Сюзън Джонсън
Грешница (2)

Глава втора

— Кажи на Арчър да не прекалява с камшика — рече Синджън на своя жокей и отвърза поводите на коня от вълненото покривало, с което го пазеха от студените мартенски ветрове. — Той ще се опита да те ритне, а може и да се нахвърли върху Ромул. — Потупа мускулестия врат на великолепния състезателен кон. Тихо му прошепна нещо, което разбраха само той и животното, обърнало едрата си глава и грива към него. — Стой по-настрана — прошепна Синджън, — за да не ти направи нещо лошо. — Арената е малка и няма да разполагате с достатъчно площ за маньовъра — продължи Синджън към жокея си, който скъсяваше дължината на стремето. — Ромул тази сутрин изглежда великолепно. От теб се иска само да не го преуморяваш и да не го оставяш сам.

— Нима денем и нощем не се грижа достатъчно за този неукротим звяр? Той никак не обича студа. Надявам се скоро да се затопли. — С тези думи Фордхем се качи на седлото и погледна надолу към господаря си.

— Той е в конюшнята на Рендъл, заедно с другия ми жребец. След приключване на конните надбягвания в Роули Мил двамата ще забогатеем. — Синджън пъхна ръката си под юздата, за да провери не е ли прекалено стегната. Ромул не обичаше да препуска със стегната юзда. Бе от онези рядко срещани коне, които изпитват наслада от бясното препускане и почти не се нуждаят от жокей. — А сега го отведи у дома — тихо рече Синджън и потупа ласкаво Ромул за последен път. После се отдръпна, за да може Фордхем да изведе коня от конюшнята към пистата. Спря се за миг, изгледа още веднъж великолепния състезателен кон и сърцето му се изпълни с гордост.

След десетина минути Синджън зае мястото си на трибуната. Пред него се разкриваше пъстроцветна гледка, каквато днес предлагаше хиподрумът Роули Мил в Нюмаркет. Трибуните бяха изпълнени с изискана публика, открояваха се тоалетите на дамите, изпъстрени във всички цветове на дъгата.

Отвъд хиподрума чак до хоризонта се ширеха заоблените зелени хълмове, а яркото слънце весело заливаше с щедрите си лъчи красивата сцена. При вида на оживеното мнозинство, очакващо с нетърпение откриването на новия сезон, добре познатата възбуда отново заля гърдите му. Обичаше тази гледка. Харесваше цветовете и миризмите на Нюмаркет, изящните очертания на расовите коне, глъчката от зрителските скамейки, предизвикателната възбуда около залозите, покоряващата тръпка в очакване на победата.

Първия си състезателен кон купи, още когато беше едва шестнадесетгодишен. От години пръскаше много пари и отделяше доста голяма част от времето и силите си за подпомагане на най-добрата конюшня за чистокръвни жребци и кобили в цяла Англия — не, не само в Англия, но и в целия свят. Същевременно не спираше да се оплаква, че неблагодарните участници в залозите не разбират нищо от истински породисти коне и не могат да компенсират разходите, които той, херцог Сет правеше, за да осигури расови състезателни коне за бляскавото зрелище. След като стана пълнолетен и получи правото да разполага с парите на фамилията си, Синджън побърза да купи няколко от най-добрите коне за надбягвания, появили се по английските хиподруми през последните десетина години. Не се наложи да чака дълго, за да спечели рекордни суми от залаганията. Неговите коне неизменно печелеха надбягванията.

Страстната любов към конните надбягвания бе наследил от майка си. Роднините й в Ирландия от десетилетия отглеждаха състезателни коне. Именно тя научи сина си да язди от съвсем малък. Още от втората му година го качваше при себе си в каретата и го повеждаше към хиподрумите на Нюмаркет. Наследил горещата привързаност на ирландците към конете, Синджън отрасна по скамейките на хиподрумите и клетките в конюшните, сред суматохата и възбудата от десетките състезания.

Високата къща на фамилията му, с червеникава тухлена фасада, се извисяваше на хълма Абингдън, недалеч от финалната линия на пистата за надбягвания. Днес покрай парапета на плоския покрив и по всички балкони се бяха натрупали десетки гости. Щедро се лееше шампанско. Бюфетът в ъгъла на залата на втория етаж предлагаше всичко, което би могъл да си пожелае и най-придирчивия посетител. Възможно ли бе след всичко това някой да се усъмни в гостоприемството на херцог Сет? Но Синджън и приятелят му, Николъс Роуз, стояха настрана от шумните гости. Вниманието им бе обсебено от конете, подредени на стартовите позиции.

Двамата чернокоси мъже много си приличаха и по ръст, и по мускулестите си тела. Черните им коси бяха завързани отзад на вратовете им със сини копринени панделки. Орловите черти на лицата им ги отличаваха значително от класическия идеал за мъжка красота. Двамата приятели се различаваха само по цвета на кожата. Макар че Синджън беше загорял от пребиваването на открито, все пак кожата му беше доста по-светла от тази на Сенека — сините очи на херцога никак не приличаха на черните очи на червенокожия му приятел.

Синджън Сейнт Джон беше надарен със забележителни, рядко красиви очи — прекалено хубави за един мъж, според мнението на мнозина завистници. И те бяха дар от майка му, която на времето, с пристигането си в Лондон, бе предизвикала сензация с невижданото си обаяние. Ослепителната мис Бърк беше предизвикала незапомнена суматоха сред майките, загрижени да задомят не особено красивите си дъщери. Русокосата красавица от Уотърфорд за няколко дни бе успяла да привлече интереса на всички лордове.

— Тази година ще спечелим наградите от всички състезания — възкликна Синджън. Щом се усмихнеше, заприличваше на момче, а сините му очи искряха от радост.

— Винаги си се справял много добре — отвърна приятелят му.

Двамата мъже се различаваха и по темперамент. От Синджън се излъчваше покоряваща жизненост. Очите му искряха като сапфири, отразявайки огнената спортна страст, която го изгаряше отвътре. Само жените виждаха в тях нещо съвсем различно — прелъстяваща чувственост, съблазняващ чар, гореща страст.

Едно нещо обаче никога не откриха у него — спокойствие.

— На колко лири ще се обзаложим? — гласът на Синджън прозвуча сухо и делово, като на истински бизнесмен. Залаганията за резултатите от конните надбягвания изискваха тънко познаване както на конете, така и на жокеите, упорито и дългогодишно проучване на всички фактори, които оказват влияние върху класирането.

— На двеста лири.

— Давай по-смело. Аз ще ти покрия разходите — бързо пресметна на ум шансовете за печалба и веднага взе решение. — Нали чу какво ни каза Олим? Ромул е в отлична форма. — Треньорът на Синджън беше заложил сто лири за предстоящото състезание. Нямаше по-достоверно доказателство за увереността му в способностите на Ромул.

— Много добре познавам всеки от конете в твоята конюшня. Затова ще се огранича с този залог. Ще ми стигне, за да си осигуря добра печалба — Николъс винаги се стараеше да бъде умерен при залаганията. Мечтаеше за деня, когато ще се върне при своите сънародници в Северна Америка, а това изискваше да пести всяко пени и да не се впуска в необмислени рискове.

Синджън небрежно сви рамене.

— Щом така си решил…

Както при всичко останало, и при залаганията Синджън си оставаше невъздържан и често се впускаше в опасни рискове.

— Скоро ще имам толкова много пари, че ще бъда по-богат от всеки лорд — шеговито отвърна Николъс.

— По дяволите, Сенека, имам достатъчно пари и за двама ни и ти много добре знаеш това! — изръмжа Синджън. В гнева си нарече приятеля си с прякора, с който Николъс бе известен на всички в Лондон. Още преди години Синджън беше обещал на Николъс, че ще може да разчита на щедри заеми, без да се притеснява за сроковете за погасяване на дълговете.

Николъс Роуз беше дошъл в Лондон заедно със Синджън, след като бе изгубил семейството си по време на клането в неговото село, устроено от британската армия при неуспешната й колониална кампания срещу бунтовниците в Северна Америка. Оттогава за Синджън индианецът беше по-близък от роден брат. Разбираше притесненията му, мъката по опустошеното отечество, моралните скрупули… макар самият той да им беше чужд.

— Трябва да ти напомня, че Стенхоуп смени Арчър в последната минута — отбеляза Николъс, изпълнен с нетърпение да отклони темата и сложи край на безплодния спор.

— Няма съмнение, че го прави поради доста мъгляви, дори потайни съображения — промърмори Синджън. — Остава ни само да се надяваме, че за разлика от Арчър, Фордхем няма да прибягва толкова често до камшика — продължи Синджън. Наведе се напред и се облегна на перилото на балкона, за да огледа по-добре конете, строени зад стартовата линия. Фордхем и Арчър бяха много добри жокеи, но стиловете им бяха съвсем различни. Арчър вярваше в успеха на силовата езда, докато Фордхем предпочиташе да не напряга конете повече от необходимото. Въпреки съмнителната си тактика Арчър често успяваше да изпревари всички жокеи, включително и Фордхем.

Синджън се наведе, за да не се удари в ниския свод. Щом излезе навън, вятърът разроши буйната му коса. Няколко буйни кичура се изтръгнаха от синята копринена панделка и веднага се заплетоха в ресните на кожения му жакет, богато украсен с мънистени нанизи. Херцогът често обличаше екзотичните дрехи на Сенека. Харесваха му пищните, изкусно изтъкани ширити, нанизи и ресни. Този индиански костюм го привличаше не само със странните мотиви и украшения. Кожените дрехи на червенокожите се оказаха изключително удобни за езда. Особено тази комбинация на жакет с ресни по раменете и ръкавите и панталони от еленова кожа, лъснати до блясък хесенски ботуши, белоснежна риза и шалче около врата. Тя го отличаваше рязко от останалите натруфени представители на аристократичното съсловие. Явно този красив и изискан мъж най-малко се тревожеше от преценките на останалите перове на Англия. Сред надменните лордове Синджън биеше на очи не само с екстравагантния си вкус към чуждоземното облекло, но и с поведението си на дързък бохем. Той не обръщаше внимание нито на многобройните си подражатели, нито на още по-многобройните завистници, одумващи безспир дръзкото му поведение и още по-дръзкото му облекло. Въпреки че обичаше родината си, Синджън, след като бе успял да посети повечето от далечните страни, познати на съвременниците му, се беше убедил, че светът не се ограничава само до равнините на южна и централна Англия.

— По дяволите, Арчър потегли преди сигнала! — Синджън присви очи, ослепен от силното слънце. Той концентрира вниманието си върху Фордхем, който отчаяно се стараеше да се измъкне с Ромул от групата ездачи в средата на пистата.

Съдиите веднага отсъдиха фалстарт и жокеите заковаха смутените коне далеч преди първи завой. Въздухът се изпълни с негодуващи викове откъм трибуните и остро цвилене, примесено с яростни ругатни откъм пистата. След няколко секунди гъстото кълбо от коне и ездачи започна бавно да се разплита. Жокеите, озовали се в средата на групата, продължиха напред, но четиримата им колеги по двата фланга навреме успяха да спрат жребците си.

Червеният флаг отново се спусна и осемте жокеи се втурнаха напред. Край трибуните заплющяха, опънати от буйния вятър, разноцветни копринени флагове. Всъщност състезанието беше доста скромно, според сериозната публика от запалянковци на надбягвания с двугодишни жребци. Мнозина от собствениците на най-добрите конюшни в Англия предпочетоха да не изпращат най-добрите си състезателни коне в Нюмаркет. Всички очакваха, че купата ще грабне някой от конете на Стенхоуп или на Синджън.

Дорестият жребец на Синджън, Ромул, бързо се провря сред трите коня пред него, задмина някакъв едър петнист кон и след следващите петдесет ярда поведе с решителна преднина. Тогава Фордхем пришпори коня си и рязко се устреми напред. Сивият жребец на Стенхоуп се понесе като вихър. Никога не бяха виждали толкова яростно надпрепускане! Останалите трима жокеи от челната група се стараеха с всички сили да не изостават. В бързината конят на граф Съдърленд се отклони прекалено много надясно. Останалите два коня започнаха да изостават, отначало незначително, но с всеки ярд все повече и повече.

Докато се спускаха по нанадолнището на хълма Абингдън Мил Ромул политна, и едва не се препъна за ужас на всички, заложили парите си на него. Фордхем се опита да го пришпори само с помощта на коленете си, без да прибягва до камшика или шпорите, но действията му останаха без особен успех. Зрителите изтръпнаха. Ромул стигна до най-ниската точка в подножието на хълма и изведнъж дръпна силно напред. Явно нещо ставаше с този великолепен жребец. Фордхем се раздруса на седлото. Изглеждаше много нестабилен.

— Сто към две срещу Ромул! — изкрещя един от букмейкърите.

Синджън, запомнил отличното препускане на Ромул при сутрешните обиколки, спокойно прие поредното предизвикателство. Тази промяна в курса на залаганията би могла да ядоса някой от по-страхливите и по-скромните собственици на състезателни коне, но не и самоуверения херцог Сет. Само изгледа пренебрежително тълпата от по-ниските скамейки. При тези нечувано ниски залози го очакваше неминуемо разорение, ако… Ромул не спечели това състезание.

— Фордхем изчаква да стигне билото на хълма — отбеляза Николъс.

— Да, виждам, че не бърза да пришпорва Ромул — спокойно отвърна Синджън. — Обаче останалите са по петите им. — При последната дума гласът му леко потрепери, а сините му очи набързо огледаха източеното тяло на Ромул и сивия жребец на Стенхоуп. Двете прекрасни животни се бяха устремили с три дължини пред следващите четири коня. Жокеят на Стенхоуп яростно размахваше камшика, за да ускори темпото, докато Фордхем въобще не посягаше към своя камшик. Само се приведе съвсем ниско над врата на Ромул. Може би му говореше нещо. Поводите висяха съвсем свободно. Синджън затаи дъх, изтръпнал в очакване на реакцията на младия жребец. Познаваше отлично навиците на Ромул. Невъзможно бе конят да не реагира на ласкавия, но настойчив глас на Фордхем.

И чудото стана. Най-после Синджън въздъхна с облекчение. Ромул увеличи дължината на стъпките си, мускулите му се напрегнаха, дългите му изящни крака се замятаха тъй бързо, че очертанията им се преплитаха. Силуетът на запотения жребец излъчваше неудържима мощ. Приличаше на вихър, който не се спира пред нищо. Ромул леко присви уши назад, копитата му зачаткаха като че ли без никакви усилия. Изкачи хълма на десет скока. Конкурентът му, сивият кон на Стенхоуп, започна да изостава. След миг двата жребеца изравниха гърдите си. Тълпата нададе неистов рев. Няколко мига препускаха един до друг. Прекалено близо, опасно близо, помисли си Синджън. От този Арчър може да се очаква всичко. Ромул се понесе по-бързо, още по-бързо, като че ли бе забравил за състезанието, за финала, за нашепванията на Фордхем… След още две секунди сивият ирландски жребец на Стенхоуп изостана. Жокеят му се задъхваше сред праха от задните копита на побеснелия Ромул.

— Спечели! — извика Синджън. — Надмина го! Най-после! Господи, какъв миг…

— Ще спечелим наградата от хиляда гвинеи и доживотна омраза на Стенхоуп — отбеляза Николъс Роуз и се усмихна тържествуващо, когато видя как Ромул се понесе към финалната права с шест дължини преднина.

— Пет хиляди гвинеи, ако добавим и печалбите от залозите — поправи го Синджън. — А пък враждата ни със Стенхоуп няма нищо общо с конните надбягвания.

— Е, тогава сигурно се гледате накриво заради някоя лейди — добродушно подхвърли Сенека, добре запознат с втората страст на херцог Сет.

— Много отдавна се обзаложихме кой ще спечели сърцето на мисис Робинсън. Разбира се, Стенхоуп загуби.

Слуховете за покоряващия чар и красота на мисис Робинсън бяха достигнали дори и до ушите на Сенека, пришълецът от северноамериканските колонии. Въпреки че тази достолепна лейди отдавна се беше заклела във вечна любов към полковник Тарлтън.

Всички зрители на хиподрума бяха наясно, че пет хиляди гвинеи е колосална печалба от залози — ненадминат рекорд за онази епоха. Сумата бе много по-голяма от облога, залаган преди години не за някой кон, а за сърцето на прелестната мисис Робинсън. При това съперник на двамата претенденти в тази борба бил не кой да е, а самият Уелски принц. Според злите езици, на следващата сутрин, порядъчно пийналият си Стенхоуп се сблъскал на вратата на къщата на Бъркли скуеър с младия херцог Сет. Синджън с подигравателна усмивка отхвърлил предизвикателството на Стенхоуп — да приеме дуел с неизтрезнялия Стенхоуп. Това за него било равносилно на хладнокръвно убийство.

С щедра усмивка Синджън прие акламациите на публиката, след което бързо се отправи към стълбището. Прескачайки по три стъпала наведнъж, младият херцог най-после с много усилия успя да си проправи път до изхода. Отвсякъде долитаха възторжени приветствия. Трябваше да се покланя и да стиска протегнатите към него ръце, да кима и да се усмихва на всяка крачка, при това с престорена скромност.

Ромул го подуши от десет метра и радостно изцвили. Без да обръща внимание на официалните лица, дори и на самия лорд Бънбъри, понесъл в ръка златната плоча, с която по кралска заповед награждаваха победителите от конните надбягвания, Синджън протегна мъжката си десница първо на изпотения Фордхем. Благодари му за великолепната езда, а после бръкна в джоба си и измъкна три бучки захар за Ромул.

— Отлично се справи, красавецо мой! — прошепна развълнуваният херцог и поднесе на дланта си бучките към муцуната на задъхания кон, а с другата си ръка нежно го погали по челото. — Успя да оставиш зад себе си всичките ти конкуренти.

Подобно на легендарния Иклипс^[1], и Ромул печелеше с неоспорима преднина всички надбягвания или както обичаха да подчертават запалянковците от онази епоха: „Ромул е пръв, а останалите дишат праха от копитата му“.

Останалата част от този забележителен ден изтече неусетно. При трите следобедни манша конете на Синджън неоспоримо печелеха първите места. Херцогът нито за миг не остана спокоен — скачаше от скамейката, за да слезе долу до парапета пред главната трибуна, изчезваше до конюшнята с последни указания към жокеите, помагаше им при последните грижи за конете, разтриваше потните жребци и кобили след усиленото бягане. Той сам превърза раненото коляно на един от черните жребци. В първия миг се разтревожи дали не е счупен крака на коня, но към края на деня великолепното животно отново се изправи на крака и дори се затича в тръст, макар и с превързан преден ляв крак.

Слънцето клонеше към залез, когато той остави двама от конярите да настанят ранения жребец в конюшнята и тръгна към каретата си. Въздухът беше захладнял, вятърът утихнал. Херцогът уморено изтри потта от челото си и предвкуси блажения миг, когато най-после ще се отпусне в леглото си.

Умората вече се долавяше в походката му, в увисналите му рамене, в спуснатите му клепачи. Беше станал преди развиделяване, за да помогне на жокеите да се оправят с конете и да ги изведат за няколко обиколки за загряване преди решителното състезание. Следобедът бе изтекъл неусетно в суетня, възбуда от поредицата победи. Вечерта в бляскавия му дом щеше да се събере поне половината от елита на аристократичен Лондон. Шумно, пъстро облечено множество от дами, графове и херцози, щеше да се надпреварва да го поздравява за незапомнения успех. Надали щяха да му останат повече от два-три часа за сън.

Видя каретата си, кочияша, хванал в ръце поводите, в очакване на господаря си. Приближи се бавно и в движение отвори вратата.

— Е, най-после може да си вървим у дома, Джъд — усмихна се и извика на кочияша Синджън. — Но карай по-бавно. Днес много се уморих.

Момъкът на капрата отмахна кестенявия кичур от челото си и сънено измърмори нещо в отговор.