Боби Смит
Вземи сърцето ми (29)

Двадесет и девета глава

Ома и Зена обезумели търсеха Тори и Джоунс, когато откриха изчезването им на сутринта, след като Алмира ги бе извела тайно от харема. Другите прислужници на Серад също се включиха, но напразно. Двете жени бяха изчезнали от града без следа и Ома и Зена знаеха, че ще имат неприятности, когато Серад се върне и разбере. Не грешаха.

Серад и Хасим се запътиха към Малик веднага след като пристигнаха в пристанището на Алжир, за да му съобщят за смъртта на Мухамед. Серад бе неспокоен по време на срещата, макар че успя да го прикрие от Малик и Хасим. Бе доволен, когато тя завърши и веднага се втурна към дома си, за да поговори с Тори.

Серад знаеше какво трябва да направи и искаше да го свърши по-бързо. Слугите му изглеждаха необикновено нервни и това го озадачи. Но не за дълго, защото скоро разбра причината Тори да не бъде доведена при него, когато я бе повикал.

— Не мога да я доведа при теб, Серад — каза слугата.

— Защо? Отново ли отказва да дойде? — попита той и се засмя сърдечно. Бе сигурен, че тя му е сърдита заради начина, по който се отнесе към нея, преди да тръгне, но бе готов да поправи поведението си. — Донеси я тук, ако трябва.

— Не, Серад. Не мога. Причината не е, че тя отказва, а че я няма.

— Какво?

— Двете жени изчезнаха на следващия ден, след като отплавахте.

Серад изненадан се вгледа в мъжа.

— Няма ги? — повтори той, за да се увери в това, което е чул.

— Да. Претърсихме къщата и целия град, но не намерихме и следа от тях.

Серад го погледна и очите му се присвиха застрашително.

— Как се случи това?

— Никой не знае, Серад. Късно през първата нощ след твоето отпътуване англичанките са се измъкнали незабелязано от къщата, докато Ома и Зена са спали, както обикновено, и са изчезнали. Опитахме всичко, за да ги намерим, но сякаш бяха потънали в земята.

Серад стисна зъби в опит да се бори срещу чувствата, които бушуваха в него. След времето, което прекараха в оазиса, той си мислеше, че нещата между тях са станали различни. Но очевидно бе грешил. Все пак не можеше да си представи къде е отишла Тори. Трябваше да е някъде наблизо и ако се бе скрила в Алжир, бе в опасност. Тази мисъл не му даваше покой и той се втурна да намери двете прислужнички, за да ги разпита. Разпитът не го задоволи, защото те не бяха чули и видели нищо.

Най-после разбра с кого трябва да говори. Леля Раби сигурно можеше да му помогне. Може би тя имаше представа къде са отишли Тори и Джоунс. Реши да отиде при нея в харема на Малик.

Раби очакваше Серад, след като чу за връщането на „Ятаган“. Посрещна го с величествено гордо държане. И двамата излязоха в градината.

— Виждам, че си се върнал от пътуването — изрече тя твърде небрежно. — Чух също така, че победата ти над Мухамед е била пълна.

— Корабът му бе потопен — потвърди Серад.

— Това е добре. Сигурна съм, че Малик е много доволен.

— Не съм дошъл да говорим за пътуването или за Малик — призна най-накрая той. — Дошъл съм, защото трябва да говорим за Тори.

— Какво има? — Раби бавно се обърна с гръб към него и приближи към фонтана.

Серад я последва.

— Изчезнала е, лельо Раби. И аз не знам къде е отишла. Помислих, че ти си единственият човек в цял Алжир, който може да ми помогне.

Раби се обърна с лице към него. Изражението й бе сериозно и тя му отвърна напълно откровено:

— Надявам се, че в този момент тя и нейната компаньонка са на половината път към дома си.

— Тя наистина си е тръгнала? — Серад се втренчи в леля си Раби. Не знаеше какво бе очаквал да чуе от нея, може би, че са скрити някъде в града и че той ще може да ги намери и да я върне още същия ден. Бе напълно изненадан да разбере, че леля му знае за изчезването и че всъщност Тори е напуснала живота му.

Раби повдигна гордо главата си срещу него.

— Тя напусна Алжир малко след като ти отплава.

Серад не можеше да повярва. Тори си бе отишла! Никога нямаше да има възможност да й предложи свободата или да й признае своята любов. Избухна в гняв за секунда и тогава разбра какво трябва да прави. Не можеше да я остави да тръгне, без да й разкрие чувствата си. Щеше да я последва.

— Кога и с кой кораб отплава?

— Не мога да ти кажа. Просто я остави да си върви. Моля те, остави я да се върне у дома — смекчи молбата си тя.

— Не мога — изпъшка той, борейки се отчаяно с чувствата си. Как можеше да остави Тори да си тръгне, когато се нуждаеше толкова много от нея!

— Но ти трябва да го направиш. Има много други жени, които биха дали всичко, за да влязат в харема и в живота ти…

— Лельо Раби… ти не разбираш — призна с болка той. — Аз вече не искам да притежавам Тори.

— Тогава какво значение има, ако не искаш да я върнеш обратно със сила и да я оставиш в харема си? — Тя го дразнеше, защото искаше да знае какво става в сърцето му.

— Искам тя да бъде моя жена.

— О? Ти искаш да я дариш с честта да бъде твоя първа жена? Без съмнение първата, но от многото? Напомням ти, племеннико, че тя не е от алжирските жени, които просто ще приемат това като съдба. Тя е англичанка и да дели съпруга си с други жени й изглежда грозно и унизително. — Когато ние се омъжим, за нас съществува само един мъж, и то завинаги.

— Знам и мога да го приема, но не мога да я оставя да си тръгне. Трябва да я последвам, лельо Раби. Трябва да й кажа какво чувствам.

— И какво чувстваш?

Серад повдигна горящите си очи към нея.

— Аз я обичам — призна той.

— Ти я обичаш? — Раби бе развълнувана, че той най-после разпозна и назова това, което чувстваше към Тори. Очите й излъчваха топлина и тя гледаше племенника си с възхищение.

— Много, но никога не съм имал възможност да й го кажа. Дори не бях го разбрал, докато не размислих върху всичко през последната седмица. Ето защо трябва да я намеря. Не мога да я оставя да напусне, без да й кажа какво изпитвам към нея.

Раби протегна ръка и я постави нежно върху неговата. Бе доволна, че Серад е осъзнал своите чувства, но все още се притесняваше за Тори.

— Но, Серад… Какво ще стане, когато ти я намериш и й разкажеш за своята любов, а се окаже, че това за нея няма никакво значение? Какво ще стане, ако тя все още иска да се върне у дома? Ще бъдеш ли способен да я оставиш да си тръгне? Обичаш ли я достатъчно, за да поставиш нейното щастие над своето?

Той погледна към нея и отговори без колебание:

— Да. Не бих могъл да направя противното.

Раби се изправи на пръсти и го целуна нежно. Сърцето й бе изпълнено с любов към него.

— Не знам името на кораба, с който отплава, но мога да ти кажа, че напусна Алжир на следващия ден, след като ти замина.

Серад остави леля си и се зае с нелеката задача да открие морския съд, с който Тори и Джоунс бяха отплавали. Отчаянието му нарастваше с всеки неуспешен опит и бе почти бесен, когато късно през деня най-после откри името на тежкоподвижния търговски кораб, с който бяха тръгнали. След като откри кораба и научи неговата посока, Серад бе сякаш полудял и нищо не можеше да го спре. Макар че ремонтът на „Ятаган“ бе започнал, нямаше да има достатъчно време, за да го приведе в пълна готовност за плаването. Но Серад не се интересуваше от това. Изчисли, че скоростта на другия кораб ще бъде много по-малка, въпреки че неговият кораб няма да е напълно отремонтиран. Щяха да настигнат Тори далеч от бреговете на Англия. Изпрати кратко съобщение до Малик и Хасим, като им обясни своя план за действие, и без да се интересува от техния отговор, отплава от пристанището още същата нощ.

Капитанът на фрегатата от британската флота „Белведер“ прие сериозно съобщението на вахтения, че е забелязал кораб на хоризонта. Винаги бе нащрек към пиратите, които бродеха по оживените търговски маршрути, и заповяда курс на пресичане. Англичаните се приготвиха да ги приближат, за да ги разпознаят. Серад ги наблюдаваше с чувство на безпокойство. „Ятаган“ бе в открито море от две седмици и през това време не бе срещал други кораби. Серад бе доволен от това и се надяваше, че няма да се случи нищо, докато намерят Тори. Появата на кораб от британската флота го разтревожи. Фрегатата му не бе все още способна да постигне пълна скорост и маневреност. Не искаше да влиза в битка, която със сигурност щеше да загуби. Ценеше кораба и хората си твърде много, за да ги изложи на такъв риск. Искаше само да намери търговеца и да върне жената, която обича, обратно. Но, изглежда, самата съдба му бе попречила и го бе поставила пред много по-трудно изпитание.

— Ще променим ли курса си, за да ги избегнем? — попита Тарик, като се приближи до своя капитан.

Серад се ядоса и разстрои, след като обмисли малкото възможни варианти.

— Да, но не прави нищо, което да предизвика тяхното подозрение.

Тарик остави Серад сам и побърза да изпълни нареждането. Капитанът искаше да избегне сблъсъка на всяка цена. Щяха да продължат колкото е възможно по-бавно, с надежда, че англичаните няма да опитат да ги спрат. Но очакванията му да се изплъзнат мирно не се оправдаха, след като капитан Деморест най-после разбра кой стои пред него и го последва. Серад се втурна към мостика, за да се присъедини към Тарик, знаейки, че не може да рискува да се бие.

— Да приготвим ли оръдията, капитан Серад? — попита един от мъжете, готови да се бият срещу англичаните с всички сили.

— Не! — отсече той и почувства тежестта на вината си.

Ако беше помислил малко повече за сигурността на хората, нямаше да се впусне по този начин след Тори с пострадалия кораб. Но вече бе твърде късно. Можеше само да опита да избяга от британската фрегата.

— Не? — Екипажът му бе объркан.

— Това ще бъде самоубийство. Ще опитаме да избягаме. Това е единствената ни възможност.

Серад и Тарик се спогледаха загрижено и след това съсредоточиха вниманието си върху предстоящия сблъсък. Серад прогони всякакви мисли за Тори от съзнанието си.

Нямаше вече връщане назад, след като капитан Деморест откри, че пред него стои „Ятаган“. Бяха чували за кораба и неговия капитан и бяха твърдо решени да го премахнат от моретата веднъж завинаги.

— Заредете оръдията! — заповяда капитанът и „Белведер“ започна да преследва жертвата си. „Ятаган“ бе бавен и това го озадачи. В слуховете, които бе чувал, се превъзнасяше скоростта му. Тази мудност го караше да бъде предпазлив и готов да използва сила. Серад бе известен със своите забележителни моряшки способности и Деморест не искаше да разбере по най-неприятния начин, че бавната скорост е само уловка. Той беше сигурен, че всички разкази за навигаторската смелост на Серад са истина.

— Огън, когато сте готови! — Деморест догони кораба пред себе си, като се чудеше защо корсарят се опитва да избяга. Всичко, което бе чувал за него, го караше да вярва, че той ще се обърне и ще се бие.

Оръдията на „Белведер“ прогърмяха. На борда на „Ятаган“ Тарик все още гледаше Серад в очакване на заповед.

— Ще отвърнем ли на огъня?

— Не. Пълен десен! Нека видим дали все още няма някакъв друг начин да се измъкнем.

Хората му се втурнаха да изпълнят заповедта. Всички знаеха, че „Ятаган“ все още не е способен да постигне нормалната пълна скорост и маневреност и че ще трябва да разчитат на способностите на Серад, а и на много късмет, за да се измъкнат. Серад стоеше на мостика и високо извикваше заповедите си. Всеки път успяваха да избегнат артилерийския огън на британците. Единствено благодарение уменията на своя капитан, който предвиждаше всеки ход на англичаните, успяваха да останат незасегнати от ожесточените продължителни атаки. Но най-накрая липсата на маневреност ги обрече. „Белведер“ даде унищожителен залп от едната си страна и разкъса целия им такелаж, което ги направи съвсем неподвижни.

Серад чувстваше болката от поражението и съзнанието, че неговото собствено импулсивно решение да напусне пристанището, преди ремонтът да е завършен, ги е довело до този край.

— Ще се бием ли, капитан Серад? — искаха да знаят хората му.

Серад и Тарик гледаха как фрегатата се приближава и вражеските моряци приготвят своите абордажни куки. Знаеха, че са способни да убият много от британските моряци, ако се стигне до ръкопашен бой. Но все пак нямаше начин да победят.

— Не! Не оказвайте никаква съпротива! — извика Серад. — Досега нямаше кръвопролитие. Нека да оставим нещата така.

Капитан Деморест не можеше да повярва, че се приближава до борда на покрития с позорна слава „Ятаган“. Неговият кораб и екипаж бяха най-добрите и той бе горд от техните усилия. Въпреки че се възхищаваше от работата на своите хора в усилията да превземат другия съд, той не можеше да не отдаде дължимото на действията на другия капитан. Никога не бе срещал такива невероятни навигаторски умения. Бе очевидно, че корабът е претърпял някакви повреди и не е способен на нормално плаване. Знаеше, че това е единствената причина, поради която бе спечелил победа този ден.

Деморест се изкачи на палубата на „Ятаган“ и потърси неговия капитан. Забеляза Серад, който стоеше с царска осанка близо до мостика, и разбра, че той е господарят. Забеляза, че всеки член на екипажа е тежко въоръжен с ятаган и пищов, но никое от оръжията не бе вдигнато.

— Вие ли сте капитанът на този кораб?

— Аз съм Серад, капитан на „Ятаган“ — отвърна гордо мъжът.

— Аз съм капитан Деморест и ви арестувам — съобщи той. Изучаваше мъжа пред себе си и се опитваше да отгатне неговата националност. Носеше алжирско име, но със сигурност не изглеждаше като северноафриканците. — Мистър Фогс…

Един от неговите мъже пристъпи напред по негова команда и окова китките и глезените на Серад.

— Какво ще стане с хората ми и с кораба?

— Вашият екипаж ще бъде отведен пред магистрата и той ще реши тяхната съдба. Корабът ви е вече собственост на Короната.

Серад кимна намръщен. Успокои се, че хората му не бяха убити незабавно. Но това не намали болката от провала. Знаеше, че няма да му провърви, както и на екипажа, а дори мисълта, че ще загуби „Ятаган“ бе по-малко болезнена от съзнанието, че повече никога няма да види Тори.

Два дни по-късно един търговски кораб, който редовно пътуваше между Алжир и Лондон, задмина бавнодвижещия се „Белведер“ с пленения „Ятаган“, плаващ зад него по пътя към Англия. Знаейки, че емирът Малик ще иска да узнае за това, те увеличиха скоростта си, за да пристигнат по-бързо.

 

Тори и Джоунс едва повярваха, когато забелязаха бреговете на Англия. Бяха се завърнали у дома. Облекчението им бе огромно и не бяха сигурни дали да плачат, или да се радват при вида на родната земя.

— Какво ще правим, когато стигнем пристанището, мис Виктория? — попита Джоунс.

— Добрите свещеници ни дадоха достатъчно пари, за да наемем превоз, Джоунс, така че мисля да напуснем кораба веднага и да отидем в къщата на дядо ми.

— Но ако той не е там?

— Няма значение. Винаги има прислуга в къщата, дори и когато той не е в Лондон, сигурна съм, че ще ни кажат как да го намерим.

Вълнение прониза двете жени в очакване корабът да бъде закотвен и стълбата спусната. Наеха карета без затруднение, която бързо ги отведе далеч от неприятния палубен живот.

Преминаха през града и по пътя към къщата на маркиза сълзите напираха в очите им. Бяха вкъщи! Бяха спасени!

— Джоунс, не мога да повярвам, че сме тук! Сега всичко изглежда нереално. Сякаш се е случило с някой друг… — Тори обърна изпълнените си със сълзи очи към компаньонката си.

Джоунс можеше да види как пленничеството беше оставило своите следи върху младата жена и се протегна, за да хване ръката й и да й вдъхне увереност.

— Скъпа моя, ти се справи прекрасно. Аз съм горда с теб… много горда.

Тори рязко пое въздух при мисълта за Серад. Бе се опитала да не мисли за него, да изтрие спомена за приказните дни в пустинята, и бе успявала досега. Вгледа се навън през прозореца на каретата, възприемайки всичко, което бе познато за нея, чувствайки как отново е лейди Виктория Лорънс. Все пак, макар че почувства своето истинско завръщане, една част от нея щеше завинаги да остане Тори.

Сякаш измина цяла вечност, преди каретата да спре пред величествената триетажна тухлена къща на маркиза. Кочияшът отвори вратата. Тори бързо слезе и се спусна към стъпалата. Джоунс остана да благодари и плати на мъжа и след това бързо последва развълнуваната си господарка.

— Мис Виктория, не се държите като дама! Една лейди никога не тича и никога… — укоряваше я тя, изкачвайки стълбите.

— Дядо! — Тори плачеше и чукаше по вратата. Влетя през портала в момента, в който неподозиращият слуга отвори.

Алфред бе в салона заедно с група стари приятели, когато чу суматохата в предната зала. Тъкмо бе станал от креслото си, за да види каква е причината, когато чу неговата любима внучка да го вика. Застина от учудване, но неприятните емоции отстъпиха на радостта, когато Тори се появи на вратата.

— Виктория!? Боже мой, дете, това ти ли си?

— О, дядо! Ние сме вкъщи — най-после сме у дома! — извика тя. Чувстваше се, сякаш бе малко момиче, когато попадна в топлата му любеща прегръдка. Изглеждаше, сякаш нищо не се е променило в този момент, но сърцето й знаеше, че всичко е различно.

 

Малик получи съобщението от капитана на търговския кораб и веднага го повика в двореца си. Искрено се надяваше, че мъжът е сгрешил. Но след като разговаря с него, разбра истината: Серад заедно с кораба и екипажа си били пленени от англичаните и са на път към затвора. И вероятно към смъртта. Малик бе изпълнен с болка и знаеше, че трябва да каже новините на Раби, преди тя да е разбрала от мълвата в двореца, а това не бе нещо, което очакваше с нетърпение. Изпрати да я повикат и тя пристигна в личните му покои.

Раби бе изненадана от неочакваното повикване, защото го виждаше рядко през деня. Без да се бави, тя се подчини.

Любопитството, с което влезе в стаята, се превърна в безпокойство, когато видя изражението му.

— Да, Раби. Имам новини.

— Какви? Нещо лошо?

— Серад…

Тя пое дълбоко въздух:

— Серад?

— Има свидетел, който е видял „Ятаган“ да плава под британски контрол по пътя към Англия зад въоръжена фрегата. Очевидно е понесъл значителни поражения. Имам всички основания да мисля, че Серад и хората му се намират в ръцете на английското правителство…

— О, боже! — Тя повдигна измъчено очите си към него. Съзнанието й трескаво търсеше начин, по който можеше да помогне. Имаше само един път и тя знаеше какво трябва да направи.

— Малик! — Изрече името му с прочувствена молба. — Аз мога да спася Серад.

— Как?

— Трябва да ми позволиш да се върна в Англия. Ако стигна дотам навреме, мога да му помогна.

Малик я погледна. Отначало очите му бяха студени. Чудеше се как дръзва изобщо да повдигне този въпрос, който бе заповядал да не се повдига никога.

— Не!

— Малик! Серад ще умре, ако не отида и не им кажа каква е неговата истинска самоличност! Трябва да ми позволиш да го спася! Трябва! — Сълзите й бяха искрени и тя стоеше пред него, както никога през тези двадесет години.

Той не знаеше какво да каже или да направи. Раби не го бе молила за нищо досега. Бе се подчинявала на всяко негово желание. Сега животът на Серад зависеше от решението му. Ще посмее ли да позволи на Раби да замине и да рискува да я загуби? Ще има ли смелостта да я освободи или ще я остави при себе си и ще обрече осиновения си син на почти сигурна смърт?

— Какво може да направиш? — попита той разколебано.

— Баща ми е известен и богат. Има влияние в съда и съм сигурна, че ще го спаси. Серад е негов внук… — обясни тя, като се молеше баща й да е все още жив и Ейвъри да не е херцог на Хънтингтън. — Моля те, Малик, ако ме пуснеш да отида, сигурна съм, че баща ми ще освободи Серад и хората му. Сигурна съм!

— Ще ти съобщя моето решение тази вечер — отвърна той, все още неспособен да приеме мисълта за раздяла. Обичаше я и се страхуваше, че тя повече няма да се върне при него.

— Малик, не можем да чакаме до вечерта. Ако в пристанището има достатъчно бърз кораб, готова съм да отплавам веднага.

Тя с отчаян жест сграбчи рамото му, като се опитваше да го убеди в страха си за Серад. Малик се вгледа в морскосинята красота на очите й и разбра, че няма избор. Обичаше я, обичаше и Серад. Ако позволеше Серад да умре заради собствения му егоизъм, нямаше да си прости никога. Тя също нямаше да му прости.

— Моля те… — прошепна сподавено Раби, отправяйки нежен поглед към него.

Обичаше я толкова много, че не можеше да й откаже. Тя бе права. Нямаше друг избор.

— Разбира се, че трябва да тръгнеш. Ще се погрижа най-бързият кораб в пристанището да е готов за теб.

Раби обви ръце около врата му и го целуна.

— Благодаря ти. Животът на Серад зависи от това. — Искаше да каже много повече. Искаше да каже, че знае за какво се безпокои той, но не можеше да изрече никакви обещания.

Малик искаше да притисне своята любима към себе си и никога да не я пуска. Искаше да я накара да му обещае, че ще се върне при него, но се страхуваше дори да го изкаже на глас. Боеше се, че след като веднъж се е отделила от него, с готовност ще се върне към стария си живот и ще го забрави. През всичките тези години Раби никога не бе казвала, че го обича и винаги бе отказвала да стане негова жена. Дори и сега Малик чувстваше болка при мисълта, че не е успял да спечели любовта й.

Малик задържа Раби до сърцето си за миг и после я остави с мрачно настроение. Ако я бе целунал или докоснал още веднъж, нямаше да е способен да я пусне да тръгне. Лицето му бе застинало, когато се отдели от нея, но очите му отразяваха болката и агонията на душата.

— Ще изпратя един от слугите да те вземе, когато корабът е готов за отплаване.

— Благодаря ти. — Тя се опита да го погледне в очите още веднъж, но той се обърна. Чувстваше неговото отчаяние, но трябваше да върви! След това се обърна и излезе. Спасението на Серад бе най-важно за нея. Раби знаеше, че пътуването до Лондон щеше да бъде най-дългото плаване в живота й.