Сюзън Джонсън
Грешница (27)

Глава двадесет и седма

Екзотична група от циркови артисти бавно се придвижваше през скалистата местност. Над главите им кръжаха и грачеха морски птици, обезпокоени от странните пришълци или може би привлечени от цветните флагчета, които се развяваха от покрива на каретата, теглена от два прекрасни дорести коня. След каретата препускаха четирима конници, загърнати в дълги черни пелерини. Прашните им лица бяха скрити от ниско спуснатите качулки.

Още по-екзотично бе облечен кочияшът на каретата — в кожен костюм с дълги ресни по ръкавите, а дългата му коса бе превързана с кожена лента и украсена с разноцветни пера. На седалката до него седеше още един мъж, който свиреше на флейта от слонова кост. Капризният вятър отнасяше звуците на флейтата далеч пред тях.

Групата приближи към сивата гранитна постройка. Въоръжените шотландци ги забелязаха и любопитно се втренчиха в тях. Мъжете от цирковата трупа крадешком огледаха разположението на стражите. Четирима пазеха пред конюшнята, трима се бяха разположили на върха на хълма зад къщата, а други двама стояха отпред. Двама се разхождаха по верандата, един беше при прозореца на стаята на Синджън, а още двама под другите три прозореца.

Висок тъмнокос шотландец, който явно бе един от шефовете на охраната, им махна да спрат на стотина метра от вратата. Заобиколен от двама помощници, той огледа странната карета и строго попита:

— Какво търсите тук?

— Пътуваме за Северна Шотландия, за да забавляваме и веселим народа, полковник — отвърна Сенека и леко наведе украсената си с пера глава.

— И с какво ги забавлявате? — попита мъжа, изпречил се пред тях. Гласът му вече не звучеше толкова остро.

— Изпълняваме любимите номера на пашата на Магреб, Ваше Превъзходителство. Сред нас има акробати и играчи на въже, змиеукротител, изключителни ездачи и очарователната…

Мъжът се поколеба, но чувството му за дълг взе надмощие и той неохотно рече:

— Не можете да останете тук. Нямаме време за забавления…

— Можем да ви предложим ароматни ликьори от най-вкусните плодове на Африка, Ваша Милост, които ще ви накарат да се почувствате като в рая. От този нектар душата се възнася, а тялото олеква.

Двамата лейтенанти, застанали малко по-назад, настръхнаха от любопитство и единият възбудено заговори:

— Чувал съм за такива напитки, Дугъл. Разправял ми е Мактейвиш, който е пътувал по техните земи. От тях човек се чувствал на седмото небе.

— Тук сме, за да вършим работа, а не да се забавляваме — припомни командирът, но тонът му не звучеше много убедително.

— При нас е най-ценното съкровище от харема на пашата — припряно се намеси Сенека, знаейки, че това е последният му коз. — Красивата Лейла е танцувала пред самия паша… насаме — многозначително добави той.

— Къде е тя? — Интересът на шотландеца бе очевиден, но той все още се колебаеше.

— Нежната Лейла си почива в каретата, защото е изтощена. Цяла нощ е танцувала.

— Покажи ми я.

— Тя танцува само на лунна светлина, Ваше Превъзходителство — възрази Сенека, — и спи през целия ден, за да запази… — той замълча и добави: — силите и очарованието си за вечерта.

Намекът бе пределно ясен и достатъчен, за да сломи и най-силното чувство за дълг. Шотландецът погледна към двамата си помощници, които вече явно предвкусваха нощните удоволствия.

— Можете да се разположите тук — рече той и посочи към дъното на двора пред конюшнята. — Но танцьорката ви трябва да се събуди преди залез или ще се махнете оттук.

— Няма да останете разочарован, полковник. Това екзотично цвете на пустинята, прекрасната Лейла, танцува като Савската царица.

„Благодаря ти, Господи, че всичко мина добре“ — нервно си помисли Челси и се сви в дъното на каретата. Тя нямаше ни най-малка представа от ориенталски танци. Все пак в каретата се чувстваше в безопасност и под закрилата на бедуините.

Тя раздвижи схванатия си крак и започна да брои часовете, оставащи до мига, в който щеше да може да се измъкне от тази малка карета. Ролята на танцьорка от харема на пашата едва ли бе по-безопасна от сегашния й затвор.

През целия ден мъжете се приготвяха за вечерното представление. Нуждаеха се от различни материали и си изпросиха някои от тях от шотландските стражи, след оживен диалог на развален английски, придружен с много мимики и жестове. Издигнаха висока сцена, която им позволяваше да виждат къщата и поляната. Отбелязаха си мястото на всеки страж, ключалките на вратите, преброиха оръжията и обмислиха пътя за бягството на юг.

Късно следобед, след като уточниха всички подробности от плана си, Сенека и бедуините седнаха да си почиват, разменяйки шеги с шотландските бойци. Единствено Челси, свита в каретата, трепереше от страх. Бедуините, приучени да се сражават още от малки, хладнокръвно очакваха вечерта.

Когато предишния ден Сенека бе отишъл в близкото село, за да купи храна, бе купил и всичко необходимо за ориенталския костюм на Челси. Той беше донесъл няколко копринени воала, които щяха да прикрепят към роклята й, а лицето й щеше да бъде напълно скрито от друг воал, който се спускаше от косата й. Вместо да си почива и да събира сили за вечерното си изпълнение, Челси трябваше да шие костюма. За щастие на лунната светлина никой нямаше да забележи неумелата й работа с иглата.

Никога нямаше да постигне майсторството на мисис Маклей в бродирането. Досега не бе обръщала почти никакво внимание на шиенето и поради това конците непрекъснато се усукваха. Поне десет пъти убоде пръстите си с иглата и капки кръв изцапаха коприната.

Настроението на хората на Синджън изведнъж помръкна, когато късно следобед от къщата излезе един от пазачите в стаята на Синджън и спомена, че затворникът бил много зле, тъй като раната му се възпалила.

— Ще се върнем по-рано по домовете си — радостно отбеляза шотландецът, — ако кръвта му се отрови и той умре.

Очакваха, че Синджън ще е зле и няма да може да язди, затова бяха взели карета, но не допускаха, че той може да умре.

Сенека не каза нищо на Челси, защото не искаше да я тревожи. Той и хората му разбраха, че няма време за губене. Трябваше на всяка цена още тази нощ да освободят херцога. Не биваше да има провал. Едва ли щяха да имат възможност да повторят представлението, което подготвяха за вечерта.

През тази нощ луната светеше с пълния си блясък, сякаш знаеше, че предстоят важни събития.

На сцената пръв се появи флейтистът и проточената мелодия очарова дори местните влечуги. Тайнствената ориенталска мелодия сякаш хипнотизираше змията, която се извиваше от малка кошница. Представлението бе приковало вниманието на всички пазачи.

След него на сцената изскочиха четирима араби, облечени в лъскави бели панталони, къси туники и червени ботуши. Те завладяха публиката с акробатичните си номера. Телата им бяха гумени, без кости и плът. Те се извиваха, падаха и се прескачаха като деца, които играят на прескочикобила.

Развеселените шотландци, доволни, че за малко са се откъснали от задълженията си, крещяха и се смееха с пълно гърло. Виковете им огласяха надалеч смълчаното поле.

През това време Сенека обхождаше редиците на стражите и предлагаше на всеки чаша от ориенталския сироп, но без да е прекалено щедър при пълненето им. Екзотичната напитка всъщност съдържаше солидна доза шотландско уиски, купено от съседното село, примесено с ликьор от фурми и опиум.

Сенека нямаше за цел да напие пазачите до самозабрава, преди да успеят да измъкнат Синджън от къщата. Тази вечер Синджън се охраняваше от много по-малко стражи от друг път. На тях не им бе позволено да участват в забавленията и да пият. Ако тези мъже забележеха, че другарите им са пияни, това щеше да ги накара да вдигнат тревога.

Сега всичко зависеше само от Челси.

Тя беше най-голямата примамка и много добре съзнаваше каква роля й е отредена в плана за бягството на херцога.

Преди появата на Челси трима ездачи показаха изкуството си пред развеселените шотландци, а Сенека продължи да пълни чашите им.

Към девет вечерта импровизираната завеса се повдигна и Челси пристъпи напред.

За миг настъпи пълна тишина. Мъжете я гледаха захласнати, с отворени уста. Внезапно избухна взрив от възторжени аплодисменти, които изригнаха като фойерверки към лунното небе.

Златистата коса на Челси се спускаше свободно по гърба. Виждаха се само огромните й очи, очертани с въглен и клепачите посипани със сребрист прах. Раменете и ръцете й бяха голи и нежната й кожа блестеше на лунната светлина, а пълните й, заоблени гърди се подаваха над дълбоко изрязаното деколте на прилепналата блуза. Около глезените й бяха завързани златни ленти и пръстите на краката й бяха обсипани с пръстени.

Тя беше като видение, изскочило от сънищата на мъжете. Беше красива и чувствена и… само на няколко метра от тях.

Челси пое дълбоко дъх, вдигна ръце над главата си, изчака първия тон на флейтата и мислено се помоли Сенека и Сахар да се справят със задачата си.

Щом музиката започна, звънчетата около глезените й огласиха хладната лятна нощ и мъжете сякаш се пренесоха в опияняващата обстановка на арабски харем, пълен с покорни робини, които обещаваха безкрайни наслади. Челси се носеше ефирно по малката сцена, извиваше чувствено стройното си тяло, а божествената й усмивка бе приковала погледите на всички. Тя повдигна мамещо дългите си ресници и успя да съзре как Сенека и Сахар незабелязано се промъкнаха през задната врата на къщата.

Започна да танцува по-бързо. Това бе древният танц на съблазънта и изкушението, танц, който бе в състояние да покори всеки мъж. Малките й боси крачета се плъзгаха леко по грубите дъски, сякаш стъпваха върху копринен египетски килим, а нежните звуци на флейтата окончателно замаяха главите на мъжете.

Никой не помръдваше, сякаш всички бяха хипнотизирани, завладени от тази неземна сирена. Бялата й нежна плът проблясваше под тънките воали, а всяка сладострастна извивка на тялото й криеше покана да я докоснеш, да я почувстваш…

Червенокожият индианец им бе казал, че ще се почувстват като в рая и наистина бе спазил обещанието си. Преди очите им да бъдат окончателно заслепени от чаровницата на пашата, луната се скри зад облак, сякаш засрамена от красотата на Челси.

Сенека и Сахар скриха в килера тримата изпаднали в безсъзнание стражи и се заизкачваха по стълбите на втория етаж. Почукаха на вратата.

— Ела да вземеш реда си при танцьорката — извика Сенека, като се постара гласът му да прозвучи с шотландски акцент.

Както очакваше, вратата се отвори.

Преди смаяният пазач да се свлече на пода, повален от изстрела на Сенека, Сахар се втурна и се нахвърли върху втория пазач. Бедуинът го удари с оловна тежест, която измъкна от пояса си и шотландецът се строполи на пода.

Синджън вдигна глава. Трескавите му очи опитаха да се концентрират. Силният шум го сепна и той се опита да се надигне, но остра болка го проряза. Чу гласа на Сенека и разтърси глава. Отново напрегна очи. Сахар! Лека усмивка се появи на устните му и той изправи глава.

От гърдите му се изтръгна стенание като на ранено животно. Той стисна зъби.

— Идвате съвсем навреме — херцогът прошепна и устните му се изкривиха в измъчена усмивка. — Утре щеше да е твърде късно.

— Можеш ли да ходиш? — бързо попита Сенека, разбрал, че приятелят му е много зле.

— Ще мога. — Думите бяха решителни, но гласът, който ги изричаше бе слаб и отпаднал. Младият мъж едва дишаше.

— Ние ще ти помогнем. Ако можеш да се задържиш на крака поне пет минути, ще те измъкнем оттук.

— За да се измъкна оттук — прошепна едва чуто Синджън, — бих продал душата си дори на дявола.

Сенека и Сахар се спогледаха. Трябваше да измислят как да го изправят. Лявата ръка на херцога бе силно зачервена и подпухнала, а превръзката на рамото му бе жълта от гной.

Сенека преряза въжетата, колкото е възможно по-внимателно, ала по челото на Синджън избиха капки пот. Най-малкото движение му причиняваше ужасни болки. Той отново стисна зъби. Трябваше да издържи, ако желаеше да бъде свободен. Когато Сенека и Сахар бавно го повдигнаха, той едва не припадна от болка. Не знаеше докога ще издържи, но ако искаше да оживее трябваше на всяка цена да се измъкне оттук. Двамата мъже го подпряха от двете страни и ужасени се спогледаха. Не можеха да повярват, че само за няколко дни здравият и силен Синджън се бе превърнал в слаб и немощен мъж. Знаеха, че нямат никакво време. Синджън можеше всеки миг да изгуби съзнание и бягството да се осуети.

— Пил си прекалено много — бързо рече Сенека — и ние те водим до каретата, за да се наспиш… ако някой попита.

— Едно питие ще ми дойде дяволски добре — процеди Синджън през стиснатите си зъби. С последните остатъци на волята си той се опитваше да се задържи на крака.

— Отвън имам напитка, примесена с опиум — отвърна Сенека.

— Ще ми е необходима — прошепна Синджън, — за да мога да сляза по стълбите. Дай ми и оръжие. Няма да се върна повече тук.

Индианецът му подаде малък кинжал, въпреки че се съмняваше в силите на приятеля си да може да го използва. Пръстите на Синджън се вкопчиха в костената дръжка на кинжала. Бавно огледа стаята, която досега бе негов затвор и където може би щеше да умре, ако Сенека не беше дошъл. На устните му се появи доволна усмивка.

— Най-после Бог чу молитвите ми.

Завиха го с дълго черно наметало и смъкнаха качулката ниско над главата му. Лицето му бе обрасло с брада. Шотландците не му бяха позволили да се бръсне, поради което приличаше на бедуин.

Всяка стъпка по коридора бе истинско мъчение. Преди да започнат да слизат по стълбището Сенека и Сахар спряха, за да му дадат възможност да си отдъхне и събере сили. Синджън се опита да спре треперенето на краката си и след малко прошепна:

— Да вървим. — Жаждата за свобода бе по-силна от болката.

Още една крачка, тихо си каза той. А сега още една, заповяда на отмалялото си тяло. Още една и още една… Със свръхчовешки усилия на волята той достигна до последното стъпало.

— Ще се измъкнем през задната врата към двора на конюшнята, където е каретата. Остават само петдесет метра — окуражи го Сенека — и всичко ще свърши.

— Водете ме — промърмори Синджън и се облегна с цялата си тежест върху рамото на Сенека. Той стискаше малкия кинжал в дланта си.

— Ако някой попита, ще кажем, че си пиян — напомни му Сенека.

— Ако се добера жив до каретата, бих искал да ми дадеш малко опиум.

Отново стисна кинжала. Следващите петдесет метра бяха изпитание на живот и смърт.

Сахар отвори вратата и нощният въздух разхлади лицата им.

Благословената свобода е много близко, с благодарност си помисли Синджън. Трябва само да прекоси този двор, пълен с шотландци. Погледът му се замъгли, почувства, че му се завива свят. Той премигна два пъти, за да избистри погледа си.

В същия миг музика разтърси сетивата му, сякаш бавно се отвори някаква вратичка в съзнанието му. Погледът му се проясни и той видя забулена жена обляна от лунните лъчи, да танцува върху грубо скована сцена.

Челси! Така бе обсебила съзнанието му, че дори, макар и скрита под воалите, със силно гримирани очи, трескавият му мозък можеше да я разпознае.

Голите ръце, чувствените извивки на заоблените й гърди, златистата коса. Всичко това бе завинаги запечатано в него. Разкошното й тяло и дългите стройни крака, които се плъзгаха по дървената сцена му напомниха за миговете, които телата им се гърчеха преплетени от страст.

Смаяният херцог се вцепени, забравил за опасността, за бягството, дори за ужасната болка в рамото. Наложи се Сенека и Сахар да го събудят от унеса и да го подкарат със себе си към каретата.

Синджън се опита да подреди мислите си. Какво, за бога, прави Челси тук, сред онези варвари, на тази примитивна сцена? При това маскирана като ориенталска танцьорка? Омразата към виновницата за страданията му по странен начин се примеси с удоволствието от гледката.

Може би вече е прекалено късно… или прекалено рано… Предчувстваше, че ще се случи нещо ужасно… Мозъкът му трескаво се опитваше да си обясни парадоксалната смесица от омраза и любов, която караше сърцето му силно да бие. Наоколо гъмжеше от шотландци. Не, не трябваше да мисли за нея! Всеки миг могат да го открият! Трябва да се спаси, да стигне по-бързо до проклетата карета!

Тримата мъже се отдалечиха на няколко крачки към дърветата, под чиято сянка Сенека предвидливо бе скрил спасителната карета. Оставаха само петнадесетина метра и херцог Сет щеше да бъде спасен.

— Хей! Кой е там? — извика предводителят на шотландците.

Тримата се заковаха на място, настръхнали и очакващи най-лошото.

— Искам да ми налееш още от онзи еликсир! — сърдито изръмжа шотландецът и обърна чашата си, за да покаже на индианеца, че е изпил до капка своята доза от чудодейната напитка.

— Моят приятел прекали с пиенето, ваше… Нека само го заведа да се облекчи в храстите и веднага ще се върна с една кана, за да ви напълня чашата.

— Не, не мога да те чакам да се мотаеш! Ела веднага!

Но Синджън не би могъл да се крепи на крака без подкрепата на Сенека. Сахар нямаше да издържи натиска на едрото и мускулесто тяло на херцога. Достатъчно бе само един от стражите да се приближи на по-малко от десетина метра и да нададе сигнал за тревога.

Челси застина насред сцената, неспособна да откъсне поглед от странната тройка в дъното на двора. Очевидно Синджън беше много зле. Окаяното му състояние си личеше дори и под прикритието на широкото наметало и качулката на главата му.

Сърцето от гърдите й щеше да изхвръкне. Дланите й се изпотиха при прозрението, че тя и само тя бе виновна за страданията му. Нима ще загине заради нея!?

Отчаяна, Челси реагира светкавично. Треперещите й пръсти се прокраднаха към деколтето на долната й риза. Може би ще успее да го спаси… или поне ще спечели няколко скъпоценни мига, за да стигне той до спасителната карета.

— А сега Лейла ще ви покаже всичко! — звучно обяви тя, а гласът й обещаваше нечувана съблазън, подсказваше нещо невиждано за шотландските селяци. Тълпата веднага забрави за тримата мъже. Всички обърнаха глави към сцената.

— За онова, което ще видите, пашата на Магреб е готов да даде кесия с жълтици на всяка от своите сто одалиски! Ще ви разкрия една от тайните на султанския харем… Рязко дръпна лентата и публиката ахна.

Деколтето й се разкъса. Продраната коприна изплющя като камшик над смълчаната поляна и пред изумените мъже се разкри омайващата белота на прелестната й гръд.

Предводителят на шотландците забрави за питието си. Стражите зарязаха постовете си и хукнаха по-близо до сцената. Сред най-предните редици се разнесоха охкания и ругатни. Един боец дори размаха кинжал. Никой не бе очаквал такава дързост тук в този див край, сред суровите планини на Северна Шотландия.

Забравени от всички, тримата бегълци ускориха крачки. Но Синджън не можа да се покатери в каретата. Прониза го спазъм, остър като арабска кама и пред очите му притъмня. Помисли си, че ще падне в несвяст. Ала дори в този миг пръстите му не изпускаха кинжала. Опасността да го разкрият още не беше преминала.

Сахар и Сенека мълниеносно се спогледаха и се разбраха само с няколко думи. Решиха да променят плана за бягството. Сахар ще остане да бди над безпомощния херцог, като му даде малко опиум, за да притъпи болката. А червенокожият воин трябваше да се върне при сцената и да продължи щедро да черпи вражеските бойци, без да пести дозите. Мъдрият индианец знаеше, че изпадналите в транс мъже ще съзерцават пасивно стъпките на Челси, дори ако тя свали и последната дреха от себе си. На унесените в наркотични блянове шотландци, непознаващи въздействието на ориенталските упойки, щяха да са потребни часове, за да се окопитят и да се нахвърлят върху нея, за да задоволят животинските си страсти.

Сенека махна с ръка и бедуините се събраха около него, поеха каните с напитката и се разпръснаха сред тълпата. Само след минута всички чаши бяха напълнени догоре.

Челси се досети, че индианецът е решил да ги опияни. Обяви, че ще им изпълни прословутия „Танц на седемте воала“ и започна бавно да смъква воал след воал от себе си. Стараеше се да гледа над главите на мъжете, изнервена от зяпналите им уста и лакомите им погледи. Не посмя да свали само воала от долната част на лицето си, за да не я познаят воините от клана Фергюсън. И без това разсъбличането пред толкова много мъже поставяше на изпитание смелостта й. Знаеше, че опиумът в напитката на Сенека ще ги принуди да останат сковани и безволеви по местата, но само ако не закъснее да им подейства. Оставаше й само една надежда — да забави колкото може по-дълго ритуала по събличането на последните късчета плат от тялото си. За щастие напевната източна мелодия предразполагаше към все по-забавени и поради това още по-сладострастни извивки на ръцете и бедрата.

Когато първият шотландец клюмна и се търколи на тревата, тя въздъхна с облекчение. Постепенно останалите последваха примера му и не след дълго всички стражи се проснаха в нозете й.

След като последният враг тупна на земята флейтистът веднага спря да свири. С един замах свали пелерината от плещите си и светкавично наметна голата танцьорка и се поклони според арабския обичай:

— Слава теб, господарке, загдето спаси живота на нашия повелител. Аллах да ти дари навеки здраве и небесна благодат. И да закриля теб и чедата ти.

В маслиненочерните му очи тя прочете единствено смирена почит, липсваше дори следа от презрение или похотливи желания.

Боса, обгърната само в наметалото на бедуина, тя се затича към конюшнята. Тялото й все още тръпнеше от страхотно рискованото приключение. Откакто херцог Сет нахлу в живота й или всъщност тя в неговия, необяснимо защо бе сложен край на прозаичното й съществуване. И ако само преди два месеца някой й бе казал, че ще танцува само с воал на лицето пред цяла рота войници, при това от нейния род, Челси би го обявила за умопобъркан.

Но го стори, при това въпреки ужаса, сковал душата й, за да спаси живота на съпруга си. Колко странно звучи тази дума „съпруг“! Някак си ново и различно от всички останали думи… Но каква гавра с чувствата й бе тяхната венчавка!

Объркана и замислена, Челси в един миг се опомни и ядосано тръсна глава. Сега всичко е зад гърба й. Сега единствено трябва да се опита да го спаси, да му помогне да оцелее. Да, ще се грижи за него от тъмно до тъмно, ще се справи с всичко, което се изпречи пред тях, с всеки, който отново се опита да ги раздели. Но на този свят има ли нещо по-ужасяващо от мъжкото разбиране за чест и достойнство? Нали в името на тази мъжка чест се проливат реки от кръв, а страданията на съпруги, майки и вдовици нямат край! Ето че сега тя бе омъжена за човек, когото почти не познаваше и от когото никога не бе очаквала, че ще я вземе за жена.

Молеше се само той да оживее. Нямаше да може да понесе мисълта, че прекрасният херцог е пожертвал живота си, само за да я спаси от женитбата й с ненавистния Джордж Прайн…

За миг в гърдите й се надигна ненавист към баща й, към моралните му предразсъдъци, към целия му прославен шотландски род.

В каретата заедно с херцог Сет, тя и Сахар пътуваха на юг. През целия маршрут избягваха главните пътища и се стремяха да пътуват предимно нощем. Спяха само в някоя глуха долчина, скрити сред гъстите дъбови гори. Двамата мъже и тя се редуваха да хранят Синджън, принуждаваха го да пие бульон и вода, въпреки парещата болка в гърлото му. Ежедневно сменяха превръзките, налагаха раната с лапи и билкови отвари.

Опиумът им помагаше да облекчат болките му, но целия път той изкара в просъница, разтърсван само от виденията в сънищата си. Не изпитваше болка нито когато го преместваха в друга поза, нито когато превързваха рамото му. Но никой не смееше да се надява, че вече силите му се възвръщат. Арабите се молеха на своя Аллах и си припомняха, че не трябва да се изкушава гнева на всевишния с прекалено много очаквания за божествена намеса. На простосмъртния не е дадено това право, а тъкмо Синджън бе обект на толкова много съблазън. Единствен Сенека разбираше, че с молитви няма да се изцери загренясалата рана на приятеля му.

Само Челси се надяваше на благополучен изход, защото нямаше опит с огнестрелни рани. За щастие организмът на херцог Сет бе достатъчно силен, за да се съпротивлява на инфекцията. През тези трескави дни тя дори не се сети за бъдещото им дете. Но ако и това се бе случило, само щеше да се усили желанието й баща му оцелее.

Когато отвори очи и видя лицето на Сахар, надвесено над него, Синджън си припомни, че в сънищата си бе пребивавал в някаква далечна и приказна страна, която познаваше от пътешествията си в Блед^[1]. От спомените му изплува смътно видение — Челси танцува гола на лунна светлина? При това като арабска одалиска. В одеянията й имаше нещо, което макар и неуловимо я различаваше от момичетата в харемите… Или пък бе сънувал, че отново са в леглото му в Оукъм?

Устата му пресъхна, тялото му трепереше от треската. Сякаш пустинното слънце го обливаше със знойните си лъчи. Но не искаше да умре. При тази мисъл волята му започна да се събужда. Искаше да живее, да се бори за живота си. Трябваше да оцелее, за да отмъсти на враговете си. Сгорещен от треската, херцог Сет веднага се зае да обмисля планове за мъст срещу семейството на жена си, срещу самата нея, срещу всички представители на клана Фергюсън. Проклети да бъдат тези, които го доведоха до преддверията на ада.