Сюзън Джонсън
Грешница (16)

Глава шестнадесета

Ловната хижа на Синджън в Оукъм напомняше на къщата му в имението, по-голяма и по-внушителна от всички останали сгради в графството. Тя бе препълнена със старинни мебели, трупани с десетилетия, с окачени по стените картини от непознати чуждестранни майстори, спомен от странстванията на предшествениците му из близки и далечни страни. Но тук липсваха просторните салони на замъка в имението Сикс Майлс Ботъм. Стаите в хижата бяха малки и с ниски тавани, но много по-уютни, а стените бяха покрити с ленени платна. Коридорите и стълбите се виеха в невъобразима плетеница. Едно доказателство за любовта на предците му към строителството. През цветните стъкла светлината струеше като отблясък от скъпоценен камък и подчертаваше яркочервените шарки на персийските килими, блясъка на старото злато, тъмносините карминени или пищни зелени багри на бродираните тапицерии. Полираните до блясък подове искряха, причудливите извивки на дърворезбата по скриновете и креслата се очертаваха.

Още от прага лъхаше на богатство, трупано от години. Като че ли стените нашепваха, че тук са живели няколко генерации от прославения род Сейнт Джон и занапред ще живеят неизвестно още колко поколения.

— Сградата невинаги е била само ловна хижа — сподели Синджън след края на първата обиколка, през която той и Челси не си размениха нито дума. Багажът й отдавна бе оставен в преддверието, а каретата с кочияша вече пътуваше по обратния път. Двамата седнаха в малкия салон, откъдето се разкриваше приказна гледка към зелената долина на юг. Синджън й поднесе чая. Парата още се надигаше от гърлото на сгорещения чайник. Той добави малко бренди в своята чаша и мило й се усмихна.

— Преди много години тук е живял първият граф Сейнт Джон, преди кралицата да го изпрати с мисия в далечното руско царство. Струва ми се излишно да споменавам, че той се завърнал от Московията много по-богат и веднага се заел със строежа на внушителната резиденция в Стемфърд.

— Да, в Кингсуей. — Всяко дете в Англия научаваше още в училище трогателната история на стария граф, който посветил четиридесет години от живота си на благородната мисия да допълва ренесансовия блясък и изящество на замъка си, за да заслужи възхищението на Нейно Величество.

Синджън кимна.

— Когато съм в графство Лейчестършир, винаги предпочитам да отсядам в тази стара ловна хижа. Сега замъкът в Кингсуей е под надзора на останалите членове на рода.

— Но не живееш ли там?

— Не, само съм си запазил един апартамент, в случай, че някога ми се прииска да погостувам на роднините си.

Очевидно не се смущаваше от странния факт, че като един от най-знатните благородници в Англия неговата резиденция не е жилището, което той обитава през по-голямата част от годината. Челси благоразумно прецени, че ще се окаже неуместно да прекалява с любопитството си, затова заговори за умението да се приготвя чай.

— Не предполагах, че един знатен благородник ще знае къде е вратата на кухнята.

— Бавачката ми ми позволяваше да стоя при нея в кухнята, още когато бях съвсем малък. Може би е била влюбена в иконома. А той, доколкото си спомням, бе женен за друга. Но нали забранената любов не е запазен периметър само за висшите кръгове? — подигравателно се усмихна херцогът.

— Нима си се научил да приготвяш чай още от тригодишен? — Сега бе ред на Челси да го предизвика, но темата за извънбрачните връзки не й допадна.

— Хм, да, но не само това научих — рече Синджън и нехайно сви рамене. — Много ми харесваше да стоя в кухнята и да следя движенията на готвачите. Родителите ми не ми обръщаха кой знае колко внимание. Имаше бавачки и слуги, наети тъкмо за тази цел. — Този път усмивката му не успя да прикрие обзелата го меланхолия, отвеяна от спомените за детството. Но обичайното му ведро изражение бързо замени леко натъжената усмивка. — Забравих да ти съобщя, скъпа, че все пак ще имаме нужда от двама-трима слуги, главно в кухнята, разбира се.

— Защо? И аз мога да върша доста неща в домакинството.

Този път изненадата му бе пълна. Нито една от дамите, с които се бе забавлявал досега, не умееш да измие дори една чиния.

— Благодаря ти — любезно отвърна домакинът. — Но ако трябва да бъда честен до край, трябва да ти призная, че не желая да си губиш времето.

Челси веднага разбра. Синджън не можа да довърши фразата. Гласът му стана дрезгав, а в очите му се появи познатият й подканващ блясък.

— Е, щом се налага, можеш да наемеш няколко слуги от селото да идват за два-три часа на ден. Тогава няма да ни притесняват кой знае колко. Познаваш ли някого в селото?

— Обикновено пристигам в хижата с неколцина прислужници от имението си. — Той се ухили предизвикателно. — Нима не виждаш колко съм увлечен по теб… искам да сме само двамата!

— Не бих желала да се държа по начин, който не подобава на една истинска лейди, но… — Челси остави чашата с чая върху чинийката — но аз… е, не мога да устоя, когато си тъй близо до мен… колко часа пътувахме двамата, сами в каретата… — Тя млъкна, като си припомни колко дръзко се бе запознала с прочутия херцог Сет, известен с разпуснатото си поведение. Тъмните й мигли се спуснаха, за да прикрият срама в очите й. Едва сега осъзна къде се намира. Далеч от своя дом, сама с мъж, за пръв път в живота си, при това за цяла седмица.

— Хайде… — прошепна Синджън, запленен от женствеността й, от свежестта й, от непрестореното желание, долавящо се във всеки неин жест.

Щом чу гласа му, миглите й отново потръпнаха и леко се повдигнаха. Огледа стаята и ниския таван, надвиснал на нея. Изрече чувствата си с прости, но трогателни думи:

— Иска ми се да ме държиш в прегръдките си и никога да не ме пуснеш. Прегърни ме, моля те…

Никога, след Катерин преди много години, не бе получавал толкова нежна и сладка молба от жена. Бързо пропъди тъжния спомен и нежно промълви:

— Позволи ми да ти покажа гледката от спалнята ми. — Скочи от канапето и галантно й подаде ръка. Опитният кавалер в него се проявяваше дори и в най-незначителните жестове.

Величественото легло изпълваше почти цялата спалня, скрито зад полупрозрачен балдахин, с дърворезба по четирите колони. Стените бяха покрити с гоблени, избродирани специално за гостуването на кралица Елизабет I преди повече от сто и петдесет години.

Копринената завеса на леглото, цялата осеяна с изображения на ярки цветя и виещи се лози, затъмняваше с блясъка си тъмносините копринени чаршафи, поръбени в златисто. В ъглите на леглото се издигаха грамадни млечнобели пухени възглавници. До леглото, монтирано на подиум, водеха две стъпала, тапицирани с кадифе.

Раклата, двете стойки за дрехи и масата с фините инкрустации бяха купени от един от прадедите на Синджън от работилницата на Пиер Голе, доставчик на мебели за двора на Луи XIV. Елегантните им форми допълваха обаянието, излъчващо царственото легло и още повече усилваха ефекта от разкоша. Неголямата, но кокетна спалня, привличаше погледа така, както луксозните бижута, инкрустирани със скъпоценни камъни.

— Какво приятно любовно гнездо! — ахна Челси, несмееща да пристъпи прага на този храм на любовта. Не намери още думи, с които да опише възхищението си сред невижданото великолепие. Най-силно я очарова интимността, лъхаща от всяко кътче на приказната спалня, при вида на разкошните цветя по копринените завивки, фините очертания на дърворезбата по колоните, изящните линии на старинните мебели, заобиколени от скъпи тъкани във всички цветове на дъгата, сред позлата и сребърен варак тя изпадна в захлас.

Едва прекрачи прага на спалнята, но не посмя да влезе по-навътре. Обърна се към него и видя, че погледът му не се отделяше от лицето й.

— Колко често и аз съм си мислел същото — усмихна се Синджън, очарован от неподправеното й възхищение. Още преди години си бе харесал именно тази спалня, заради уюта и топлината, излъчващи се дори от последната дреболия в нея. — Трябва да опиташ леглото — добави той с необяснимо замечтан тон. — Казвали са ми, че дори кралица Елизабет го е одобрила.

— О, така ли? — Челси закачливо сви устни, без да осъзнава колко пленителна бе в този миг. — Мислил ли си за нея, когато си спал тук?

Как можеше да си признае, че никога не са го привличали девствените кралици.

— Само понякога — излъга херцогът, защото му се стори, че очарователната девойка очакваше да получи утвърдителен отговор.

— Зная, че не е така. — Усмивката на лицето й грейна тъй внезапно, че тръпки пролазиха по гърба му. Стори му се, че тя протегна ръце да го прегърне, макар че всъщност Челси не бе помръднала от мястото си. — А сега не се ли каниш да ме задържиш завинаги при себе си? — тихо рече тя и замря. Гъста червенина покри лицето й. Трябваше да се държи съвсем другояче, да се преструва на преситена от наслади, скучаеща и изнежена, за да прилича на някоя от дамите, с които той бе свикнал, но не можа да пречупи нрава си.

Синджън Сейнт Джон бе възхитен от прямотата й.

— О, да — измърмори той. Гласът му бе странно пресипнал. Пристъпи към нея безшумно като черна пантера и я вдигна на ръце. Впи поглед в тъмновиолетовите й очи и прошепна едва чуто: — Искам да те заключа тук, за да бъдеш завинаги моя, само моя. Сигурно съм полудял, щом върша такива неща… — Топлият му дъх опари устните й.

— Цялата треперя — възбудено прошепна Челси, — защото и аз те искам така силно! Навярно и аз съм погубила ума си. Не трябваше да идвам тук!

— Но вече си тук, при мен.

Тялото й се разтърси от изгарящи вълни.

— Не мога да си тръгна.

Погледите им се срещнаха и всеки прочете в мислите на другия едва сдържаната страст, трескава и опустошителна.

— Никога не бих те пуснал да си тръгнеш — промълви младият мъж и в тона му се прокрадна властна нотка, — дори и да искаше. Той пристъпи към леглото и се запита дали наистина желае да я задържи при себе си, удивен от силата на чувствата си, които разтърсваха гърдите му. — Не знам дали ще успея да бъда нежен — задъхано я предупреди той.

В отговор Челси го целуна пламенно. Езикът й жадно проникна в устата му, за да вкуси сладостта, а ръцете й го притиснаха силно към гърдите й.

— Усещам, че аз няма да бъда нежна. Така че си предупреден.

Приличаха на две диви животни, вкопчили се едно в друго, обезумели и ненаситни в алчното желание да слеят телата си.

Много по-късно Синджън стана, за да отвори прозореца. В спалнята нахлу хладният вечерен въздух. Младият благородник застана до прозореца и няколко пъти вдъхна дълбоко. Изпотеното му тяло блестеше в здрача, главата му бе замаяна, а душата му объркана. Челси лежеше, отпусната в леглото, изтощена и задоволена. Гледаше високия му ръст, очертаващ се в полумрака на стаята. Бе познала магията на любовта. Никога досега не бе предполагала, че желанието може да завладее ума и тялото, може да те накара да изгаряш от страст и копнеж, така че да забравиш за всичко останало. До днес не бе подозирала властта, която имаше Синджън Сейнт Джон над нея.

— Върни се в леглото — тихо рече тя.

„Не, не бива да го правя“ — помисли си той. Чувстваше се объркан и ядосан, че все още я желае толкова силно, след като цял следобед я бе притежавал. Губеше контрол върху себе си… точно той, който винаги бе гледал на жените само като на обект за развлечения.

— Върни се в леглото — повтори Челси и се размърда. Чаршафите прошумоляха между краката й, тези дълги и стройни крака, които толкова страстно се увиваха около него.

Синджън постоя още малко при прозореца, за да вдъхне влажния и хладен въздух. Трябваше да овладее желанието, което отново изгаряше тялото му. Нито една жена не биваше да има власт над него.

— Моля те, ела — прошепна девойката и той забрави за здравия разум.

Пристъпи към леглото, прегърна я и я притисна към себе си, за да успокои треперенето на ръцете си.

— Дали това някога ще има край — промърмори младият мъж. Знаеше единствено, че я желае до полуда.

— Нека да говорим по-късно — задъхано прошепна Челси, подаде му устните си и разтвори крака. — Сега нищо не знам и не искам да мисля за нищо. Всичко, което знам, е, че изгарям от огън и искам да те почувствам дълбоко в мен.

Тази нощ, бе нощ на безумна и всепоглъщаща страст, нощ на безкраен екстаз и наслада. Телата им се гърчеха преплетени, когато двамата едновременно достигаха върховния миг.

Когато първите лъчи на слънцето обагриха небето в розово, Синджън я поведе по тихите коридори, сетне надолу по стълбите, изведе я от задната врата и двамата тръгнаха към конюшнята.

Докато вървяха през ливадата, натежалата от утринна роса трева мокреше босите му крака.

— Имам подарък за теб — рече той, щом стигнаха до оградата.

— За мен ли? — свенливо възкликна тя, като се притисна до него. Нежно го целуна по шията и се сгуши в топлата му прегръдка.

— Ти го заслужи — отвърна Синджън и си помисли, че заради изумителната си чувственост, тя заслужава всички съкровища от пещерата на Аладин, цялото злато на Перу, перлите на Ориента. Усмивката му бе на човек, който е познал рая.

Обърна се към нея и леко я побутна, за да види Тън, който пасеше зад оградата.

— Той е твой. — Теменужените й очи се разшириха от изненада и тя рязко се извърна към него.

— Това е прекалено голям подарък.

Тя беше права. Наистина подаръкът бе изключително щедър, но когато видя светналото й от радост лице, си каза, че не съжалява за парите.

— Може би един ден ще мога да ти се отплатя.

— Може би — усмихна се той.

— Нямах предвид това — нацупи се Челси, ала усмивката му бе толкова заразителна, че и тя се засмя. — За теб всичко ли се свежда до секса?

— Поне през тази седмица. — В гласа му прозвуча тревогата, която не го бе напуснала през цялата нощ. Въпреки славата си на изкусен любовник, жените никога не бяха играли първостепенна роля в живота му, а още по-малко в мислите му. Обаче това не се отнасяше до Челси. Не можеше да й се насити, не успяваше да прогони образа й от съзнанието си.

— От това, което съм слушала, за теб това е ежедневие. Всички говорят, че си най-ненаситният любовник в Англия. — Изминалата нощ се бе уверила, че приказките са верни. Ала хладната утрин я бе отрезвила и сега тя отново си припомни слуховете за безкрайните му авантюри.

Синджън видя как изведнъж погледът й стана хладен и далечен.

— Не вярвай на всичко, което говорят за мен — тихо отвърна той.

— Дори и да вярвах само на половината, то любовните ти завоевания са изключителни.

— Тогава не вярвай и на половината. — Бе уморен от непрестанните клюки около личността му и от усилията да брани името си. — Слушай — въздъхна той, — не мога да разбера защо хората се интересуват толкова много от живота ми. Никога не съм насилвал някоя жена да сподели леглото ми, нито пък съм давал лъжливи обещания. Всичките ми връзки с жените са били по взаимно съгласие… — За миг се запъна и наведе очи, смутен от спомените за изминалата нощ. — Отношенията ми с жените са били приятелски, но никога не съм ги смятал за нещо изключително. Не мога да разбера защо личният ми живот предизвиква такъв силен интерес.

„Ала аз мога да разбера“ — каза си Челси. Той сякаш наистина не осъзнаваше колко е привлекателен. Тя подозираше, че дори старите клюкарки, които най-злостно го одумваха, щяха да се разтопят от щастие, ако ги удостоеше с внимание.

— Не е нужно да говорим повече за това — тръсна глава Челси. Припомни си, че ще бъдат заедно само за кратко време. — Твоя работа е дали ще ощастливяваш всяка лондонска красавица.

— Не говори така — промърмори недоволно херцогът. — Вече ти казах, че повечето слухове за мен са лъжливи.

Може би наистина говореше искрено. Навярно никога не бе водил сметка колко любовници са минали през леглото му. Миналата седмица бе подслушала един разговор между Дънкан и Нейл. Според братята й всички момичета на петнадесет години въздишали по него. Всеки ден в замъка му пристигали толкова много любовни писма, че Сейнт Джон назначил специален секретар, който да им отговаря.

Челси не се учудваше на този интерес. Самата тя бе дошла в Оукъм, макар отлично да знаеше какво може да очаква. Беше малко късно да съжалява и да проявява благочестие. Вече бе изпитала притегателната сила и очарованието на този мъж.

— Прости ми, че говорих за неща, които не ме касаят. Нямам никакво право да обсъждам начина ти на живот. Нали си оставаме приятели? — с надежда попита тя и плахо се усмихна.

Искреността й винаги го удивляваше. Твърде дълго бе живял в общество, в което никой или почти никой не говореше това, което мислеше.

— Разбира се, че сме приятели — бързо се съгласи той и на лицето му се изписа облекчение. — Искаш ли да пояздим?

Тази проста фраза й достави удоволствие, което можеше да се сравнява само с удоволствието, което бе изпитала в прегръдките му. Ездата бе нейният живот. Тън бе любимият й кон, а Сейнт Джон бе най-приятният компаньон.

През следващите дни често яздеха заедно, понякога рано сутрин, друг път в горещите следобедни часове, а се случваше да яхнат конете дори късно вечерта, за да охладят телата си след страстните часове в леглото. Устройваха си състезания, за да сравнят качествата на Тън и Мамелюк, великолепния жребец на Синджън, а после въодушевено празнуваха победата.

Синджън бе по-тежък от нея и това я поставяше в по-изгодно положение, но Мамелюк бе свикнал с теглото на господаря си и затова победителите се редуваха. Ала никой не се чувстваше засегнат от поражението и се радваше на победата на другия.

Синджън не бе свикнал да се грижи за домакинството и мразеше да подрежда. Така че в крайна сметка се наложи да повика част от слугите си.

— Аз наистина нямам нищо против да мия чиниите — предложи още първия ден Челси.

— Не — рязко отказа Синджън, докато търсеше чиста риза в купчината дрехи, нахвърлени в куфара му. — Не съм те довел тук, за да те гледам как миеш чинии. За бога, къде има чиста риза!

— Май имаш нужда от помощ — засмя се тя и огледа многобройните дрехи, разпилени по килима.

— Имам нужда от гореща баня. Но преди това ми трябва чиста риза, за да сляза до селото и да доведа прислужници. А, най-после се намери!

Той бързо навлече ризата и изхвръкна през вратата. След по-малко от час ловната хижа гъмжеше от слуги, които усилено търкаха и миеха.

— Надявам се да не се засегнеш — започна Синджън и я погледна над масата, отрупана с апетитно ухаещи лакомства, — но никога не съм вярвал, че чаша хубаво кафе и гореща баня могат да заменят любовните преживявания, ала изглежда съм грешил. — В усмивката му, по момчешки безгрижна, се четеше изписано искрено задоволство от вкусната храна и освежителната баня.

— Явно, че и за теб важи правилото, че пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха — подразни го Челси. Самата тя изглеждаше свежа като утринна роса в бледожълтия копринен пеньоар.

— Не само, че правилото е вярно, но е и абсолютно задължително — съгласи се той и си помисли, че трябва да й купи няколко утринни тоалета с френска дантела, нещо по-женствено и изящно. Тази мисъл го връхлетя, без да си дава сметка, че само няколко дни ще бъдат заедно.

— Да бъда изместена от сърцето ти от купа с овесени ядки и парче пържена шунка! — престорено въздъхна Челси.

— Погледни нещата от друг ъгъл, скъпа — дяволито се усмихна той. — Храната поддържа силите ми, а освен това — той я изгледа похотливо и й намигна, — винаги ще съм във форма.

Девойката весело се засмя и кимна в знак на съгласие. През следващите дни Синджън по няколко пъти на ден доказваше ползата от добрата храна.

Последната сутрин Челси се събуди много рано, сякаш някакъв вътрешен глас й напомни, че щастливата седмица е към своя край. Погледна заспалия мъж в леглото, както често правеше през тези блажени дни, и нежно се усмихна. Той се бе излегнал, а едната му ръка бе свита под главата. Приличаше на малко дете. Винаги заспиваше бързо и спеше дълбоко и непробудно. Навярно това се дължи на чиста съвест, или пък на липсата на такава, весело си помисли тя.

Още вчера й бе връчил петдесет хиляди гвинеи в нови шумолящи банкноти. Каза й, че не би желал тя да се притеснява и добави, че не обича сбогуванията. Много добре го разбираше. Едва ли би се намерила жена, която да иска да го напусне. Това не се дължеше само на изключителната му красота. Синджън Сейнт Джон умееше да достави удоволствие на една жена и да се държи с нея като с кралица. Славата му на отличен любовник не бе преувеличена.

Погледът й се плъзна по отпуснатото му в съня тяло. Първите лъчи на слънцето огряваха бронзовият му загар и проблясваха в черната му лъскава коса, милваха скулестото лице, правия нос и острата брадичка. Беше й казал, че прилича на майчиния си род. Той наистина бе достоен потомък на викингите. Едър и силен, с широки рамене и мускулести крайници, Синджън й напомняше за древните воини и сякаш не принадлежеше на тази епоха на разглезени и изтънчени контета. Това обаче не означаваше, че не бе елегантен. Когато случаите го изискваха херцог Сет умееше да се облича безупречно и с вкус.

Не можа да се сдържи и го докосна. Пръстите й нежно се плъзнаха по лицето му. Той се размърда, отвори очи и щом я видя, на устните му се появи усмивка.

— Добро утро — прошепна тя и сърцето й се сви от мъка. Навярно никога вече нямаше да се събуди до него.

Синджън се протегна и разтърка очи.

— Добро утро.

— Съжалявам, че те събудих — извини се Челси, като се стараеше да прикрие болката от предстоящата раздяла.

Той поклати глава.

— Няма нищо. — Повдигна се на лакът и погледна към прозорците. — Колко е часът?

— Рано е. Поспи още малко.

— Не… по-добре ела при мен. — Протегна ръце към нея, отпусна се на гръб и я притегли върху себе си.

— Ето така — прошепна Синджън и отново затвори очи, стоплен от мекото и нежно женско тяло. — Сега е по-добре…

Допира на тялото му я накара да изтръпне. Той беше по-неуморим и от нея, винаги бе изпълнен с енергия, винаги бе готов да я дари с наслада.

Челси нямаше опит с други мъже и не знаеше дали и те са толкова изтънчени и чаровни любовници, ала подозираше, че жените го харесваха и обичаха именно заради способността му да се раздава докрай.

— Хм — промърмори младият мъж и плъзна ръце по гърба й. — Целуни ме, за да се събудя напълно…

В едно отношение той вече бе буден. Тя усети твърдата мъжественост, която се притискаше в корема й. Нежно го целуна и отново я обзе лека тъга при мисълта, че едва ли някога отново ще го целуне за добро утро.

— Не си отивай — прошепна Синджън. Челси вдигна глава и го погледна. — Никога.

— Добре. Тук ми харесва.

Тази сутрин те се любиха с особена нежност, сякаш искаха да задържат отлитащите часове. Следобед Челси трябваше да бъде в Грентъм, иначе щяха да настъпят сериозни усложнения.

Тяхната седмица бе свършила.

Всяко усещане бе изключително. Докосването, целувката, трескавото вълнение, разливащо се във вените им, кулминациите им, избухващи в екстаз. Страстта изгаряше телата им, сякаш искаше завинаги да ги задържи в Оукъм.

— Трябва да тръгвам — въздъхна Челси и отметна косата от челото му. Този жест бе безкрайно интимен и собственически. Пръстите й се плъзнаха по лъскавата му коса, заобиколиха устните му, а сетне се спуснаха по врата му. Той е мой — реши тя, макар и да не каза нищо на глас.

Синджън хвана лявата й ръка и поднесе пръстите й към устните си. С безкрайна нежност целуна всеки пръст. Господи, не искаше да й позволи да си отиде. Ала знаеше, че няма друг избор. Ако беше омъжена или проститутка, щеше да продължи да се среща с нея, но тя бе неомъжена лейди от добро семейство. Повече не биваше да я вижда. И двамата го знаеха. Достатъчно безумие бе дори тази тяхна седмица в Оукъм.

— Ти си много очарователна — машинално рече той, възвърнал обичайната си любезност. — И освен това си изключително красива. — Искаше му се да каже нещо съвсем друго, ала страстните любовни слова вече бяха неуместни. Беше й благодарен за чудесната седмица, но за съжаление тя бе свършила.

— Благодаря — тихо отвърна Челси и се изчерви като ученичка. — Благодаря ти… за всичко. — За миг гласът й потрепери, но тя успя да се овладее. Знаеше, че никога няма да забрави Синджън Сейнт Джон и тази омагьосваща седмица, но разумните хора знаят кога да спрат. Беше си позволила да прекара цяла седмица с него и това бе нейната награда, ала отлично разбираше, че е опасно да се срещат занапред.

А и той не бе поискал да се срещнат отново.

Синджън не го направи, защото пристрастието му към тази необикновена девойка заплашваше да преобърне досегашния му живот.

 

 

Стояха до Тън и Челси бе готова да се качи на седлото. По негово предложение тя щеше да го язди само до Грентъм, където щеше да се срещне с мисис Маклей.

— Благодаря ти за великолепната ваканция — промълви младото момиче, смутено от неловката пауза между тях.

— Винаги си добре дошла. След като измислиш убедително обяснение за Тън, ми изпрати съобщение и аз ще ти го доведа.

Думите на раздяла не би трябвало да го затрудняват. Обикновено се прощаваше с лекота с жените и без усилие изричаше нежни, нищо не значещи думи за сбогуване. Ала тъй като нямаше намерение да се жени, а това бе единствения почтен завършек на връзката му с Челси, трябваше да бъде сдържан и хладен.

— Може би това ще ми отнеме доста време — унило се усмихна тя, — но се радвам, че отново е мой. Много съм привързана към Тън.

— Той е твой. Аз го купих за теб — думите се пророниха от устата на херцога и той сви рамене. — Все едно, че ти подарявам някоя скъпоценност…

Думите му имаха за цел да я успокоят, но те й напомниха за подаръците, които вероятно бе връчвал на раздяла на многобройните си любовници. Той беше невероятен мъж и тя си припомни думите на един от неговите приятели: Сейнт Джон има покварено тяло, но добра и чиста душа.

Мисълта за жените в живота му я накара да настръхне и Челси решително стисна зъби.

— И така — учтиво започна тя, — щом измисля убедително обяснение, ще ти изпратя съобщение, за да доведеш Тън.

Този път усмивката й бе напълно искрена.

И двамата се държаха любезно, макар че едва сдържаха чувствата си. Криеха се зад възпитаните думи, сърдечните усмивки и безкрайните благодарности. Нямаше какво повече да си кажат.

А и не бе необходимо.

Синджън пръв наруши неловката тишина, сви ръце и ги подложи под крака й, за да се качи на седлото.

„Е, вече всичко свърши.“ Тази мисъл прониза мозъка й, когато стъпи на ръцете му. Той я повдигна с лекота и й помогна да се настани удобно на седлото.

— Можеш да се довериш на Джъд — рече херцогът и й подаде поводите. — Питай го спокойно за всичко, което те интересува.

— Много си любезен.

„Тя прилича на ангел“, за кой ли път си признаваше Синджън, гледайки как слънцето се отразява в златистата й коса. Кокетната й малка шапчица се придържаше с лъскави зелени панделки. Трябваше да й подари някое бижу, разсеяно си помисли той, като видя брошката на шията й. На красота като нейната подхождаха рубини или изумруди. Ала нали повече нямаше да се виждат? За него тя беше забранен плод, освен ако не реши да й предложи брак. Това вече не влизаше в сметките му и затова гласът му прозвуча безразлично:

— След два часа ще си в Грентъм. Довиждане. — Искаше му се да я целуне. Бе целувал на раздяла безброй жени, които не означаваха нищо за него. Но не го стори. Само кимна на Джъд и се обърна към Челси: — Приятно пътуване.

— Сбогом — отвърна тя.

Не биваше да казва нищо повече, иначе щеше да се разплаче. Усмихна се сковано и пришпори Тън.

Синджън не погледна след нея. Искаше му се да се напие. Целият следобед бе в мрачно настроение. Дори брендито не му помогна. Не искаше да си признае, че се опитва да удави в алкохола образа на девойката със златисти коси и теменужени очи. Единствената жена, която бе докоснала сърцето му след смъртта на Катерин.