Сюзън Джонсън
Грешница (28)

Глава двадесет и осма

Заради раната на херцога групата му не можеше да се придвижва бързо. Те минаваха по заобиколен път, за да избегнат преследвачите на Фергюсън. Пътуваха главно през нощта и то много бързо. На седмия ден те пристигнаха в ловната хижа на херцога в Хетън.

Внесоха Синджън на носилка. На прислугата бе казано, че господарят им е ранен по време на лов. Неговите бедуини обградиха имението от всички страни. Факт, който не остана незабелязан от обитателите на хижата.

Никой не прояви излишно любопитство. Слугите получаваха щедро възнаграждение за труда си, имаха достатъчно почивни дни и херцогът никога не се отнасяше грубо с тях. Някои от по-старите познаваха бащата на Синджън и затова приемаха странностите в поведението на всички от рода Сейнт Джон като наследствена черта.

И без мистериозната „ловна“ рана на младия лорд, присъствието на бедуини в един английски замък бе достатъчно странно явление. Синджън бе водил много приятели на лов в имението. Слугите помнеха не един и не два нещастни случая.

През следващата седмица цялата прислуга се занимаваше единствено с грижите около ранения господар. Лекуваха го с отвара от лайка, сок от чесън, чай от бял равнец и пелин, налагаха гнойната му рана с лапи от мащерка, приготвяха подсилващи бульони. Постепенно състоянието му се подобри. Опиумът, който му даваха, притъпяваше болките и го държеше в постоянен унес. Сенека, Сахар и Челси се редуваха край леглото му и се грижеха за него всеотдайно.

На осмия ден след пристигането им в Хетън, Синджън отвори очи. За пръв път погледът му бе ясен и той се обърна към Сенека:

— Струва ми се, че най-лошото мина — глухо рече той и немощно се усмихна. Долавяше се следа от някогашната му дързост. Очите му, макар и все още леко замъглени от опиума, искряха, но този път не от треска, а от радостта, че е жив и свободен.

— Ти най-добре знаеш — отвърна индианецът и докосна челото му с длан. — Да, наистина си по-добре — кимна Сенека, макар че челото на болния все още беше доста топло.

— Гладен съм — усмихна се Синджън и добави: — Жените могат да почакат…

— Сега вече се уверих, че наистина си оздравял — засмя се приятелят му. — Но нека да не избързваме.

— Предлагам да започнем с една щедра порция печено говеждо с картофи и грах. Къде се намираме? — рязко запита той.

— В Хетън сме.

— Но това е много далеч от Лондон.

— Затова пък е най-близо до Ретрей Хед. — Сенека видя как споменаването на това име веднага изтри усмивката от лицето на херцога.

— Бях забравил за онова ужасно място — студено рече Синджън и се опита да повдигне лявата си ръка. Болезнена гримаса изкриви лицето му. — От кога сме тук?

— От две седмици. Първата седмица пътувахме.

— Челси беше ли в Ретрей Хед или съм сънувал?

— Тя ни заведе до рибарската хижа.

— Предполагам, че трябва да й благодаря — хладно отвърна херцогът.

— Трябва да й благодариш, загдето спаси живота и на трима ни и ни помогна да се измъкнем от онази къща.

„Момичето заслужава признателност, поне за тези си действия“, помисли си Сенека. Останалото не беше негова работа.

— Ако не е била тя, сега нямаше да съм тук, така ли? — сърдито изръмжа Синджън.

— Да, нямаше да си тук — тихо се съгласи Сенека.

— Когато я видя отново, ще й благодаря. — В гласа му се долавяше презрение и той явно говореше за някакво далечно бъдеще.

— Тя е на долния етаж.

Младият херцог затвори очи, смутен от мисълта, че все още не е готов да мисли за нея и тяхното бъдеще.

— Не искам да я виждам — промърмори той и вдигна клепачи. Сините му очи бяха студени и безмилостни. — Тя едва не ме уби.

— Нейният баща едва не те уби.

— Или един от хората му. Каква разлика има, по дяволите, кой от тези проклети Фергюсън е натиснал спусъка? Баща й едва не ме уби, след като някой от онези проклети шотландци ме улучи в рамото. Но моята скъпа съпруга е виновна за това, че съм в това състояние. И не забравяй, че сега съм свързан с нея завинаги. Освен ако не започне да предлага тялото си по Пикадили и Парламентът ми даде развод — горчиво заговори той. — Ала се съмнявам, че ще е толкова глупава, като се има предвид богатството ми. Всъщност, знам, че тя никак не е глупава — разгорещено добави Синджън. — Досега никоя жена не успя да стане херцогинята на Сет, макар че баща й има значителни заслуги за успеха й. Само тези шотландски диваци могат да заставят някого да се ожени с цяла армия зад гърба му.

Сенека предпочете да не споменава, че макар да го бе предупредил за последствията, приятелят му преследваше лейди Челси. Но когато Синджън оздравееше напълно, щеше да му го каже.

 

 

Когато Сенека каза на Челси, че Синджън не иска да я вижда, тя само кимна и тихо отвърна:

— Разбирам.

Не се ядоса и не протестира, макар че като негова съпруга имаше право на това.

— Моля те, кажи му, че когато се почувства по-добре, бих искала да го видя… съвсем за малко, за да… си изясним… ситуацията. Кажи му, че мога да накарам семейството си да спре да го преследва. Кажи му това.

През следващата седмица тя се стараеше да стои по-далеч от стаята на Синджън. Прекарваше по-голямата част от времето си с конярите. Голямата й любов към конете я отведе в конюшнята, а необичайните за една жена познания за конете възбудиха любопитството на бедуините.

Тяхното любезно отношение се дължеше най-вече на изключителната смелост, която Челси бе проявила онази нощ в Ретрей Хед. Арабите почитаха смелостта, а онази нощ младата херцогиня бе доказала безстрашието си, умението да мисли бързо и дръзко да действа. Бе ги спасила от кървава схватка.

Челси прекара много часове в конюшнята и научи всичко за отглеждането на арабските коне, както и доста нови неща за обучението им. Арабският метод се различаваше от английския и шотландския. Тя ги впечатли с отличната си езда и когато една сутрин устроиха импровизирани надбягвания, тя убедително спечели. След първоначалния им шок, бедуините решиха да пренебрегнат факта, че Челси е жена, тъй като смятаха, че жените са по-низши създания от мъжете.

Тъй като тя бе израсла сред мъже и коне, повечето от които жребци, това беше нещо съвсем обикновено за Челси. Лесно се приспособи към дневния режим на арабите. Яздеше конете им от породата хеймур, помагаше във всекидневната работа, доста често излизаше да поязди с тях в ранните утринни часове.

Една сутрин няколко дни по-късно Сенека й съобщи, че Синджън желае следобед да се срещне с нея в салона на долния етаж.

Челси пристигна първа. Откакто Сенека й каза, че Синджън иска да я види, тя бе нервна и развълнувана. Опита се да се успокои, като си повтаряше, че няма за какво да се чувства виновна пред съпруга си. Освен може би за онази първа нощ в Сикс Мейл Ботъм.

Ала това не променяше факта, че баща й и братята й бяха оказали физически натиск върху него и едва не бяха причинили смъртта му. Затова не можеше спокойно да очаква появата му, да го поздрави любезно, както бе прието в света на аристократите. Вместо това, когато той влезе в стаята, Челси се бе изправила до прозореца и нервно барабанеше с пръсти по полирания перваз.

Чу звука от стъпките му и рязко се обърна.

Красотата й винаги го бе изненадвала. Макар да бе облечена в скромна муселинена рокля с небрежно привързан колан около кръста и провиснали панделки от жълта коприна, тя би засрамила и най-прославената красавица от лондонското висше общество. Великолепната й коса обграждаше като златист ореол нежното й лице и се разстилаше по раменете й. А очите й… те му напомняха за едри тъмновиолетови теменужки, кадифени по краищата и тъмни в средата.

Неочаквано и за самия него сърцето му се сви от копнеж.

Мислено се изруга и се прокле за това чувство. Именно то бе причината за сегашното му отвратително и болезнено състояние.

— Сенека ми каза, че си пожелала да ме видиш — студено рече той, без да помръдва от вратата, сякаш искаше да подчертае, че не желае да се приближава до нея.

Той бе облечен в широка риза с дълги ръкави и екзотични арабски шалвари. Изглеждаше доста отслабнал, а ранената му ръка бе превързана през рамото. Стори й се като непознат. Очите му я гледаха хладно и враждебно. Никога не го бе виждала такъв далечен и надменен. Вероятно нещо от баща му — според слуховете той бил изключително студен и неприятен човек — се бе предало и на сина му, помисли си Челси, докато се взираше в безизразните сини очи.

— Казах на Сенека, че мога да накарам семейството ми да спре да те преследва и наистина съм в състояние да го сторя.

— Как? — Синджън знаеше, че опасността не е отминала и враждата между него и Дъмфрийс продължава.

— Ще пиша на татко и ще му кажа, че ако се опита да те убие, аз ще се самоубия.

— Не е необходимо. Мога да се погрижа за себе си. — Сега, когато познаваше омразата на Фергюсън, нямаше да се остави отново да го изненадат. — Искаш ли да ми кажеш нещо друго? — нетърпеливо попита той. Явно бе, че няма никакво желание да разговаря с нея.

— Да, отнася се за детето.

— И какво е то?

— Питах се дали възнамеряваш да ми го вземеш.

Челси знаеше, че жените почти нямат права върху децата си. Ако съпругът искаше да ги задържи при себе си, жената нямаше никакъв шанс да му се противопостави.

Синджън се поколеба. Все още не бе мислил за това.

— Ще говорим по този въпрос, след като се роди детето.

— Благодаря ти — любезно отвърна Челси, като прикри облекчението си. — Радвам се, че вече се чувстваш по-добре.

Държаха се като двама непознати, които се срещат за пръв път. Сякаш никога не бяха лежали прегърнати, сякаш никога не бяха изпитвали невероятната наслада от пълното отдаване.

Херцогът се обърна, за да си тръгне, когато внезапно се сети за нещо и рязко се извърна към нея.

— Къде ще отидеш, когато си тръгнеш оттук?

— Има ли някакво значение?

— Да. — Отговорът му изненада и самия него.

— Не знам.

— Трябва да останеш в Англия — заповеднически каза той и си помисли, че го е направил само защото искаше да знае къде е детето му, ако наистина е негово дете, ала нещо неразбираемо и за самия Синджън го накара да добави: — Ти си моя съпруга и си длъжна да ми се подчиняваш.

Думите му я накараха да се свие, сякаш я бе ударил.

— Не — отвърна Челси. Цялото й същество бе дълбоко наранено. — Това никога няма да стане и ако се опиташ да ме накараш насила, ще съжаляваш.

Трябваше да прояви повече разум и да се държи покорно. Не биваше да го предизвиква. Видя как в очите му проблесна гневна искра и той стисна челюсти.

Може би дълбоко в себе си искаше да я задържи, помисли си Синджън. Може би искаше и тя да бъде затворничка, както той беше. Може би в желанието му се криеше нещо лошо и покварено. А може би това беше един вид наказание за всичко, което му бе причинила. Но каквото и да бе, той нямаше да й позволи да си отиде просто така, след като бе разрушила живота му. Щеше да я накара да си плати.

— Вече достатъчно съжалявам за запознанството си със семейството ти. С какво още можеш да ме заплашиш? — подигравателно попита той и студено я изгледа.

Челси разбра, че е постъпила необмислено и побърза да смекчи думите си.

— Моля да ме извиниш за избухливия ми нрав, но аз бях принудена да се омъжа за теб и се опитах да се противопоставя, но не успях. Предпочитам да живея свободна и сама да отгледам детето си. Нямах никакво намерение повече да те безпокоя.

След тези изтощителни и напрегнати седмици тя искаше само да бъде оставена на спокойствие.

— Всъщност, като си помисля, твоите роднини са прекалено отмъстителни и присъствието ти тук може да предизвика свещена война. Можеш да се смяташ за моя гостенка, докато се върна в Лондон.

Искаше й се да изкрещи в знак на несъгласие, но леденостуденият поглед на сините му очи я възпря. Тя беше в ръцете му, съвсем безпомощна в това имение, охранявано от слуги и бедуини. Мислено прокле невъздържания си език и своето твърдоглавие.

— Да, Ваша Светлост — смирено рече тя, но не успя да прикрие недоволството в гласа си. Да върви по дяволите! Ще остане в тази къща, само докато открие някакъв начин за бягство. Беше се сприятелила с арабите и може би това щеше да й помогне да се измъкне от този затвор.

— Няма да напускаш къщата — рязко рече херцогът, сякаш бе прочел мислите й.

Веждите й се извиха изненадано и той побърза да добави:

— Чух, че си се състезавала с Джахир. Ездата може да те изкуши да избягаш. — Замълча и продължи с по-мек тон: — А освен това е опасно да яздиш в твоето състояние. Трябва да мислиш за детето си.

— Моето дете? Колко удобно за теб. Доколкото си спомням, нося нашето дете. — Щом щяха да я третират като пленница, нямаше смисъл да се старае да бъде любезна и внимателна. — Ти си бащата на това дете, съпруже мой.

При думата „съпруг“ Синджън трепна и се намръщи.

— Ще видим… — сухо отвърна той.

— Прекалено дълго си общувал само с леки жени, милорд, и това те е направило подозрителен към всички жени.

— Доколкото си спомням, ти овладя твърде бързо изкуството им. По природа си склонна към любовни авантюри и това ме кара да бъда въздържан по въпроса за бащинството. Изминаха два месеца преди баща ти да ми съобщи, че си бременна. Два месеца са много дълго време…

— Достатъчно, за да преспиш със стотина жени, милорд — язвително отбеляза Челси. — Ние провинциалните дами сме доста по-скромни.

— И ти не си имала никакви мъже през това време? — Недоверието в гласа му бе съвсем явно.

— Предпочитам конете — ядосано отвърна тя.

Синджън се засмя, развеселен от искреното й възмущение. В този миг заприлича на предишния очарователен херцог Сет.

— Е, ще имам време да се убедя в твоята невинност. А междувременно ще останеш в имението. Докато не реша как да постъпя с теб.

— Копеле! — изсъска тя, неспособна да се сдържа повече, вбесена от неговата наглост.

— Можеш да ме наричаш както искаш — тихо отвърна той, без да обръща внимание на избухването й, — но си спомни, скъпа съпруго, че поне твоето дете няма да бъде „копеле“. — Този път в усмивката му нямаше и следа от предишното очарование. Той се обърна и се отдалечи.

„Сякаш съм една от слугините му“ — възмутено си помисли Челси. Остана още малко в стаята, за да се успокои и да овладее яда си. Приближи до прозореца. „Трябва да намеря начин да се махна оттук“, каза си тя, докато гледаше към конюшнята.

Колко още трябваше да остане в имението, преди да намери начин за бягство?

 

 

Трябваше да се държа малко по-меко с нея, каза си Синджън по пътя към стаята си. Макар широките дрехи да прикриваха колко бе отслабнал, той все още се чувстваше доста изнемощял. Силите му не се бяха възвърнали напълно и не можеше свободно да използва лявата си ръка. Нуждаеше се от време, за да се възстанови, макар че от вчера започна да раздвижва с оловна тежест ранената си ръка.

Когато го завари да лежи безпомощен до леглото, стиснал оловната топка, Сенека го наруга за глупостта.

— Проклет глупак! — възкликна индианецът. — Раната ти отново ще се възпали.

— Бях внимателен — промърмори Синджън и въпреки болката намери сили да се усмихне.

— Правил ли си подобна гимнастика и друг път? — саркастично попита приятелят му и измъкна оловната тежест от ръката му.

— Когато се появят Фергюсън, искам да убия поне неколцина от тях — ухили се Синджън.

— Няма да успеят да се промъкнат през охраната, така че по-добре да престанеш с опитите си да се самоубиеш. Едва те спасихме от смъртта, при това рискувахме главите си. — Сенека рядко повишаваше тон, но този път не се сдържа. — А освен това съпругата ти е тук, така че няма защо да се опасяваме от нападение от страна на шотландците.

Може би това бе причината, поради която настояваше Челси да остане в къщата, реши Синджън, докато изкачваше стълбите. Решението му бе съвсем разумно. То нямаше нищо общо с виолетовите й очи, пълните й червени устни. По-добре занапред да не обръща внимание на нейната привлекателност, както и на факта, че е негова съпруга. По дяволите, друг мъж на негово място, всъщност повечето мъже не се съобразяваха с брачните си задължения. Той нямаше да е изключението.

Не, тя му бе нужна, защото искаше да се разплати за всичко, което му бяха сторили. Тя щеше да бъде първата вноска на тази разплата.