Сюзън Джонсън
Грешница (32)

Глава тридесет и втора

След следобеда под ябълковото дърво, заваля проливен дъжд. Валя цели три дни, без да спре дори за час. Въпреки това идилията в Хетън продължаваше. Уютните стаи на ловната хижа бяха чудесно убежище за страстта на двамата съпрузи, не по-лошо от слънчевите поляни на Хетън.

Когато на четвъртия ден се събуди и видя, че навън продължава да вали, Челси се претърколи от топлото тяло на Синджън, протегна се мързеливо и промърмори:

— Толкова ли често вали тук?

— Никога не съм бил тук през пролетта — сънливо отвърна той, без да отваря очи. Закри лицето си с възглавница и добави: — През пролетта тук няма нищо за лов.

Челси седеше на леглото и разчесваше дългата си златиста коса, разрошена след бурната нощ. Остави четката и отново се протегна лениво в широкото легло. Колко прекрасен е животът, въпреки непрестанния дъжд… колко хубаво е да се излежаваш по цял ден, без да сновеш непрекъснато между къщата и конюшнята. Чувстваше се като във ваканция. Загледа се в бронзовото тяло на съпруга си, изтегнато в леглото, в ръцете му, които държаха възглавницата, която покриваше лицето му.

— Хайде днес да си направим карамелови бонбони.

Изпод възглавницата се чу неясно ръмжене.

— Гладна съм.

Последва още едно ръмжене, този път дори още по-неясно.

— Синджън!

Той отвори очи едва когато Челси измъкна възглавницата от ръцете му и предвидливо я захвърли в другия край на леглото, излегна се върху него. Топлото й тяло страстно се притискаше, а бедрата им се преплетоха. Синджън отвори очи. От години бе свикнал да се събужда в различни дамски будоари само след няколко часа сън. Погледна свежото й лице, надвесено над неговото.

— А ти знаеш ли как се правят карамелови бонбони? — попита той с онзи любезен тон, с който в миналото казваше „Добро утро, скъпа“ на дамата, с която бе прекарал нощта. — Защото аз съм сигурен, че не знаеш — усмихна се той.

— Знам как да ги нарежа — уверено заяви Челси, убедена, че това е най-важната част от рецептата.

— Май и двамата нямаме понятие от готварство. Защо да не кажем на готвача да приготви карамеловите бонбони, а ние да поспим докато станат готови?

— У дома винаги, когато вали сме правили карамелови бонбони…

Синджън отвори очи. За миг в погледа му проблесна изненада, но след това отново заговори с ироничен тон:

— Колко благоразумно — промърмори той. През дъждовните дни херцогът се развличаше с по-интересни занимания. Всъщност целият му живот бе изпълнен със стремеж към интересни развлечения.

— А освен това съм много, много гладна — настоя Челси, без да обръща внимание на ироничния му тон.

— Ти винаги си много гладна.

— Аз трябва да ям за двама.

Тя изглеждаше очарователно весела, дори и в тази мрачна сутрин. Приличаше на палава горска нимфа. Самият той не се чувстваше никак жизнерадостен, особено след като предната вечер бе изпил две бутилки кларет, без да се споменават няколкото глътки коняк. Погледна с нежност съпругата си през полуспуснатите си клепачи. През последните дни тя бе за него невероятен източник на наслада и радост. Заслужаваше да й се отблагодари, дори и като се заеме с такова непривично за него занимание като правенето на карамелови бонбони.

— В такъв случай предполагам — отбеляза той и в сините му очи проблесна весело пламъче, когато видя с какво очакване го гледа тя, — че след като ядеш за двама, а и това е ваша семейна традиция, ще трябва да се заемем с карамела…

— Сега ли? — Гласът й прозвуча възбудено като на малко дете.

Той въздъхна примирено и кимна.

— Да, сега.

Челси оживено скочи от леглото и отиде в малката ъглова стая до спалнята. Грабна пеньоара, метнат на креслото и радостно се завъртя със сияещо от щастие лице.

Облегнат на лакти Синджън я наблюдаваше с усмивка. Тя бе като слънчев лъч в тази сива дъждовна утрин. Синьо-зеленият пеньоар чудесно подхождаше на златистата й коса и тъмновиолетови очи. Брокатената материя блестеше като лазурно море, докато тя сновеше между гардероба и скрина. Бързите й движения още повече засилваха главоболието му.

— Тази сутрин си много припряна, скъпа — промърмори Синджън и отново се облегна на възглавниците. — Ела и седни за малко на леглото до мен.

— Така по-добре ли е? — засмя се Челси и с величествена походка се приближи към него. Тя знаеше какви са последиците от две бутилки изпито вино и реши да не го дразни с прекалено бързите си движения. Облечена в неговия халат, който й бе доста широк и се влачеше зад гърба й като шлейф на бална рокля, тя приличаше на кралица. На устните й все още грееше детинска усмивка. С дългата си златиста коса тя му напомняше на закачлива малка русалка.

— Порязал си си крака — рече тя, като наближи леглото. Остави гребена и четката и се наведе, за да огледа кръвта върху бедрото на Синджън.

Изненадан от думите й той бързо се изправи. От рязкото движение кръвта в слепоочията му запулсира. Втренчи се изненадан в тънката струйка стичаща се по бедрото му.

— Порязал ли съм се? — Тонът му бе подозрителен и изпълнен с упрек подобен на девственица, произнасяща думата „сношение“.

— Ще те измия — рече Челси и се обърна, за да потърси кърпа.

Синджън не можеше да си обясни как някой ще се пореже докато спи. Хвана нетърпеливо края на чаршафа и обърса кръвта. Там нямаше порязване. Кожата му бе гладка и чиста.

В главата му проблесна тревожна мисъл, последвана от хаотични чувства — облекчение, загриженост, странно смущение и озадаченост. Никога не бе имал дълготрайна връзки с жени и не знаеше почти нищо за помятането.

— Мисля, че ти кървиш — предпазливо започна той, когато Челси се върна с леген и кърпа в ръка. Лицето му бе безизразно, макар да бе шокиран от това ужасяващо предположение.

Младата жена изпусна мократа кърпа, сякаш бе нагорещено желязо и вдигна ръка към устата си. Стоеше, без да помръдва, докато бавно осъзнаваше думите му. Тиктакането на стенния часовник отекна в настъпилата тишина. Стана й студено и й се стори, че сърцето й спря да бие.

— Трябва да провериш — тихо предложи Синджън. Отметна смачканите чаршафи и бавно се надигна от леглото.

Челси притисна бялата ленена кърпа между бедрата си и когато я погледна, с ужас видя върху нея голямо кърваво петно.

Лицето й придоби сивкав оттенък.

Несъзнателно стисна бедрата си, сякаш това можеше да предотврати кръвоизлива. „Ще го загубя! — бе първата й мисъл. — Ще загубя и него и нашето дете.“ Преглътна и затвори очи, като се опита да спре напиращите сълзи!

„Никога не съм искала да се влюбвам в него“ — безпомощно си помисли тя, докато горчивите сълзи давеха гърлото й. През всичките онези седмици преди да дойде в Хетън бе се опитала да го изтръгне от сърцето си. Ала Синджън можеше да накара всяка жена да повярва в любовта. По-късно, когато той започна да говори с топлина и желание за тяхното дете, тя замечта за щастлив семеен живот. Но сега детето й беше в опасност, мечтите й можеха да се сринат, а ужасът, че може да го изгуби бе по-силен от разума й, от самата нея, от всички останали чувства. Усещаше огромна безгранична мъка, потискаща, смазваща.

Сълзите бликаха от очите й и се плъзгаха по пребледнялото лице.

След миг Синджън бе вече до нея, повдигна я на ръце, притисна я към силните си гърди. Блестящият халат се свлече от раменете й върху килима.

— Може би е нормално — прошепна той, за да я успокои. — Може би няма защо да плачеш.

Челси изхлипа, затоплена от прегръдката му. Сълзите й покапаха по гърдите му и намокриха копринения халат.

— Ще повикаме акушерката… и лекар… те знаят повече от нас. Не плачи, може би всичко ще се оправи.

Говореше банални, успокоителни фрази, а умът му трескаво обмисляше какво да прави.

Внезапно мисълта, че отново може да бъде свободен, обсеби съзнанието му и той си припомни предишния волен ергенски живот… Беше жестоко и егоистично, но нищо не можеше да направи. Идеята за анулиране на брака се загнезди здраво в съзнанието му.

Наред с това безмилостно желание дълбоко в себе си той чувстваше нежна привързаност и страст към младата си съпруга. Искрено съжаляваше за тяхното дете, което може би бе прекалено нежно, за да оцелее в суровата действителност. Подобно на крехката връзка между тях и на принудителния им брак.

Обхвана го чувство на раздразнение и недоволство. Нима бе само една играчка в ръцете на съдбата? Сега трябваше да мисли преди всичко за Челси. Тя се нуждаеше от незабавна помощ.

— Нека да извикам акушерката — нежно каза Синджън и я залюля в ръцете си като малко дете. — Ще те оставя в леглото… само за малко — добави той, когато ръцете й се стегнаха около врата му.

— Не — едва чуто отвърна тя.

— Моля те, скъпа…

— Необходимо ли е да викаш някого? — попита тя с треперещ глас. Чувстваше се беззащитна и напълно сломена. Точно в този миг не искаше да остава сама. Искаше да лежи в топлите му прегръдки.

— Само като предпазна мярка, скъпа.

— Остани при мен.

Усещаше как топлата течност изтичаше от тялото й. Всяка капка кръв й се струваше вестител на смъртта, безмилостна и ужасяваща. Не искаше да остава сама. Не искаше той да я напуска.

Той я разбираше, ако не ужаса, сковал мозъка й, то поне мъката й. Затова я задържа още малко в обятията си. Загърна я с халата си. Завърза панделката в косите й, като си помагаше със зъби, защото само едната му ръка бе свободна. После нежно я целуна по челото. В следващата секунда я понесе на ръце към вратата, изплашен, че може да е късно за акушерска намеса.

Синджън се изправи на площадката над най-горното стъпало, заобиколен от препарирани еленови глави и портрети на прадедите си в ловни костюми. Наоколо всичко тънеше в полумрак. Ловната хижа бе с ниско надвесени греди и тесни прозорци.

— Мисис Барнс! — извика херцогът. — Форестър, Нед, Джим… Френк! — Виковете му проехтяха покрай перилата на стълбището, украсени с дърворезба, и отекнаха от каменните стени на долния етаж.

Слугите бързо се събраха около него, разтревожени от тона му. През всичките години откакто господарят им посещаваше ловната хижа в Хетън, никога не бе викал тъй силно. Щом видяха лейди Сейнт Джон в ръцете му, разбраха, че се е случила някаква беда. Най-много ги сепна тревогата, изписана върху лицето на Синджън, както и сълзите, стичащи се по бузите на младата им господарка. Знаеха, че херцогът не беше от плашливите.

— Повикайте лекар. Веднага! Не, повикайте няколко лекари. И то незабавно! — властно заповяда той. — Изпратете колкото е нужно коняри да открият всички лекари в околността. А Сахар веднага го изпратете при мен. Бедуините също да помогнат. — Вече не мислеше за охраната на хижата. Сега бе най-важно да се помогне на Челси.

Силната тревога се предаде на слугите и всички се разтърчаха като подгонени от пожар. Никой нищо не попита. Причината за суматохата бе ясна за всеки.

Синджън и Челси трябваше да изчакат пристигането на лекарите и акушерките.

Струваше им се, че минутите се влачат по-бавно от всякога.

Херцог Сет неспокойно потропваше с крак. По природа не понасяше бездействието, но сега не можеше да излезе навън и да остави измъчената си съпруга сама в хижата. Приближи се отново към нея, прегърна я, после я настани на креслото до прозореца, откъдето в слънчеви дни се разкриваше великолепна гледка. Сега се виждаха само слугите, забързани под дъжда. Показа се Сахар, запътил се към бедуините, за да им предаде последните нареждания на господаря. Една група мъже на коне потегли на север от имението, за да доведат д-р Хетч, друга група се отправи на изток към Уейкфийлд, където живееше д-р Грегъри. Още двама прислужници изчезнаха с една закрита карета, за да повикат двете акушерки от близкото село.

Когато донесоха закуската, той се зае да я убеждава, че е необходимо да се подкрепи.

— Трябва да запазиш силите си, скъпа, защото не знаеш кога ще ти потрябват. Опитай да хапнеш малко ягоди или шоколад, или вземи поне едно парче от кейка… — Синджън избра едно по-голямо парче от подноса на масичката до него и й го подаде, без да спира да й говори на разни незначителни теми, единствено с цел да я разсее и да я накара да забрави за всички грижи.

— Пътищата са много разкаляни след тези неспирни, незапомнени дъждове. Трябва да почакаме може би два-три часа, за да се прибере и последният пратеник… затова трябва да се нахраниш добре… отвори уста, скъпа. Всяка пролет майка ми мърмореше, че в Хетън валяло повече дори и от Брайтън. Водата е напълнила дори и стария крепостен ров. Ето… една лъжичка от пудинга, изяж я, мила, та на нея няма почти нищо друго, освен крем, а ти го обичаш много, нали? Какво ще кажеш да окачим новата ти рисунка с Мамелюк във всекидневната? Ще я поставим над шкафа с холандския порцелан. Опитай сега от това… да, това е само един залък сланина с някакъв специален сос, забравих му името. Хм, дали нямаше в него стилтънско сирене? Ето, още малко с вилицата… та това е по рецепта на майката на мисис Барнс, скъпа.

Гласът му я успокояваше или поне той се надяваше на това. Разсейваше я за кратко. Присъствието му й даваше сили да не мисли непрестанно за най-лошото, да не изпада в униние и самосъжаление. Същевременно самият той не можеше да мисли за нищо друго, освен за кръвта, изтичаща от тялото й. Дали ще й помогне ако лежи неподвижно, ако се храни, ако двамата се помолят на Бога? Може би вече е твърде късно? Или тяхното дете ще оцелее, въпреки този проклет кръвоизлив? Той пламенно се помоли кръвотечението да спре… Дали това се случва и на други жени… Не искаше да изгуби първото дете, с което съдбата ги бе дарила. Вече мечтаеше как ще го кръстят, как ще го отгледат, кроеше планове за бъдещето му… Сетне си спомни, че заради егоизма си бе искала да има дъщеря и реши, че сега може би боговете я наказват. Изпълнена с отчаяние, Челси призова на помощ всички митични създания, за които се сещаше. „Моля те, Господи, не позволявай да се случи това… моля те, запази рожбата ми, първата, от любимия мъж… моля те… Прости ми…“

Обаче боговете, ако въобще съществуваха богове на този или на онзи свят, останаха глухи към молбите. Синджън неволно подсили тревогата й, като настоя да смени първата кърпа, вече обилно напоена.

— Скъпа — каза той веднага след като видя окървавената тъкан. — Трябва да полегнеш за няколко минути докато съм оттатък в салона. Ще поговоря с мисис Барнс. — С последни усилия на волята си успя да прикрие тревогата и се опита гласът му да звучи спокойно, сякаш нищо особено не се бе случило. — Нуждаеш се от помощта на добър лекар. По дяволите, нищо не разбирам от болести. Моля те, скъпа моя, няма да се забавя дълго.

Без дори да дочака отговора й, той се втурна към вратата, твърдо решен да повика някого на помощ, въпреки протестите на жена си. Загубата на детето би било ужасно събитие за него, но много по-непоносимо бе да стои и безпомощно да наблюдава как Челси умира пред очите му. Дори и неопитен мъж като него би се досетил, че ще се случи нещо ужасно, след такова обилно кървене.

Занесе я на леглото и я зави с една дебела завивка, първата, която в бързината попадна пред очите му. Сетне с трескави движения съблече ризата си и панталоните. Излезе от стаята и бос хукна надолу по стълбите, прескачайки по три стъпала наведнъж, затича се към кухнята и със задъханите си въпроси принуди всички прислужници да се вцепенят. Искаше веднага да му обяснят защо още не е дошъл някой лекар или акушерка, къде се губят куриерите. Нито един отговор не го задоволи. Бръчките между веждите му се врязваха все по-дълбоко, докато времето сякаш бе спряло хода си.

Френк се върна от Глендейл с мрачната вест, че мостът при Оунгли бил залят от придошлата река и било невъзможно да се добере до отсрещния бряг. Д-р Грегъри заминал на някаква среща в Манчестър. Нед още не се бил завърнал с акушерката от селото. А мостът при Айкли бил непроходим и вероятно затова Джеймс още се бавел някъде по пътищата. Синджън кръстосваше кухнята като звяр в клетка и отрупваше нещастните слуги с порой от въпроси. Запита ги дали някой се досеща откъде другаде може да се намери лекар, но недочакал отговора им, отчаяно махна с ръка, проливните дъждове бяха направили всички пътища непроходими.

От никъде нямаше помощ, дявол да ги вземе тези дъждове, а вече изтече повече от половин час. Всички слуги, съчувстващи и вайкащи се, го бяха наобиколили, но не можеха с нищо да му помогнат. Той прекоси още десетина пъти кухнята, без да спре да се пита колко ли кръв е загубила Челси досега… Насили се да потисне тази ужасяваща мисъл и отново се зае да намери някакво решение. Все пак не се намираха в открито поле, а в цивилизована страна с много лекари и акушерки, нито пък на бойното поле, където ранените умираха в локви, образувани от собствената им кръв. Хрумна му, че Сахар разбира от медицина, макар да бе по-запознат с рани от куршуми или от ножове, с лечение на счупени кости при хора и коне, отколкото със спонтанни аборти.

Внезапно в паметта му изплуваха страховити истории. Миналата година умря лейди Блер, а също и младата съпруга на Паджет, която бе едва на деветнадесет години. Дъщерята на Харолд дори не можа да отпразнува първата годишнина от сватбата си. Сестрата на Калистър, с която бе танцувал на бала по случай представянето й в обществото, само шест месеца по-късно почина внезапно… Господи, колко млади жени са загинали в разцвета на своята младост, красиви и мили създания, които само преди няколко дни са танцували и са се смеели. До днес той никога не се бе интересувал от мрачните разкази за подобни истории. Досега.

А за един мъж, който винаги бе подреждал живота си по свой вкус, студената реалност на смъртта беше поразяваща. Сега бе изправен пред смъртна заплаха, но не от този вид. Тук не се искаше героизъм и смелост, нито хитроумно пресметната стратегия. Не можеше да заповяда на необяснимите сили на природата.

Той, херцог Сет, бе напълно безпомощен.

Остана като вцепенен, замислен за миг за безсилието си. Изведнъж му хрумна едно решение.

— Съобщи ми, ако научиш нещо за Нед или Джеймс — нареди на един от слугите си, като се постара да говори спокойно. Никой не смееше да се приближи към него и да му докладва за следващия неуспех. — Искам, щом пристигнат, веднага да ми предадеш какво е станало с тях, разбра ли? — Огледа редицата от слуги. Всички бяха с наведени рамене и неспокойни физиономии.

— Ясно ли е?

Няколко глави кимнаха плахо, ала нито един не се осмели да заговори. Едва след една мъчителна минута мисис Барнс се престраши:

— Да, Ваша Светлост — жената отговори кратко.

— Оседлайте ми Мамелюк.

Херцогът стана от стола и с бързи крачки тръгна към стаите в западното крило. Ако до десет минути не се случи някое чудо, ще се метне на седлото на Мамелюк и сам ще доведа някоя акушерка от Хобс. Селото на граф Дедхъм бе оттатък реката.