Сюзън Джонсън
Грешница (21)

Глава двадесет и първа

Докато Синджън се забавляваше в обществото на изискани дами и благородници, Челси прекарваше дните си в уединение в дома на баща си.

Чувстваше се странно отпаднала, но си го обясняваше с преумората от работата в конюшнята. Баща й се чувстваше виновен, че заради неговите дългове дъщеря му участва в конните надбягвания и настояваше по-често да си почива. Навярно малкото му момиче вече се бе превърнало в жена и хлапашките лудории бяха останали зад гърба й. Може би пролетта, която витаеше във въздуха, бе събудила романтични копнежи в душата й. А може би непрестанните натяквания на леля й Джорджина, че е крайно време да започне да се държи като истинска лейди, най-после са дали резултат.

Независимо какви бяха причините за промяната, графът бе благодарен, че Челси бе станала по-женствена. Нали все пак някой ден трябваше да се омъжи, а отглеждането на коне не бе достойно занимание за една съпруга.

Челси прекарваше по-голяма част от деня в леглото, унесена в дрямка. Първият път, когато се почувства отпаднала, реши, че се дължи на пролетната умора и започна да пие чай от шипки и отвара от билки. Ала това не й помогна, защото напоследък тя спеше през по-голямата част от деня и ядеше за двама.

Баща й узна за това странно неразположение, когато в една майска сутрин, обезпокоен от отсъствието й на закуска, отиде да я извика и я завари да повръща с пребледняло лице в нощното гърне.

— Навярно съм яла нещо развалено — промърмори тя, отпусна се на леглото и притисна мократа кърпа на челото си. Баща й и прислужницата я гледаха разтревожено.

— Ще кажа на мисис Маклей да ти даде някакво лекарство — нежно изрече графът, опитвайки се да прикрие внезапно обзелата го смътна тревога.

Дъщеря му изглеждаше толкова млада и невинна в бялата си нощница, с разпиляна златиста коса на възглавницата. Теменужните й очи му напомняха болезнено за майка й. Сърцето му се сви от болка и угризения. Той, само той бе виновен за всичко това! Той бе настоявал Челси да се омъжи за епископа и я бе принудил да се отдаде на един непознат, за да се спаси от нежелания брак!

И ето го резултатът: дъщеря му носи дете в утробата си от онзи развратник, от проклетия херцог Сет!

Опита се да се успокои. Кой знае, може пък наистина да се беше натровила с лоша храна…

Ала след като поговори с прислужниците и мисис Маклей и последната му надежда се стопи. Челси не бе имала месечно неразположение откакто бяха в Нюмаркет.

Колкото и да му бе омразна тази мисъл, нямаше друг изход, освен да се примири с факта, че трябва да приеме Синджън Сейнт Джон като свой зет.

Граф Фергюсън отложи разговора с дъщеря си за следобеда. Челси отново се чувстваше по-добре, яде с апетит на обяд и сякаш бе напълно забравила за сутрешното си неразположение. Двамата седнаха на една пейка в розовата градина на съпругата му, която слугите грижливо поддържаха толкова години след нейната смърт. Майското слънце щедро огряваше розариума и въздухът бе изпълнен с омайното ухание на разцъфналите рози. Графът се изкашля смутено, и предпазливо попита:

— Сега по-добре ли се чувстваш? — Крадешком погледна към дъщеря си. Тя изглеждаше невероятно женствена в бялата си лятна рокля и зелените копринени пантофки.

Челси извърна поглед от далечните хълмове и тъмновиолетовите й очи се втренчиха в лицето му.

— Чувствам се отлично — усмихна се тя. — Не е необходимо да се държиш с мен сякаш съм инвалид, папа. Аз съм много добре.

— Мисис Маклей ми каза, че през последните няколко седмици спиш по цял следобед…

— Това не означава, че съм болна, папа. Мисля, че е пролетна умора и затова съм толкова отпаднала.

— Или има нещо друго — тихо промълви графът.

В гласа на баща й прозвуча явно смущение и Челси изненадано го погледна.

— Например какво?

Той преглътна, думите засядаха на гърлото му.

— Не допускаш ли, че си бременна? — с усилие изрече най-после графът.

При тези думи стомахът й се преобърна и усети как отново й се повдига.

— Изобщо не съм мислила за това — гласът й едва се чу, а лицето й се скри зад дългите й сведени надолу коси.

Лицето на баща й почервеня въпреки загара. Искаше му се майка й да бе жива и тя да води този деликатен разговор с Челси. Ала графинята отдавна бе мъртва и сега върху него падаше отговорността да се справи с тази беда, за която и той имаше немалка вина.

— Мисис Маклей и прислужницата ти ми казаха, че… не си имала… месечно неразположение откакто бяхме в Нюмаркет.

— Изминали са само шест седмици, папа — бързо отвърна Челси и се изчерви от неудобство. Макар да знаеше всичко за зачеването и раждането, никога не бе разговаряла по тази деликатна и смущаваща тема с баща си. Мисис Маклей бе единствената, с която бе говорила за тези неща.

— Твоето прилошаване сутринта… и постоянната сънливост…

— Папа, моля те! Мисля, че грешиш!

„Не може да е истина!“ — отчаяно си помисли девойката, макар дълбоко в себе си да знаеше, че баща й не грешеше. Имаше прекалено много признаци за това.

Много отдавна бе престанала да спи следобед, а сутрешното прилошаване учудващо бързо се заменяше с вълчи глад.

Макар графът да искаше да обвини за всичко само херцога, все пак честността изискваше да признае, че не само Сейнт Джон е виновен. Собственото му твърдоглавие и неговият егоизъм бяха подтикнали Челси към тази безумна постъпка. Естествено, той не подозираше за тайните срещи на дъщеря си с херцога в Оукъм и Йорк.

Челси обаче знаеше, че седмицата в Оукъм може да има фатални последици. Синджън невинаги бе предпазлив, нито пък тя, макар той да й бе обяснил всичко за гръцките презервативи и начина им на използване. А със сигурност онази нощ в Йорк той не бе взел никакви предпазни мерки.

— Струва ми се, че избързваш със заключенията си, папа — рече Челси, като полюляваше крака си, опитвайки да прикрие нарастващата паника в гърдите си. — Минали са само шест седмици.

— Е, ще изчакаме още две седмици — тихо се съгласи графът. — Но ако… няма промяна… — каза баща й и черните му вежди се сключиха сърдито. — Тогава трябва да се омъжиш за Сейнт Джон.

— Не! — извика Челси и скочи от пейката. — Не искам да се омъжвам по този начин! Това не е по-различно от желанието ти насила да ме омъжиш за омразния епископ Хетфийлд. — Започна ядосано да крачи напред-назад като животно в клетка. Спря и се обърна към баща си. — Сейнт Джон никога няма да се съгласи да се ожени за мен. Той въобще не иска да чуе за женитба!

— Сигурен съм, че няма намерение да се жени, след като вече има наследник.

Лицето й пребледня при тези неочаквани думи.

— Нима има син?

— Мислех, че знаеш. Херцогът официално е признал момчето за свой син.

— На колко години е детето?

„Какво значение има възрастта му? Какво значение има дали Синджън има един или десет синове?“

— Момчето е на девет години. На времето раждането му предизвика огромен скандал в обществото.

— А коя е майката? — Трябваше да знае, макар да очакваше, че вероятно имаше стотици жени, които биха могли да бъдат майки на децата му.

— Никой не знае. След това той скъса всякакви отношения с баща си и никога не му проговори.

— А на кого прилича момчето? — „Ох, не, не биваше да разпитва, трябваше да бъде сдържана и безразлична! Защо се интересуваше от този мъж, който за кратко бе нахлул в живота й, а сетне бе изчезнал с присъщата му очарователна небрежност?“

— Одрал е кожата на баща си. Сейнт Джон го настани в имението си в Кингсуей, където живее и майка му, вдовицата на стария херцог Сет. Не пожелал да го изпрати в колежа в Итън, защото не одобрявал суровите методи на английската педагогика. Плащал на частни учители да обучават сина му в Кингсуей.

Но Синджън не обича да остава за дълго в Кингсуей, учуди се Челси, защото не бе забравила ехидните му забележки относно най-старото имение на херцозите Сет. Може би не е могъл да забрави за страхотния скандал между него и баща му? А синът му посещавал ли е ловната хижа в Оукъм? Дали момчето е спало в същата стая, в която те двамата… А дали харесва баща си, който и тя и толкова други жени считаха за неотразим?

— Как се казва това момче?

— Боклерк Сейнт Джулиъс, защото е наследил титлата на барон Сейнт Джулиъс, след като Синджън е станал херцог Сет.

Челси седна на пейката и въздъхна. Тя бе стресната от още една оголена страна от живота на Синджън, тъй неочаквано разкрила се пред нея. Освен обичайното нежелание на всеки млад и богат ерген да се обвързва със съпруга, това бе още една причина да не понася мисълта за втори брак. Не му се налага да се жени по сметка, не е необходимо да се сдобива с титла чрез женитба. Нито пък да се стреми да осигури наследник на титлата херцог Сет. Вече си има един, а освен това Синджън има и брат, който би могъл да наследи титлата и богатството на рода им.

— Папа, ако… хм… ако се окаже, че съм бременна, трябва да знаеш, че аз… не бих искала да се омъжа за някой непознат… — Всъщност думата „непознат“ не бе съвсем точна, защото познанството й със Синджън бе траяло само девет дни. — Той няма да склони да се ожени за мен. По-добре е да замина за старото ни имение в Шотландия, край границата с Англия. Много жени раждат деца, без да имат съпрузи. Не се страхувам да го родя, папа. И освен това целият ми живот е посветен на нашето семейство.

— Не! Не желая да опозориш името си. Няма да позволя обществото да се надсмива над нещастието ти! Каквото и да се случи… ти си оставаш моя дъщеря и той е длъжен да се ожени за теб.

— Не съм съгласна. Нито сега, нито по-късно. — Сломената девойка проговори тихо, обаче зад думите й се долавяше непобедимата шотландска упоритост. — Не разбираш ли, че се отвращавам от браковете по сметка, в които един гледа да се добере до титлата, а друг — до богатството на партньора си? Как се осмеляваш да ме хвърлиш в обятията на човек, когото аз почти не познавам, в ръцете на този мъж, който не ме желае?

Докато говореше, си помисли как ли ще успее баща й да застави Синджън да се венчае за нея. Това бе абсурд, шансовете бяха нищожни, ако херцогът откаже категорично. Затова реши да прекъсне безсмисления спор.

— Може да няма защо сега да се измъчваме с този разговор, папа. Може би всичко ще се уреди по някакъв начин и ние петимата ще продължим да живеем щастливо.

— Дано се окажеш права, дъще… — любезно отвърна графът, обаче вече замисляше план да събере шафери от рода си, които да му помогнат да убеди младоженеца, ако последният откаже да защити честта на дъщеря му.

 

 

Изминаха две мъчителни седмици. Никой в имението на граф Фергюсън не мислеше за нищо друго, освен за състоянието на Челси. С всеки изминат ден ставаше все по-сигурно, че тя е бременна. Сутрешните й прилошавания ставаха все по-чести, а понякога повръщаше и следобед. Повече не можеше да има съмнения за състоянието й.

Тя се опита да убеди баща си, че може да роди и отгледа детето си сама в някое от техните по-малки имения, ала той бе неумолим. Един ден, след поредния безуспешен опит, тя не издържа и изкрещя:

— Ако бях някоя обикновена жена, малко пари щяха много бързо да разрешат този проблем, но аз съм дъщеря на граф и шотландската чест те задължава да ме омъжиш! По дяволите честта ти! Става въпрос за моя живот!

— Но ти наистина си дъщеря на граф, момичето ми. И това не може да се промени. Така че той е длъжен да се ожени за теб. Не желая моят внук или внучка да бъдат незаконнородени!

— Помисли си за мен, папа! Мили боже, що за брак ще бъде това?

Той не й отговори, защото тя имаше право, ала графът бе възпитан, че честта на жената е свято нещо. Тази шотландска традиция се предаваше от поколенията благородници. Всеки истински мъж бе длъжен да я пази и защитава. Един Фергюсън не можеше да допусне мисълта, че дъщеря му ще живее с незаконно дете, отхвърлена от обществото.

За него въпросът бе приключен.

Челси се опита да спечели на своя страна братята си, но Дънкан и Нейл бяха напълно съгласни с баща й. За тях бе немислимо сестра им да роди незаконно дете, въпреки факта, че тя бе съблазнила херцог Сет. Само Колин споделяше отвращението й от женитбата с мъж, когото тя почти не познаваше. Мъж, който навярно също като нея не желае да се примири с оковите на брака.

Накрая Колин й предложи двамата да избягат от дома на баща им и да й помага след раждането на детето. Челси сериозно обмисляше предложението на Колин, докато неумолимата реалност не се намеси отново, за да й подскаже, че този наивен план не може да успее. Нито тя, нито Колин можеха да заминат в някое от по-малките имения на рода Фергюсън без разрешението на баща им. Дори и ако успееха да се доберат до най-отдалечения замък в планините на северна Шотландия, веднага щяха да изпратят група мъже по следите им.

— Благодаря ти, Колин — каза Челси и се усмихна на най-малкия си брат. — Може би по-късно ще ми помогнеш да избягам от съпруга си.

— Той притежава най-бързите коне в Англия, Чел. Може би ще успееш да свикнеш с него — лекомислено предположи Колин.

Причината не бе в липсата й на чувства към този очарователен донжуан. Челси не желаеше да се омъжва против волята си, нито пък искаше да бъде съпруга на мъж, който щеше да се ожени за нея насила и щеше да продължава да живее като ерген.

— Всички казват, че херцогът е много внимателен с жените — продължи Колин, но в следващия миг се изчерви, защото си припомни, че сестра му много добре знае това. — О, по дяволите, Чел, може би той не е чак толкова лош — набързо измърмори брат й. — И ако той не се отнася добре с теб, само ми кажи и аз ще ти помогна да избягаш от него. Ще намеря някое място, където татко няма да ни намери.

— Ще взема скъпоценностите си и ще избягаме — пошегува се Челси, макар да знаеше, че едва ли е възможно да избяга в това си състояние. Знаеше също, че ако херцогът не се държи добре с нея, баща й ще я отведе у дома. В тяхното общество имаше твърде много скандали и граф Фергюсън знаеше докъде може да доведе един нещастен брак.

 

 

Една сутрин, две седмици по-късно, Колин замина на север със съобщение до роднините им в Шотландия, а граф Дъмфрийс и двамата му по-големи сина се отправиха към Лондон. Челси разбра, че е останала сама, едва когато слезе на закуска.

— Значи те все пак са тръгнали — примирено рече тя на мисис Маклей, която я чакаше в празната трапезария.

— Да, детето ми, отидоха да доведат твоя бъдещ съпруг.

— Надявам се, че ще го доведат жив — мрачно отвърна Челси, познавайки избухливия характер на Синджън и нежеланието му да се жени.

— Сигурно ще има достатъчно сили, за да произнесе брачните клетви, момичето ми. Баща ти ще се погрижи за това. А сега ми кажи какво искаш да хапнеш, детето ми, защото трябва да бъдеш силна.

— Той ще ме намрази — промълви Челси с пребледняло лице и се отпусна на един стол до прозореца с вид на осъдена на смърт.

Мисис Маклей знаеше, че баналните утешения едва ли щяха да помогнат на нещастната девойка и бе уверена, че Челси е права.

— Може би той ще промени мнението си за брака, след като те опознае по-добре, момичето ми — опита се да я успокои икономката.

— Не, няма да го промени — промърмори младото момиче. Имаше чувството, че е попаднала в капан, от който няма измъкване. — Никога няма да го промени.