Боби Смит
Вземи сърцето ми (3)

Трета глава

Почти се бе стъмнило, когато Алекс седна на леглото в просторната си стая, стиснал корабчето в ръка и загледан през прозореца. Изражението на лицето му, докато наблюдаваше как слънцето се спуска все по-ниско над хоризонта, не бе щастливо. Денят скоро щеше да си отиде, а леля му Катрин не беше дошла да го вземе. Долната му устна бе издадена напред, а брадичката му — високо вдигната, напук на болката, която го измъчваше и която отказваше да признае. Не само че го изпратиха да вечеря сам в своята стая, но той наистина щеше да се разсърди, ако тя не изпълнеше обещанието си да го заведе пак до езерцето.

Като не можеше просто да стои и да чака, той слезе от леглото, прекоси стаята и отиде до вратата. Отвори я и надникна навън с надеждата, че ще види леля Катрин да идва към него, но холът бе пуст. Нямаше и следа от нея. От долния етаж до него достигаше шум от разговор на възрастни, прекъсван от весел, непринуден смях и това само увеличи неговото огорчение. Привидното предателство на Катрин оказа своето въздействие върху твърде чувствителното дете. Дядо му бе заминал, а леля му напълно бе забравила за неговото съществуване.

Алекс затвори вратата, втренчи поглед в малкото корабче, което продължаваше да държи, и взе решение. Беше безсмислено да седи тук и да продължава да я чака. Искаше да излезе, за да пусне корабчето си да плава значи това щеше да направи. Излезе от стаята си, тръгна към задното стълбище и мина през кухненския вход.

На долния етаж Катрин съпровождаше Джералд до входната врата с намерение да го отпрати. Бе почти тъмно и тъй като беше сама, без значение годеник или не, за Джералд бе невъзможно да прекара нощта в замъка. Етикетът диктуваше да отседне в някоя странноприемница. За щастие в околността имаше такава.

— Не знаеш с какво нетърпение очаквам сватбата ни — каза й Джералд и се усмихна топло.

— Защо? — попита тя, взирайки се в него, а морскосините и очи отразяваха дълбочината на нейната любов.

— Защото, сладка моя, след като се оженим, няма да ми се налага да се отделям от теб — призна й той, обви ръце около талията й и я притегли по-близо към себе си.

При неговите думи сърцето на Катрин заби учестено и тя му се усмихна развълнувано.

— Не остава много, Джералд, а после ще бъдем заедно завинаги.

Изглеждаше толкова искрено романтична, че той трябваше да прикрие напиращата на устните му усмивка. Той беше спечелил сърцето и богатствата й и това не му бе коствало кой знае какви усилия. Понякога — мислеше си весело той — животът наистина може да бъде добър с теб.

— Да, скъпа моя Катрин, завинаги — кълнеше се Джералд убедено. Все още нямаше намерение да сваля маската на безумно влюбен. Не искаше да й отнема илюзиите. Това, за което не знаеше, не можеше да й причини болка и със сигурност не можеше да осуети плановете им за женитба. — А сега наистина трябва да тръгвам…

После се целунаха за „лека нощ“, една изключително целомъдрена целувка, тъй като не искаха да дават повод на прислугата за клюки.

— Ще те видя ли утре сутринта? — попита той.

— Ще те чакам — отвърна тя с възторг.

Джералд се сбогува с нея и Катрин гледа дълго подир каретата, а после влезе в замъка. На сърцето й бе толкова сладко, че й се искаше да запее от щастие. Обви ръце около раменете си и въздъхна. Джералд бе така красив… толкова разумен… толкова неотразим.

Лицето й доби замечтан израз, когато се отдаде на мисли за предстоящата им сватба. Роклята бе почти готова — с висока яка, ръкави, ушити от бял сатен, обточени с белгийска коприна и маргарит, и в незабравимия ден, когато щеше да носи всичко това, Катрин щеше да сложи булчинския воал на майка си и семейните диаманти на рода Хънтингтън. Ще бъде красива и ще накара Джералд да се гордее, че я взема за своя съпруга. В този ден тя ставаше лейди Ратклиф, а някой ден и контеса Уудли. Бе решила да направи всичко, което е по силите й, за да бъде доволен Джералд. Обичаше го и вярваше, че Божията воля бе предопределила тяхната сватба.

Катрин имаше намерение да влезе в приемната, когато изведнъж си спомни за обещанието си да заведе Алекс до езерцето. Като знаеше колко много племенникът й обича да пуска корабчето си във водата, бе сигурна, че стои горе и я очаква нетърпеливо. Радостта в погледа й помръкна от угризението, че бе забравила детето. Опита да се оправдае пред себе си с обяснението, че присъствието на Джералд я бе омагьосало, но разбираше, че е по-добре да отиде по-бързо при Алекс и да поправи грешката си.

Докато се качваше по стълбите, си даде сметка, че нещо в поведението на Джералд я бе притеснило. Обичаше много детето и очакваше, че то ще вечеря в трапезарията заедно с тях. Но той бе непреклонен в настояването си Алекс да вечеря горе в стаята си. Обясни, че ще е по-романтично да останат само двамата и въпреки че съзнаваше, че той е прав, беше й неприятно да отпрати момчето горе. Опита се да намери начин да му обясни всичко и изкачи на бегом последните стъпала на витата стълба.

— Алекс, извинявай, че идвам толкова късно, но… — казваше Катрин, докато чукаше леко на вратата на неговата спалня и влизаше вътре, без да е получила отговор. Рязко спря още на прага, разбрала, че стаята е празна. Един поглед й бе достатъчен, за да установи, че детето и любимото му корабче бяха изчезнали.

— Не! — Възклицанието бе израз на лошото предчувствие, пронизало цялото й същество. Обзета от тази мисъл, тя се обърна и напусна стаята тичешком.

— Здравейте, лейди Катрин. Мога ли да ви помогна с нещо? — попита готвачката Беси, възпълна добродушна стара жена. Не беше обичайно младата госпожица да идва в кухнята в такъв късен час на деня.

— Да, търсех Александър. Мислех, че е в стаята си, но го няма. Виждала ли си го?

— Да, господарке. Преди малко отиде в градината.

— Благодаря ти, Беси — отвърна Катрин и забърза към градината, зарадвана от факта, че момчето е излязло скоро.

 

Бо и Джак не можеха да повярват на невероятния си късмет, докато бавно се промъкваха през храсталака, приближавайки се все повече до мястото, където играеше момчето. Предоставяше им се още една възможност. Детето бе дошло при езерцето и както изглеждаше, този път беше само! Спряха на безопасно разстояние, изчаквайки да се уверят, че жената нямаше да се появи.

Катрин не можеше да обясни откъде дойде подтикът й да затича. Когато излезе от кухнята, тя прихвана полите на роклята си и се втурна по пътеката към езерцето.

Вниманието на Алекс бе така погълнато от плаващия „Ятаган“ и от приключенията, които преживяваше корабният екипаж в неговото въображение, че изобщо не забеляза колко бързо се стъмнява, нито пък чу необичайното шумолене в близкия храсталак. Прекарваше си чудесно. „Там има пирати, те ще предприемат абордаж и…“

— Александър Уейкфийлд! Мисля, че ти казах да ме изчакаш! — Въпреки че почувства огромно облекчение, когато го намери да си играе до езерцето, Катрин не можеше да не го смъмри, че е излязъл сам навън:

Стреснат от сърдития й глас, Алекс вдигна глава.

— Лельо Катрин…

— Да, „лельо Катрин“ — повтори тя, поставила ръце на хълбоците си, за да подчертае своето раздразнение. — Обещах ти, че двамата ще дойдем тук.

Върху лицето на Алекс се изписа гневно изражение.

— Чаках те много дълго, а после започна да се здрачава.

Въпреки възмутеното изражение на лицето му, Катрин долови болката в неговия глас и се омилостиви. Нямаше никаква опасност. Той беше добре. Тя ще се успокои и през останалата част от вечерта ще си играят заедно.

— Знам, че си прав, съкровище — започна тя с извинителен тон, — и съжалявам, че се забавих толкова дълго, но с лорд Ратклиф трябваше да поговорим за много неща.

— Исках само още веднъж да пусна корабчето в езерцето, преди да се е стъмнило, и затова дойдох сам. Не знаех, че ще ми се разсърдиш за това — отвърна й искрено Алекс и впери поглед в „Ятаган“.

За един кратък миг в полумрака на призрачния здрач Катрин можеше да се закълне, че е надзърнала в бъдещето и е видяла как щеше да изглежда Алекс като мъж и това я накара да се усмихне. Какъвто чаровник си беше с тези тъмни къдрици и пленителни сиви очи, Катрин бе сигурна, че извивката на долната му челюст, издаваща неговата упоритост и решителност, щеше да стане още по-изразителна с възмъжаването. Щеше да се превърне в необикновено красив мъж и вярваше, че не една девойка ще си изгуби ума по него. Надяваше се, че жената, която щеше да покори сърцето му, ще го обича, както тя обичаше Джералд.

— Не мога да те виня, че ти е омръзнало да скучаеш в стаята си. Закъснях много. Но следващия път, моля те, изчакай ме. Знаеш, че се тревожа за теб.

— Защо? — попита простичко детето. — Дядо винаги ми разрешава да идвам сам тук.

— Ами аз… — Нямаше възможност да се доизкаже, защото точно в този миг Бо и Джак връхлетяха върху тях, изскачайки от прикритието си.

Двамата мъже се бяха приготвили да скочат върху Алекс и да го отвлекат, без да вдигат много шум, когато съвсем неочаквано се появи Катрин, задъхана от тичането. Едва не побесняха при нейното идване, но този път нямаха намерение да отлагат. Мъжът, който ги нае, изрично подчерта, че трябва да си свършат работата много бързо, затова не трябваше да пропускат тази възможност. Какво значение имаше, ако му предадат един човек повече? Единственото важно нещо бе да приберат парите. Шефът им можеше да прави каквото иска с момичето, а ако той не я искаше, те можеха да намерят някой на пристанището, който да ги освободи от нея, при това щеше да им плати.

Разчитайки на преимуществото, което им осигуряваше изненадата, те изскочиха от прикритието си. Бо се втурна към Алекс, сграбчи го и рязко го дръпна към себе си. Като го притискаше към широкия си гръден кош, той напъха мръсно парче плат в устата на момчето, за да го накара да млъкне, а после нахлузи голям чувал от зебло върху главата му, омота бързо с въже краката му, като привърза ръцете му плътно до бедрата. Алекс опита да се съпротивлява, но не можеше да се мери по сила с възрастния мъж. Докато риташе и се извиваше, само успя да извика слабо, а малко след това съпротивата му бе сломена.

Катрин видя Джак да идва към нея и завика за помощ с надеждата, че някой от прислугата ще я чуе. После, обзета от страх за Алекс, се нахвърли върху Бо. Искаше да ги забави, затова започна да удря Бо, решена с всички сили да се опита да освободи Алекс.

Действията й завариха Джак съвсем неподготвен. Той бе мислил, че тя ще побегне подобно на повечето жени, не бе предполагал, че като разярена тигрица ще се нахвърли върху неговия съучастник, ще го нападне откъм гърба и ще започне да дере лицето му с нокти.

— Джак, по дяволите, човече! Махни това момиче от мен! — изкрещя Бо, докато се опитваше да усмири извиващото се в ръцете му момче и да отхвърли Катрин от гърба си.

Джак я сграбчи през кръста и я отскубна от Бо, а след това с все сила я тръшна на земята.

— Свине! — изруга тя, докато се опитваше да се изправи и да поднови атаката си.

Преди да успее да стъпи на крака, Джак я притисна с тялото си към земята, а полата й се оплиташе около краката й и допълнително й пречеше. Когато посегна да го удари, той хвана ръцете й и ги изви.

— Ако не ми беше мила собствената ми кожа, бързо щях да те накарам да млъкнеш, госпожичке — изсъска той, а вонящият му дъх я изпълни с отвращение.

Катрин продължаваше да хапе и да рита, но Джак лесно я усмири, изви китките зад гърба й в жестока и болезнена хватка, след това запуши устата й. За щастие бяха взели със себе си още един чувал, който нахлузиха върху нея. След като го стегнаха, той я вдигна върху раменете си.

Ужас обзе Катрин. Риташе с крака, опитвайки се отчаяно да се освободи от хватката на своя похитител, по той я държеше здраво. Накара я да замлъкне с рязък удар.

Катрин се подчини. Надяваше се, че някой от замъка е чул виковете й за помощ и вече са тръгнали да ги търсят. Щеше да изпадне в отчаяние, ако знаеше, че никой не бе видял или чул нещо. Буйната гъста зеленина на живия плет изолираше шума и пречеше на видимостта към замъка. Щяха да изминат часове, преди да бъдат намерени бележката с условията за откупа, оставена от Бо, и самотно носещото се по повърхността на езерцето малко корабче. Докато започнеше тяхното издирване, те щяха да са изминали значителна част от пътя до Лондон.

 

Ейвъри отиваше със закрита карета към кейовете, където беше среднощната му среща с Бо и Джак. Долнопробното ресторантче при вълнолома, което бе избрал за срещата, бе любимо място на моряците от пристанището, така и рискът да бъде разпознат бе минимален. Когато колата спря пред входа на кръчмата, Ейвъри нареди на кочияша да го изчака, като обеща да му плати допълнително за престоя, след това потъна в задимения бордей.

— Ето го! — извика Бо на Джак, когато забеляза влизащия в заведението Ейвъри. — Ела да му се обадим и да приключваме с тази работа!

Двамата тръгнаха да посрещнат своя работодател.

— Добър вечер, шефе! — поздрави смело Бо, когато се приближиха. — Чакахме ви!

— Обзалагам се, че сте ме чакали — отвърна Ейвъри и погледна високомерно двамата бандити. Беше му неприятно, че му се налагаше да контактува с хора от простолюдието, но човек правеше всичко необходимо, за да постигне своите цели. Освен това, успокояваше се Ейвъри, те не знаеха кой е той и никога нямаше да разберат.

— Готово ли е? — попита.

— Готово е — отвърна му Джак и отпи голяма глътка бира от халбата си. През последния час бяха пили непрекъснато, не знаейки как ще реагира мъжът при новината, че бяха отвлекли и момичето.

— Искам да го видя, за да съм сигурен — каза им Ейвъри. Не смяташе да им плати, преди да се увери, че всичко е изпълнено според неговите нареждания. — Не срещнахте затруднения, нали?

Бо и Джак се спогледаха смутено. Ейвъри почувства как стомахът му се сви и усети жегване под лъжичката.

— Какво стана? Какво се обърка?

— Всъщност нищо не се случи — започна да обяснява Бо. — Просто ти водим един повече.

Ейвъри се вцепени. Беше благодарен за шума и врявата, които ги заобикаляха. Никой нямаше да забележи рязката промяна в чертите на лицето му.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че се наложи да отвлечем и една жена едновременно с детето — измънка Бо.

— Жена? — Ейвъри бе слисан. Кого ли бяха отвлекли? Отговорът дойде от само себе си. Можеше да бъде единствено Катрин. — Но защо, за бога?

— Нямахме друг избор. Появи се тъкмо когато отмъкнахме детето. Единственият изход бе да я вземем и нея с нас — оправдаваше се Джак.

— Било е глупаво!

Бо настръхна при тази обида.

— По-добре ли щеше да е, ако я бяхме убили?

Ейвъри бързо прецени положението, обзет от желание Вивиан да е тук, за да му помогне да вземе решение. Но си даде сметка, че всъщност друг бе решил вместо него.

— Не. Да тръгваме. Искам да ги видя.

Бо и Джак оставиха почти празните си чаши на най-близката маса и тръгнаха да излизат.

Тримата изминаха разстоянието до кея, без да разменят дума. Нощният въздух бе пропит от миризмата на развалена риба. Въпреки късния час, наоколо все още бе пълно с хора. Ейвъри изпита облекчение, когато стигнаха до „Делфин“.

Капитан на кораба бе мъж на име Джоузеф Блек, висок и слаб, със студени очи, за когото Ейвъри знаеше, че не страда от никакви скрупули или морални задръжки. Най-голямата му страст на този свят бяха парите и той бе готов да направи всичко и да отиде навсякъде, ако му се платеше добре. Преди да изпипа докрай плана си с Бо и Джак, Ейвъри се погрижи да се убеди, че на кораба на Блек можеше да се запази каюта за „принудително пътуващи пътници“, ако предложеше на капитана солидна сума. Именно на борда на „Делфин“ под прикритието на нощта бяха доведени Катрин и Алекс, все още завързани. Никой на кораба не бе им обърнал внимание.

— Срещнахте ли някакви трудности при качването им на кораба? — попита Ейвъри, когато се спряха за малко.

— Не. Стана така, както бяхте ни казали.

— И никой не ви видя?

— Ако са ни видели, то не ги е засягало.

— Добре. — Ейвъри мислено потри ръце. Скоро всичко щеше да свърши. Баща му щеше да плати откупа, а те с Вивиан щяха да разполагат с достатъчно пари, за да преживяват, докато наследеше титлата.

Не разговаряха, като се качваха на кораба по въжената стълба. Морякът на вахта ги погледна бегло, после, разпознавайки Бо и Джак, ги остави да продължат. Слязоха на долната палуба, където се намираше малката задушна каюта, служеща за затвор на Катрин и Алекс. Ключът бе у Бо, той отключи и отвори вратата.

Ейвъри гледаше със злорадо задоволство лежащите върху тесните кушетки Алекс и Катрин с чували, нахлузени върху главите, и омотани с въжета ръце и крака.

— Какво ще кажеш, шефе? Доведохме ги тук точно както ти искаше.

Ейвъри се страхуваше, че ако проговори, синът му и сестра му можеха да познаят гласа му. Кимна одобрително, после излезе заднишком от стаята и затвори вратата.

— Ключът, моля! — протегна ръка.

— А аз ще получа парите — отвърна Джак.

— Оставихте ли бележката?

— Точно до езерцето, където по-лесно ще я намерят.

Извършиха размяната.

— Беше истинско удоволствие да работим за вас, господине — казаха в един глас Бо и Джак, когато се отправяха към горната палуба. Хубавичката сума, която бяха получили, ги накара да се ухилят до уши. Вярно, че надеждата им да получат младата жена не се изпълни, но парите правеха тази малка жертва по-лесно поносима.

Ейвъри ги отпрати с махване на ръка, нетърпелив да се освободи от неприятната им компания, а след това тръгна да търси капитан Блек.

— О, мистър Смит! — саркастично рече капитанът, докато му отваряше вратата на каютата си. Знаеше, че името е измислено, но това не го засягаше. Единственото, което имаше значение, бяха парите му. — Мисля, че има нещо, за което трябва да поговорим.

— Да, прав сте — потвърди Ейвъри и седна в посоченото му кресло. Току-що беше решил, че няма да убие Алекс. Беше чувал за един човек, живеещ на френския бряг, който имаше вкус към необикновеното и можеше да си позволи да се намеси. Запознал се с него преди няколко години, Ейвъри бе го уговорил да вземе момчето и остана доволен, като узна, че той му предлагаше огромна сума за Алекс. Трябваше да се срещнат след пет дни. Сега Ейвъри се питаше дали той ще прояви интерес и към сестра му.

— Както знаете, първоначалната ни уговорка бе само за момчето. Жената не бе предвидена в споразумението.

— Искам да взема и нея на това плаване. Сигурен съм, че ще намеря някакво решение, когато приключа сделката с момчето. — Не страдаше от задръжки да се отърве и от сестра си. Не изпитваше никакви чувства към нея. Само Вивиан имаше значение в живота му.

— Възможно е да се уреди, но разбирате, че таксата става двойно по-висока?

— Естествено, не съм очаквал друго, а ще има и допълнително възнаграждение, ако всичко мине добре.

— Убеден съм, че не е проблем тя да остане на кораба, мистър Смит.

— Чудесно! Съвсем скоро ще се върна, за да отплаваме.

— Добре. А дотогава ще се грижа добре за моите „гости“. Нищо лошо няма да им се случи. Не бихме искали стоката да се повреди. — Предложението за допълнително възнаграждение му се понрави. Щеше да бди неотклонно над двамата.

Ейвъри плати на Блек нечуваната сума, която той поиска за Катрин. След това тръгна към къщи. Надяваше се, че Вивиан ще одобри това, което бе извършил. Докато пътуваше, се питаше дали вече беше дошла новината за изчезването на Алекс и Катрин.