Сюзън Джонсън
Грешница (29)

Глава двадесет и девета

Три нощи по-късно Челси се измъкна от стаята си, облечена в костюм за езда и с ботуши в ръка. Тихо се промъкна по коридора на втория етаж, като се криеше в сянката на стените и се прокрадна край стаите на прислугата. Тази вечер за пръв път Синджън бе слязъл да вечеря в трапезарията и се бе заседял със Сенека, отпивайки от портвайна. Стаята й бе точно над това помещение и през отворения прозорец Челси бе чула техните гласове. Не можеше да разбере за какво разговарят, но до слуха й бе достигнал смеха им. Тя реши, че тази вечер съпругът й ще спи дълбоко.

Луната светеше слабо и това улесняваше бягството й. Забави се пред вратата на кухнята, за да обуе ботушите и после предпазливо се насочи към пасбището. Откри юздата, която предишния ден бе скрила зад плета, отмести преградата и тръгна към една от четирите кобили. Беше топла пролетна вечер и конете не бяха прибрани в конюшнята.

Когато Челси приближи, Сафи вдигна глава и тихо изцвили за поздрав. Тази кобила Челси най-добре познаваше, а и животното свикна с нея. Сафи бе отлично тренирана и не се противи, когато Челси й постави юздата и кожените наочници.

Възседна кобилата и нежно я потупа.

— Ще те изпратя обратно, скъпа, щом стигна до Нюмаркет… няма да пътуваме много далеч — успокоително й заговори. Хвана поводите и предпазливо насочи кобилата към далечната ограда. — Трябва да прескочиш оградата, скъпа, за да ме измъкнеш оттук. Хайде! — заповяда тя и я пришпори.

Сафи веднага се подчини и щом видя оградата в далечината набра скорост. Инстинктите й работеха безотказно. Приближи оградата в галоп и прелетя над нея с такава лекота, сякаш имаше крила.

Свободна! Най-после бе отново свободна! Сърцето й радостно заби и Челси се понесе напред.

— Благодаря ти, скъпа моя, ти си едно прекрасно създание на пустинята — промърмори тя и я потупа по гривата. — Благодаря ти, благодаря ти…

Звукът от думите й още не бе заглъхнал, когато рязко изсвирване наруши нощната тишина и кобилата се закова на място. Преди Челси да разбере какво става, Сафи се обърна и се понесе в обратна посока.

Отчаяните опити на Челси да я спре останаха безрезултатни. Кобилата се върна по обратния път и без колебание прескочи отново оградата. След минута Сафи щастливо дъвчеше бучката захар, подадена й от Синджън.

— Хасан ще те придружи до къщата — каза Синджън и погали кобилата по главата. Гласът му звучеше нехайно и цялото му внимание бе съсредоточено към Сафи.

Един висок и слаб бедуин се приближи, за да й помогне да слезе от коня.

— А какво ще стане, ако не искам да се върна в къщата? — вбесена извика Челси.

Той си играеше с нея. Остави я да си мисли, че може да избяга, а в същото време е знаел, че само с едно изсвирване кобилата ще се върне обратно.

— Нямаш никакъв избор. — Изгледа я за миг и по устните му заигра лека усмивка. — Нали?

— Бих желала да изтрия тази самодоволна усмивка от лицето ти — озъби се тя. — Имам избор! — гордо извика и вдигна камшика, като замахна към него.

Синджън пъргаво се дръпна и изтръгна камшика с дясната си ръка.

— Свали я долу! — грубо заповяда той на Хасан.

— Защо сам не ме свалиш от коня? — предизвикателно извика Челси и Хасан за миг се поколеба.

— Защото можеш да пострадаш — гласът му прозвуча сурово и безмилостно. Той махна към коняря. — От сега нататък няма да напускаш стаята си. — Едва сега я погледна: — Също както се постъпва с непослушните деца — добави малко по-меко.

Всъщност тя не беше дете. В този миг бе изключително женствена, със зачервени от гняв страни. До него достигна аромата на тялото й и Синджън си помисли, че трябва да стои по-далеч от нея.

Челси покорно слезе от коня, защото не желаеше да се подлага на по-нататъшни унижения от негова страна, а и не искаше да причинява неудобство на новите си приятели, арабите. Те щяха да я свалят насила от седлото, защото според техните закони жените трябва да се подчиняват на мъжете. Това щеше да бъде унизително както за тях, така и за нея.

Бедуините вежливо я придружиха до стаята й, ала когато заключиха вратата зад нея, осъзна, че наистина е затворничка.

Каква ирония на съдбата! Младата жена застана до прозореца и се загледа в двамата пазачи, които стояха под прозореца й. Бе станала двойна жертва на мъжкото себелюбие. Първо баща й я бе затворил, а сега и съпругът й постъпва като него. И в двата случая, за да сломят независимостта й и волята й сама да направлява живота си. И двамата се отнасяха с нея, както с безправна робиня. По дяволите, вече се умори да се бори за свободата си!

Толкова ли бе трудно да поговорят разумно? Не можеше ли тя и съпругът й да решат приятелски всички конфликти помежду им? В края на краищата бяха на едно мнение за най-важните неща. И двамата не искаха да се обвързват с брак, не искаха да живеят заедно. Второстепенните въпроси можеха лесно да бъдат разрешени.

Знаеше как да привлече вниманието му. Съжаляваше горчиво за детинската си постъпка, но след миг на устните й се появи същата самодоволна усмивка, която толкова много искаше да изтрие от лицето на Синджън.

 

 

Сенека и Синджън тъкмо се бяха настанили в дълбоките кресла в библиотеката с по чаша коняк в ръка, когато първият трясък проехтя в тихата нощ. В първия миг не можаха да разберат откъде идва звукът, но скоро установиха източника.

— Жени — промърмори Синджън с отвращение.

— Говори ли с нея? — попита Сенека.

— За какво? Затова, че нейното семейство едва не ме уби? Не искам да мисля за това. Вратът й е прекалено крехък за моя гняв.

— Колко дълго смяташ да я държиш тук?

— Докато се справя със семейството й.

— Това може да продължи до безкрайност.

Синджън погледна приятеля си изпод вежди, сви рамене, поднесе чашата към устните си и я изпи на един дъх. Сетне въздъхна и добави:

— Когато се възстановя напълно ще ги извикам на дуел и ще застрелям онези копелета.

— Нали бяхте приятели с Дънкан?

— Бяхме. Приятелството ни свърши.

Челси продължаваше да опустошава стаята. Чупеше чаши и порцеланови съдове, трошеше мебели. Ударите ехтяха из цялата къща. Разтревоженият иконом влезе в библиотеката, за да попита херцог Сет как да постъпят с разбеснялата се херцогиня.

— Утре сутринта ще почистите стаята — любезно отвърна Синджън. — Вероятно дотогава темпераментът на милейди ще се охлади. Лягайте си. Тази вечер повече нищо не може да се направи.

Ала когато малко по-късно един от бедуините дойде и му каза, че Челси може да се нарани, херцогът бързо се качи на горния етаж. Заслуша се до вратата с безизразно лице и сухо нареди:

— Внимавайте да не избяга отново. — След това се обърна и се отдалечи.

Ала само след десетина минути, когато тоалетната масичка се стовари с трясък върху терасата на долния етаж и едва не уцели един от пазачите, Синджън въздъхна и с неохота сподели със Сенека:

— Май няма да се укроти до сутринта.

Напълни отново чашата си, пресуши я на един дъх, остави я на масичката до него, въздъхна театрално и стана от стола.

— Ако не се върна — ледено се усмихна той, — изпрати някого на помощ.