Сюзън Джонсън
Грешница (12)

Глава дванадесета

Сутринта беше много студена. Локвите около конюшнята бяха покрити с тънък слой лед. Но слънцето бързо се надигаше от изток и след няколко часа щеше да прогони студа. Лицето на Челси бе поруменяло и тя енергично разчесваше гривата на Тън след първата езда за тази сутрин.

— Днес ще бъде голям ден за теб, красавецо мой — промърмори Челси на любимия си жребец, без да спира да прокарва меката четка през дългите косми на коня. — Дали да ти вплета няколко ленти в гривата? Тогава всички ще ми завиждат, че притежавам такъв великолепен жребец.

Тън изцвили радостно и тръсна глава, обърна се към нея и клепачите му премигнаха. Девойката се взря в умните му очи. Стори й се, че интелигентното животно бе разбрало гальовните й думи.

— Ако спечелиш надбягването с фаворитите на херцога, ще ми помогнеш да се справя с дълговете на папа… — Но дали ще успее Тън да се пребори с расовите коне на Сейнт Джон? Девойката беше уверена, че жокеят Фордхем днес няма да се радва на първото място, особено след последната й тренировка с Тън. Челси замислено сви вежди. Не можеше дори за миг да забрави, че граф Фергюсън бе задлъжнял общо с осемдесет хиляди гвинеи.

Как да се осмели да заговори на херцог Сет за такава огромна сума? Колко ли получават на седмица или на месец онези… момичета за интимните услуги, които оказват на знатните джентълмени? И възможно ли е да се иска предплата за такива деликатни услуги? Няма ли да прозвучи прекалено дръзко подобно искане от нейна страна? Нима осемдесет хиляди гвинеи могат да бъдат незначителна сума дори и за херцог Сет, най-богатия лорд в Англия? Ех, колко прекрасно би било, ако се окаже, че напразно се е измъчвала… макар че много се съмняваше да се намери толкова щедър благородник. Може би някои от по-малките държави не харчеха толкова пари за цяла година. Още от дете всяка вечер бе слушала в дома си за сметки, разходи, спестявания и дългове. От няколко години водеше счетоводството на имението и конюшните на граф Фергюсън. Затова не бе чудно, че не можеше да спре да мисли за окаяното бъдеще, което очакваше нея, баща й и братята й.

Увлечена в мислите си, девойката не забеляза появата на епископ Хетфийлд в конюшнята, докато Тън не я сепна с изцвилването си. Неволни бръчки прорязаха красивите й вежди щом разбра кой е неканеният гост.

— Помислих си, че… тъкмо тук ще ви намеря сама… сред любимите ви коне — неуверено започна виконтът. Очевидно срещата им насаме никак не го окуражаваше да я заговори открито и непринудено.

Челси бе станала по-рано от останалите членове на семейството, за да изведе Тън на езда, преди да се заеме с останалите коне. Затова сега бе сама в просторното помещение, обаче само след половин час тук щеше да ехти от мъжките гласове на баща й и братята й. В решителен ден като днешния, конярите нямаше да закъснеят да се домъкнат в конюшнята. Затова не се страхуваше от епископ Хетфийлд, само се почувства неудобно. Имаше вид на котарак, дебнещ появата на мишката пред дупката на пода. Очите му я пронизваха със студения си поглед, пресметливи и същевременно похотливи, неприятно сивкави, без никакъв намек за топлина в тях. Защо въобще му е дотрябвала съпруга на такъв като епископ Хетфийлд? От къде на къде му е хрумнало да пожертва внушителна сума само и само, за да я притежава. Той дори не изглежда влюбен в нея. И защо се е домъкнал чак тук, в толкова ранен час… Нали баща й му забрани да я посещава?

— Доста сте подранили — тихо продума Челси. — Не, всъщност идвате твърде късно — продължи мисълта си тя.

— Мислех си, че мога да си позволя да се отбия за половин час на връщане от имението на Сейнт Джон, за да ви поздравя и да ви пожелая успех през днешния ден.

— Благодаря. — Тя се изправи, настръхнала и предпазлива, без да изпуска юздата на Тън. Още с приближаването на епископа жребецът беше присвил уши, както правеше винаги щом предусещаше някаква опасност. Как бе възможно този тъй неприятен мъж да се числи сред приятелите на Синджън?

— Синджън ви изпраща своите поздрави — промърмори Джордж Прайн.

Нима бе успял да прочете мислите й? Гласът му бе необикновено приглушен. Стоеше само на няколко метра и не откъсваше погледа си от нея. По една случайност вчера епископ Хетфийлд я бе видял на хиподрума в компанията на херцог Сет. Дори успя да зърне как се прегърнаха пламенно и се целунаха, след което си прошепнаха няколко нежни думи, когато те мислеха, че никой не им обръща внимание в суетнята около състезателните коне. Ако Синджън знаеше, нямаше да си задава въпроса защо епископ Хетфийлд се бе появил неканен на снощния прием в имението на херцога.

— Синджън? — уклончиво отговори Челси, чудейки се какво точно е узнал противният епископ.

— Видях, че двамата бяхте заедно на хиподрума.

От ехидната му лукава усмивка сърцето й се смрази.

— Навярно сте ме сбъркали с някоя друга. — Опита се да не позволи на гласа си да се разтрепери, обаче нервите й се опънаха до скъсване като каишка на ловно куче, което е надушило дивеча.

— Бяхте облечена с тъмночервената наметка, лейди Фергюсън, а Сейнт Джон, както обикновено, в един от просташките си костюми за езда.

— Въпреки това, виконт Рътлидж, това не изключва възможността да сте се припознали, нали? — хладнокръвно отговори девойката. Не й оставаше нищо друго, освен да се опита да спаси достойнството си. Пък и защо всъщност трябваше да се черви пред този натрапник? В този миг я прониза ужасяващата мисъл: „Ами ако е подслушал разговора ми със Синджън?“. Нима този тип със студени, змийски очи, е узнал за техния облог? За условията при изплащането на печалбата? Или не трябва да има доверие на Синджън? Ако след всичките обещания все пак не е изтърпял на изкушението и се е похвалил пред приятелите си? Не, това бе невъзможно. Виконт Рътлидж бе последният човек на земята, с когото херцог Сет би споделил толкова интимна тайна!

— Аха… — Въздишката, отронила се от устните му, по-скоро бе признак, че обмисля отговора си, отколкото, че е склонен да признае грешката си. Епископът присви очи и я изгледа замислено, повдигна въпросително вежди и продължи с лицемерна сърдечност: — Моите извинения, лейди Челси, за досадната грешка. На всекиго може да се случи да се припознае в онази навалица. — Гласът му се снижи до шепот. — Следователно херцог Сет не е от най-близките ви приятели, така ли да го разбирам?

— С него сме само бегли познати.

— Да, разбира се. — Вероятно гневният блясък в красивите й очи го бе смутил, защото Джордж Прайн произнесе тези думи с необичайно примирен тон.

— Да, така е — едва чуто промърмори девойката. — Ако желаете да изчакате баща ми или братята ми… — продължи тя, твърдо решена да сложи край на опитите му да продължават да обсъждат качествата и недостатъците на херцог Сет. Въобще не желаеше да разговаря с този противен мъж. — Те скоро ще се съберат в конюшнята. Мисис Маклей ще се радва, ако може да ви предложи кафе или чай, но аз се опасявам, че Тън не може повече да чака. Моля да приемете извиненията ми. — С тези любезни, но хладни думи се изчерпваха задълженията й като домакиня. Челси дръпна поводите на Тън и тръгна с него към вратата на конюшнята.

— Много сте красива тази сутрин, мис Фергюсън.

В гласа му се прокрадна застрашителна нотка, която помрачи сутрешната зора, блестяща от слънчевите лъчи. В тишината надвисна заплаха, неприсъща на красотата около тях като фалшива нота сред божествена мелодия. Обърна се към неканения посетител, решена да му отвърне с нещо остро, ядосана от нахалството му, но се сепна, защото внезапно й хрумна колко по-топло биха прозвучали тези иначе приятни думи в устата на Синджън. Що за странен, дори перверзен тип трябва да е този Рътлидж, за да я накара да изтръпне от ужас при този невинен комплимент?

Застина на мястото си, доволна, че над нея се извисява мощната фигура на Тън, и любезно отвърна:

— Благодаря ви.

— Баща ви ми съобщи, че нямате намерение да се венчавате в близко бъдеще.

— Баща ми взе решение да изчака още един сезон на конните надбягвания, преди да започне да ми търси съпруг.

— Хм! Доста неприятно… Нима Сейнт Джон знае тази важна новина? — От любопитство гласът му отново се снижи до трескав шепот.

Челси едва се удържа да не побегне веднага навън, по-далеч от този досаден тип. Усещаше как с всеки следващ въпрос неумолимият епископ сякаш я притискаше в ъгъла. Острите му черти се изостриха още повече, изглеждаха дори зловещи. На вратата слънчевата светлина ги заля като водопад и тогава тя осъзна болезнената бледност на лицето му, когато Джордж Прайн се надвеси рязко над нея.

— Днес се държите безочливо, сър — озъби се изплашената девойка. Не можеше повече да понася присъствието на надменния английски епископ, достигнал до доходния религиозен сан само благодарение на могъщото влияние на семейството му.

— А вие най-после ще трябва да укротите бесния си темперамент, мила моя. Прекалено лесно се разгорещявате, прекалено предизвикателно се държите в обществото… — Пристъпи още една крачка към нея. — Но сте очарователна… — Ръката му се протегна, за да я докосне, ала Челси рязко се дръпна. Тя се огледа, за да потърси помощта на някой от мъжете в имението. За нейна зла участ наоколо нямаше жива душа, освен тях двамата. Затова здраво стисна юздата на Тън и се метна на гърба му.

Едрият жребец се огъна леко под неочаквания товар, когато Челси се озова на гърба му и опъна юздата. Тя рязко го пришпори и конят се понесе сред вихрушка от чакъл. Епископ Хетфийлд остана смаян, с отворена уста, пред вратата на безлюдната конюшня.

Не възнамеряваше да язди отново с Тън след първата езда рано сутринта. Но студените очи на епископа я пронизваха безжалостно, сухите му ръце вече се протягаха към корсажа й.

— Уф! — извика неволно тя и потупа коня по врата, за да го успокои. — Нали и ти чувстваш същото, миличък мой? Онзи тип е студен и неприятен като мъртвец. — Тън поклати глава в отговор на стона й, а тя избухна в смях. На гърдите й олекна, като се обърна за миг и видя колко много се е отдалечила от натрапчивия епископ. Сега беше сама и препускаше с любимия си жребец сред разкошната пролетна утрин. От малка се бе научила да язди неоседлан кон, а отлично дресираният Тън откликваше на най-леките движения на бедрата й. Гърдите й се изпълниха с наслада от безумната езда. Свежият утринен вятър рошеше косите й. Миризмата на младата трева възбуждаше ноздрите й. Скоростта я опияняваше. Скоро забрави за тревогите, които й причини епископ Хетфийлд.

Днес трябваше да потеглят за хиподрума в Йорк — след конните надбягвания в Нюмаркет там се събираше елитът.

Челси се усмихна, доволна от смелостта си. Припомни си други радостни преживявания. Най-вече блажените мигове, които наскоро бе преживяла в обятията на херцог Сет, с този прекрасен благородник с гальовни ръце, възбуждащ поглед и тяло на млад древногръцки бог… Щастливото момиче се засмя и звънливият й смях отекна в скалите.

Тази епоха бе време на социални промени. Философи като Жан Жак Русо, Лок или Бърк възбуждаха въображението на хората и подтикваха изкуствата, разкрепостяваха нравите. Това бе една от причините Челси да се държи много по-свободно от своите предшественички. Това бе времето, когато консерваторите или торите, както ги наричаха в Англия, бяха принудени да се отбраняват от всеобщите нападки. Епоха на демократични, дори революционни промени, но изопачавани в Британия, здраво вкопчила се в ролята си на световна метрополия. Никой не можеше да твърди, че не е бил повлиян от подема на все по-разрастващото се влияние на романтизма в литературата, особено в поезията и изящните изкуства.

Баща й бе получил своето образование във Франция, спазвайки традицията, следвана от векове от шотландските благородници. Малко след като жена му ражда Колин, граф Фергюсън отвежда семейството си във Франция, за да забравят кошмарните преживявания. Там прекарват четири години, преди графът да събере смелост да се върне на Острова, в дома си, където е преживял младостта си заедно с любимата си съпруга. С тях се връщат и някои от учителите на децата — двама французи, трима шотландци, дори и един италиански лекар от Болоня. Челси чете с наслада най-нашумелите романи и поеми и подобно на братята си познава добре класиците.

Тя бе продукт на своята епоха, но едновременно с това си оставаше своенравна, отличаваща се от връстничките си. Това се дължеше на необикновената й чувствителност към новия полъх на свободата.

За жалост беше жена. Израснала в мъжка среда, с независим дух, който по традиция бе привилегия само на силния пол, затова много често мечтите и стремежите й коренно я отличаваха от останалите млади дами в именията около Нюмаркет.

За нея бе нещо напълно естествено да пренебрегне задръжките, сковаващи жените с по-слаби характери.

— Той е приказно красив, Тън. Прилича на воин, на вожд на древно племе — тихо шепнеше тя, свела глава до врата на жребеца. С никого не можеше така свободно да си споделя, както с любимия кон. — А очите му са сини като небосвода… — Наведе се напред, обви с ръце силния врат на Тън и го прегърна както се прегръща любимо дете. — И освен това никой не може така успешно да ме развеселява.

След няколко мили стигна до билото на хълма. Конят спря на най-високото място. Облегна се назад върху широкия гръб на жребеца и огледа с възхитен поглед просторната равнина, простряла се под краката й. Приличаше на пасторален пейзаж от Клод или Лорен, но теренът беше много по-начупен. Преобладаваше свежата зеленина, характерна може би само в ландшафта на Средна Англия през ранната пролет. Слънцето къпеше смълчаните полета с приказните си бляскави струи. Душата й се изпълни с покой и унес, наслаждавайки се на идиличната сцена, вдъхваща увереност и благоговение.

Скоро, много скоро ще напуснат Нюмаркет и тя ще се отърве от нежеланото и натрапчиво фамилиарничене на виконт Рътлидж. Може би днес следобед нейният любим Тън ще я зарадва с победа в конните надбягвания. Без съмнение херцог Сет ще трябва да й плати щедро, защото ще изгуби облога. Но дали ще може да спечели огромната сума от петдесет хиляди гвинеи? Навярно мечтите нямаше да се сбъднат толкова скоро. Както и да е, в този миг бъдещето съвсем не й изглеждаше безнадеждно. Макар и родена и отраснала в имение, в което се отдаваше най-голяма почит на конете, Челси можеше да води светски разговор не по-зле от сладникавите, но безлични млади госпожици, с каквито изобилстваха графствата в Средна Англия. Винаги бе смятала, че отдаването е чисто физически акт, обаче Синджън Сейнт Джон й откри невероятните наслади в любовта. Сега вече разбираше защо толкова много поети през вековете бяха възпявали любовта между мъжа и жената.

При тези сладки спомени от устните й се отрони въздишка, изпълнена с копнеж и тъга. В същия миг от хоризонта се зададе силуетът на някакъв конник. По-скоро това бе едно неясно петно, което се движеше на фона на възвишенията в подножието на високия хълм. Непознатата фигура се приближаваше бързо и Челси успя да разпознае коня. Никога не грешеше при разпознаването на силуетите на конете, които поне веднъж се бяха изпречвали пред острия й взор. Когато едрият дорест кон понесе ездача си по последната стръмнина преди билото, девойката различи блясъка на мънистата и люшкащите се ресни по кожената дреха на конника.

Изчака търпеливо приближаването му, защото непременно трябваше да говори с него.

Без да подозира за тревогите, с които бе изпълнена душата й, Синджън пришпори коня си още щом я зърна на най-високата точка на хълма. Златистите й коси се развяваха на воля от силния вятър и този странен ореол около главата й му помогна да я познае далеч, преди да може да види лицето й. Веднага смушка коня си да ускори трудното изкачване, изплашен, че приказната фея ще изчезне от мястото си.

Но тя не изчезна.

И тогава херцогът разбра, че Челси е взела решение. Опитът му подсказваше, че скоро ще бъде удостоен с радостта от сладострастните им мигове, но не знаеше кога и къде ще се срещнат. Чудеше се също какво ще му струва тази неземна наслада, защото отдавна се бе уверил, че може да притежава всяко момиче, но ако заплати съответната цена. Всъщност Челси му бе описала претенциите си още преди началото на конните надбягвания, припомни си Синджън и се усмихна при мисълта за необикновено голямата сума, която тя му бе споменала. Е, все пак трябваше да очаква, че привилегията да отнеме девствеността на една графска дъщеря ще му струва скъпо.

Изкачи се на билото на хълма и опъна поводите на Мамелюк. Челси веднага го заговори, при това без намек за светски предисловия и лицемерна учтивост.

— Устройва ли те, ако прекараме заедно следващата седмица?

Искаше му се да отговори, че още от утре иска да е с нея. Нетърпението му изненада и самия него. Когато заговори, гласът му с нищо не издаваше неговите чувства.

— Следващата седмица е чудесно.

— Вероятно ще искаш да дойда в Сикс Майл Ботъм — спокойно предложи Челси.

Обаче херцогът предпочиташе да прекарат тази седмица в по-уединено място, по-далеч от имението на баща й. Херцог Сет нито за миг не забравяше, че красивата девойка има трима братя и баща, готови още днес да яхнат конете си и да се втурнат към имението му, за да отмъстят за честта й.

— Имам малка ловна хижа в Оукъм. Струва ми се, че там няма толкова да… привличаме вниманието на околните.

— Семейството ми се готви да отпътува за Йорк за следващите конни състезания, затова ще можем по-спокойно да се срещаме в твоето имение. Не бих искала да пътуваме на по-дълго разстояние и да рискуваме да ни видят заедно.

— Но как ще ги убедиш, че не можеш да заминеш за Йорк? — попита Синджън, без да е напълно сигурен, че правилата на вежливия тон му даваха правото да проявява толкова нескромно любопитство.

— Ще им кажа, че трябва да посетя братовчедка си в Ъпингъм.

— А защо тогава не се отбием до моята ловна хижа? Може да пътуваме през нощта и тогава никой няма да ни види по пътя.

Челси прехапа долната си устна и младият херцог си помисли, че обмисля отговора си. Но всъщност тя мислеше как по-безболезнено да заговори за най-деликатната тема — дълговете на баща й. За онези проклети петдесет хиляди гвинеи.

Мисълта за тези неимоверно големи дългове тежеше като камък на сърцето й.

Тогава си припомни колко много млади и продажни лондончанки посещаваха херцога в имението му. Херцог Сет със сигурност е свикнал да пръска внушителни суми за своите забавления. Тази мисъл й вдъхна смелост, но все още трепереше.

— Ако предпочиташ… може и в твоята ловна хижа… както ти решиш… обаче… аз не съм сигурна дали… — заговори отново. Пое дълбоко дъх и огледа красивата панорама около нея, после се обърна към Синджън и заговори припряно, уплашена, че няма да й достигне смелост. — Ще може ли да го считам за делово предложение?

— Колко ще ми струва? — вежливо попита херцогът и леко се усмихна. Много добре разбираше какво се крие под думите делово предложение, но му беше интересно как смутената девойка ще се опита да го убеди. Изглеждаше очарователна, с почервеняло лице, заекваща, на гърба на коня си без седло, само с една износена пола и жакет от онези, които носят конярите. Краката й, напъхани в мъжки ботуши, се подаваха изпод полата. Розовото й коляно бе толкова близо до него, че можеше да го докосне с едно протягане на ръката.

Челси пое дълбоко дъх и за миг сърцето й примря. Гърдите й се надигнаха и опънаха зеления жакет. После въздъхна и сведе очи.

— Не, не мога да го кажа. Толкова много пари! — призна тя с отчаян глас.

— Може би става дума за петдесет хиляди?

Миглите й веднага потръпнаха.

— Откъде знаеш?

— Само си припомних нашия облог, скъпа. Очевидно се нуждаеш отчаяно от тези петдесет хиляди гвинеи.

— Не, не са за мен — буйно протестира Челси. — За баща ми са, ох… не знам дали ще ме разбереш… — Сетне изведнъж бързо заговори за осемдесетте хиляди гвинеи, които баща й дължеше на кредиторите, за възможността да продадат Тън, ако утре спечели състезанието. Ако тя успее да събере поне десетина хиляди на някои от надбягванията, ако…

— Значи „делово предложение“ — деликатно промърмори херцогът, щом видя, че Челси повече не е в състояние да говори.

— Ще ти бъда безкрайно благодарна — тъй трогателно добави тя, че в един кратък миг Синджън се замисли дали да й даде парите и като истински джентълмен да се откаже от компанията й за една седмица в усамотената му ловна хижа.

Този кратък момент много бързо се стопи. В колебанията му се намесиха по-егоистични мотиви. Как можеше да мисли за нещо друго, когато очарователната девойка бе само на сантиметри от него? Можеше ли да гледа спокойно порозовелите й страни, златистите й коси, разпилени от вятъра, неземната й красота, женствената топлина, излъчваща се от всеки неин жест, която го омайваше така, както никоя от най-прославените хубавици сред висшето общество до сега не бе успяла да завърти главата му!

Не, той трябва да я притежава. По дяволите джентълменското поведение! И независимо от цената!

— Искаш ли да ти платя предварително?

— О, не, аз ти вярвам!

Думите й бяха тъй наивни, че Синджън за миг си помисли дали да не се откаже от предложението си. Той бързо преодоля съмненията си.

— В такъв случай считай, че в края на следващата седмицата ще имаш петдесетте хиляди гвинеи.

— Безкрайно съм ви благодарна, Ваша Светлост — тихо промълви девойката и отново сведе очи. Усмивката й, ангелска и в същото време заслепяваща, отново му напомни, че никоя жена не можеше да й съперничи, когато реши да изглежда хем невинна, хем безкрайно прелъстителна.

Едва се удържа да не скочи от седлото, за да я сграбчи в прегръдките си. Овладя се само благодарение на способностите си да сдържа страстните си пориви, както подобава на един джентълмен. Защото херцог Сет беше убеден, че има пълното право да се числи към мъжете от тази почетна категория. Поне бе дал достатъчно доказателства за това. Е, не можеше да се похвали, че с всяка жена се бе държал толкова благородно, но нали всяко правило си има изключения?

— За мен беше удоволствие да се отзова на молбата ти — едва чуто прошепна младият мъж и се усмихна безгрижно. Само се запита доколко е искрен пред себе си и пред нея, но успя да преодолее и това последно препятствие.

Как да му признае, при това, без да наруши благоприличния тон, че е смаяна и безкрайно поласкана от щедростта му? Девойката успя със сетни усилия да потисне надигащия се в гърлото й кикот. Разбираше, че херцогът с мъка обуздава желанието си да я прегърне и да я обладае на високия хълм, виждаше познатия пламък в очите му, потръпването на устните му. Той наистина беше много съблазнителен мъж.

— Ти наистина си изключителен — усмихна се Челси и погледът й предизвикателно се плъзна по тялото му. — Мислиш ли, че ще успееш да издържиш още една седмица?

— О, не, по дяволите, повече не мога да издържам — задъхано измърмори Синджън и я погледна въпросително. — А трябва ли?

Тя се наведе назад и се опря на лакът върху широкия гръб на жребеца. Изглеждаше толкова миниатюрна върху едрия Тън.

— Наистина ме изкушават такива мисли, че не смея да ги споделя с никого. — Във вълнението заговори на родния си шотландски диалект, а погледът й отново се устреми към мускулестите бедра на херцога.

— Не, не мога да не се възползвам от този миг — промърмори херцогът и гласът му потръпна от сподавено вълнение. — Не помня някога да съм бил толкова изкушен. Признавам, че го съзнавам напълно, но въпреки това… а нали се казваше, че апетитът идва с яденето?

И той отново подкара коня си още по-близо към нейния, за да може да погали с ръка оголеното й коляно.

Докосването му, топло и нежно, накара цялото й тяло да изтръпне.

— Внимавай! Той ни е видял! — рече Челси, като си припомни за натрапчивите опити на епископа. — Говоря за Хетфийлд — добави тя и гласът й отново потрепери, ала този път от гняв и обида.

При споменаването на това име ръката му се закова върху бедрото й. Погледът му се спря върху спуснатите й мигли.

— Къде ни е видял? — тихо попита той. Едва сега си обясни присъствието на Рътлидж в имението му през миналата вечер.

— На хиподрума в Нюмаркет, зад навеса за конете. Аз, разбира се, отрекох всичко.

— Той ли те потърси?

— Да, тази сутрин. Всъщност избягах от него и яздих до тук.

— Да не те е наранил? — нежно попита Синджън и отново протегна ръка към нея, за да я погали по лицето. В тона му се прокрадваше неприкрито желание.

— Не, аз съм по-бърза от него. Препусках дълго из полето. Той никога няма да успее да ме стигне. — Девойката може би не осъзнаваше колко много дължи на инстинкта си за самосъхранение.

— Тън ще остане ли при теб след надбягванията в Йорк?

Челси кимна, а Синджън прехвърли крака през врата на Мамелюк, плъзна се от седлото и скочи на тревата, заобиколи коня си и се приближи към нейния жребец. Не поиска разрешение от нея, нито тя си помисли да го спре. Явно сериозно обмисляше нещо. Синджън внимателно огледа хоризонта, преди да хване ръката й и да я поведе към гладката скала на няколко метра от тях. На камъка се виждаха инициали на влюбени двойки, издълбани от предишните поколения. Той ги изгледа, преди да я вдигне на ръце и да й помогне да се настани върху скалата, след което и той седна до нея.

— Той лош човек ли е? — попита Челси докато херцогът разсеяно стискаше ръцете й.

Синджън познаваше злобния нрав на Джордж Прайн още от колежа в Итън и разбираше по-добре от всички други на какви крайности и извращения е способен епископ Хетфийлд.

— Никога не е бил нормален, искам да кажа човек като мен и теб — продума той след дълго мълчание. — Може би бавачката му го е биела жестоко в ранното му детство… или някой от братята му… не знам точната причина, но може би е преживял нещо страхотно.

— Баща ми нищо няма да узнае за нас.

— Не… не очаквам да ни издаде. — Вдигна поглед към нейните очи и дълго не ги отмести. — Този тип много обича да разваля нещата.

— Какви неща?

— Обича да измъчва животни, а също и хора, които са по-слаби от него.

— Тогава въобще не би трябвало да става епископ.

— Джордж Прайн се преструва, че е загрижен за спасението на душите на хората от паството му, но го интересува само печалбата. Всъщност не е трябвало да го ръкополагат за духовник.

— Всъщност ние няма да останем в Нюмаркет след края на тази седмица.

— Винаги, щом имам възможност, ще идвам при теб. Трябва да съобщиш на баща си и на братята си, че епископ Хетфийлд се е опитал да те насили. Изненадал те е в конюшнята, наоколо не е имало никой, освен вас двамата и… е, останалото ми е толкова неприятно, че не желая повече да разговаряме на тази тема. Аз ще предупредя Дънкан и ще му разкажа още няколко поучителни истории от миналото на преподобния епископ Хетфийлд!

— Искам и аз да ги чуя.

Той поклати глава.

— Не, скъпа, те не са подходящи за ушите на една лейди.

— Нима ти изглеждам като лейди? — засмя се Челси, успокоена, че херцогът е престанал да я смята за хлапачка.

Синджън я изгледа продължително. Погледът му се плъзна по жакета и полата й. В очите му, по-сини дори и от небето, заискряха опасни светлинки.

— О, да, разбира се — едва прозвуча напрегнатият му глас, като се мъчеше да прикрие разгорялата се страст. — Няма съмнение, че си истинска лейди. Та това дори си личи от една миля разстояние.

Гласът му я приласкаваше като лятно слънце, топлеше я, обгръщаше я, принуждаваше кръвта й да заври. Пръстите му не спираха да пулсират, но накрая херцогът ги сви в юмрук, за да прикрие трепета им.

— Нима всички девойки в Шотландия са като теб? — прошепна Синджън. Въпросът му криеше изненада и удивление, напомнящи за трепетите на неопитен гимназист, любопитен и смаян от очарованието на съученичката си.

— Нима всички мъже в Англия са като теб? — прошепна в отговор Челси и повдигна лице към устните му. Усети, че волята й отслабва и не може да обуздава повече чувствата, напиращи в гърдите си.

На устата му още грееше усмивката, когато устните им се докоснаха.

— Всички майки се надяват дъщерите им да не…

Всички млади дами искаха да бъдат обичани, да бъдат пожелани и тук майките с нищо не можеха да помогнат. Тялото й се изви в страстна извивка, докато устните му настойчиво се притиснаха към нейните.

Синджън леко се извърна и я прегърна по-здраво през талията, за да не падне върху каменистата земя. Ръцете му нежно обгърнаха раменете й, повдигна устни и промърмори:

— И в ездата си същата… необуздана…

— И много бърза, дори припряна — отвърна тя между две поредни целувки, като протегна ръка към копчетата на панталоните му.

— И дива…

Той вече бе успял да се справи с първите три копчетата на жакета й. Вдигна я на ръце и я положи на тревата в подножието на скалата. Не искаше да останат горе върху каменната плоча, където можеха да ги видят отвсякъде. А може би искаше да предпази и себе си. Нали всички го считаха за най-прославения, най-богатия и най-скандалния ерген в цялото кралство.

Тревата се оказа много мека и веднага ги погълна. Грамадният скален къс над тях им осигуряваше прикритие срещу любопитните погледи. Все пак Синджън набързо огледа околността. В този миг погледът му й напомни за дивите вълци, душещи вятъра, за да усетят миризмата на дивеча или на врага.

— Никой няма наоколо — прошепна тя и разкопча докрай жакета си. Полата й вече се бе вдигнала до гърдите й. Върху яркозелената свежа пролетна трева заблестя младата й предизвикателно омагьосваща плът.

Той отдавна познаваше този особен женски поглед, този нагорещен предхождащ етап, когато жената забравя и за съпруга, и за слугите, и за всичко останало на този свят. В мигове като този от него се искаше само да залости здраво вратата. Опитният любовник никога не забравя това основно правило. При тази мисъл Синджън се усмихна. Едва ли някой щеше да успее толкова бързо да се изкачи по стръмния хълм. Отмести разкопчания жакет от възхитително заоблените й гърди.

— Само да не ти стане студено — загрижено прошепна младият херцог.

— О, тъкмо обратното! — усмихна се Челси. Толкова й бе горещо, че пролетният вятър я разхлаждаше приятно. Желанието изгаряше слабините й. Той трябваше само да се притисне към нея и тя щеше да бъде негова. Трябваше само да се усмихне с онази негова неотразима усмивка и тя щеше да се разтопи.

— Бързаш ли? — Синджън се опитваше да разбере дали тя разполага с достатъчно време за по-продължителна любовна игра. Пръстите му вече не му се подчиняваха, галейки с трепет розовите зърна на гърдите й. Възбудата пролази под настръхналата й кожа.

— Да, бързам… о, не, не бързам… — Игрива усмивка затанцува върху извитите й устни. Очите й също се смееха, предвкусвайки вълшебните мигове, които ги очакваха. По страните й се появи руменина, подсилваща дивната й хубост. — Надявам се, че ще се справиш и при двете положения.

— С удоволствие — тихо отвърна херцогът, — ще започна от очите… — Тъмните му мигли се докоснаха до нейните, докато трескавите му пръсти довършваха последните копчета на панталоните от еленова кожа. — Сега съм изцяло на вашите услуги, лейди, както се казва в такива случаи — засмя се щастливо и безгрижно.

Челси усещаше как в нея се надига ненаситно желание, особено щом бедрото й се притисна към неимоверно набъбналата му мъжественост, вече освободена от стегнатите панталони. Струваше й се, че цялото й тяло се готви да го приеме, докато смъкваше панталоните от стройните си крака. Кожата му бе като бронзова, възбуденият му член пулсираше от желание. Той отметна полите на роклята й, намести се между обутите й в ботуши крака и без да я съблича проникна в нея.

Миналата нощ бе бленувала за този миг. Едва сега го разбра, в мига, когато той изцяло я изпълни, бавно и мъчително сладко. Потисканите в паметта й копнежи избуяха като пламъци и задъханото момиче потръпна от изпепеляващото желание.

Синджън никога не бе вярвал на приказките за свръхестествените сили или за загадъчните способности на човешката душа. Този път вълната от дива страст така всепоглъщащо заля съзнанието му от край до край, че усети как сякаш по гръбнака му се спусна поток от лава. Как постигаше това тази неопитна девойка, къде бе научила тази магия? Защо никоя друга от многобройните му партньорки в леглото не можеше да възбуди дори една стотна от този екстаз, плъзващ по жилите му при най-лекия допир до приказната й плът? Да не би да е оживяла от легендите шотландска нимфа или магьосница, прикрита зад външността на непорочна девственица? Но тя вече повдигаше в захлас устните си към неговите, ръцете й се плъзгаха по гърба му, горещите й бедра се триеха о неговите с бясна скорост. Каквато и да е тази магия, той я желаеше, ох, как я желаеше… Бе готов да пожертва всичко за миг, наситен с този неповторим и неописуем екстаз.

Проникна в нея толкова дълбоко, като че ли това бе единственият отговор, който той можеше да противопостави на нейното предизвикателство и заедно с това да заглуши тревогите и угризенията й. Като че ли мощният ритъм на бедрата му, неспирните му тласъци и отдръпвания щяха да му разкрият нейната загадка, като че ли мъжката му сила бе способна да се справи с омагьосващата й прелест.

Тя го прие, неимоверно мека, гореща и влажна, с глава, отметната назад в безпаметен унес, стенеща в страстните му прегръдки, дори готова да се разкрещи в миговете, когато й се струваше, че повече няма да издържи на могъщия прилив на буйните му тласъци.

Отначало конете им се стряскаха от стенанията й и с настръхнали уши се оглеждаха, забравили за сочната пролетна трева под копитата си. Особено чувствителен бе Тън, може би защото познаваше отлично гласа на господарката си. Благородното животно не можеше да проумее загадъчните хлипове, разтърсващи разголената гръд на Челси, и неспокойно пристъпваше на място.

В един миг Синджън вдигна глава и забеляза смущението на конете, но веднага след това вниманието му отново бе привлечено от необузданото разтърсване на девойката под него. Може би бе достигнала първата си „кулминация“? Той още веднъж проникна в нея докрай и тя изохка, изви се на дъга и го сграбчи за раменете като обезумяла. Повлече го към себе си с неподозирана сила, толкова рязко, че младият мъж се сепна в първия миг. Внезапен стон се изтръгна от гърлото й при последното им сливане. Потърси устните му със стръв, дори го ухапа, но бързо ги разтвори, защото необуздан спазъм разтърси тялото й и я накара да се сгърчи, преди да се отпусне изнемощяла в сладостна забрава.

Синджън прекалено често бе наблюдавал кулминационните мигове, при които жената изпада в захлас и е готова на всичко, за да сгреши в преценката си.

Това момиче не приличаше на нито една от многото му любовници или метреси. Толкова много страст и жар в едно тъй прелестно тяло му се струваше невероятно, фантастично, дори опасно… струваше му се, че вече е изгубил разсъдъка си.

Никога не би повярвал, ако му бяха предсказали, че някой ден ще срещне тази невероятно пламенна и искрена девойка, надарена с гореща кръв и огнен темперамент, подобна на езическа жрица от древно племе.

В този миг херцог Сет забрави за всякакви правила в любовната игра, забрави всичко, което бе научил от многобройните си партньорки. Челси бе успяла да изтрие миналото от съзнанието му.

Трябваше още тогава, в същия миг, каза си Челси, да стане, да отблъсне от себе си неотразимия мъж. Да сграбчи дрехите си и да побегне с все сила от този самец, който подчиняваше тялото й на желанията си, който я довеждаше до лудост… Нали се носеше славата му на най-изкусния любовник в Англия! Ето че сега използваше уменията си, да я превърне в своя безволева играчка! Ала още повече я изненада собственото й поведение. Никога не се бе чувствала тъй леко и свободно, така щастлива и волна. Какво ще си помисли херцогът за нея? Достатъчно бе само веднъж да го посети в леглото му и да го съблазни, да, само един път, не повече… За този отчаян акт имаше оправдание пред съвестта си. Обаче да изпадне дотам, че сама да се натика в ръцете му, да се разтрепери като желе при първия поглед на омайните му небесносини очи, чийто безсрамен взор я караше да се усеща гола и незащитена… Ох, дори и тя, която винаги се бе считала за освободена от всякакви старомодни предразсъдъци, не можеше да не се засрами. Беше се проснала на тревата под тялото му като някаква проститутка, стремяща се колкото може по-бързо да отпрати поредния си клиент. Плътно стисна клепачи и се опита да не мисли повече за този позор. Какво да каже сега, какво да измисли, за да не се изложи окончателно пред този, когото всички наричаха иронично „Светеца“ заради славата му на неуморим и изобретателен донжуан? Същият този мъж, който до преди миг я държеше в обятията си…

Разбира се, в отчаяните й лутания нищо не й дойде на ум, затова се принуди да повдигне клепките си. Не можеше да го лъже в очите, не можеше да се преструва, че не е обсебил не само тялото й, но и душата й. Нищо не каза, само плахо вдигна поглед към лицето му.

— Помислих, че си заспала — заговори Синджън и се усмихна очарователно и обезоръжаващо. Само с тази момчешка усмивка би могъл да спечели сърцето й. Но дали само на нея се усмихваше така?

— Явно си безкрайно опитен в любовта… — Думите й се изтръгнаха неволно от устата й и тя се изчерви, смутена още повече от дързостта си. За бога, какво става с мен? Той се държеше така непринудено и топло с нея. Въпреки славата си на неотразим покорител на женските сърца.

Херцог Сет успя да сподави импулсивното си желание да се разсмее. Вместо това той, който до вчера се гордееше с умението да се измъква вежливо от женските хитрини, заговори с неочаквана и за самия него откровеност.

— Всъщност не съм чак толкова опитен. — Черните му вежди се присвиха неуверено и в този миг разбраха, че изпитват сходни съмнения. — Но ти… ти си истинско чудо, скъпа моя — промълви Синджън и се излегна на тревата, обхвана главата си с двете си ръце и се загледа замислено в синия небосвод.

Никога досега не му се беше налагало да се замисля за свободата си. Винаги се бе чувствал стабилно защитен, имунизиран срещу домогванията на жените да го обвържат, да посегнат на волния му ергенски живот. А ето че сега усети пукнатини в бронята си. На какво можеше да се дължи тази странна неувереност? Унесен в мислите си, младият херцог не забелязваше, че Челси след последните му думи избягваше да срещне неговия поглед. Накрая не изтърпя надвисналата между тях неловка тишина и скришом го изгледа изпод миглите си, като не пропусна да спусне полата си, за да прикрие разголените си колене. Този мъж бе изключително силен и жилав, толкова устремен, кожата му тъй привлекателно загоряла. В мрака на първата им любовна нощ тя не бе успяла да разбере това. Едва сега осъзна, че странният жакет с провесени ресни всъщност му стои великолепно. А какво ли би било, ако не се сдържаше, ако например е в леглото с някоя изкусна прелъстителка, а не с неопитна провинциална девойка като нея? Явно с нея не бе успял да се възбуди докрай. Сигурно не е останал доволен от срещата им на хълма.

— Да не си сърдит? — В гласа й се долавяше колебливост. Сърцето й се сви като го гледаше колко беше замислен, дори застрашително намръщен.

Синджън се извърна към нея, за миг остана неподвижен, после погледът му бавно се спусна по тялото й и я изгледа изненадано, сякаш едва сега я виждаше за пръв път.

— Не знам какво става с мен. В душата ми е истински хаос…

— Да не би да съм сторила нещо лошо? Или да не би да съм пропуснала да направя още нещо? — Девойката се изправи, спусна полата си и се усмихна колебливо.

Синджън остана смълчан толкова дълго, че тя прехапа устни. Погледът му се прикова върху заоблените й гърди, добре очертани под полуразкопчания й жакет.

— Тъкмо обратното. Ти направи нещо много важно. — Говореше много бавно, като че ли търсеше мъчително всяка дума.

— Аз? Какво съм направила? Искаш да си тръгна ли?

— Не — рязко отсече херцогът и на нея й се стори, че викът му я прикова към земята.

Опита се да се усмихне неловко. Е, поне се оказа, че му е приятно да е с нея.

— Но какво толкова съм сторила? Да се надявам ли, че постъпката ми не е непростима? — Несъзнателно облиза долната си устна, без да подозира каква съблазън криеше този прост жест.

— О, по дяволите! — възкликна Синджън и внезапно се разсмя. Завъртя се към нея и я хвана през кръста. Притегли я към себе си.

— Никаква вина нямаш, сладка моя. Проблемът си е мой и ти не си виновна. Ох, не, не е точно така, може би и себе си не трябва да укорявам. Виновна е тази приказна пролетна утрин. И ти… най-разкошното създание на Бога върху тази грешна земя. Бях се замислил как ли ще се чувствам, когато стана деветдесетгодишен старец.

— Кой знае? Чувала съм, че понякога най-отявлените любители на женската красота живеят най-дълго… — прошепна Челси, опряла глава на рамото му.

— Е, дори и да не ми се случи това щастие, поне ще умра с усмивка на уста.

И той притисна устни към нейните, много, много пъти, и тя отвърна на целувките му, омаяна от прелестното утро. Мислите се изпариха от главите им, изместени от възпламеняващото чувство за принадлежност един на друг. Има още много време пред тях, реши Синджън, да обмислят как да се справят с всички опасности, които ги дебнеха. Дори и с най-силната заплаха за спокойното му бъдеще, а именно неотразимия чар на предизвикателната мис Фергюсън. Челси успя да потисне съмненията си, всецяло погълната от сладострастната прегръдка на Синджън Сейнт Джон. Поне сега искаше да не мисли за нищо друго, да се наслаждава на всеки миг, на всеки нюанс от неотразимия му чар, на разкритието на всеки нов слой от нейната чувственост, на всяка негова усмивка, докосване, милувка. Въздъхна с упоение при завладяващата мисъл за насладите, които ги очакваха до края на следващата седмица.

А след изтичането на този срок ще трябва да го забрави. Както, може би, и той ще я изтрие от сърцето си.

 

 

Разделиха се след час на кръстопътя, където се разделяха пътищата към именията им. Челси предупредително прошепна на Синджън:

— А сега искам да те помоля за нещо много важно. Не се приближавай до мен по време на конните надбягвания в Йорк. Не искам още веднъж да огорчавам баща си. Никога не съм сигурна кога ще избухне. Не знам и Дънкан как ще реагира, ако пак ни види заедно. — Усмихна се развеселено при вида на момчешки покорното му изражение и тихо добави: — Моля те, направи го заради мен.

Херцогът с грациозен замах извърна коня си и се метна на гърба му. Свали жакета си и го метна на седлото пред него. Пролетният вятър издуваше ръкавите на ризата му, а черните му коси се вееха като знаме.

— Обещавам, скъпа моя, да не разменя нито една дума с теб край хиподрума, дори когато ми се стори, че никой не ни обръща внимание! Дори ще се постарая да не излизам прекалено често от секцията в конюшните, която ще отделят за конете ми, за да не се изкушавам да те приближа.

— Винаги ли се съгласяваш толкова лесно? — подразни го тя.

— Винаги — усмихна се в отговор Синджън.

— Е, няма съмнение, че това допълнително помага за любовните ти успехи.

В тона й се появи необикновено весела нотка. Така говори човек, който се опитва да прикрие тревогата си. В следващия миг нервно прехапа устни. Не трябваше да си позволява тази иронично хаплива реплика, но не можа да се сдържи. Не можеше да спре да мисли за така шумно обсъжданите му любовни завоевания.

Синджън само сви рамене. Не искаше да се връщат отново към тази парлива тема.

— Желая ти късмет с Тън — любезно отговори херцогът, за да прекрати неловката пауза. — Кой ще го язди на състезанията?

Челси смутено се закашля. Но дори и сега, в смущението си, изглеждаше прелестна, с леко зачервени страни и неспокойни мигли.

— Още не е решено, защото не мога да наложа мнението си на четиримата мъже в нашия дом. Но засега най-вероятният кандидат е Чифи.

— Е, той е най-добрият ви жокей. Може би дори е излишно да ти пожелавам късмет.

— Не мисля, че е излишно. — Гласът й внезапно затихна. Припомни си колко важно беше да спечели. — Ти си свикнал да побеждаваш, а за нас това е ново.

— Тогава се надявам този път да победите. — Тонът му бе безгрижен, но в очите му проблесна решителност.