Боби Смит
Вземи сърцето ми (5)

Пета глава

Моментът беше настъпил. Петък, късно следобед. Едуард се взираше в бележката, която тогава бе смачкал, а после бе изгладил отново, за да прочете условията още веднъж, за последен път. Изкушаваше се, о, как се изкушаваше да изпрати хората си да заловят тези, които щяха да вземат парите за откупа, но страхът му за сигурността на Катрин и Александър бе толкова голям, че го възпря. Молеше се и се надяваше, че един ден нямаше да съжалява за това свое решение.

— Далтън? — Бавно повдигна зачервените си очи към своя най-верен слуга. Почти не бе почивал след отвличането и лицето му издаваше неговата умора.

— Да, Ваше Благородие? — веднага се отзова Далтън. Никога преди не бе виждал херцога в такова състояние и бе готов да направи всичко, за да му помогне.

— Малко след полунощ ще тръгнеш за Лондон. Искам дъщеря ми и внук ми да се върнат и това, изглежда, е последната ми надежда.

Далтън кимна разбиращо. Детективите, наети от херцога, не бяха успели да открият нищо през четиридневното издирване, организирано след похищението. Всички нишки, всички следи ги бяха довели до задънена улица. Сякаш лейди Катрин и лорд Александър бяха изчезнали яко дим от лицето на земята. Странното отсъствие на лорд Ейвъри продължаваше да подхранва подозренията на херцога, но не успяха да открият никаква връзка между сина му и отвличането. Колкото и ужасно да бе, Далтън разбираше, че до този момент на Негово благородие не му оставаше друга възможност, освен да плати откупа.

— Да отида с него? — предложи Джералд. Той беше заедно с Едуард през по-голямата част на това изпитание и искаше да помогне и сега, ако бе възможно.

— Не — отвърна рязко херцогът. — Ще бъде прекалено рисковано. Похитителите ще очакват да видят някого от моето домакинство, а не искам да предизвиквам тяхното раздразнение. Ще бъде най-добре, ако останеш тук. В уреченото време Далтън ще отиде сам.

— Да, Ваше Благородие — притеснено каза прислужникът. Отговорността бе голяма, но за него бе чест, че му поверяваха тази задача. — Както вие наредите.

— Приготви се да тръгнеш в единадесет часа и петнадесет минути. Така ще разполагаш с достатъчно време, за да стигнеш до „Балуър Кросинг“ и да оставиш парите.

Тримата мъже приеха това решение и потънаха в мълчание. Знаеха, че часовете след залез-слънце, прекарани в очакване до полунощ, щяха да текат мъчително бавно, а още по-мъчително щеше да бъде очакването на Катрин и Александър.

 

Облечен само с широки три четвърти панталони и яркочервен тюрбан на главата, Мухамед Ибн Аббас, най-жестокият от северноафриканските пирати, бе олицетворение на силата, застанал прав на палубата на своя кораб и зареял взор из ширините на Атлантика, скръстил златистокафявите си ръце върху потъмнелите от слънцето мускулести гърди. Той беше зъл, коравосърдечен човек, който изискваше пълно и безпрекословно подчинение от своите хора. Екипажът му се състоеше от корсари, които уважаваха грубата сила, затова се отнасяха към него с неизменна лоялност. Мухамед знаеше, че няма да се осмелят да го предадат, защото той унищожаваше всеки опит за бунт, като незабавно наказваше сурово изменника.

Мухамед бе доволен от живота си на пират, въпреки че считаше това плаване пагубно за своите планове. Бяха потеглили от родното алжирско пристанище преди няколко седмици, а до ден-днешен не бяха завзели нито един кораб. Мъжете му ставаха неспокойни, а и той самият. В пристъп на авантюризъм бе насочил кораба си към Атлантическия океан и сега плуваха край бреговете на Франция в неуморно търсене на плячка.

— Принц Мухамед! — поздрави капитан Селим, вторият по чин от екипажа и негов най-добър приятел, когато се присъедини към него. — Не мислиш ли, че вече стигнахме достатъчно далеч на север?

— Глупости, приятелю, излишно се тревожиш. Някъде наоколо ни очаква безценна награда, почти усещам това — рече гордо Мухамед.

Селим обаче не бе толкова уверен.

— Вече няколко дни плаваме в тези води и още не сме забелязали нещо, което си струва да атакуваме. Как можеш да си толкова сигурен?

Капитанът на кораба се обърна и изгледа смразяващо събеседника си.

— Нима се съмняваш в мен след всичките тези години?

Бе виждал този поглед и реши, че трябва да отстъпи.

— Никога не съм се съмнявал в теб.

— Чудесно. Значи сме единодушни. Ще продължим да търсим плячка в тези води, докато не намерим такава, която да е достойна за нас.

Селим кимна утвърдително и плъзна поглед по морската шир. Някъде там имаше кораб с големи богатства и той знаеше, че Мухамед ще го открие.

— Капитан Блек! — извика морякът. — Кораб в открито море.

Блек не се разтревожи особено. Плаваха в един от най-оживените морски участъци, така че не бе нещо необичайно да видеха друг морски съд.

— Под какъв флаг плава?

— Френски, сър — отвърна морякът, след като провери.

— Продължаваме, но за всеки случай внимателно го наблюдавайте — нареди капитанът.

— Да, сър.

На долната палуба на „Делфин“ Ейвъри се наслаждаваше на своята победа. Погледна джобния си часовник и лицето му придоби доволно изражение. След няколко часа щяха да стигнат до острова. Приблизително по същото време, когато корабът щеше да акостира и той щеше да се освободи от Алекс и Катрин, в Англия щеше да се получи откупът. Предстоеше една наистина славна нощ.

— Капитане, изглежда, другият кораб постепенно ни настига — информира капитан Блек морякът на вахта, докато наблюдаваше все повече наближаващия морски съд. Нотки на безпокойство се прокрадваха в гласа му.

— Дай да погледна — каза Блек. Взе телескопа от стоящия до него помощник-капитан и съсредоточи погледа си върху кораба, който бързо ги настигаше.

До този момент Блек винаги бе считал себе си за стар морски вълк. Знаеше, че е много повече от добър капитан, по това, което видя през насочения към другия кораб телескоп, смрази кръвта му. Палубата на кораба гъмжеше от пирати. С приближаването им той успя да различи, че едни бяха въоръжени с пистолети, а други — с ятагани. Изглеждаха толкова зли и жестоки, колкото бяха и разказите за тях. Блек изпита истински ужас. Първата му мисъл бе да заповяда „пълна пара“, но разбираше, че вече бе твърде късно. След по-малко от час корсарите щяха да ги настигнат. Нямаше накъде да бягат, а още по-малко — къде да се скрият.

— Капитан Блек, няма ли да се опитаме да ги избегнем или поне да подготвим оръдията за стрелба?

„Делфин“ бе въоръжен с три оръдия, но капитанът си даваше сметка, че те изобщо не можеха да конкурират огневата мощ на пиратския кораб.

— Не, ако се опитаме да окажем съпротива или да ги отблъснем, ще ни избият.

— Но, капитане…

— Достатъчно! — Обърна гневни очи към Уонсън. — Чувал съм разкази за това как постъпват пиратите с оказалите им съпротива.

Обърна се да погледне пиратския кораб, който се бе приближил още повече, докато бяха разговаряли. Дори да се движеха с пълна пара, нямаше да избегнат съдбата си.

— Кажете на екипажа, че не искам да се съпротивлява. Когато завземат кораба, няма да се бием, разбрано?

— Да, капитане. Ами пътниците?

— Аз ще се оправя с тях. Погрижете се за корабния екипаж, мистър Уонсън.

След тези думи Блек го остави сам и тръгна към долната палуба, за да потърси мистър Смит и да го осведоми за надвисналата опасност.

Почукването на вратата на каютата му изненада Ейвъри. Надяваше се, че някой от екипажа идва да му съобщи, че бяха пристигнали по-рано на мястото на срещата. С голямо нетърпение очакваше края на сделката. Щеше да се чувства много добре с толкова голяма сума в джоба си.

— Да? Какво има? — попита Ейвъри, когато отвори вратата. Изненада се, като видя капитана, но не се разтревожи, а реши, че бе дошъл за последни делови уточнения. — Капитан Блек… моля, влезте.

— Няма време за любезности, мистър Смит — отвърна Блек.

Най-после Ейвъри забеляза изопнатото му от напрежение лице и се намръщи.

— Какво не е наред?

— Съвсем скоро корабът ще бъде превзет — лаконично отговори капитанът.

— Тогава сме пристигнали…

— Няма да „пристигнем“, сър.

— Какво? — невярващо попита Ейвъри.

— Ще бъдем превзети от пирати.

— Трябва да направите нещо, капитан Блек! Не можете да допуснете това да се случи.

— Боя се, че нищо не може да се направи.

— Отблъснете ги.

— Няма да рискувам живота на екипажа си, като оказвам съпротива на по-силен противник. Знам какви хора са онези. Те нямат милост. Приемат единствено пълната победа. Съветвам ви да подготвите себе си и своите „гости“ за неизбежното.

— Какво искате да кажете? — попита Ейвъри, обзет от паника.

— Искам да кажа, че по всяка вероятност ние ще бъдем оковани и отведени в Северна Африка. Възможно е до една година да бъдем освободени и върнати в Англия срещу откуп. — Замълча, за да даде време думите му да бъдат разбрани. — А сега моля да ме извините. Имам и други задължения, които трябва да изпълня.

— Капитане, настоявам да предприемете нещо. За бога, човече, бийте се! Платих ви, за да пътувам безопасно! — Обезумял, Ейвъри се пресегна и сграбчи капитана за лакътя, за да му попречи да си отиде.

Блек се извърна яростно и се освободи от него.

— Не смейте да ме докосвате, мистър Смит! Да не би да си мислите, че се радвам да загубя кораба и екипажа си? Това е единственият начин да останем живи. Ще бъдем продадени в робство, но е възможно, ако изобщо имаме късмет, да бъдем върнати в Англия.

— О, господи… — Ейвъри целият трепереше.

— Съвземете се! — Блек го изгледа с отвращение, като видя как трепери, после излезе.

Докато гледаше след него, Ейвъри не можа да се овладее. Щяха да бъдат завзети от пирати, а после един Господ знаеше какво щеше да стане с него! Трябваше да се спаси. Трябваше да направи нещо! Но какво? Мислите му препускаха, но не можа да намери път за спасение. Погледът му шареше из каютата в търсене на някакво скривалище — и тогава той го видя… Докато отиваше да се скрие от главорезите, които щяха да завладеят кораба, Ейвъри нито за миг не помисли за сестра си или за сина си. Както винаги, мислеше единствено за себе си.

 

В своята каюта Катрин и Алекс седяха в очакване на онова, което според тях бе краят. Бяха усетили, че корабът спира и бяха предположили, че са стигнали мястото, където Ейвъри щеше да осъществи своя коварен план. Катрин бе приседнала на ръба на кушетката и люлееше Алекс на коленете си. Спомни си за Джералд и почувства дълбока, примирена тъга при мисълта, че вероятно никога нямаше да го види отново. Сега Алекс бе всичко, което тя имаше, и затова се притисна към него, изпълнена със страх пред перспективата да бъдат разделени.

Катрин трябваше да обясни на племенника си каква участ ги очакваше. Сблъсъкът с Ейвъри й налагаше да му каже каква според нея е истината. Алекс бе изслушал храбро нейното обяснение, но тя разбираше, че той все още е много малък и не може да си даде сметка какво ще се случи с тях.

— Лельо Катрин? — произнесе тихо името й Алекс.

— Да, миличък? — попита тихо тя и го целуна по челото. Сърцето й се късаше при мисълта, че ще й го отнемат и ще го подложат на отношение, което тя не смееше дори да си представи. Той бе едно невинно създание и тя го обичаше именно такъв. Но щеше да пожертва собствения си живот, (а да спаси живота на момчето.

— Ще видим ли отново татко?

— Така мисля. Защо? — Въпросът му я озадачи.

— Просто се надявах, че няма да ни се наложи. Знам, че му харесва да ти причинява болка и да те наранява и аз не искам повече да се виждаме.

Тя не разбираше защо той я защитава и това само засилваше обичта й към него.

— Той наранява всички, Алекс. Жесток човек е. Ще ми обещаеш ли нещо? — Опита се да говори малко по-тихо, за да направи този разговор по-поносим за детето.

— Какво? — Повдигна глава и я погледна с изпълнени с обожание очи.

— Когато пораснеш, да бъдеш добър и силен. Искам да помниш колко страшен човек е бил твоят баща и да направиш всичко възможно, за да не приличаш на него.

— Не разбирам. Той не е страшен… — Лицето му придоби объркано изражение.

— Не на външен вид, съкровище, а вътрешно, което единствено има значение. Всички ние избираме да бъдем добри или лоши. Някои хора, подобно на твоя баща, избират злото. Важно е значи да се опитаме да не правим същия избор като тях. Сега разбираш ли?

Алекс кимна с цялата сериозност, възможна за едно изправено пред мъчителен проблем седемгодишно дете.

— Добре. — Катрин го притисна към сърцето си. — Сигурна съм, че ще бъдеш прекрасен човек. Нали знаеш, че дядо ти с нетърпение чака да станеш достатъчно голям, за да му помагаш!

— И аз също — отвърна той щастливо. — Двамата с дядо ще прекарваме чудесно, докато се грижим за всичко. Ще видиш. Когато порасна, ще бъда добър като него.

— Сигурна съм, че ще е така. — Тя насърчаваше неговите мечти, защото знаеше колко скоро те щяха да бъдат разбити.

— Но, лельо Катрин…

Внезапно гласът му прозвуча толкова нещастно, че тя се запита какво ли го тревожеше.

— Какво, миличък? — Продължи да го държи в обятията си, изпълнена с обич към малкото топло телце, сгушило се до гръдта й.

— Искаше ми се само да си взема корабчето… — въздъхна детето.

Катрин сподави желанието си да извика от съчувствие. Прехапа устни, за да не потекат сълзите по лицето й.

— Сигурна съм, че то ще си бъде пак там и ще те чака, когато се върнем у дома.

Алекс се замисли.

— Права си. — Опита се да й се усмихне. — Дядо ще го пази… Лельо Катрин, мислиш ли, че дядо е добре? Тревожа се за него.

— Убедена съм, че е добре и ако го познавам истински, в момента е зает да ни търси. Той ни обича и няма да престане да ни търси, докато не ни открие.

— Надявам се да ни намери бързо. Мъчно ми е за него.

— На мен също — отвърна тя с натежало сърце.

Седяха така в каютата, прегърнати силно, когато чуха първия изстрел.

— Това беше оръдеен изстрел…

— Оръдеен изстрел ли? Защо някой ще стреля по нас?

— Не знам. Аз… — Кръвта се оттегли от лицето й, когато чу трополене на крака, отекващо по горната палуба, още няколко изстрела и приглушените викове на умиращи мъже. Бе чувала достатъчно разкази, за да разбере какво означаваше всичко това. Пирати! Бяха нападнати от пирати!

 

Мухамед обичаше първите мигове на нападението, когато корабите заставаха борд до борд, абордажните куки политаха във въздуха, а те се прехвърляха на другия кораб, за да го обявят за свой. Доставяше му удоволствие да вижда ужасените лица на моряците, които щяха да бъдат поробени, и особено харесваше момента, когато със сила отнемаше управлението на кораба от неговия капитан. Чувстваше се могъщ, когато знаеше, че вселяват безграничен ужас в сърцата на хората. Приятно бе да знаят, че разказите за тяхната жестокост бяха стигнали до всички краища на света. Понякога легендите бяха достатъчни, за да накарат екипажа на кораба да капитулира напълно, без да оказва съпротива. Този път обаче нещата не стояха така.

Когато Мухамед и Селим поведоха хората си към палубата на „Делфин“ с пистолети и ятагани в ръце, неколцина глупави моряци от екипажа на Блек не се подчиниха на неговата заповед да се предадат без съпротива. Извадиха пищовите си и стреляха по групата връхлитащи корсари, успявайки да убият двама от хората на Мухамед, преди самите да бъдат повалени със светкавична бързина от безмилостните удари на ятаганите на Мухамед и неговия помощник-капитан. Останалите от екипажа на „Делфин“ трепереха в очакване, не знаейки дали ще живеят, или ще умрат от ръцете на страшните нападатели.

Мухамед нареди на своите хора да претърсят кораба. Предвождани от Селим, част от корсарите се пръснаха по горната палуба, а другите слязоха долу да претърсят трюма и каютите за някакви ценности. Трети се заеха да оковават във вериги и оберат личните вещи на моряците, които бяха пленени. Всичко, което можеха да вземат от екипажа — от оръжието до обувките, беше ценно за пиратите, тъй като бяха единствената плячка, която задържаха за себе си. Другите ценности на кораба трябваше да бъдат грижливо описани, а по-късно значителна част от тях — предложени като дар на емира на Алжир, когато се върнеха в родината си. Едва след като владетелят получеше своя дял, членовете на екипажа можеха да получат някаква друга награда за своите кръвожадни усилия.

Докато Мухамед даваше нареждания на горната палуба, долу ярост обземаше Селим. С изненада и раздразнение установи, че в трюма няма ценни товари. Страхуваше се да съобщи новината на Мухамед и се чудеше как да го направи, когато попадна на заключената каюта, в която бяха Алекс и Катрин. Усмихна се на своите хора, а след това разби вратата със силен и добре премерен удар.

Катрин изпищя. Нямаше намерение да го прави, но видът на пирата, по чийто ятаган още се стичаше кръвта на убития моряк, я накара да се вледени от ужас. Двамата с Алекс се хвърлиха един към друг и останаха така прегърнати още известно време.

— Я… какво намерихме тук? — пошегува се със своите хора Селим. — Тревожехме се, че на кораба няма богатства, но не сме знаели какво богатство да търсим, а?

Корсарите му отвърнаха с искрено одобрение и се тълпяха зад него, опитвайки се да зърнат жената.

 

Алекс не можеше да повярва, че това се случваше наистина. Беше чел толкова много за пиратите и ето ги лице в лице с мъжете, на които се бе възхищавал и от които в същото време се бе страхувал. Не знаеше как да реагира, докато те не обявяха своите намерения.

— Според мен Мухамед, нашият принц, ще се зарадва, като види това. Хванете я и я отведете на палубата!

Когато един от мъжете се приближи, за да хване Катрин, Алекс се изправи, отскубна се от ръцете й и застана неустрашимо пред пиратите.

— Не! Не можете да я вземете!

— Замълчи, Алекс… — умолително рече Катрин, като се опита да го накара да спре, преди да бъде убит.

— Е, е-е, какво е това пък сега? Едно малко петле е посмело, отколкото всички от екипажа, взети заедно? — Селим се разсмя и втренчи очи в малкото момче, което дръзваше да ги предизвика. Щеше да е лесно да го убие, но той бе човек, който уважаваше храбростта. Един ден този тук щеше да порасне и да се превърне в достоен мъж, ако оживееше дотогава. — Отведете и двамата. Ще ги покажем на принц Мухамед.

Един от пиратите повдигна Алекс, хвана под мишниците и понесе навън ритащото и пищящо дете. Катрин ги последва, трепереща от ужас, докато вървеше пред мъжете по коридора. Когато излязоха навън, видя телата, върху които пиратите бяха излели гнева си, видя кървищата и почувства, че й се гади. Погледът й се плъзна тревожно по палубата в търсене на някакви следи от Ейвъри, но него го нямаше. Питаше се къде ли бе той, когато доведоха нея и Алекс, за да се изправят пред Мухамед.

След като видя двата обезглавени трупа, валящи се на палубата, Алекс се уплаши още повече, но реши да не издава страха си пред пиратите. Стоеше вцепенено до Катрин, но посрещна смело и хладнокръвно погледа на пиратския капитан, когато повдигна очи към него.

— Тя и момчето бяха единствените трофеи на кораба, Мухамед — обърна се към него Селим.

— О, но тя е награда с голяма стойност — съгласи се капитанът, докато очите му с възмутителна циничност се плъзнаха по светлата коса и по стройните, съблазнителни извивки на тялото й. Алекс удостои само с бегъл поглед. — Защо сте се занимали и с детето?

— Той е храбро момче. Опита се да защити жената и счетох неговата смелост интригуваща — обясни Селим.

Този път Мухамед обърна унищожителния си поглед към момчето с по-голям интерес. Загледа се в него за миг, после заяви:

— Отведете и двамата в моята каюта. Мисля, че това са трофеи, за които емирът няма нужда да знае.

Последното нареждане предизвика тревога у Селим. Не беше мъдро да укриваш имущество от емира и цял се разтрепери при мисълта за отказа да се подчинят на владетеля. Малик ел Мансур не бе станал емир на Алжир, позволявайки на подчинените си да крадат от неговия дял от плячката. Той бе горд и могъщ господар, който имаше агенти навсякъде. Въпреки това Селим знаеше много добре, че не трябва да оспорва заповедите на Мухамед в присъствието на екипажа. Той побърза да изпълни нареждането на господаря си и да заведе жената и момчето в неговата каюта. По-късно, когато останеха само двамата, щеше да постави под въпрос своята правота, запазвайки я само за себе си. Въпреки че тя не струваше колкото неговия живот, а Малик със сигурност щеше да убие Мухамед, ако той се опиташе да укрие от емира полагащата му се плячка.

Част от хората на Селим, които продължиха да претърсват за ценни предмети, нахлуха в каютата на Ейвъри и започнаха да изпразват всичко в нея. Ейвъри трепереше от страх, свит в сандъка, в който се бе скрил. Ръцете и цялото му тяло се обливаха в пот. Чуваше как варварите тършуваха навсякъде и отчаяно се молеше да му бъде спестен краят, който със сигурност щеше да настъпи. Когато капакът на сандъка отхвръкна и глупавото му убежище бе открито, той чу смеха им и изпита истински ужас.

— Не ме убивайте! — крещеше, докато се опитваше да се изправи.

— Моли за пощада, а ние дори още не сме го заплашили — процеди през зъби един от пиратите.

— Може би трябва да разберем какво се опитва да скрие.

Безпощадно силни ръце го извадиха от сандъка и свалиха бижутата и дрехите му, като го оставиха да стои пред очите им бос и само с едни панталони върху себе си.

— Моля ви, не ми причинявайте болка! Моля ви, не… — Докато ридаеше и се молеше за живота си, сълзи на унижение се стичаха по страните му. Паднал на колене пред пиратите, Ейвъри молеше за пощада.

Няколко минути по-късно на един от корсарите му омръзна да слуша неговите молби и го накара да млъкне с един-единствен смъртоносен удар на своя ятаган. Останалите погледнаха безразлично към обезобразеното тяло на мъртвия англичанин, после излязоха от каютата. Не изпитваха никакви угризения заради убийството. Мъжът бе по-малодушен и от жена и не заслужаваше да живее.