смъкна ботушите си, чорапите си и жакета си и ги метна на близкото кресло. Не беше облякъл много дебели дрехи, защото очакваше, че ще му се наложи да преплува придошлата река Кинбек.

Седна на ръба на леглото до нея и се загледа в пребледнялото лице на жена си. На всеки три минути тревожно отместваше поглед към стенния часовник в ъгъла на спалнята.

Стрелките на часовника посочиха, че времето е изтекло и Синджън скочи като изстрелян от невидима пружина. Загледа се в спящата Челси. Лицето й бе пребледняло като платно. От страх стомахът му се сви на топка, а в главата му цареше хаос. Челси изглеждаше толкова отслабнала и бледа и едва се забелязваше сред завивките на голямото легло. Тежките червени кадифени завеси му приличаха на реки от кръв.

Сломен от безкръвното лице на жена си той се обърна и тръгна към вратата.

Трябваше да тръгне сам, тъй като останалите мъже от имението вече бяха заминали да търсят лекари и акушерки. Синджън знаеше пътя до Дедхъм и пришпори Мамелюк.

Не можеше да препуска бързо по тесния и разкалян междуселски път. Мамелюк на два пъти затъва до колене в локвите, преди да достигнат до кръстопътя за Синдъм. Следващите три километра, които оставаха до брода на реката, бяха истинско тресавище и херцогът на три пъти слиза от коня.

Когато стигнаха до фермата на Вилар, Синджън бе мокър до кости и покрит с кал, а Мамелюк бе покрит с пяна от тежкия път. Наоколо се виждаха само пусти полета, сенчести шубраци и смълчани поляни. Синджън изпитваше чувството, че е сам с Мамелюк в целия свят. Дори птиците и дивите зверове бяха изчезнали в тези дъждовни дни.

Младият мъж вдигна ръка пред очи, за да може да вижда през завесата от мъгла и дъжд. Оставаше още около километър до брода на реката.

Чу шума на реката, преди да я види. В далечината пред него се разнесоха приглушени викове на хора и цвилене на коне. Когато приближи до дърветата покрай реката, той видя как Джеймс и Джонатан се опитваха да измъкнат конете си от буйните води на придошлата река. На другия бряг ги чакаше мисис Хобс, възседнала нисък кон, който очевидно не смееше да навлезе във водовъртежа. Около нея безпомощно се суетяха няколко селяни.

Обикновено на това място дълбочината на брода не надвишаваше метър, но днес реката бе преляла и калната вода достигаше дълбочина над четири метра.

Синджън препусна към двамата мъже.

— Мисис Хобс отдавна ли стои на другия бряг? — Херцогът се опасяваше, че акушерката вече е изтощена, а той се нуждаеше от нейните професионални умения.

— Не, не много отдавна — отвърна Джеймс. — Доведе я лодкаря, стария Нет.

— Ще се опитам да преплувам реката с Мамелюк. Пригответе се да посрещнете мисис Хобс. — Без да губи повече време в приказки, Синджън обърна коня си, пришпори го нагоре по реката, за да използва течението и навлезе в бушуващата вода на петдесетина метра над брода.

Мамелюк се гмурна в буйните води и заплува със същата лекота, с която бягаше на хиподрума, сякаш разбираше какво се иска от него. Когато наближиха брега, Синджън се плъзна от седлото и заплува редом с коня, без да изпуска поводите от ръка.

Те плуваха, носени от мощното течение. Силният кон успя да се задържи въпреки стихията и най-сетне копитата му докоснаха дъното. С последни усилия се добра до брега. Изскочи от водата и тръсна гривата си. Синджън продължаваше да се държи за юздите и с мъка успя да го възседне.

— Май добре се изкъпах — пошегува се херцогът и дори намери сили да се усмихне. Селяните още дълго време щяха да говорят за това драматично преплуване на придошлата река. — Благодаря… на всички… че сте излезли… от домовете си в този ужасен ден. — От дрехите му се стичаше вода, дишаше тежко и думите едва излизаха от устата му. Обърна се към мисис Хобс. — Ще преплувате реката… на гърба… на Мамелюк. Той е абсолютно… надежден. — Пое дълбоко въздух и протегна ръка към нея.

— Изглежда много силен — отговори акушерката и се качи на седлото пред него.

От тридесет години тя помагаше при раждането на почти всички бебета в околността и бе свикнала да пътува при всякакви условия.

— Дръжте се здраво за мен — рече й Синджън, постави ръцете й на лъка на седлото и препусна към реката. Тревогата за Челси го караше да обезумява. Навлезе в разпенените води и Мамелюк заплува по течението. Най-после се добраха до отсрещния бряг. Джеймс и Джонатан бяха нагазили в реката и държаха въже, за да им помогнат да се измъкнат. Когато Мамелюк, заедно със Синджън и мисис Хобс изскочи запъхтян на пясъка, от двата бряга се разнесоха възторжени викове. Херцогът махна с ръка и отметна мократа коса от челото си.

— Прощавайте, мисис Хобс, за непредвидената баня — задъхано рече той.

Тонът му бе любезен и приятелски. В момента изключваше мисълта, че може да се удави в придошлата река. По-важно бе, че е намерил някой, който ще помогне на Челси.

— Скоро ще бъдем на топло в Хетън — добави той и се усмихна.

— През всичките тези години съм преживяла и по-лоши неща, Ваша Светлост — отвърна дребната възрастна жена. — Кога трябваше да роди херцогинята?

Усмивката изчезна от лицето му. Изведнъж се почувства толкова изтощен, сякаш бе преплувал Ламанша.

— Страхувам се, че не става дума за раждане. Херцогинята е в третия месец, но получи тежък кръвоизлив.

— От кога започна?

— От сутринта. По-добре да побързаме.

Страхът отново скова сетивата му. Колко ли време бе отсъствал?

— Ще яздите до мен на Мамелюк.

Синджън кимна на Джеймс и Джонатан и всички се качиха на конете.

По обратния път херцогът обясни по-подробно на акушерката всичко, което знаеше за състоянието на Челси.

Мисис Барнс ги посрещна още на прага. Зад нея се бяха скупчили всички слуги, държащи в ръцете топли дрехи за господаря и за акушерката. Веднага им сервираха горещ чай. Синджън се преоблече в съседната стая, за да не събуди Челси, и влезе в спалнята. Оказа се, че мисис Хобс го бе изпреварила. Опитната акушерка вече бе започнала прегледа.

Сърцето на херцога се изпълни с благодарност.

Мъж като него не се страхуваше от нищо — можеше да върви с открити гърди срещу сабите или куршумите на врага, да преплува бушуващите води на реката, но с нищо не можеше да помогне на съпругата си, пребледняла от загубата на кръв. Не можеше да се справи без помощта на опитната мисис Хобс. Затова стриктно изпълняваше заповедите й. Нареди на слугите да донесат чаршафи и кърпи, леген с гореща вода. Това бе първото, което поиска тя, докато изваждаше инструментите си от кожената чанта. Когато всичко бе готово, Синджън с нежно докосване събуди Челси.

Внимателно седна до нея на ръба на леглото и прошепна на ухото й:

— Скъпа, трябва да се събудиш. Пристигна мисис Хобс. Никой не може по-добре от нея да се справи с проблем като твоя.

Челси отвори очи, опита се да се усмихне. Като видя мократа му коса, си помисли, че Синджън току-що е излязъл от банята, неосъзнаваща, че бяха изминали доста часове, които бе проспала, унесена от загубата на кръв.

След миг паметта й се възстанови. Припомни си ужасяващия страх от загубата на плода. Очите й се разшириха от уплахата, заляла гърдите й. Синджън бързо схвана какво изпитва тя и утешително я погали по челото.

— Не се плаши, мила. Тази жена ще ти помогне да оздравееш. — Поднесе ръката й към устата си и я целуна. — Само не плачи, скъпа моя — прошепна херцогът, разтревожен от бликналите сълзи в красивите й теменужни очи. Идеше му сам да зареве с глас като видя ужасения й поглед. Забрави всичките утешителни думи, които с такова старание бе струпал в сърцето си, докато я чакаше да се събуди.

Готов бе да я отрупа с бляскави бижута, кожени палта и скъпоценни рокли, стига само това да помогне да се облекчат страданията й. Щедър и нехаен за разходите, херцог Сет беше в състояние да подмени гардероба й само за броени дни, нещо, което само един английски лорд можеше да си позволи. Отчаяният мъж бе готов на всичко, за да откупи щастието им, да я види отново здрава и вън от опасност. Ала нито богатството, нито титлата, нито властта му можеха да гарантират спасението на тяхната първа рожба. Не му оставаше нищо друго, освен безпомощно да стиска юмруци в очакване на заключението на акушерката.

Мисис Хобс работеше сръчно, нежно и предпазливо. Действията й, заучени през дългите години на практика в усамотеното графство, излъчваха увереност. Много бързо тя успя да спечели симпатията на домакина. Диагнозата й се оказа обезнадеждаваща. Силният кръвоизлив бе признак за спонтанен аборт, без да е ясно каква е била причината за преждевременното прекъсване на бременността.

— Понякога е доста трудно да се установи каква е причината за едно помятане. Вие още сте млада и здрава, Ваша Светлост — утеши я мисис Хобс. — Уверена съм, че ще имате още много деца.

„Разбира се, акушерката не може да знае, че ние никога няма да имаме други деца — помисли си Челси, — защото ще се разведем в най-скоро време.“ Синджън й бе казал, че няма да живее с нея, ако се окаже, че детето не е от него. А сега се оказва, че въобще няма да имат дете. Нали преди няколко седмици, когато не бе толкова привързана към него, той й обеща, че няма да се обвързва с нея до гроб. Херцог Сет не бе от мъжете, които лесно се примиряват с ограниченията и лишенията, налагани на всеки съпруг от задълженията на брачния живот.

Синджън също чу думите на мисис Хобс, но намери твърде малко утеха в тях. Все пак оставаше надеждата, че съпругата му може някога отново да забременее. Чувствата му бяха толкова объркани, че разбираше ясно само едно. Бяха изгубили първото си дете и с това дните на безоблачно щастие бяха помръкнали завинаги.

Всъщност, ако трябва да се каже цялата истина, в този миг херцогът не бе уверен дали в бъдеще ще желае дете от Челси.

Мисис Хобс предложи да извърши кюртаж, за да почисти матката и така да отстрани опасността от инфекция.

— Вероятността за поява на възпаление нараства, ако не се вземат лекарства — обясни акушерката. Затова обеща да изпрати необходимите илачи в имението Хетън, колкото е възможно по-бързо, за да се ускори възстановяването на болната.

Възстановяване. Това не беше най-подходящата дума, с която може да се опише мрачното чувство в душата й, че безвъзвратно е изгубила щастието си. В първия миг Челси не се съгласи с предложението на акушерката, защото не й се искаше да се примири със загубата на детето.

Ако започне да гълта лекарства, това ще бъде краят на надеждите й… Нима не можеше да се изчака още няколко дни?

— Добре — примирено заяви Синджън. — Разбира се, скъпа, всичко ще стане така, както го желаеш — меко добави той. — А сега ми позволи да изпратя мисис Хобс до всекидневната. Веднага ще се върна при теб.

В коридора, щом излязоха от спалнята, херцогът разпита акушерката и тя отговори на всичките му въпроси, без да пести горчивата истина.

— Нейна Светлост е изгубила детето — въздъхна акушерката. — Съжалявам, милорд, че трябва да ви съобщя тази мрачна вест, но истината понякога е много жестока.

— Ако сте напълно уверена в диагнозата си, ще накарам жена ми да започне да пие онези отвари от билки, за които ми споменахте.

— След такъв силен кръвоизлив нито един зародиш не може да оцелее — заяви мисис Хобс с категоричен тон.

Студени тръпки пролазиха по гърба му. Спря се, за да си поеме дъх и да успокои туптенето на сърцето си. Опита се да говори по-спокойно, въпреки че доста трудно му бе да се преструва на равнодушен.

— Е, щом е така… — уморено промълви Синджън — ще говоря още веднъж с херцогинята, за да се опитам да я убедя да започне лечението. Може ли да останете край леглото на жена ми докато се възстанови?

— Само аз решавам колко да стоя при всяка от пациентките ми — рече акушерката с присъщия й твърд и ясен тон. — Простете ми, Ваша Светлост, обаче очаквам мисис Денсмър да роди, а може би наближава и раждането на мисис Хауърд. Ще бъде седмото й раждане. Жените не могат да ме чакат.

За миг Синджън изпита завист към тези две жени, които раждаха без всякакви усложнения. Особено към мисис Хауърд, вече родила шест здрави и читави деца, а неговото дете не можа да оцелее. Искаше му се да заповяда на акушерката да не напуска имението, докато не изчезне напълно опасността за здравето на Челси, но внезапно се почувства смазан от умората и от загубата на детето, затова само въздъхна примирено.

— Разбирам, че трябва да посетите другите жени, да, напълно ви разбирам, мисис Хобс… и още веднъж ви благодаря.

След като предаде мисис Хобс на грижите на мисис Барнс, Синджън се върна в спалнята при Челси, за да прекара нощта при нея. Мисис Хобс не тръгна веднага, защото херцогът все пак измисли компромисно решение — изпратиха един коняр да се осведоми за състоянието на другите две родилки в селото и акушерката заяви, че може да си позволи да остане още няколко дена в имението. Посещаваше Челси през всеки два часа, за да се увери, че няма опасност от треска и безцеремонно нареждаше на Синджън да отива да се наспи в съседната спалня, защото тя поема дежурството край леглото на Челси. В повечето случаи той упорито отказваше да се подчини на заповедите на акушерката. Знаеше, че щом се събуди, измъчена от тревогите около аборта, съпругата му ще иска да го види до леглото.

Дъждът най-после спря. Тишината след четирите напрегнати денонощия бе за него толкова необичайна, че в първите минути му се стори потискаща. Но бързо се окопити, отвори най-близкия прозорец, за да влезе свеж въздух в стаята. Отиде до масата и премести свещника над камината, за да не изгаснат свещите. Зави Челси с още едно одеяло, върна се до прозореца и остана за малко изправен и загледан в мрака. Прокара ръка по наболата си брада и се протегна, за да раздвижи схванатите си рамене. Толкова много промени бяха настъпили от началото на онази утрин. Стопи се надеждата да имат дете, макар Челси упорито да отказваше да го повярва. В душата му се бореха противоречиви чувства, за които сам не можеше да намери обяснение. Толкова много нови неща, напълно неочаквани за него, настъпиха в живота му от онзи незабравим ден в Нюмаркет, когато за пръв път срещна Челси Фергюсън…

Челси се размърда в леглото и в съня си от устните й се отрони неговото име. Синджън бързо прекоси стаята.

— Тук съм, скъпа — промълви загрижено той и хвана ръката й. — Какво те мъчи?

Започна да й разказва за всичко, за което можеше да си спомни, като предпазливо избираше по-безопасни теми като последните клюки от селото и от графството, донесени от мисис Хобс; най-новата приумица на старата готвачка за някаква по-пикантна добавка към менюто на Мамелюк; поздравите, които Сахар помолил да предадат на Челси; слуховете за незапомнени наводнения по долното течение на реката. Докато й говореше, не спираше да гали ръката й. След няколко минути Челси отново потъна в дълбок сън и той се осмели да я целуне по бузата.

Остана край леглото до зазоряване, отпуснат в дълбокото кресло, което бе домъкнал до леглото й, небръснат, с раздърпана вратовръзка, протегнал уморените си нозе, изтощен физически и душевно… съкрушен от внезапната загуба, обезсърчен може би дори повече и от нея…

Единственото сигурно в тази върволица от нещастия бе нуждата от утеха, която бе длъжен да даде на Челси.

На сутринта слънцето за пръв път от толкова много дни озари с пълния си блясък подгизналите от влага полета. Листата, покрити с капчици роса, заблестяха като приказен декор. Всичко изглеждаше по-различно. Челси отвори очи, примижа от силната светлина и извика:

— Дъждът е спрял! Да не би това да е Божие предзнаменование?

Гласът й разкриваше толкова възторг, примесен с надежда и копнеж, че Синджън не издържа и горещо се помоли думите й да се оправдаят, но знаеше, че горчивата истина е съвсем друга. При последния преглед мисис Хобс за кой ли път намери чаршафите и кърпите подгизнали в кръв. Независимо дали навън грееше слънце или валеше дъжд, кръвоизливът на Челси продължаваше.

— Страхувам се да не започне треската, скъпа — тихо заговори Синджън и се протегна да вземе ръката й в своята. — Трябва да се вслушваш в съветите на мисис Хобс. Изгубили сме бебето — унило прошепна той.

— Не! Не казвай това! — Челси рязко изви ръката си и я изскубна от неговата, обърна глава на другата страна и захлипа, отчаяна и уплашена.

— Никак не исках това да се случва — призна си Синджън, изненадан от реакцията й.

Преди два месеца, дори само преди месец един спонтанен аборт би довел до съвсем други последици. Нямаше да се оженят и всичко щеше да продължи постарому. Но сега чувствата му бяха напълно променени, особено през последните седмици, когато Челси му говореше по цели часове за тяхното бъдещо дете. Малката дъщеря на херцог Сет вече бе станала част от тяхното ежедневие, член на тяхното семейство, тяхната първа рожба… ах, какво не би дал да се окаже грешна диагнозата на мисис Хобс.

Но дори и най-силната надежда се оказа безпомощна при вида на толкова много кръв. Синджън нямаше друг изход, освен да продължи да я убеждава.

— Мисис Хобс има зад гърба си тридесетгодишен опит, мила — меко заговори Синджън, чудейки се как да смекчи горчивите слова. — Трябва да се вслушаш в думите й.

Челси отново се обърна към него. Теменужните й очи бяха потъмнели от скръб.

— Не искам да чувам и дума за загубата на детето ми. — Отговорът й отекна като стенание в утринната тишина. Отричаше без всякаква логика.

В омачканата си нощница, с навитите до лакти ръкави, с дребните си изящни ръце изпод дантелата изглеждаше странно подмладена. Очите й му се сториха необикновено разширени върху пребледнялото лице, помръкнали от отчаяние и преумора. Нежното й и разголено рамо бе тъй малко, че можеше да го побере в шепата си.

В гърдите му се надигна тревога, непреодолима като океанския прилив, но този път не за изгубения плод, а за нея. Нещо съвсем непознато досега в живота на Синджън Сейнт Джон, който с години бе успявал да се опази от това, да се влюби в десетките си любовници. Може би за всичко е виновна нагласата, с която бе започвал всяка следваща сърдечна връзка. Още от първите мигове херцогът знаеше, че новото увлечение ще бъде временно в живота му и тъкмо това придаваше неописуемо обаяние на интимните му мигове. Ако се бе замислял по-дълбоко и ако се бе задържал по-дълго с някоя партньорка, херцогът очевидно щеше да достигне до подобна дълбочина на чувствата и да изпитва отговорност за съдбата на любимото същество, с което е споделял всички радости, но и всички тревоги. Макар да разбираше с ума си тези горчиви страни на иначе сладкия начин на живот, който бе водил досега, Синджън Сейнт Джон никога не бе подозирал, че е способен да стигне дотам, че да усеща как сърцето му се къса при вида на измъченото лице на обожаваното от него създание.

Дори забрави да мисли за изгубената си ергенска свобода. Толкова го тревожеше сериозността на заболяването на Челси.

— Направи това, което предлага мисис Хобс, скъпа, а когато се почувстваш по-добре, за остатъка от сезона ще те заведа в Лондон. Никой в Лондон още не те е виждал. — Усмихна се с остатъка от някогашната си по светски изтънчена и непреодолимо обаятелна усмивка. — Позволи ми да те въведа в изисканото общество.

Предлагаше й като награда ослепителни балове, бляскави забавления, зашеметяващо ума проникване в салоните на висшето общество… и тя до него, непрекъснато до него в правото си на негова съпруга.

— Защо си въобразяваш, че винаги съм жадувала да проникна във висшето общество? — заговори Челси с отмалял глас, макар да разбираше какъв щедър подарък й поднася Синджън. Досега дори не бе споменавал за заминаване за Лондон. Но защо ли трябваше да го прави? Та нали доскоро те мислеха да се разделят за цял живот!

— Защото всички желаят да се запознаят с теб. — Вероятно имаше предвид зле прикритата завист, с която дамите във висшето общество посрещнаха вестта за сватбата на херцог Сет и любопитството им спрямо младата му съпруга. — А освен това е редно да се запознаеш с членовете на моето семейство.

Откакто се познаваха, Челси за пръв път го чу да споменава за някакви членове на семейството му, макар че… ах, да, май че веднъж или два пъти бе споменавал някакви имена, но мимоходом, като за второстепенни личности в живота му, претоварен от светски задължения и интимни ангажименти.

— Може би няма да се окажа подходяща за твоята среда. — Челси реши откровено да му съобщи за всички свои колебания и опасения. Вече бе научила суровия урок на живота, че недоизказаните желания винаги стават причина за бъдещи страдания. Освен това никога не си бе падала по прекалено усложнените и често пъти двулични обноски, задължителни за всички членове на надменната английската аристокрация.

— Тогава ще ти помогна да се окажеш подходяща дори и за най-придирчивите дами в обществото — отговори Синджън и леко се подсмихна, — защото никога досега не съм се появявал в Лондон с по-красива дама под ръка. — На лицето му отново се появи онази момчешка усмивка, която Челси така харесваше. — За едно младо момиче представянето е толкова важно събитие, че дори и закоравял тип като мен се вълнува. Сега имам нужда от някоя чашка за подкрепление.

Тя се усмихна. Първата усмивка, която се появи на лицето й през последните тревожни дни. Синджън мислено се поздрави с успеха.

— А сега бъди послушно дете и се вслушай в указанията на мисис Хобс.

— Неизбежно ли е? — въздъхна нещастната жена, изплашена от края на надеждите й, а може би и от края на тяхната любов.

За него не бе по-лесно да изрече решителните слова.

— Наистина, скъпа, повече не може да се отлага. Съжалявам.

Устните й потръпнаха миг преди да потекат първите сълзи. Той бе казал, че съжалява, обаче в отчаянието си Челси си помисли, че Синджън го каза само под въздействието на вродената си вежливост. Те явно чувстват по различен начин събитията и въпреки че не бе очаквала да съвпаднат, разликите в усещанията им я натъжаваше до болка.

Синджън я притисна до гърдите си, докато тя плачеше безмълвно. Не можа да открие думи, с които да я утеши, не успя да намери други ласки, с които да я приласкае.

След като с години бе сдържал емоциите си, херцогът и сега не успя да си позволи да й покаже колко дълбока рана се бе отворила в сърцето му, каква празнота остана в душата му след загубата на първото им дете.

За да вземе окончателното решение може би й помогна страхът да не го отблъсне от себе си. А може би се намеси и вроденото й чувство за лично достойнство. Така или иначе, но след четвърт час тя спря да плаче. Ако плачът можеше да й помогне да възвърне детето си, никога нямаше да спре пороя от сълзи, но смазаната от скръб жена знаеше, че и тази надежда й е отнета.

— Повикай мисис Хобс — тихо продума Челси, притиснала лице към рамото му. По-скоро усети дъха й, докато изричаше тези три думи, отколкото да чуе звука им.

И херцогът се протегна към звънеца, поставен на нощната масичка край леглото.

След като пристигна в спалнята, мисис Хобс й заговори с тихи и отмерени думи, главно за примери от дългогодишната й практика. Синджън слезе до кухнята, за да предаде нарежданията на акушерката да се приготви отвара от вратига, седефче, невен, хмел и лайка, подсладена с мед, плюс една лъжичка бренди.

— Тази смес се дава за помятане — обясни акушерката, — и спомага за изхвърлянето на мъртвия плод. Ще се погрижите Нейна Светлост да го пие по четири пъти на ден докато не престане кървенето. И не й позволявайте да настине, защото сега една настинка е много опасна за нея. Ще ви го напомня това, преди да си тръгна от имението. Лейди Сет не трябва да става от леглото.

— А кога… след колко дни… ще може да пътува с карета?

— Ще зависи от състоянието й.

— Тя беше съвсем здрава. — Синджън си помисли за ежедневните грижи на Челси около конете в конюшнята.

— Хм, може би след около една седмица, но друсането по пътя ще й причинява болки, затова не бива да се пътува много бързо.

От сутринта Челси започна да пие отварата. След два дни мисис Хобс отново я посети и обяви, че сега състоянието на лейди Сет било доста по-обнадеждаващо. Въпреки че меланхолията не я напускаше, благодарение на силния й млад организъм Челси постепенно започна да се възстановява. Междувременно Синджън не се умори да настоява пред нея да се спазват стриктно указанията на мисис Хобс и лично проверяваше дали готвачката е приготвила отварата.

— Можеш ли да си представиш един херцог сам да бърка с лъжица в тенджерата със супа? — попита мисис Барнс готвачката, след излизането на господаря от кухнята.

— Никога не съм очаквала, че ще го видя в кухнята ми — усмихна се готвачката. — Всъщност въобще не го бях виждала на крака преди пладне.

Готвачката, опитна и разумна жена, също като мисис Барнс, познаваше отлично навиците на господаря си. Пък и не само тя ги познаваше. Херцог Сет, обект на обожание или на завист, умееше да привлича вниманието на околните.

— Явно семейният живот му повлия и то в значителна степен — усмихна се мисис Барнс и седна в плетения люлеещ се стол край прозореца, от който се откриваше изглед към овощната градина.

— Нейна Светлост успя да го промени — уточни готвачката.

— Щял да я вземе със себе си в Лондон — добави мисис Барнс и въздъхна. За икономката животът на Синджън и Челси бе по-интересен и от най-увлекателния роман.

Не толкова романтична, готвачката лаконично отвърна:

— Ами нищо чудно неговите метреси вече да си точат ноктите за новата жертва.

 

 

Но се случи нещо неочаквано. На следващия ден повикаха Синджън в Лондон за спешна среща с неговия агент от Тунис, комуто се налагало незабавно да се върне в северна Африка. Синджън веднага си помисли, че султанът на Тунис отново е решил да предяви нови, още по-сурови изисквания към всички европейци, които купуват расови арабски коне от него. Макар че посещението на Али Ахмед в Лондон да бе предварително уговорено още преди няколко месеца, Синджън не успя да се срещне с арабина заради неочакваната си женитба и последвалите събития. Сега оставаше много малко време преди Али Ахмед да отплува обратно за Тунис.

Двамата с Челси седяха на южната тераса, от която се разкриваше чудесна гледка към градината зад къщата, осеяна с цветя. Следобедното слънце клонеше към залез, когато Синджън се наведе към нея и накратко й обясни причината за заминаването му.

— Ако искам да се видя с Ахмед, трябва още утре да потегля за Лондон. Ще отсъствам пет-шест дни. — Челси знаеше за пътуването от Сенека, който бе донесъл някакъв пакет на Синджън след обяда. — Ако не ме притесняваше срока на отпътуването на Ахмед, въобще не бих тръгнал утре към Лондон. Султанът периодично обявява, че не може да търпи намесата на християните в страната му. Винаги избира такива моменти, когато има интерес от последиците на тези свои решения. Очевидно започва нов период от борбата им срещу нашествениците, както ни наричат арабите. Ще успееш ли да се справиш сама тук?

— Аз съм добре. Дори може да се каже, че съм напълно здрава.

Облечена в непретенциозна рокля от бродиран муселин, Челси отново бе зачервила бузите и сега се усмихваше много по-често от преди.

— Когато се върна, ти ще си се възстановила напълно и ще можем да заминем за Лондон.

— Но преди това трябва да се срещна с баща си.

Синджън веднага се намръщи.

— Защо?

— За да го убедя да сключим примирие.

— Не се нуждая от твоите услуги в тази насока — недоволно измърмори херцогът. — Баща ти може да върви по дяволите.

— Отлично — съгласи се Челси. Не искаше да се карат, но бе решила да поговори със семейството си. Твърде много обичаше съпруга си и не можеше хладнокръвно да се примири с възможността да остане вдовица.

Войните приключваха с примирие. Клановете от границата временно преустановяваха безкрайните си конфликти с англичаните. Вероятно и мъжете, които обичаше, можеха да стигнат до приемливо споразумение и за двете страни.

— Не искам да имам нищо общо със семейството ти — рязко рече Синджън.

— А ще имаш ли нещо против, ако аз искам?

— Постъпи както намериш за добре. — Той не беше средновековен господар. Тя беше негова съпруга, а не робиня. Но отговорът му ясно показваше докъде се простира великодушието му.

— Може би ще отида на север, докато ти си в Лондон. Еършир е само на един ден път.

— Хм. — Разговорът за семейството й го бе раздразнил. Облегна се назад на градинския стол от тиково дърво и се взря във върховете на ботушите си. Ако искаше да покаже авторитета си, трябваше да й забрани да отиде при семейството си, ала той бе твърде интелигентен, за да играе ролята на тиранин. Погледна я с присвити очи, което накара сърцето й да забие по-бързо и неохотно кимна:

— Добре, но не се бави много.

— Ако замина — облекчено въздъхна Челси, — ще се върна след три дни.

 

 

Нямаше да остане повече от три дни, ако пътуването по лошите пътища до Еършир не беше толкова изморително. Когато пристигна в дома на баща си, Челси изпрати писмо на Синджън, в което обясняваше, че ще се забави още няколко дни, за да се възстанови от пътуването.

„Ще се видим в Лондон след десет дни. Сега съм по-добре. Времето е великолепно, конете на баща ми отново печелят победи. Папа те поздравява, а Джъд ми обеща, че ще постави допълнителни възглавници в каретата.“

По-нататък Челси с нескрита гордост изброяваше накратко постиженията на някои от конете, тъй като повечето от тях тя сама бе тренирала и те бяха в отлична форма. Доста бе мислила как да завърши писмото, неуверена дали може да си позволи да напише „С любов, твоя съпруга Челси“. Все още не бе уверена в чувствата на съпруга си и затова завърши с безличното „Поздравявам те, Челси“.

Тъй като с новата пощенска служба на Джон Палмър писмата пътуваха много по-бързо, само за два дни от Шотландия до Лондон, Синджън получи писмото на съпругата си, преди да се върне в Хетън.

Когато икономът донесе писмото, Синджън и Сенека преглеждаха в библиотеката списъка на стоките, които трябваше да пристигнат от Тунис. Херцогът взе плика от таблата и неспокойно разчупи печата. Дали Челси не бе заболяла отново?

Щом прочете първите редове, си отдъхна, че е добре и продължи да чете по-спокойно. Когато стигна до поздравите на баща й, Синджън само промърмори недоверчиво.

— Хм. — Довърши писмото, наведе се над бюрото и го подаде на Сенека.

— Тя скоро ще дойде в Лондон — каза приятелят му, след като набързо прочете писмото. — Не е необходимо да се връщаш в Хетън.

— Ако онези проклети варвари я пуснат — изръмжа Синджън, облегна се назад и стисна яростно дръжките на креслото.

— Защо да не я пуснат? — Сенека предполагаше, че граф Фергюсън вече е променил мнението си за зет си, щом му изпращаше своите поздрави.

— Никога не можеше да знаеш какво ще направи един шотландец. По-голямата част от тях са бандити и разбойници.

— Включително и твоята съпруга? — ухили се Сенека.

Херцогът се засмя.

— Донякъде и тя е като всички шотландци.

Той си припомни първата им среща и продължи:

— Беше доста дръзка и нападателна, но… не се оплаквам — добави той.

— Да не би да си променил отношението си към брака?

Индианецът се изтегна в креслото и насмешливо го изгледа.

Синджън внезапно си припомни драматичните обстоятелства, при които се бе оженил и усмивката му се стопи и замълча за миг.

— Не зная. Не съм сигурен какво изпитвам. Женитбата е проклет финал на всяка връзка. Бракът на родителите ми е достатъчно доказателство за това, а да не говорим за очарователната съпруга на Деймиън, която непрекъснато ме преследва и то без да се прикрива. Как да вярваш, че бракът не е истинско зло? — накрая промърмори и поклати тъжно глава. Чувстваше се доста объркан и раздвоен. Досега бе познавал само кратките удоволствия на нетрайните връзки. Мъжете от неговата класа презираха брака и съпружеската вярност.

Никога досега не бе имал съпруга или дълготрайна любовница.

— Все още не съм решил какво да правя — замислено рече Синджън. Сега, когато Челси бе изгубила детето, бракът можеше да бъде анулиран. Имаше достатъчно време, за да вземе решение преди пристигането й в Лондон. Беше й обещал да прекарат заедно остатъка от сезона в столицата и щеше да сдържи обещанието си.