Сюзън Джонсън
Грешница (14)

Глава четиринадесета

Останалите дни от седмицата също преминаха благополучно за Челси и Синджън.

Конете на херцог Сет неизменно се класираха втори, след шампионите от конюшнята на граф Фергюсън. Разликата бе толкова незначителна, че никой не се усъмни.

Граф Фергюсън спечели много от залозите.

Синджън също спечели, особено през последните дни в Нюмаркет. Но неговата печалба бе благодарността на красивата мис Фергюсън.

В края на тази възбуждаща седмица графът обяви, че е склонен да продаде Тън. Синджън го купи веднага чрез един посредник, защото не беше сигурен дали графът ще се съгласи да го продаде тъкмо на него. Освен това, за да не възникнат някакви подозрения, херцогът благоразумно се разпореди незабавно да отведат прекрасния жребец в едно от по-неизвестните му имения, разположено далеч на север.

Всеки ден мисис Маклей получаваше разкошен букет, и то тъкмо в часовете, когато графът и братята на Челси бяха на хиподрума. В сряда букетът бе от теменужки, придружен с бележка с ексцентрично съдържание, което накара Челси да се залее от смях. В четвъртък теменужките бяха заменени с орхидеи, доставени специално от оранжерията в имението на херцог Сет. Изключително рядко и скъпо цвете в онази епоха. В петък дойде ред на леко разцъфналите лалета, подредени в изящна ваза от китайски порцелан в синьо и бяло, принадлежаща на семейната колекция на Сейнт Джон. А в събота, след последната им среща по хиподрумите за тази седмица, Челси се прибра късно у дома, възбудена от победите по най-посещаваните писти в Англия и от чувствителното подобрение на семейните финанси. На масичката я очакваше изумително красив букет от жълти рози, много преди да настъпи периода, когато цъфтяха тези нежни цветя. Те бяха от деликатния сорт Ausria Copper с единично венчелистче.

С копринени шнурове към гърлото на очарователната ваза от севърски порцелан бе завързана малка кесия от сребристобяла коприна, голяма почти колкото всяка от нежните рози във вазата. Девойката разхлаби копринените шнурове, взе кесията и я отвори. Вътре намери тъмновиолетов диамант върху брошка с форма на магарешки бодил. Смаяното момиче завъртя брошката и прочете от вътрешната й страна ситен надпис, гравиран върху полираното злато.

„За да допълва красотата на прелестните шотландски очи…“

А на картичката, скрита сред прелестните рози, Синджън бе написал:

„Гостите ми си заминават в неделя. Ела при мен колкото може по-скоро“.

Заслужаваше си в късния час на тази неделна вечер човек да се полюбува на гостите на херцог Сет. След всяко състезание в Нюмаркет приемите на херцог Сет продължаваха до късно през нощта. Доста често гуляите в имението на херцога продължаваха с дни, а понякога дори и със седмици след последното надбягване в края на седмицата.

Неделя вечерта, след обилното хапване и пийване в големия салон на замъка, Синджън обяви, че каретите на всички гости са готови за отпътуване. Разнесе се шумен ропот от заслужено негодувание. Случаят изглеждаше безпрецедентен. Господата тъкмо бяха започнали да разхлабват вратовръзките и да свалят брокатените си жакети, оглеждайки се за някоя по-усамотена стая или за по-привлекателна компаньонка. Несдържаните протести и ругатни отекнаха чак до високите сводове на залите и коридорите.

Удобно изтегнат в креслото на почетното място край масата с десетметрова дължина, домакинът търпеливо потропваше по столчето на високата винена чаша пред него. Усмихваше се приветливо, очаквайки глъчката да затихне.

— За тези от вас, които не са във възторг от твърде ранния час за отпътуване — кротко започна херцогът, — слугите ми са ангажирали маси в „Червения лъв“ или единични спални в странноприемницата на Рем… ако предпочитате да спите до сутринта, без да ви смущават крясъците на пияниците. — Синджън вече бе инструктирал подробно прислужниците от имението да се погрижат за дрехите и вещите на всеки от многобройните му гости. Набързо бяха внесени корекции в графика за момичетата от антуража на мадам Хариет. — Моите най-дълбоки извинения, лейди и джентълмени, за тази неочаквана промяна в плановете ни.

— Да не би някой да е умрял, старче? — заинтересува се Фреди Арбръстър, без да спуска повдигнатите си от изненада вежди.

— Не, доколкото съм наясно с житието на безчислените ми сродници — отвърна Синджън с най-сърдечната от своите усмивки.

— Тогава какво става тук, по дяволите! — избухна Уорик. — Защо трябва да си прекъсваме забавлението, тъкмо когато започна да става най-интересно? Да не би да си се разболял от цироза на черния дроб или някаква подобна отврат?

Лордът не бе единственият от приятелите на херцог Сет, комуто през последните дни бе направило впечатление загадъчното отсъствие на домакина от вихрените танци през малките часове на нощта. Очевидно прословутият замах на Сейнт Джон в областта на развлеченията, нашумял сред висшето общество през последното десетилетие, щеше да остане само един спомен в историята.

— О, не, скъпи, от здравето си не мога да се оплача.

— Да не би да не си на себе си от гняв заради загубите на хиподрума?

— Не, това никак не ме разстройва. — И наистина всички бяха единодушни, че херцогът изглеждаше необикновено жизнерадостен и лъчезарен.

— Нима си започнал да остаряваш, старче? — подхвърли едно от безчислените млади контета.

— Знае ли човек кога ще го налегне бремето на старостта? — многозначително се усмихна домакинът. — Е, щом толкова настоявате, трябва да споделя с вас, приятели мои, че утре рано трябва да съм далеч от тук.

— Че ти съвсем не си ни нужен. Ще продължим веселбата и без теб, драги…

— Не! — отсече той и в гласа му този път ясно се долови властна нотка.

— А защо не? — запита Фреди. Двамата се познаваха от детинство и Фреди се ползваше безмилостно от тази привилегия.

— Имам си лични причини — тихо си призна Синджън.

— А-а-а, сега ми стана ясна цялата работа! Джентълмени, нима не схванахте най-сетне, че тук е намесена жена… Макар че не заслужавахме този тип да ни държи досега в неведение. Само не ми казвай, че от днес си решил да станеш най-дискретният мъж на Острова! — изрева шокираният Фреди.

— Не желая да слушам повече никакви коментари! Все пак ви благодаря, че ме забавлявахте през тази седмица — със сдържан тон каза херцогът и погледът му стана непроницаем, докато обикаляше дългата маса, а усмивката му помръкна.

— Е, поне имаме право да изпием по още едно за изпроводяк, нали, Ваша Светлост?

 

 

Въпреки че наскоро бе посетила братовчедка си Елизабет, Челси обяви, че отново иска да я види. Ловко избра най-подходящия момент, за да съобщи на баща си и братята си. В събота вечер тримата мъже вече бяха порядъчно развеселени от шотландското уиски. Празнуваха необикновено успешната седмица, през която из цяла Англия се заговори за конете на рода Фергюсън.

— Понеже ще пътувате три дни с конете на север докато стигнете Йорк, реших да прекарам три-четири дни с Елизабет в Ъпингъм. Следващият понеделник ще се присъединя към вас на хиподрума в Йорк.

В онази епоха състезателните коне пътуваха бавно от град на град и това бе причина повечето от тях да участват в надбягвания в родните или близките до тях графства. Славата от победите в Нюмаркет накара семейство Фергюсън да участва в почти всички надбягвания в северните области. Челси знаеше, че за пътуването и за възстановяването на жребците ще бъде необходима около една седмица. Ако се появи в Йорк в понеделник, няма да пропусне нито едно от състезанията.

— Но ти никога не си била много близка с Лиз, Чел — учуди се Нейл. — Ако не ме лъже паметта, винаги досега си я смятала за празноглаво създание.

— Е, да, понякога съм говорила така за нея, но Ъпингъм е по пътя за Йорк. Освен това утре трябва да съм тук, за да помогна на мисис Маклей при опаковането на багажа. Ще постоя при Елизабет само ден или два. Знаеш, че от две години непрекъснато ме кани да й погостувам.

— Да, но досега винаги си отказвала тези покани.

Дънкан подигравателно се усмихна и това, кой знае защо й напомни за ироничната усмивка на Синджън.

— Именно поради това сметнах, че ще е невъзпитано да продължавам да я пренебрегвам. — „Господи, Дънкан се подсмихва многозначително насреща ми. Да не би да се е досетил за тайните ми срещи със Синджън?“, уплашено се замисли Челси. — Все пак тя е единствената ми роднина по майчина линия. Мога да изтърпя бърборенето й за ден-два…

— През последните две седмици сестра ти се преумори, Дънкан — намеси се баща й. — Заслужава да си отдъхне за няколко дни. — Обърна се към дъщеря си, седнала на пода край камината и загрижено я изгледа. — Остани по-дълго в Ъпингъм — усмихна се той, — ако можеш да понасяш глупостите на Елизабет и леля си Джорджина.

Загрижеността и вниманието на баща й я накараха да изпита чувство на вина. Ала в същия миг си припомни, че ще спечели петдесет хиляди гвинеи, достатъчни да погасят дълговете им. Не искаше да признае дори пред себе си, че е влюбена в очарователния Сейнт Джон.

— Мисля, че няма да ги изтърпя за по-дълго, папа. Леля Джорджина веднага ще се заеме с превъзпитанието ми, за да стана истинска лейди, но се боя, че доста е закъсняла. Не те упреквам, папа — бързо добави тя като видя виновното изражение на баща си, — харесвам много начина си на живот.

— Вземи със себе си двама от конярите и мисис Маклей. И не пътувай нощем — посъветва я баща й. — Знам, че си умно момиче, но две жени, пътуващи сами, са изложени на много опасности по пътищата.

— Ще пътуваме само денем, папа — покорно рече Челси.

Сърцето й учестено заби, страхуваше се, че те ще забележат смущението й, затова побърза да смени темата. Заговори за опаковането на багажа, въпреки че мъжете не се интересуваха от това. Много скоро разговорът се пренесе върху вечната тема в тяхното семейство — конете. Челси въздъхна успокоено и се заслуша в гласовете на баща си и братята си.

В неделя сутрин, бе писал Синджън в бележката си.

Не бе възможно да тръгне сутринта, трябваше да му изпрати съобщение. Баща й, братята й, конярите и конете нямаше да потеглят преди десет сутринта. Щеше да приготви багажа им с помощта на мисис Маклей, а след това щяха да са й необходими поне още два часа, за да разпредели работата на конярите, които оставаха в имението. И накрая да приготви собствения си багаж, необходим за седмицата, която ще прекара със Синджън. Щом мъжете потеглят на път, ще уведоми мисис Маклей за промяната в плановете й. Конярите и мисис Маклей ще останат още няколко дни в имението. Тя ще замине при Елизабет под предлог, че трябва да й помогне в грижите около леля Джорджина, внезапно заболяла от едра шарка. Тъй като Челси бе ваксинирана като дете, за нея нямаше да бъде опасно. Тя знаеше, че мисис Маклей се страхува от едрата шарка като от чумата. Ще й съобщи, че леля Джорджина е изпратила за племенницата си карета с кочияш, а от мисис Маклей се иска да остане да наглежда къщата и конярите. В неделя Челси щеше да ги очаква в Грентъм, а оттам всички заедно щяха да продължат за Йорк.

Утре сутринта ще изпрати бележка на Синджън по едно момче от селото, за да го уведоми за плановете си.

Останалата част от вечерта се губеше в паметта й. Девойката мислеше само за очакващите я часове в имението на херцога, докато мъжете оживено обсъждаха следващите стартове в Йорк. Когато я питаха за нещо, тя или не ги чуваше, или отговаряше толкова разсеяно, че накрая Колин не се стърпя и извика:

— Чел, да не си заспала в креслото?

Тя се сепна, озърна се изненадано и смутено промърмори:

— Много съм уморена. Ще отида да си легна. — И тръгна към спалнята си.

 

 

Рано сутринта Челси слезе до селото и изпрати бележката до Синджън, а после се върна в имението и веднага се зае с подготовката на конете за дългото им пътуване на север. Както очакваше, вече бе почти единадесет сутринта, когато и последният кон бе изведен от конюшнята и тропотът от копитата им заглъхна по пътя към селото. Махна за последен път с ръка и най-после си отдъхна от напрежението преди заминаването. Оставаше само да съобщи на прислугата за внезапната промяна в плановете й, когато пристигне „каретата на леля Джорджина“. Те бяха свикнали с хрумванията на господарите в последния момент. Освен това познаваха своенравния характер на мис Фергюсън, пък и всеки шотландец е практичен и здравомислещ още от раждането си. Слугите веднага щяха да се съгласят, че господарката им няма друг избор, освен да поеме незабавно към дома на болната си леля, придружена само от слугите на леля Джорджина. Всички се страхуваха от опасната болест и никой не искаше да се зарази от нея. Челси даде някои нареждания на мисис Маклей и на конярите и сетне се зае с опаковането на багажа си, като непрекъснато се ослушваше.

Когато пристигна куриерът с бележката на Челси, Синджън тъкмо подканваше момичетата на Хариет да се приготвят за тръгване. Херцогът се бе разбързал, но повечето от момичетата кисело се оплакваха от прекалено ранния час на ставане. Той прибегна до изпитаното средство за въздействие — раздаде по още няколко гвинеи на всяка от тях и недоволните гримаси моментално бяха изместени от признателни усмивки. Неколцината приятели, които бяха останали да пренощуват в имението все още бяха в леглата си.

С нейната бележка в ръка Синджън се оттегли в библиотеката. Дръпна тежките завеси, отпусна се в креслото до прозореца и разчупи печата на писмото. Инструкциите на Челси, написани с красив дребен почерк, бяха толкова подробни, че той не можа да сдържи усмивката си. От него се искаше да изпрати карета с двама коняри. Кочияшът трябваше да носи бележка от Елизабет, но каретата не биваше да пристига преди обяд. Да се каже на кочияша какво точно да говори, въпреки че „… винаги е рисковано да се поверяват такива деликатни задачи на слугите. Заповядай им да говорят колкото се може по-малко“. Слугите му получаваха отлични заплати и Синджън не се съмняваше, че щяха да се справят с възложената задача. По-трудно беше да намери карета без герб. До обяд имаше доста време и можеше да изпрати някой да купи една от Нюмаркет.

Приятелите му щяха да се изумят, ако узнаеха за приготовленията му по посрещането на Челси. Трябваше да си признае, че интересът му към красивата мис Фергюсън бе твърде необичаен. Може би, защото забраненият плод е по-сладък, помисли си херцогът. Тръсна глава, за да отпъди смущаващите мисли. Какво значение имаше, по дяволите, нали щеше да я притежава?

Гостите, които бяха останали да пренощуват в замъка, бяха събудени необичайно рано, тъй като домакинът гореше от нетърпение да остане сам. Слугите получиха заповед да сервират закуската по стаите, за да не се губи излишно време. В осем и половина херцогът с любезна усмивка изпрати и последния от тях. Най-после бе останал сам. На красивото му лице бе изписано безкрайно задоволство.

— Успяхте да се отървете от всички, сър — многозначително се усмихна икономът. Той бе осведомен за плановете на господаря си.

— Справих се отлично, нали? — засмя се Синджън. — Пристигна ли каретата от Нюмаркет?

— Още не, сър.

— Веднага ми съобщи, когато дойде. Намери ли ливрея за кочияша без моя герб?

— Разбира се, сър.

— Искам във всички стаи да има свежи цветя. Да се проветрят салона и спалните. Приготви ли пътническия ми костюм? — попита той и в сините му очи за миг проблесна тревожна искра. — Изпрати ли в хижата една каса бордо?

— Да, сър. Всичко е готово. Не се безпокойте, сър.

— Нали не си забравил да добавиш и няколко бутилки токайско?

— Разбира се, че не, сър.

Синджън въздъхна с облекчение.

— Кажи на всички слуги, че ако се разчуе за посещението на дамата в ловната хижа и адът ще им се стори рай.

— Разбрах ви отлично, Ваша Светлост. — Съмърсет събра слугите и толкова живописно и убедително им предаде заповедта на господаря, че всички потрепериха от страх.

— Чудесно се справи, Съмърсет. Благодаря ти. — Херцогът се усмихна и погледна небето. — Прекрасна сутрин, нали, Съмърсет?

— Да, сър. — Икономът предпочете да не споменава, че случаите, при които херцогът е буден в такъв ранен час, са само след нощи, в които въобще не си е лягал. Ала тогава Синджън рядко бе посрещал утрото с подобен възторг. Явно тази нова дама бе променила навиците на господаря му до неузнаваемост. През последната седмица младият херцог спа сам, което накара слугите да се разтревожат за здравето му. Камериерът Пимс им довери, че Негова Светлост се е влюбил в някаква непозната лейди. Според Пимс била от някое съседно имение, защото Негова Светлост се върнал в много добро настроение от утринната езда, а на кожените му панталони имало зелени петна от трева.

Синджън нетърпеливо погледна в посока към Нюмаркет, а сетне отново вдигна глава към слънцето, за да прецени колко е часът.

— Още няма девет, сър — съобразително изрече Съмърсет.

— Да, още е много рано — въздъхна младият мъж, направи няколко крачки, обърна се и отново погледна към Нюмаркет.

— Желаете ли да изпратя Том да провери дали каретата идва, сър?

— Не, не… ще почакам. — Изтупа една прашинка от маншетите на коженото сако и отново се втренчи в посока към Нюмаркет. — По дяволите! — гневно извика той. — Трябваше вече да е тук, нали, Съмърсет? — промърмори Синджън. — Предполагам, че многобройните гости са ме изнервили — нетърпеливо изръмжа той. — Проклети навлеци! Цяла нощ гуляят и развратничат, а на сутринта и с ритник не можеш да ги изкараш от леглото. Ще се поразходя малко в парка — внезапно съобщи той. — Повикай ме веднага щом каретата пристигне — добави херцогът и се отдалечи, пъхнал ръце в джобовете на сакото си.

Икономът бе озадачен. Господарят му не приличаше на себе си. Херцог Сет от години прекарваше вечерите си сред шумни компании, а самотните нощи се брояха на пръсти. Съмърсет поклати глава и промърмори:

— Разбира се, сър. Веднага, щом каретата пристигне, ще ви съобщя.

Ала само утринният вятър чу думите му. Господарят му вече бе прекосил половината от посипаната с камъчета алея.

Малко по-късно, докато отпиваше от чая си в трапезарията за прислугата, Съмърсет сподели с останалите слуги предположенията си за непозната дама, която толкова много бе повлияла на господаря им.

— Той не взима прислужници със себе си — мърморейки, поклати глава мисис Абетън. Очичките върху закръгленото й лице заблестяха от любопитство. — Може би не е лейди. Една истинска лейди никога не пътува без камериерката си. — Синджън бе наследил мисис Абетън заедно с имението. Старата икономка забелязваше и най-малките промени в поведението на младия херцог спрямо гостенките в Сикс Майл Ботъм. Знаеше за всичките му любовници и Синджън щеше да се изуми, ако видеше списъка с имената и титлите на дамите, който бе скрит в молитвеника на мисис Абетън. И тя, както и останалите слуги, обожаваше младия си господар. Синджън не приличаше на баща си. Старият лорд не обичаше гости и прекалено много държеше на достойнството и титлата си. Това бе източник на постоянни разправии между бащата и сина. За разлика от покойния херцог, Синджън се държеше сърдечно и непринудено с всички, независимо от положението им в обществото.

— Няма значение дали тя е дама или не е — напомни Съмърсет на мисис Абетън. Имаме инструкции да се отнасяме към нея като към кралица. Подредихте ли в гостната стая лилиите, които Негова Светлост поръча от Кингсуей?

— Вече са поставени в сребърни вази. Милорд лично провери как е изпълнена заповедта му. Каза, че са твърде много, но не нареди да махнем част от тях. Сигурно са цял вагон.

— Е, стаята е голяма, а освен това Негова Светлост заповяда да оставим прозорците отворени. Остава само да се надяваме, че дамата ще остане доволна.

Слугите се бяха престарали и в резултат стаите в имението приличаха на зимна градина. Огромните букети цветя изпълваха пролетния въздух с великолепен аромат и омайваха всеки, който пристъпеше прага на къщата.

Най-после дългоочакваната карета пристигна от Нюмаркет. Слугите, облечени в нови ливреи, за последен път си повтаряха какво трябва да кажат, когато пристигнат в имението на граф Фергюсън. На кочияша бе връчено „писмо от братовчедката Елизабет“ и каретата потегли.

Синджън крачеше неспокойно по мраморния под на лятната вила в гръцки стил и всеки две минути поглеждаше френския си часовник. Сякаш по този начин времето щеше да мине по-бързо. Сядаше за миг и сетне отново скачаше на крака. Не бе свикнал да чака и никога не се бе отличавал с търпение. Тази негова черта бе още един повод за спорове с баща му, който смяташе припряността и нетърпеливостта за плебейски черти.

Синджън съзнаваше, че проявява прекалено голям интерес към Челси и се бе опитал да потисне изнервящото го желание. Една нощ заведе в леглото едно от момичетата на Хариет, както много пъти бе правил в миналото, за да успокои смутената си душа и да пресече подигравките на приятелите си. Ала вместо да скочи веднага в леглото, той се повъртя малко в стаята, после рязко се извини на смаяното момиче и изхвърча навън.

Прекара мъчителна нощ, през която анализира целия си досегашен живот и стигна до заключението, че е неудържимо привлечен от една млада и неомъжена девойка. Младият херцог реши, че в никакъв случай не бива да задълбочава чувствата и връзките си с прелестната и чувствена мис Фергюсън. В крайна сметка защо да не прекара една седмица с Челси и след това да се разделят завинаги? Не беше монах, макар че, каза си с лукава усмивка той, очарователната мис Челси Еймити Фергюсън би изкусила дори и един монах. Навярно затова вече не проявяваше интерес към момичетата на Хариет. Челси бе много по-чувствена и страстна от всяка една от проститутките. Всъщност изобщо не можеше да става дума за сравнение. Предпочете да забрави обстоятелството, че в съвсем близкото минало многобройни красиви жени задоволяваха ненаситните му плътски желания и само мисълта за сексуално въздържание, дори за няколко дни, би му се сторила абсурдна.

Затова сега Синджън крачеше неспокойно и се опитваше да заглуши необичайните за него чувства към тази необикновена девойка. Реши да съсредоточи мислите си върху различните забранени начини, по които може да достави удоволствие на мис Челси.

 

 

В имението Дъмфрийс Челси опаковаше багажа си. Едва успяваше да прикрие вълнението си от мисис Маклей. Девойката изглеждаше по-разсеяна от всякога. След като три пъти повтори въпроса къде да постави шапките й, мисис Маклей не издържа и я попита:

— Случило ли се е нещо, мис Челси? Тази сутрин ми се струвате напълно оглушала.

Челси се сепна и замаяно се огледа. Беше се унесла и си представяше красивото лице на Синджън и привлекателната му усмивка. Трябваше бързо да измисли някакъв убедителен отговор.

— Не мога да мисля за нищо друго, мисис Маклей, освен за победите ни на пистата в Нюмаркет. Простете ми, че днес съм толкова разсеяна. — Мислеше за Синджън, но той имаше дял в тези победи, така че отговорът й не бе съвсем далеч от истината.

— Както винаги умът ви е зает само с конете — добродушно се усмихна икономката. — Ала сега е по-добре да побързаме с багажа, инак няма да успеем.

— Разбира се, ще ви помогна.

— Струва ми се, че е по-добре да отидете при конярите. Там ще има повече полза от вас, а аз ще се оправя сама с опаковането — весело предложи мисис Маклей. Челси прекарваше по-голяма част от времето си в конюшнята и почти не се занимаваше с домакинска работа, така че възрастната жена бе свикнала сама да се грижи за домакинството.

Челси слезе на долния етаж и тръгна по алеята към оградата около конюшнята. Пъхна ръка в джоба си и напипа подарената й от херцога брошка. Пръстите й нежно погалиха шлифования във форма на розетка диамант. Не се стърпя и извади украшението от джоба си. Разкошният скъпоценен камък меко проблесна на утринната светлина. Как му бе хрумнало да й подари тази скъпоценност, символизираща герба на нейната родина? Но, уплашено си помисли тя, че този диамант вероятно е доста скъп и тя би трябвало да върне подаръка. Една неомъжена жена не биваше да приема бижута от мъже. Това не бе прието и бе намек за нещо неприлично. Ако изобщо имаше нещо прилично в тяхната връзка. Тя се усмихна, като си припомни колко много неприлични моменти имаше в техните отношения, особено в начина, по който се запознаха. Затова Челси реши да запази този многозначителен подарък като спомен за тази необикновена връзка. Петдесетте хиляди гвинеи, които за нея представляваха огромно богатство, скоро щяха да бъдат похарчени. Внезапно се запита дали не трябваше да вземе няколко книги. Девойката се замисли за предстоящите седем дни, които щеше да прекара със Синджън. Въпреки славата си на неуморим любовник, той едва ли ще иска да прекарват заедно всеки час от тази седмица, а тя не очакваше да намира много развлечения в ловната хижа в Лейчестършир.

Върна се в къщата, грабна няколко от любимите си романи и ги пъхна в куфара. Тъкмо слизаше по стълбите, когато спаниелите се разлаяха и след миг в парка на имението се появи черна лакирана карета.

Типично в стила на Синджън, помисли си тя, обхваната от възбуда. Кочияшът размахваше бясно камшика, сякаш се намираше на пистата в Нюмаркет. Освен това каретата пристигна доста по-рано от уговорения час. Това също бе типично за херцог Сет.

Екипажът направи широк завой пред къщата и ефектно спря сред облак прах и дребни камъчета. Спаниелите продължаваха да лаят срещу пръхтящите коне и мисис Маклей им извика да млъкнат. От конюшнята дотичаха разтревожените коняри. Челси стоеше в сянката на портала, опитвайки се да събере смелост. И ако не я крепеше мисълта за петдесетте хиляди гвинеи, тя едва ли щеше да успее да изиграе цялото представление. И най-малкият пропуск можеше да провали всичко. Тръсна глава и пое дълбоко въздух. Трябваше да има тези пари. Те щяха да спасят баща й от кредиторите, така че не й оставаше нищо друго, освен да се примири с ролята на проститутка от Друри Лейн.

— Аз ще видя какво искат, мисис Маклей — рече Челси и пристъпи напред.

Трябва да се престори на изненадана, когато кочияшът й подаде писмото от „братовчедката Елизабет“, напомни си тя. Прочете го внимателно, докато всички я гледаха с любопитство, и сетне със сериозен тон им съобщи тревожната вест. Всички коняри отстъпиха назад, сякаш се страхуваха да не се заразят. Дори кучетата усетиха страха на слугите и се свиха зад вратата.

— Трябва да довърша с опаковането на багажа — припряно изрече Челси. — Мисис Маклей, ще ми приготвите ли една кошница с храна за пътуването?

Малко по-късно конярите изнесоха куфара й, но го оставиха на горното стъпало, откъдето го взеха слугите на Синджън и го завързаха отзад на каретата. Докато мисис Маклей приготвяше храната в кухнята, Челси й обясни кога ще се срещнат в Грентъм.

— Ще изпратя съобщение кога да дойдете в Грентъм.

— А ако бедната жена се нуждае от вас, мис… повече от една седмица? — попита икономката, тъй като знаеше, че графът ще ги очаква в Йорк. Или ако вашата леля… умре?

Челси побърза да я успокои, макар думите й да не звучаха много убедително.

— Братовчедка ми Елизабет пише в писмото, че леля Джорджина вече е преминала кризата, така че няма опасност за живота й. Просто Елизабет се нуждае от някой, който да й помогне, защото е изтощена от грижите за майка си.

— Добре, мис Челси, ще чакам тук вашето съобщение — съгласи се мисис Маклей.

„Каква умела лъжкиня се оказах“ — разсеяно си помисли девойката.

— Или пък аз… бих могла… да дойда с вас, ако искате — загрижено предложи икономката, въпреки че се страхуваше до смърт от едрата шарка.

Отново я заля вълна от угризения, но те бяха потушени от обзелото я вълнение за предстоящата среща. Макар парите да бяха необходими на баща й, Челси бе достатъчно честна, за да си признае, че с нетърпение очаква мига, когато отново ще види очарователния херцог Сет.

Девойката не посмя да погледне в очите слугата, който й помогна да се настани в каретата. Облегна се вцепенено назад и скръсти ръце в скута си. Вратата шумно се захлопна и каретата потегли. Едва тогава Челси пое облекчено дъх. Показа се на прозорчето и махна на слугите.

Не се усмихна, защото това не би подобавало на тревожните обстоятелства около заминаването й. Сърцето й биеше толкова силно, че й се струваше, че ще изхвръкне.