Боби Смит
Вземи сърцето ми (23)

Двадесет и трета глава

— Не мога да повярвам! — възкликна Едуард потресен и погледна с ужас и огорчение своя приятел Алфред Лорънс. Кога получи известието?

— Хората дойдоха при мен преди една нощ. Изчаках, за да се уверя, че ми казват истината, преди да ти съобщя. — Маркизът обясни мрачно: — Едуард, не знам какво да правя. Никой не се е свързал с мен… никой не ми е поискал откуп… Как да кажа на сина си и на жена му, че скъпата им дъщеря е отвлечена от тези страшни северноафрикански пирати?

Херцогът се приближи до приятеля си и го прегърна силно през раменете. Алфред бе едър здрав мъж, но точно в този момент изглеждаше стар и уязвим. Едуард долавяше отчаянието му.

— Разбирам те, Алфред. — Едуард напълно му съчувстваше, тъй като си спомняше ясно времето, когато и той изпита същото ужасно чувство на загуба. Дори след чудото и радостта от завръщането на Александър понякога мечтаеше за Катрин — копнееше да види красивото й лице, жадуваше да я прегърне бащински и да й каже колко много я обича, както и да я увери, че е направил всичко възможно, за да я издири. Херцогът едва потисна надигащото се в него вълнение.

— Знам, че ме разбираш — дрезгаво отговори маркизът. Само Едуард наистина познаваше дълбокото му страдание. — Обичам Виктория толкова много… Нямам други внуци и тя означава много за мен…

— И аз се почувствах така преди години, когато Александър и Катрин изчезнаха, но в твоя случай проблясва известна надежда. Били са живи и здрави, когато морякът ги е видял да се качват на борда на пиратския кораб, а това звучи окуражително. Сигурен съм, че скоро ще ти поискат пари. Пиратите са кръвожадни, но не са глупави. Щом открият истинската й цена, ще побързат да ти я продадат.

— Дано си прав, Едуард.

Дано, помисли си и Едуард.

— Ами твоят Александър? — Алфред погледна тъжно приятеля си.

— Трябва да му кажем истината — бавно изрече херцогът. — Няма смисъл да крием от него. Александър трябва да знае. Макар още да не се познават, те са сгодени.

— Що се отнася до годежа… Загрижен ли си? — Алфред се опасяваше да не плъзнат лоши слухове, които да очернят доброто име на Виктория и да съсипят напълно бъдещето й.

Едуард вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Не казвай нищо повече. Ще оставим всичко постарому. Убеден съм, че Виктория ще се върне здрава и читава. В края на краищата, Алфред, Александър се върна след толкова много години. Виктория също ще се прибере. Освен това знаеш къде е отвлечена. Можеш да започнеш издирване…

— Вече се заех да търся най-добрия начин за изпращане на откупа, когато го поискат.

— Добре. Засега това е единственото, което можеш да направиш, както и да чакаш, но знай, че ако се нуждаеш от нещо — каквото и да е то, — трябва само да ми кажеш.

Алфред благодари на приятеля си от все сърце. Замълча, за да събере мислите си, но после попита:

— Сега ли ще кажем на Александър? Мисля, че е редно да научи за случилото се от мен.

Малко по-късно Дейвид мрачно изслуша Едуард и маркиз Рейвънсли.

— С какво мога да помогна? — поинтересува се той веднага щом Алфред го осведоми за нещастието.

— Точно сега не може да се направи нищо, Александър. Веднага ще ти съобщя, ако получа някаква вест. Дотогава ни остава само да се молим, момчето ми, само да се молим.

— Ще се моля, сър — обеща Дейвид. После мълчаливо се ръкува с маркиза.

След като му разрешиха да се оттегли, Дейвид излезе от стаята и безцелно заброди из замъка. Мислеше за годеницата си, която още не бе срещал. Чудеше се дали Виктория е в безопасност, или е сполетяна от някоя ужасна участ. Влезе в стаята си, потърси малкия портрет на бъдещата си съпруга и се вгледа в усмихнатото й лице. Искрено се надяваше, че тя е добре. Първоначално съвестта му се бе разбунтувала срещу брака с нея, защото той я мамеше, но сега се тревожеше за нея така, сякаш я познаваше от години.

На Дейвид му се струваше, че стаята го задушава и затова излезе от замъка. Реши да се разходи в парка, за да събере мислите си. Не можеше да си избие от главата убеждението, че е виновен за случилото се. Ако Виктория не трябваше да пътува за Англия, за да се омъжи за него, това нямаше да се случи. Сега щеше да бъде на сигурно място при родителите си в Индия. Примката на измамата се затягаше все по-здраво около врата му. Както винаги, и този път пое към огледалното езеро, за да потърси уединение.

 

През този ден Тес свърши работата си бързо и излезе от къщата по-рано от обикновено. Много се съмняваше, че някога отново ще се натъкне на лорд Александър, но продължаваше да живее с тази надежда. Най-щастливият миг за нея бе вечерта, която бе прекарала в разговор с него, и макар да си повтаряше, че е безсмислено, непрестанно се молеше да го срещне. Всяка нощ Тес мечтаеше за лорд Александър и всеки ден го виждаше из къщата, но не смееше да му продума. Обичаше го с цялата си душа и знаеше, че дори и да не й се удадеше възможност да поговори с него, пак щеше да е доволна.

Докато тичаше по пътечката към езерото, Тес си представяше, че лорд Александър е нейният изстрадал любим, който с нетърпение я очаква там. Най-приятно й бе да си мечтае за това. Мислено се хвърли в обятията му и го целуна. О, това бе една прекрасна мечта и…

— О-о! — Тес възкликна и замръзна на място, тъй като лорд Александър седеше на брега, опрял глава на сключените си ръце. Красивото му лице изглеждаше напрегнато.

— Извинявайте! — задъхано каза тя и отстъпи назад.

Стреснат от внезапното й появяване, Дейвид вдигна глава.

— Веднага си тръгвам.

— Не си отивай! — побърза да я спре той. Знаеше, че Вивиан щеше да се ядоса, ако разбереше за приятелските му отношения с прислугата, но трябваше да признае радостта си от срещата с Тес. — Няма нужда да си ходиш.

— Наистина ли? — Тя се раздвояваше между желанието си да остане и да осъществи мечтите си и страха да не я сварят с него.

— Да — отвърна Дейвид и независимо от мрачното си настроение, се усмихна. — Ела при мен.

Колебанието й изчезна и тя се отпусна до него на брега, без да възрази повече.

— Добре ли сте? — осмели се да попита Тес. В очите й се четеше загриженост. Той имаше толкова отчаян вид, че тя изпита желание да го прегърне и да го окуражи, макар да не знаеше какъв е проблемът.

Дейвид въздъхна. Копнееше за приятел, на когото да се довери. Бяха разговаряли веднъж с Тес и тя не бе споменала на никого за това… Вперил поглед в светлокафявите й очи, той проникна дълбоко в душата й и веднага разбра, че можеше да й вярва.

— О, Тес — изпъшка той, — всичко е толкова сложно.

Без да проявява любопитство и нетърпение, тя го насърчи да продължи:

— Мога ли да ви помогна по някакъв начин?

— Много мило от твоя страна, но се опасявам, че не можеш. Получих лоши новини и надали някой е в състояние да ми помогне.

— Искате ли да говорите за това?

— Сигурно скоро ще го чуеш от прислужниците. Пирати са нападнали кораба, в който е пътувала Виктория, и са я взели в плен.

— О, не — макар да го ревнуваше от годеницата му, Тес никога не би й пожелала нещо лошо.

— Да. Маркизът е научил това преди ден, но ни го съобщи едва днес следобед.

— Какво ще правите?

— Точно това е най-лошото — каза Дейвид с явна покруса. — Нищо, абсолютно нищо не мога да сторя.

Сърцето я заболя при тези думи и тя утешително го докосна по ръката.

— Съжалявам, лорд Александър. Наистина съжалявам.

Дейвид видя малката й длан върху ръката си и погледна девойката. Сивите му очи се сляха с нейните светлокафяви очи, придобили наситен морскозелен оттенък от преливащото в тях състрадание. Изведнъж той започна да гледа на нея като на жена, зряла и много красива жена, а не като на прислужничка или евентуален приятел.

Времето сякаш спря, докато Дейвид изучаваше миловидното й лице. Отдавна не си бе позволявал да бъде Дейвид Маркъм. Маската на лорд Александър падаше и той не можеше да предотврати това. В тази романтична вечер бе насаме с най-хубавата, най-нежната жена, която някога бе срещал. Тес не би наранила никого умишлено. Не приличаше на Вивиан. Винаги щеше да бъде мила и всеотдайна. Тя бе олицетворение на всички добродетели на по-обикновения живот, които му липсваха. Прииска му се да стане част от света на Тес, за да я опознае по-добре… и може би дори да я обикне.

Дейвид не можеше да избяга от истинската си същност. С някои приятели от града бе посещавал публични домове в Лондон, но краткотрайните срещи с леки жени не бяха успели да събудят неговите чувства. Никога не се стараеше да доказва мъжките си способности. Според него физическото освобождаване не бе достатъчно. Нуждаеше се от неопорочената сладост на целувките на Тес. Желаеше да вкуси от невинността й. Когато на небето изгряха първите звезди, Дейвид бавно се наведе към нея и потърси устните й.

Тес не можеше да повярва. Лорд Алекс наистина я целуваше! Тя притвори очи и зачака. Страхуваше се, че това е сън, но ако всичко се окажеше реалност, не искаше никога да се събуди. Беше с лорд Алекс и двамата изгаряха от взаимно желание! Сърцето й заби лудо при мисълта, че е постигнала невъзможното. За нея не бе от значение, че това можеше да се окаже само едно мимолетно преживяване, тъй като двамата принадлежаха на различни класи. Обичаше го колкото самия живот.

Когато устните им за пръв път се докоснаха, от Тес се изтръгна тих вопъл. Това надминаваше очакванията й. Тя беше в градината с лорд Алекс… звездите… изгряващата луна… песента на птиците, приветстващи падането на нощта…

Неочаквано лорд Алекс се дръпна назад и тя отвори очи от страх да не би всичко да е свършило толкова бързо, но опасенията й се оказаха неоснователни. Той просто се взираше в нея с нежност, изписана на лицето му.

— Тес, ти си невероятно красива… — прошепна Дейвид. После посегна да погали нейната разкошна лъскава коса. Имаше чувството, че докосва коприна. Отново я целуна.

Този път целувката им не бе срамежлива. Този път устните им жадно се впиваха.

Преди това Тес се бе целувала с няколко момчета в обора, но тяхната неопитност я бе раздразнила. С лорд Алекс обаче се чувстваше различно. Устните му настойчиво търсеха нейните и тя гореше от желание да им отвърне със същия плам.

Дейвид неистово се нуждаеше от това сливане на техните сърца и души. От доста време се чувстваше самотен. Алекс инстинктивно я притисна до себе си и изпита истинска наслада при допира на закръглените й гърди до тялото му, както и при усещането за обгръщащите го през врата слаби ръце, докато тя страстно откликваше на неговите целувки. Алекс проследи с ръка извивката на гърдите й.

— О, лорд Алекс! — тихо изпъшка Тес, обладана от непознат досега възторг. Той беше с нея! Той я желаеше! Мечтата й наистина се сбъдваше! О, колко много го обичаше! Колко много го обичаше!

Когато тя изрече „лорд Алекс“, Дейвид спря. В продължение на няколко минути се бе поувлякъл, бе повярвал, че животът му може да се промени, но при споменаването на присвоеното от него име сякаш върху му изсипаха кофа със студена вода. Нищо не можеше да се промени. Той бе заложник на съдбата, пленник на ужасния си късмет. Дейвид Маркъм бе мъртъв. Сега беше Александър Уейкфийлд и вече нямаше връщане назад.

Дейвид се отдръпна и се вторачи в нейното красиво, поруменяло лице, но това му причини болка. Харесваше Тес и затова не можеше, не желаеше да я използва. Трябваше да спре тази авантюра, преди да се е задълбочила.

— Но… лорд Алекс, нещо лошо ли направих? — попита тя и смутено примижа, когато той я пусна.

— Лошо ли? Не, Тес. Не би могла да ми сториш никакво зло — увери я Дейвид.

— Тогава защо… — топлите й очи го молеха за целувки, а не за раздяла.

— Съжалявам, Тес. — Дейвид съвсем се отдръпна от нея.

— Съжалявате? Но за какво? — Тя се изуми. Не можеше да повярва, че той разваля този прекрасен за двамата миг. Беше нощ само за любов, а той се дърпаше и извиняваше. Струваше й се глупаво.

— Че се възползвах.

— Не е така — възрази тя. — Аз исках.

Дейвид поклати глава отрицателно. Тя не разбираше нищо.

— Напротив, злоупотребих с теб. Ти си чудесно момиче, но ще съгрешим, ако продължим. Извинявам ти се и обещавам, че това никога няма да се повтори.

— Ами ако аз го желая?

— Няма да се случи отново. Няма да го позволя. Връзката ни е безперспективна — отчаяно призна той. Умолителният й поглед го влудяваше. Жадуваше да я вземе отново в обятията си и да я люби, но нямаше да го стори въпреки страстните й целувки.

— Това не ме интересува, лорд Алекс. Зная, че никога няма да ме обичате, но това е без значение. Аз ви обичам и искам да ви доставя удоволствие.

— Не говори така! — прекъсна я той.

— Не е честно, че искате да се отрека от чувствата си. Обикнах ви още щом пристигнахте в замъка.

— Безсмислено е, Тес. — Дейвид се изправи, за да увеличи разстоянието между телата им. Ако беше Дейвид Маркъм, би я сграбчил в прегръдките си, но за съжаление вече бе друг човек. Бе Александър Уейкфийлд и трябваше да се държи като него.

— Довиждане.

Дейвид я погледна за последен път и нейните насълзени и тъжни очи изпълниха сърцето му с болка. Той се обърна и закрачи по пътечката.

Злочестата Тес го наблюдаваше мълчаливо, докато не изчезна от погледа й. Струваше й се, че сърцето й е разбито на хиляди парченца. Опита да си припомни всичко, за да проумее случилото се.

В съзнанието й се открояваше ярко един-единствен момент — неговото извинение, че е злоупотребил с нея. Осъзнавайки това, сърцето й се изпълни с любов. Той я обичаше! Безспорно! Ако не я обичаше, би задоволил желанието без изобщо да се замисля. В околността се носеха слухове за своеволията на господарите с прислужничките, които бяха станали достояние на всички работници. Благородниците често упражняваха власт над своите слугини. Лорд Алекс се различаваше от тях, а думите и делата му потвърждаваха доброто й мнение за него. Той беше най-прекрасният мъж, истински джентълмен. Любовта й към него бе истинска.

Тес осъзнаваше, че двамата заедно нямат бъдеще. Женският й инстинкт й подсказваше, че той я желаеше, а несъмнено чувствата й към него бяха все тъй силни. В този миг реши какво да прави. Възнамеряваше да отиде при него и отново да му се предложи. Можеше да се примири дори да бъдат само любовници. Но трябваше да го убеди, че той не се възползва от нея, че тя по собствено желание го дарява с любовта си, независимо от бъдещето. Тес се върна в стаята си. Надяваше се да го дари с любовта си преди края на нощта.

 

Вивиан лежеше доволно върху копринените чаршафи между намачканите завивки, които свидетелстваха за досегашните й занимания. Тя сластно погледна мъжа до себе си и мислено сравни отпуснатото му тяло със стегнатата фигура, която бе имал преди години. Отдавна не се бяха виждали, но настоящата им среща правеше Вивиан щастлива. Въпреки натрупаните годинки и по-слабата му форма, той все още успяваше да събуди страстта й.

Наведе се над нея и пламенно я целуна.

— Казах ли ти колко много се радвам, че се върна в Англия?

— Около хиляда пъти, но на мен ми харесва да го чувам непрекъснато — отговори тя и отвърна на целувката му. — Мисълта, че мога да те отмъкна от жена ти по всяко време, ми харесва.

— Няма съмнение, Вивиан. В сравнение с теб тя е подобие на жена.

Вивиан дрезгаво се засмя, поласкана от неговите думи.

— Ти си най-милият човек на света. Жалко, че нещата не се наредиха според очакванията ни, но мисля, че сега всичко ще се оправи, не смяташ ли?

— Планът ти е страхотен. — Той ценеше високо интригите и сплетните. Тя бе споделила с него всичките си ходове, чрез които бе успяла да представи Дейвид като бъдещия наследник на херцогството. За него Вивиан бе една изключително хитра жена.

— Аз си мислех същото — похвали се тя. — Скоро ще получим това, което винаги сме желали — парите на Уейкфийлд.

Той изръмжа нетърпеливо и се притисна върху пищното й тяло.

— Въпреки всичко още се чудя как щяха да реагират Ейвъри и твоята скъпа Катрин, ако бяха разбрали за нас.

— Щеше да е доста забавно. Тя бе непокварена и това би я шокирало страшно — размишляваше на глас той, докато обсипваше с горещи целувки шията на Вивиан, след което продължи по-надолу…

— Ейвъри ме ревнуваше доста, но това можеше да му хареса след време… — промълви тя неясно и усети разпалващата се в тялото й страст.

— На Катрин изобщо не би й харесало, но има ли значение? Сега щеше да е моя съпруга и аз щях да правя с нея каквото си поискам, без да се страхувам от наказание.

— Както правиш с мен?

— Както правя с теб… — тихо каза той и вдигна глава към нея. Очите му светеха от изгарящото го желание.

— О, Джералд — въздъхна тя и разтвори краката си, за да го приеме отново. — Липсваше ми.

— Сега сме заедно и не виждам причина да се разделяме пак… никаква…

 

Стана късно и Дейвид се умори. Седеше в библиотеката в едно кресло с висока облегалка, а в ръката си държеше чаша с малко бренди. В скута му лежеше подвързан в кожа том на Шекспир, а наблизо блещукаше една-единствена лампа. След раздялата си с Тес Дейвид се бе опитал да чете до края на вечерта, но не можеше да се съсредоточи. Мислеше само за Тес и за нейната красота.

Той изруга, затвори книгата и небрежно я хвърли на масата до себе си. После изпи остатъка от брендито, сложи чашата настрани и уморено прокара ръка върху очите си. Опита се да подреди мислите си, но не успя. Както бе развълнуван, нощта сигурно щеше да му се стори доста дълга.

Дейвид стана и си наля пълна чаша от кристалната кана с отлежало бренди, която прислужникът му бе донесъл по-рано. Изпи до дъно силното питие. Алкохол като този се пиеше на малки глътки, но точно сега Дейвид искаше просто да удави мъката си. Силното бренди изгаряше червата му, но това усещане му харесваше. Наля си още една чаша за по-късно и угаси лампата, на чиято светлина се бе опитал да чете. След това бавно излезе от библиотеката и заизкачва стълбите към своята стая, където отиваше да си легне.

На Тес й се струваше, че е изминала цяла вечност, откакто се бе промъкнала нагоре по задното стълбище в стаята на лорд Алекс. Това бе първата й неприлична постъпка и тя не знаеше кой е най-подходящият начин да съблазни любимия си, но реши, че като начало можеше да се съблече и да го очаква в леглото му. Вече два часа Тес неспокойно лежеше там, тръпнеща от желание да види младия лорд.

Александър обикновено си лягаше към полунощ и за по-сигурно Тес се прокрадна в спалнята преди единадесет. Часовникът бе ударил един часа. Тя беше не само нервна, но и изморена от дългия работен ден. С напредването на времето Тес започна да се опасява да не би случайно да заспи в леглото на лорд Алекс, докато го чакаше. Тръпки я побиха при мисълта, че той можеше изобщо да не се върне тази нощ, а някой от прислужниците да я намери заспала на сутринта. Тази мисъл не й даваше мира, макар от време на време клепачите й да натежаваха за сън.

Дейвид беше напрегнат, докато вървеше по коридора към стаята си. Не му се нравеше много идеята да бодърствува цяла нощ и се надяваше да се унесе, след като се изтегнеше в своето легло. Механично отвори вратата и влезе в тъмната стая. В момента, в който затвори вратата след себе си, усети, че не е сам.

— Има ли някой? — прошепна, за да не вдига шум и посегна да запали лампата на тоалетната масичка.

— Не… моля ви, лорд Алекс, не палете лампата — нервно помоли Тес.

— Тес? — промълви Дейвид, изумен от присъствието й тук.

— Моля ви, не казвайте нищо повече. Просто елате при мен…

Когато очите на Дейвид свикнаха с тъмнината в стаята, на фона на лунната светлина той успя да различи бялото й тяло, умолително извито насред широкото му легло.

— Тес, какво правиш тук? Вече ти казах…

— Помня какво ми казахте в градината, лорд Алекс, но това не ме интересува. Само искам да бъда с вас… — нейният дрезгав и дълбок шепот разнежи Дейвид. — Единственото ми желание е да ви доставя удоволствие…

Тес разбра, че е настъпил решителният момент. Грациозно стана от леглото, прекоси стаята и застана пред него. Обви ръце около врата му и плътно се притисна до неговото тяло — това бе покана, стара колкото света. Стоеше гола и беззащитна пред него. Отдаваше му се от любов, без да влага някакъв друг помисъл.

Дейвид не можеше да й устои. Желаеше я. Този път щеше да я обладае без всякакво колебание.

— Не мога да ти обещая нищо, Тес — каза й той.

— Не искам никакви обещания — отговори тя, освобождавайки го от надигащото се в него чувство на вина. После се повдигна на пръсти и смело го целуна.

Това отприщи страстта му. Изръмжавайки от удоволствие, Дейвид я вдигна на ръце и я понесе към леглото така, сякаш бе лека като перце. Устните им се разделиха едва когато я сложи на мекия дюшек.

— Желая те, Тес…

— Значи съм била права… — прошепна тя с удивление.

— Да, не си сгрешила. — Без да се смущава, той обсипа тялото й с целувки и успя да долови колко силно я възбуди докосването му. Дейвид се откъсна от Тес само за да се съблече, после отново се върна при нея и голите им тела се сляха в едно.

Ласките му ставаха все по-интимни, а целувките им — още по-пламенни. Тес следваше подтика на своето тяло, макар в невинността си да не знаеше какво щеше да се случи между тях. Бе виждала чифтосващи се животни и бе чувала закачките и клюките на другите прислужнички за физическата страна на любовта, но самата тя нямаше никакъв опит в тази насока. Затова реши да подражава на милувките му, за да му достави удоволствие. Започна да го гали и за нейна най-голяма изненада, той силно изстена.

— Тес… — изохка Дейвид, убеден, че тя е много опитна в любовта.

Цялото му тяло тръпнеше от възбуда и той побърза да я обладае. Едва когато проникна в нея, разбра, че е девствена. Стиснал зъби, Дейвид поуспокои разпалеността си, за да не й причини силна болка.

— Трябваше да ме предупредиш, че ти е за пръв път — каза той и нежно я целуна.

— Това щеше ли да промени нещо? — попита тя, изплашена да не я отблъсне отново.

— Да.

— В такъв случай се радвам, че не ти казах — засмя се Тес. — Исках да ти се отдам, защото те обичам. Щастлива съм, че си първият.

— О, Тес, ти си страхотна… — изпъшка той и започна да се движи, за да доведе и двамата до екстаз.

Тес усети как тялото й се отпусна. Неговите целувки и ласки изпълниха женското й сърце с наслада и желание. Докато отвръщаше на целувките, тя влезе в такт с движенията му.

По-късно, вкусили от върховното блаженство на любовта, двамата влюбени се отпуснаха в прегръдката си. До този момент Тес не бе имала никаква представа за пълната красота на любовта между мъжа и жената, но вече знаеше със сигурност, че лорд Алекс е съвършен. Преди този сюблимен момент тя го обичаше — сега го обожаваше.

Час преди зазоряване Тес го целуна за последен път и неохотно си тръгна. Никой не я видя, когато тихомълком се измъкна от стаята на лорд Алекс и се върна в своето самотно легло. Никой не я видя, когато с усмивка си спомняше всяка разменена целувка и всяко взаимно докосване в разпукващата се зора.

Никой не забеляза и Дейвид, който стоеше до прозореца и наблюдаваше развиделяващото се небе. При мисълта, че никога няма да може да се ожени за любимата жена, че никога няма да създаде семейство с нея, че никога не трябва да й признае любовта си, на лицето му се изписа тъга.

Докато погледът му се рееше из плодородните земи на имението Хънтингтън — само малка частица от херцогството, което някога щеше да му принадлежи, — в съзнанието му изплува цитат от Библията: „Какво му остава на човек, ако спечели света, но изгуби душата си?“