Боби Смит
Вземи сърцето ми (11)

Единадесета глава

Тесните улички бяха мрачни и злокобни и Катрин водеше забързано Алекс, докато дворецът се изгуби от погледите им. Едва тогава, сигурна, че бяха на безопасно разстояние, Катрин спря, за да си поеме дъх. Все още бе напрегната, ръцете й трепереха и не й достигаше въздух.

— Успяхме, Алекс! — възкликна тя с пресипнал глас.

— Аз наистина бях много добър в играта да не се вдига шум.

— Беше чудесен! Ако имаше такава игра, ти щеше да я спечелиш!

Детето засия при тази похвала.

— Достраша ме в градината, когато се появи Малик. Помислих си, че ни видя.

— И аз помислих същото, но, изглежда, не ни е видял.

— Какво ще правим сега, лельо Катрин? — простичко попита Алекс.

— Ще се опитаме да намерим църква. Там все ще има някой, който да ни помогне да се върнем в Англия.

— Какво ще стане, ако не намерим такъв човек? — обезпокоено повдигна към нея очи Алекс.

Тази мисъл бе спохождала и нея, но тя се бе опитала да я отхвърли.

— Ще открием — отвърна тя с увереност, която много би искала да притежава. — Може би ще успеем утре сутринта. А сега трябва да се отдалечим на колкото е възможно по-голямо разстояние от двореца. После, когато стане светло, ще започнем да търсим църквата.

— Добре — съгласи се момчето, вярващо безпрекословно на леля си Катрин. Тя му бе давала смелост през всичките им изпитания и той знаеше, че тя няма да допусне да им се случи нещо лошо. Замисли се и добави: — Обичам те, лельо Катрин.

При неговите думи очите й се напълниха със сълзи и тя изведнъж коленичи и го прегърна.

— Аз също те обичам, Алекс! — Дълбока, покъртителна въздишка се изтръгна от гърдите й. Когато го пусна, и двамата се почувстваха много по-добре. — Хайде сега да тръгваме. Искаме да се върнем в Хънтингтън Хаус. Не искаме Малик да ни настигне и да ни върне в двореца.

Нейното отношение озадачаваше Алекс, защото той самият много харесваше емира. Докато вървяха, детето попита с приглушен глас:

— Мислех, че Малик ще ни помогне да се завърнем у дома.

— И аз така мислех, съкровище, но тази вечер разбрах, че той иска ние да останем тук завинаги.

— О! — Лицето на Алекс стана замислено, докато той преценяваше тази възможност. — Ще бъде забавно да останем тук, но по-добре е да се върнем вкъщи. Дядо ни чака, а ние вече отсъствахме твърде дълго. Но ще ми бъде мъчно за Хасим. Той ми харесва. Сега, когато сме приятели, си прекарваме чудесно.

— Е, може би някой ден отново ще го срещнеш.

— Надявам се да е така, но точно сега искам само да бъда с дядо… и да си взема корабчето. Много ми се иска дядо да е запазил „Ятаган“.

— Сигурна съм, че го е запазил.

Замълчаха, докато вървяха забързано през старата, оградена със стени част на града. Минаваха под арки и край затворени дюкянчета. След като бяха вървели близо час и половина, Алекс започна да се уморява.

— Добре ли си? — попита го Катрин, когато забеляза, че забавя крачки.

— Уморих се — бавно отвърна момчето. — Не можем ли да починем малко?

В желанието си да остави между себе си и Малик колкото се може по-голямо разстояние Катрин бе забравила, че нейният спътник е само на седем години. Тя намали темпото, за да се огледа. През една арка зърна скрита градина с плискащ фонтан по средата. Врата от ковано желязо препречваше входа, но когато провери, тя се оказа отворена. След един бърз оглед на обстановката, за да се увери, че няма никой, тя въведе Алекс в градината.

— Ще останем тук, докато съмне.

Той кимна, прекалено уморен, за да говори.

Отидоха в един ъгъл на градината, заслонен от буйно израсли храсти, а после седнаха на земята и опряха гърбове на каменния зид, скриващ малкото оазисче от погледите на минувачите. Александър се намести в скута й и те се отпуснаха там, сплели ръце един около друг. Алекс заспа почти веднага. Катрин бе решена да остане будна и да е нащрек да не би някой случайно да ги забележи, но след около час и половина и тя не бе в състояние да държи очите си отворени и миг повече. Въпреки че се бореше според своите сили, недоспиването през последните нощи си каза своето и тя се унесе в дълбок сън, който напълно я лиши от представата за местонахождението й.

Викът се понесе из замъка рано сутринта, когато прислугата отиде да събуди момчетата. С изненада откриха, че малкия Серад го няма и започнаха да претърсват целия дворец, мислейки, че той просто се е събудил по-рано и е излязъл да си поиграе. Когато издирването не даде резултати и Алмира влезе в покоите на Катрин и установи, че я няма, всички обезумяха. Излезе тичешком от харема, за да уведоми Малик.

Малик не бе спал добре тази нощ. Сънищата му, които Катрин бе обсебила, го караха да се чувства така, сякаш не е мигнал цяла нощ. Когато чу слугата си да разговаря с някого в предната стая, бързо стана и се облече.

— Какво има? — попита, като влезе при разговарящите.

— Ами… — започна слугата, но Алмира го прекъсна.

— Катрин, господарю Малик! Изчезнала е!

— Изчезнала? Какво говориш?

— Когато отидох сутринта, за да й помогна за утринния тоалет, леглото й бе празно. Проверих наоколо, но не открих нищо. Сякаш се е изпарила като дим.

Малик измърмори някакво проклятие, после попита:

— Ами момчето? Серад?

Точно когато задаваше въпроса си, на вратата се появи Хасим.

— Татко, Серад е изчезнал. Изглежда, е излязъл през нощта.

Емирът стоеше неподвижно пред тях, а мислите му препускаха бързо, докато решаваше какво трябва да предприеме. Обърна се към своя слуга:

— Извикайте моята стража. Искам да се претърси отново палатът сантиметър по сантиметър. Ако не ги намерят до час и половина, ще претърсим града.

Слугата и Хасим забързаха да изпълнят заповедите.

— Не мислите, че е взела момчето и е отишла сама в градината, нали? — попита със страхопочитание Алмира миг по-късно. Не бе подобаващо тя да говори, но се тревожеше за Катрин и се страхуваше дори да помисли, че може би е в опасност.

— Не съм сигурен какво може да направи Катрин точно сега — троснато отвърна Малик. — Не каза ли нещо или не постъпи ли някак необичайно снощи?

— Не, владетелю Малик — отвърна почтително прислужницата. — Чаках я, когато се върна. Учудих се колко рано се прибира, това бе всичко, което си казахме. Стори ми се уморена, но иначе бе добре. Когато я оставих сама снощи, тя си беше легнала.

Малик изруга, ядосан на себе си, че не е предвидил това. Бе преценявал постъпките й според тези на всички други жени, които познаваше, и сега още по-ясно разбираше, че тя е различна. Беше горда, твърдоглава и притежаваше воля и интелект, присъщи на мъжете. Най-накрая бе срещнал жена, равна на него във всяко отношение. Като бе избягала, тя бе направила точно това, което би направил и той самият, ако се намираше в същите обстоятелства. В този миг Малик се закле никога вече да не я подценява.

— Върни се в харема и я потърси отново. Ако откриеш нещо, ела при мен.

— Да, господарю Малик.

Малик излезе от покоите си и се запъти към конюшнята. Там завари човек от личната си охрана да разговаря с коняря.

— Владетелю Малик, изглежда, някой е оставил отворена вратата на конюшнята снощи. Икбал се кълне, че лично той е залостил вратата, преди да си тръгне.

Емирът кимна и нареди на коняря да оседлае коня му.

— В града ли ще търсим? — попита пазачът.

— Веднага щом разбера какво са научили останалите, ще тръгнем за града. Тази жена с твърдоглава и глупава и човек не знае какви неприятности може да си навлече.

Малик знаеше, че ако местата им бяха разменени и той бягаше с малко дете със себе си, щеше да потърси закрилата на някое свято убежище, а за Катрин такова убежище би бил някой християнски храм.

Когато неговите хора му докладваха, че няма никаква следа от жената и детето в землището на двореца, той се приготви да тръгне към града. По негова заповед се разделиха на групи, за да проверят всички църкви в района.

— Хасим, ти ще яздиш с мен — нареди Малик.

— Да, татко — отвърна момчето, зарадвано, че го считат достатъчно голям, за да го включат в издирването.

— Този, който я върне жива и здрава в двореца, ще получи богато възнаграждение — съобщи Малик. — Внимавайте да бъде невредима във всички случаи. Ще убия онзи, който се отнесе лошо с нея. Ако търсенията ви се окажат безплодни, ще се срещнем отново тук. Ако усилията ни не дадат резултат, тогава ще опитаме нещо друго.

— Да, владетелю Малик.

Сигурен, че е разбран добре, той възседна любимия си жребец — едър черен кон на име Мансур, което означаваше „великолепен“, какъвто наистина бе, и го подкара навън от конюшнята. Хасим и охраната го последваха с решителни и сурови лица — като лицето на самия Малик.

Глъчката от гласовете на балкона над тях най-после изтръгна Катрин от съня й. Когато се събуди, тя запремига объркано и се опита да си спомни къде се намира и какво прави тук. Действителността бързо изплува в съзнанието й и тя припряно започна да буди Алекс.

— Алекс, събуди се. Спахме достатъчно дълго и наоколо е пълно с хора — говореше му забързано тя.

Момчето се събуди веднага, а обърканото изражение на лицето му бързо се смени от израз на разбиране.

Побързаха да излязат от градината, преди някой да ги е видял. Като съдеше по положението на слънцето, реши, че е изгряло преди няколко часа. Страхът, че тяхното отсъствие вече е забелязано в двореца, я измъчваше, но нямаше да се остави този страх да я парализира. Трябваше да намерят безопасно укритие, и то много бързо.

Улиците, които през нощта бяха толкова пусти, сега гъмжаха от хора. Търговците бяха отворили своите дюкянчета и вече преследваха купувачите. Катрин не бе вечеряла и гладът започна да я измъчва, но си наложи да не мисли за това. Нямаше значение колко пресни изглеждаха плодовете и зеленчуците върху сергиите, тя нямаше пари, а не би и помислила да открадне.

След като изминаха, както им се струваше, неизброимо число улички, най-после стигнаха до място, което им осигуряваше добър панорамен изглед на прострелия се чак до морето град под тях. Някъде в далечината Катрин съзря кръст върху покрива на една сграда.

— Алекс, виж. — Посочи към сградата. — Почти сме успели!

Промениха посоката на движение, за да се насочат към църквата. Настроението й бе ведро за първи път от много месеци насам. Сърцето й пееше от радост. Искрено вярваше, че скоро ще бъдат на път към родината и ще види отново баща си и Джералд. Забързаха напред, горящи от нетърпение да достигнат до закрилата на храма.

Едва в последния момент, когато стигнаха до пресечката преди църквата, видя няколко от хората на Малик да разговарят със свещеника. Катрин бързо отстъпи назад, като изблъска Алекс зад себе си. Сърцето й щеше да се пръсне от умора след дългия преход, който бяха направили, за да бъдат свободни, и внезапния ужас, който я обзе.

„Помисли, Катрин! Мисли!“ — повтаряше си тя, докато двамата с Алекс бавно се отдалечаваха от църквата. Сигурно имаше някакъв начин да се измъкнат от Алжир. Трябваше да има някакъв начин!

— Какво става? — попита Алекс. — Защо не отиваме към църквата?

Тя бързо му обясни и Алекс не зададе други въпроси.

Катрин разбираше, че положението им е много опасно. Не можеше да отиде в джамия. Духовниците там бяха верни на Малик. Не можеше да отиде и в църквите, тъй като те явно бяха под наблюдение. Кейовете оставаха единственото място, където можеше да потърси убежище. Заложи своите слаби надежди на малката вероятност, че на пристанището може би има английски или някакъв европейски кораб, който извършва редовни търговски курсове, и капитанът може би ще им помогне. Тръгна към кейовете, здраво стиснала ръката на Алекс.

 

Няколко часа по-късно Малик и неговите хора се срещнаха при входа на двореца.

— Открихте ли нещо? Някаква следа? — попита той.

— Нищо, владетелю Малик, но имаме обещанието на свещениците да следят внимателно и да ни уведомят, ако отидат при тях — докладваха хората му.

Той изруга. Знаеше, че Катрин е някъде тук, из този град, и независимо дали го осъзнаваше или не, се намираше в голяма опасност.

— Тогава ще претърсим пристанището.

След като уточниха мястото на срещата след приключване на издирването, отново се разделиха.

— Мислиш ли, че ще ги открием, татко? — попита Хасим.

— Надявам се. В тази страна една беззащитна жена не може да оцелее дълго. Докато е светло, нищо не може да им се случи, но когато падне нощта, за тях ще стане много опасно.

— Тогава ще трябва да побързаме. Не искам да се случи нещо лошо на Серад.

— Значи сте станали добри приятели.

Хасим кимна с глава.

— Ти беше прав, татко. Сега, когато го познавам, го харесвам. Той е храбър и умен за дете на седем години.

Малик едва не се засмя при забележката на Хасим за възрастта на Серад, тъй като самият той бе твърде млад.

— Да се надяваме, че ще бъдат достатъчно умни, за да не си навличат неприятности, докато ги открием.

— Не ми изглеждаш много ядосан — отбеляза момчето.

— Ядосан съм, но се и тревожа за тях.

— В такъв случай ти също ги харесваш?

— Прав си — призна Малик пред сина си. — Искам те да останат да живеят при нас.

— Това ме радва.

Не казаха нищо повече, докато насочваха конете си по улиците, водещи към пристанището.

 

Катрин хвана Алекс по-здраво, когато навлязоха в района на пристанището. Добродетелните алжирски жени никога не биха дръзнали да се разхождат на такова място и тя усещаше погледите на мъжете върху себе си, докато вървяха по улиците. Като се молеше да са в безопасност, Катрин се взираше в лицето на всеки мъж, когото срещаха, с надеждата да открие едно, което е достатъчно състрадателно, но всички я гледаха с подозрение.

Неочаквано, сякаш изникнала от нищото, груба ръка я сграбчи за лакътя отзад и тя насила бе обърната с лице към най-големия и най-грозния мъж, когото някога бе виждала. Имаше топчесто, подобно на пай лице. Очите му гледаха студено, бяха изцъклени и черни, а малкото зъби, които имаше, бяха позеленели и изгнили.

— Пусни ме! — заповяда му тя. — Как смееш да ме докосваш!

Алекс бе изпуснал ръката й, но продължаваше да се държи за полите на роклята й.

— А, значи говориш английски, така ли? Предположих, че не си от местните. Нито една порядъчна жена няма да дойде тук.

— Търся един човек.

— Е, ето че го намери. Името ми е Граймс — захили се похотливо насреща й той.

Отчаяна, Катрин реши да се позове на чувството му за чест.

— Мистър Граймс, дойдохме тук, защото се нуждаем от помощ. Ще ни помогнете ли? — Недвусмислено погледна надолу към Алекс, така че този страховито изглеждащ човек да обърне внимание на факта, че е с дете. — Трябва да напуснем Алжир. Трябва да се върнем в Англия.

— Да предположим, че аз мога да ви върна, какво ще спечеля от това? — попита уклончиво той, а лигите едва не започнаха да се стичат от устата му, докато я оглеждаше. Макар че виждаше само очите й, можеше да каже, че си я бива, мръсницата, дори като я гледаше в широкото облекло на жените от Северна Африка.

— Сигурна съм, че ще получиш богато възнаграждение, ако успееш да ни качиш на някой кораб, отплаващ за Англия. Трябва на всяка цена да се върнем вкъщи. — Наблюдаваше лицето му и когато то не стана по-мило, тя се изплаши, че той може би само си играеше с нея и нямаше абсолютно никакво намерение да им помогне.

— И кой точно ще даде парите?

— Баща ми. Той е херцог Хънтингтън.

— А моят е Негово височество престолонаследникът — присмя й се той. Без да пуска ръката й, започна да я влачи след себе си. — Хайде. Ела да пийнем по едно питие и да обсъдим по-подробно това.

— Какво правиш? Свали ръцете си от мен! Къде ме водиш? Не искам да пия — съпротивляваше се Катрин, забила пети в земята и внимаваща да не изпусне Алекс.

— Разбира се, че искаш. Ще те поуспокои. После можем да поговорим повече и да плануваме какво трябва да се направи, за да те измъкнем оттук — продължаваше да я влачи той и жадно облиза устни, когато се взря в разширените от страх очи над долната част на хайка.

— Никъде няма да ходя с теб — каза Катрин. — А сега ме пусни!

Нейните думи само вбесиха мъжа. Той я сграбчи за рамото с намерение да я принуди да тръгне с него, но по една случайност хвана хайка и го издърпа от главата й. Погледът му я обходи с нескрит интерес, преди отново нетърпеливо да я повлече след себе си.

— Идваш с мен! Да тръгваме… — Искаше я. Тя беше красива… и руса.

— Казах не! — започна неистово да се бори с него Катрин. — Никъде няма да ходим заедно!

— О, да, ще дойдеш! — И я зашлеви с такава сила, че главата й се отметна назад.

Алекс се хвърли срещу мъжа, но той лесно се освободи от момчето, сякаш то бе някакво досадно насекомо.

— Не! — извика Катрин, помислила, че племенникът й се бе наранил и неочаквано изпитала страх за собствения си живот. Опита се да се отскубне, за да отиде при Алекс, но мъжът я държеше здраво. Той продължи да я влачи против волята й, като насила я разделяше от момчето.

— Млъкни! — озъби се той и се отдръпна леко назад, за да я удари повторно, но шумът от препускащи конски копита го накара да спре. Вдигна очи и видя Мансур, който препускаше с всички сили към него. На гърба на коня видя един воин да размахва страховито ятагана си. Неописуем ужас прониза Граймс и надавайки вик, блъсна Катрин и се втурна да бяга. Но вече бе много късно. Извитото острие на ятагана изсвистя с безпощадна скорост и сложи край на едно окаяно съществуване.

Катрин бе паднала тежко на земята и двамата с Алекс, занемели от ужас и възхищение, видяха как Малик посече злия мъж.

— Малик! — Дори и в най-безумните си мечти не бе допускала, че някога ще се зарадва да го види отново, но ето че сега се радваше. Копнееше да се хвърли в обятията му и да познае блаженството на неговата прегръдка.

Насъбралите се да гледат Граймс и Катрин се разпръснаха във всички посоки, изплашени и смразени от кръвопролитието.

Малик хвана поводите на коня си и се приближи до Катрин. Тя бе успяла да се изправи на крака и Малик се наведе, за да я прихване през кръста и да я качи на седлото пред себе си.

— Серад, ти ще яздиш заедно с Хасим — нареди Малик с каменно изражение на лицето. Беше толкова напрегнат, че не знаеше дали да натупа Катрин, или да я притисне до сърцето си. Усещането за нейното слабо, треперещо тяло, притиснато до него, го накара да изгуби разсъдъка си. Бе се страхувал, че никога вече няма да я види. Мислеше, че я е изгубил завинаги. Мълчаливо изрече благодарствена молитва за нейното щастливо завръщане.

— Да, Малик — отвърна Алекс, докато се изправяше на крака, а после се затича към коня на своя приятел. Хасим му помогна да се качи и седна зад него.

— Алекс… — най-накрая успя да каже Катрин. Искаше да се увери, че той беше добре.

— Името му е Серад. Отсега нататък ще го наричаш с това име — изръмжа Малик.

— Той се казва Алекс. Той е бъдещият херцог Хънтингтън — възрази тя и сълзи заблестяха в очите й, когато осъзна, че нямаше смисъл да воюва с Малик. Битката беше свършила и тя бе я загубила. Те никога нямаше да напуснат Алжир. Горчива болка изпълваше сърцето й при тази мисъл, но в същото време откриваше, че да се чувстваш сигурна в прегръдките на Малик бе наистина божествено усещане. Това съвсем я объркваше.

— Неговото име е Серад! — прогърмя гласът на Малик. — Той ще израсне тук заедно е Хасим, за да стане един от нас. Не искам да чувам, че ще бъде възпитаван по английски маниер. Ти няма да му говориш за вашия дом, за вашето наследство или пък за вашето семейство. Що се отнася до вас двамата, животът ви започва от деня на пристигането ви в двореца.

— Но…

— Ако разбера, че не спазваш това мое желание, ще ви разделя и ти никога вече няма да го видиш. Разбра ли ме?

Страховитият поглед, който й хвърли, я убеди, че говори сериозно и тя потрепери пред неговата сила.

— Да — едва успя да каже със задавен глас.

— И тъй като момчето ще се казва Серад, ти също ще имаш ново име. Никога вече няма да се обръщат към теб с английското Катрин. Давам ти името Раби и отсега нататък ще използваш само него. Не желая никога вече да чувам другите ти имена. — Сякаш за да подчертае своите нареждания, Малик заби пети в корема на Мансур и той премина в галоп.

Още тогава Катрин реши, че бъдещото й щастие зависи изцяло от способността й да се примири с онова, което бе безсилна да промени. Само се надяваше, че ще успее. Знаеше, че няма да й бъде никак лесно.