Боби Смит
Вземи сърцето ми (26)

Двадесет и шеста глава

Серад знаеше точно какво ще направи. Привика слугата си и му даде заповедите си, които желаеше да бъдат изпълнени на следващата сутрин. Чувстваше се уверен, докато закусваше. Бе сигурен, че планът му за спечелване на Тори е осъществим. Леля му щеше да се гордее с него.

Бе почти обед и той се бе погрижил за всичко, когато най-накрая изпрати за Тори. Подготвяше се за планираното пътешествие и бе облякъл свободно падаща бяла памучна дреха, която изглеждаше като туника върху ризата и панталоните. Дори си бе сложил и традиционното бяло покривало за глава, за да се предпазва от горещото пустинно слънце. Напрегнато очакваше тя да пристигне в покоите му. Бе облечен като шейх от пустинята и изглеждаше доста чужд и внушителен.

— Серад?

Погледна и видя слугата, изпратен за Тори, да стои смутен на вратата.

— Да? — попита той внимателно.

— Жената няма да дойде, Серад. Тъй като не мога да използвам физическа сила, не успях да намеря друг начин да я доведа при теб.

— Не иска да дойде? — поклати раздразнено глава Серад. Трябваше да предположи реакцията й срещу заповедта му.

— Каза, че ако искаш да я видиш, може да отидеш при нея в харема — довърши слугата.

Серад се намръщи. Упоритостта й бе невероятна, но знаеше кой ще победи в тази битка на волята. Имаше планове за двама им и въпреки всичко тя щеше да се съобрази с тях.

— Ще я видя сам — рече той на мъжа и го освободи. Серад излезе от покоите си с намерение да си възвърне Тори и да следва плана си.

— Тори! — повика я по име той, като стоеше в средата на градината.

Тори се занимаваше в покоите си, когато чу гласа на Серад. Очакваше гневна реакция и бе подготвена. Нощта, след като го напусна, се оказа дълга, празна и гореща и й даде достатъчно време за размисъл. Бе стигнала до заключението, че отдаването й на Серад бе глупаво и трагично и не бива никога да позволи да се повтори. Това, че отказа на предишните му повиквания, бе първа стъпка в усилията й да стои колкото може по-далеч от него.

— Този път Серад е дошъл сам и иска да те види — в стаята нервно се втурна Ома. Още когато отпрати обратно слугата с отговор, че Тори няма да се помръдне от стаята си, знаеше, че ще има неприятности. Сега бе дошъл самият Серад.

— Така ли?

— В градината е.

Тори кимна с усещането за малка победа и излезе от стаята. Дразнеше я това, че трябва да носи местното облекло. Рано сутринта Ома бе отнела всички дрехи на Джоунс, несъмнено по заповед на Серад, и двете жени бяха принудени да навлекат другото облекло. Но все пак и тя бе победила. Серад бе дошъл при нея. Не бе успял да я завлече в покоите си и това бе все пак нещо.

Тори се отправи към мястото, където я чакаше Серад. В първия миг погледът й попадна върху пустинното му облекло и я шокира. За момент си помисли, че с гръб към нея стои непознат човек и едва след това инстинктивно разбра, че е той. Незабележимо изучаваше Серад. Започваше да разбира колко сложен бе той и колко различни качества притежава. Първо бе безжалостният пират, а сега — шейх в роба и покривало за глава. Макар и да отричаше, той я привличаше във всяко от въплъщенията си. Независимо какво носеше, какво правеше — тя го желаеше.

— Търсил си ме — проговори най-после Тори.

Серад я погледна и сърцето му се сви. Наистина ли я бе търсил? Изглеждаше смайващо прекрасна в алжирската си рокля, както бе и очаквал. Можеше само да я съзерцава. Наистина ли я бе търсил? Въпросът бе абсолютно нелеп. Думата не бе „търсил“.

— Обичайно е, когато някой е повикан от господаря си, да дойде — отсече заповеднически той.

— Аз нямам господар — отвърна просто тя.

— Трябваше да проведем този разговор по-рано. — Серад се опитваше да бъде спокоен при откритото й противопоставяне.

— Да, трябваше.

— Виждам, че си възприела нашия начин на обличане и го одобрявам.

— Изборът ми бе да дойда при теб или гола, или облечена по този начин. Второто бе по-доброто решение.

— Изглеждаш прекрасно.

— Бих предпочела моите собствени дрехи.

— Нещата ти няма да бъдат върнати. Предпочитам да носиш това. Ома!

— Да, Серад? — Слугинята се появи под арката.

— Донеси веднага един бурнус. — Серад знаеше, че слънцето ще е жестоко и Тори ще си изпати, ако не носи подходящо облекло за пътуването.

— Можеш ли да яздиш? — попита той, като смени темата.

— Да — отвърна тя учудено, като повдигна гордо брадичката си, защото изражението му подсказваше съмнение в ездаческите й способности.

— Добре… добре… — усмихна се Серад. — А-а, ето я и Ома… — Той пое бурнуса и отпрати слугинята. Отново останаха сами и протегна ръка.

— А сега, Тори, ела с мен — покани я той.

— Никъде няма да отида с теб — твърдо заяви Тори, без да отстъпва. Знаеше, че не може да остане сама с него. Това би било твърде опасно за душевния й покой.

— Казах, ела с мен! — отсече повторно Серад, който успяваше да се владее. Приканващият тон бе изчезнал и очите му бяха станали студени.

— Мисля да не го правя — отвърна тя още веднъж, без да се съобрази с желанието му.

Серад си каза, че се е постарал да бъде внимателен. Бе опитал да я накара да бъде разумна, но отговорите й го засегнаха. Отвърна така, както реагират наранените мъже — със сила.

Не размисли върху това, което направи. Как би могъл да спечели Тори без съгласието й? Плановете му можеха да бъдат осуетени. Скъси разстоянието между тях с четири бързи крачки и без да продума, я сграбчи и прехвърли през рамото си.

— Какво си мислиш, че правиш? — извика разгневена Тори, като обсипваше широкия му гръб с безполезни удари. — Свали ме долу!

— Тихо! — заповяда той, като я притисна здраво, без да има лоши намерения. — Ако не престанеш, ще ти покажа как наказваме непокорни пленнички.

Серад бе много ядосан, за да подбира думите си. Имаше намерение да изпълни плановете си за двама им.

Тори разумно не отговори, тъй като усещаше гнева му. Джоунс обаче бе чула писъка на Тори и дотича, за да й помогне. Препречи пътя на Серад, като се изправи с ръце на хълбоци пред него.

— Какво мислиш, че правиш с мис Виктория? — запита тя с най-заплашителния за висока метър и половина жена глас.

— Не предизвиквай гнева ми, жено! — прогърмя той. И неговото търпение имаше край.

Никой не бе говорил на Джоунс по този начин и ако не бе гордостта й, може би щеше да покаже страха си пред него. Тя не се предаде:

— Не може да я отведете така. Забранявам ви!

Серад спря, като държеше здраво безпомощната, извиваща се Тори, погледна намръщено към Джоунс и каза с леден глас:

— Предлагам ти да се отдръпнеш, ако искаш утре да посрещнеш изгрева.

Джоунс зяпна, помисли за по-добрия вариант и като видя погледа му, се отдръпна. Серад тръгна, но тя събра достатъчно смелост, за да извика подире му:

— И само ако нещо й се случи!

— Джоунс… недей — задъхано промълви Тори, тъй като Серад бе ускорил крачките си и я раздруса малко, оставяйки я без дъх. Знаеше, че е бесен и не мислеше да го ядосва повече. Не искаше Джоунс да бъде наранена, знаеше, че може да се грижи и сама за себе си.

— Но, мис Виктория! — протестира ужасена възрастната жена. Разбираше какви са намеренията на Серад и бе сигурна в съдбата, която очаква Тори.

Последните й думи останаха нечути от Серад и Тори, защото той излезе от харема. Джоунс стоеше, безпомощно втренчена след тях. Загриженият й поглед изчезна и лека усмивка освети лицето й. Не можеше да не се възхити от това колко удивително красив изглеждаше Серад и колко романтично би било да те отведат по този начин. Постави ръка на гърдите си, като се опита да спре трепета на сърцето си, и каза, че е прекалено стара за тези фантазии.

Серад крачеше към конюшнята. Не бе доволен от начина, по който се развиха нещата, но си каза, че има време.

Със задоволство видя, че двата коня са завързани един до друг, както бе заповядал. Имаше намерение този излет да бъде приятна разходка за Тори и него. Мислеше си, че ако прекарат известно време насаме, далеч от харема и живота в Алжир, може би тя ще стане по-послушна. Но сега вече се съмняваше в това. Ако се бе придвижил малко напред, Серад лесно можеше да остави Тори направо върху коня й. Но след боричкането не би й се доверил да язди сама. Затова той я пусна на земята и като отмина гневния и поглед, оправи бурнуса върху главата й. След като привърши, дългата, приличаща на пелерина дреха я покриваше от главата до колената.

— Не искам да нося това — отсече тя.

— Точно сега изобщо не ме интересува какво искаш — погледна я нервно той и реши, че тази дреха ще е достатъчна, за да я предпази през дългото пътуване. Метна се върху гърба на коня, после се наведе, безцеремонно я прихвана през кръста, изтегли я нагоре и я прехвърли върху животното пред скута си.

— Какво правиш? — попита Тори, шокирана едновременно от действията му и чувствата, надигащи се в нея, притисната силно към широките му гърди.

— Ще пояздим — отвърна й той, като обви бурнуса около главата й, за да я предпазва по-добре.

— Къде ме отвеждаш и защо трябва да нося това? — попита Тори. Надяваше се, че където и да я заведе, няма да е далеч. Не искаше да бъде толкова близо до него. Само това, че я държеше в скута си, притисната към гърдите му, бе едно сладострастно преживяване за Тори и тя почувства топлина при спомените за предишната нощ.

— Ще видиш — отговори уклончиво той. — Няма да яздим дълго, но трябва да се покриеш и да се държиш за мен.

— Така няма да е удобно. Защо не ме оставиш да яздя другия кон? — предложи Тори, като се опитваше да се отдели колкото е възможно от него. Чувството, че едновременно му е ядосана и го желае я объркваше.

— Не. Ще те държа тук, до мен. По този начин ще знам къде си и какво правиш.

— Мислиш, че мога да ти избягам с коня? — Гласът й прозвуча подигравателно.

— Не би могла да ми избягаш, но искам да си спестя гонитбата — отговори той с арогантна самоувереност и придърпа юздите на другия кон, за да го насочи в желаната посока.

— Ако мислиш, че жените не могат да яздят като мъжете, значи не си виждал англичанка на кон. Ходя на лов с коне от момента, в който бях достатъчно голяма, за да яздя изправена.

— На лов с коне?

— За лисици — уточни тя.

— Харесваше ли ти това?

— Много.

Той кимна замислено и като си спомни с каква целеустременост се опитваше да я спечели, каза:

— По-късно ще яздим двамата и тогава ще можеш да ми покажеш уменията си. Засега обаче ще останеш така, както си.

Отправиха се извън Алжир под погледите на множеството, излязло на улиците по това време на деня. Тори знаеше, че е обект на голям интерес, но държеше главата си изправена високо по пътя през тесните улички. Макар че не би признала пред Серад, бе доволна, че носи досадния бурнус по време на пътуването през града, защото й позволяваше известна защита от любопитните погледи на алжирците. Най-после напуснаха града. Тори не можа да разбере накъде я води, а и той не й даваше никаква информация и пътуването премина в мълчание.

Обикновено двучасовото пътешествие до оазиса бе приятно за Серад, но този път сякаш агонизираше и се измъчваше. Тори бе толкова близо до него, че той не можеше да се освободи от усещането за жена до себе си. Чувстваше мекотата й, усещаше аромата й, топлината й го изгаряше при всеки допир. Трябваше да стиска зъби, за да не прояви пламенното си желание.

Тори, от своя страна, се опитваше да стои изправена и да избягва допир със Серад, защото всяко докосване ясно напомняше за предишната нощ. Трябваше да забрави това, което се бе случило. Каза си, че иска да се върне обратно в Англия и да продължи живота си, както й бе предначертан — или поне се опитваше да убеди себе си по пътя през дивата пустиня, че желае това.

За Тори бе твърде трудно да поддържа изправената си стойка. След час тя се измори от напрежението. Всеки сантиметър от тялото й започна да я боли от стремежа да избегне наложената интимност на телата им и тя почти пожела да може да си позволи да се облегне назад към гърдите на Серад и да се отпусне. Тъкмо когато бе готова да се поддаде на изкушението, изкачиха едно ниско възвишение и Серад дръпна поводите на коня.

— Там — рече той, като посочи в далечината, — там отиваме.

Тори застина, омаяна от вида на тайнственото място на Серад. Със своето блещукащо синьо-зелено езерце обграденият с палми оазис изглеждаше примамващо освежителен след дългите мили горещи, сухи, безжизнени пустинни пясъци. Няколко камили бяха вързани до голямата палатка, издигната недалеч от водите на езерцето. Вгледа се и различи слугите, които бързаха да подготвят мястото.

— Мираж ли е това?

— Двамата с Хасим мислехме по същия начин, когато го открихме преди много години. Много малко хора знаят мястото и ние го харесваме много.

Серад почувства как вълнението му нараства при мисълта за възможността Тори да бъде там сама, без никой да се намесва. Това щеше да им даде време да се опознаят и може би тя щеше да промени решението си и да остане с него. Желаеше я отчаяно. Последните час и половина, прекарани заедно с нея на седлото, още повече засилиха това усещане.

Серад пришпори коня си с желание да премине по-бързо последната миля. Спря пред палатката и няколко прислужника се втурнаха да го посрещнат.

— Серад, радваме се, че пак си тук. Всичко е готово за теб. — Мъжът кимна е разбиране. — Ще се видим утре, както нареди.

— Много добре.

Един от мъжете помогна на Тори да слезе и Серад скочи от коня си. Друг пое поводите на конете и ги отведе, за да ги почисти и нахрани.

— Ела, Тори. Ще ти покажа нашето скромно убежище за тази нощ. — Пое ръката й и я поведе към построената за тях палатка.

Тори никога не бе виждала нещо подобно и спря в преддверието, като се огледа изненадана. Таванът бе висок и помещението задържаше леката хладнина. Горещият пустинен пясък бе покрит с дебели килими. Купища яркоцветни възглавници бяха единствената мебел, но и те изглеждаха много примамващо след дългата езда. Различните ястия бяха вече приготвени и в момента ги подреждаха.

— Откъде знаят кога да приготвят храната? — попита тя.

— Тази сутрин им съобщих кога ще пристигнем.

— Бил си твърде сигурен в себе си — отбеляза Тори, смутена от самоувереността му.

— Аз съм много сигурен в себе си — заяви той, като се приближи да свали бурнуса й. — Преценявам точно. Ако не бях настоял да сложиш наметалото, би пострадала сериозно от слънцето.

Трудно й бе да признае, но още след първия час, прекаран на седлото, разбра, че е бил прав. Облеклото може да изглеждаше странно за нея, но бе много практично за този климат.

— С времето ще разбереш, че не съм склонен да взимам прибързани решения. — Изгледа я продължително в очите.

Тори не отговори. Почувства, че омеква, макар да знаеше, че трябва да е внимателна с него. След дълго мълчание той докосна нежно страната й и рече:

— Ела, нека се забавляваме. Добре дошла в скромното ми убежище. Чувствай се удобно. Сигурен съм, че си уморена и се нуждаеш от ободряване.

Сякаш вълна от чувства премина през тялото й при допира му. Защитните сили я напуснаха.

— Да, наистина съм уморена — съгласи се предпазливо тя и влезе вътре, за да седне върху възглавниците. Не бе сигурна как да възприеме тази промяна у Серад. Бе я отмъкнал от харема, сякаш бе негова лична собственост, а сега бе изключително нежен. Тори знаеше, че трябва да е внимателна, защото можеше да го хареса отново, а това бе нещо, което не биваше да се случи.

Нямаше бъдеще за нея и Серад. Бъдещето й бе в Лондон, с годеника й Александър Уейкфийлд. Напомняше си го постоянно, още откакто излязоха от Алжир, така че да не се поддаде отново на изумителната привлекателност на Серад. Той можеше да я пожелае в центъра на пустинята, но тя все още имаше някакъв контрол върху нещата, които ставаха. Серад се отпусна бавно на възглавницата. След това измиха ръцете си в легенчето, донесено от слугата, и се заеха с поднесените деликатеси. Малко по-късно слугите се върнаха, за да кажат на Серад, че заминават, а той им махна вяло. Слънцето започна да се спуска на запад и те най-после бяха сами.

— Искаш ли да се изкъпеш? — попита Серад. — Бе доста горещо по време на ездата, а водата на езерцето е възхитително хладка.

— Ще се изкъпя само ако съм сама. — Не би се доверила на себе си и на него в такава интимна обстановка.

— Няма никой наоколо, Тори. Сами сме.

— Ти си този, за когото говоря.

— От какво се страхуваш?

— Не се страхувам от нищо — отвърна веднага Тори, като извърна поглед.

Той се засмя нежно и многозначително. Бе забелязал блясъка в очите й и усети леката тръпка на триумфа.

— Възможно ли е да се боиш от начина, по който те карам да се чувстваш? Виждал съм те гола. Знам колко прекрасно е тялото ти и как потръпва, когато го докосна… — Прокара ръка по рамото й, галейки я нежно и бавно.

Думите му я изпълниха с топлина. Бе истина и той го знаеше. Уплаши се при мисълта за неговото влияние над нея и в същото време се възбуждаше от това. Опита се да направи последно усилие, за да се защити, и каза:

— Исках да се запазя за моя годеник. Трябваше да бъда недокосната.

Думите й опариха болезнено съзнанието му. Той се стегна и отдръпна ръката си. Проговори тихо:

— Ела, само ще те придружа до водата.

Тя се изправи, без да продума. Серад я погледна. Изведе я от палатката и без да я докосва, я поведе надолу към водата. Вървяха един до друг под лунната светлина. Тори искаше да му каже, че това, за което жадува, е не да се къпе, а да се върне в харема при Джоунс. Но не го направи, защото знаеше, че ще излъже. Колкото и арогантен да бе Серад, тя имаше нужда да вкуси любовта му още веднъж.

Тори се чудеше дали екстазът, който изживя, не бе сън. Чудеше се дали начинът, по който прави любов, е наистина толкова съвършен, вълнуващ и възбуждащ. Всичко бе истина. Не можеше да спре тялото си, което откликваше дори и без физически допир. Всяка минута надигащото се привличане, което изпитваше към него, растеше. Близостта му бе опияняваща. Желаеше го през цялото време. Само последни остатъци на здрав разум я предупреждаваха да се бори срещу него. Напомняше си какъв е той и че не може да очаква продължително щастие с него. Но накрая пренебрегна всичко.