Боби Смит
Вземи сърцето ми (15)

Петнадесета глава

Долу първоначалното вълнение, обзело Виктория, отстъпи място на истински страх. Двете с мис Джоунс бяха чули последните гърмежи на топовете и победоносните викове на пиратите, щурмуващи техния кораб. Сгушени в койката на Виктория, те чакаха и се молеха капитан Дювал и екипажът му да успеят да отблъснат корсарите.

— Защо ли не си взех пистолета? — прошепна Виктория, когато доловиха шум от стъпки по коридора.

— Може да е капитанът.

— Но може и да не е той. Ако имах оръжие, щяхме да се отбраняваме.

— С него щеше да спреш само един пират, Виктория — смъмри я Едит Джоунс, — но ако съдя по шума навън, надали щеше да ни помогне много. — Дори в този труден момент тя бе удивително спокойна.

Млъкнаха, защото стъпките спряха точно пред тяхната врата. Двете се притиснаха плътно и притаиха дъх. Някой натисна бравата, но щом разбра, че е заключено, яростно заблъска с рамо, докато здравата дървена врата поддаде.

След като вратата им бе разбита, Виктория и мис Джоунс уплашено впериха очи в пиратите. Едри, широкоплещести и почти голи, те нахлуха в стаята, размахвайки зловещите си ятагани.

— Я виж какво има тук — каза Наджип с похотлива усмивка.

— Принц Серад ще бъде много доволен. Младата може да успее да го утеши за загубата на техния кораб… — съгласи се Хасан.

— Хайде да ги заведем горе, за да покажем на Серад, че не всичко е загубено.

Страшният Наджип се опита да сграбчи Виктория, но Джоунс, която мислеше единствено как да защити девойката, кипна и се нахвърли върху него.

Никой от мъжете не бе обърнал голямо внимание на възрастната жена. Смятаха, че безпроблемно ще завлекат двете по стълбите, за да ги предадат на главатаря си. Но грешаха. Джоунс тресна Наджип с чадъра по главата и го извади от равновесие.

— Махай се оттук, гадино такава! — извика Джоунс храбро. Но те се окопитиха и бързо овладяха положението.

Хасан я грабна и я метна през рамо, докато тя риташе и крещеше. Джоунс изписка от изненада, че се отнасят така с нея, но продължаваше да стиска здраво чадъра си.

Като видя колко грубо се държат с компаньонката й, Виктория й се притече на помощ.

— Пуснете я! — извика тя, но усилията й се оказаха напразни.

Съвзелият се от внезапния удар на Джоунс Наджип хвана Виктория и също я преметна през рамо.

Когато пиратът я изнесе на палубата, Виктория едва успя да вдигне глава и да се огледа наоколо. Надяваше се да види някой, който би могъл да й се притече на помощ, но за неин ужас, целият екипаж на „Чайка“ бе нареден до перилата, зорко пазен от разбойниците. Отделен от своите моряци, капитан Дювал беше вече на другия кораб.

Виктория с мъка осъзна, че няма кой да я спаси. Боеше се да не изгуби самообладание, но твърдо реши да не плаче пред тези мъже. Сети се за баща си, който често й напомняше, че само трезвомислещият човек съумява винаги да се измъкне от трудни и опасни ситуации, и затова се опита да погледне спокойно на нещата. Каза си, че няма да умре. Ако пиратите искаха да ги убият, досега щяха да го сторят. Думите на двамата грубияни й подсказваха, че двете с Джоунс имаха някаква стойност за главатаря им. Щеше да разчита на това и нямаше да позволи на тези злодеи да я изплашат. Не трябваше да им показва страха си, тъй като щяха да го използват срещу нея. Твърдо реши да се владее.

Изведнъж, без предупреждение, Наджип спря и я пусна на земята. В първия миг Виктория се олюля, но после се окопити и се огледа, за да разбере къде се намират.

Застанали настрани от другите, Серад и Тарик наблюдаваха прехвърлянето на хората и стоката от пленения кораб на „Ятаган“. Принцът не забеляза Хасан и Наджип, защото беше с гръб към палубата. Тарик обаче ги видя и в момента, в който двете жени безцеремонно тупнаха на земята, на лицето му се появи широка усмивка.

Пиратите се извърнаха към тях, за да разберат реакцията на капитана си. Рядко пленяваха красавица като по-младата и знаеха, че всеки би пожелал да я задържи за себе си. Горяха от нетърпение да видят какво щеше да направи Серад.

— Какво е това? — попита Тарик с явен интерес. Само един бегъл поглед към мис Джоунс му бе достатъчен, за да прецени, че тя не заслужава внимание. — Май мъжете са намерили добра плячка на кораба, а, Серад?

Серад се обърна, за да отговори на приятеля си и Виктория за пръв път зърна своя похитител. Беше висока, но Серад стърчеше доста над нея и за да го погледне в очите, трябваше да килне глава назад. Беше загорял от слънцето и носеше бяла чалма. Изпод нея се подаваха катраненочерни кичури коса, също като брадата, която очертаваше лицето му и придаваше по-голяма свирепост на дивашкия му вид. Ако беше романтично настроена, можеше да й се стори красив със своите груби черти, но точно в този момент тя се страхуваше единствено за живота си и мислеше как да оцелее. Виктория не сваляше поглед от принца. Широкият му гръден кош не бе окосмен и по него се стичаше пот от горещината. Раменете му бяха силно развити. Този мъж имаше внушителна осанка и Виктория нервно преглътна в стремежа си да се овладее.

— Доста е хубава, нали? — каза Тарик и посегна да я докосне по бузата.

Джоунс зорко следеше движенията на двамата мъже и в момента, в който Тарик се опита да посегне на младото момиче, тя се нахвърли върху него. Едит препречи пътя на едрия мускулест пират и така силно го цапна по ръката с чадъра си, който размахваше като меч, че наистина му попречи.

— Само посмей да докоснеш Виктория и ще видиш…

— Джоунс, недей! — Виктория я хвана и я дръпна далеч от пирата, за да я предпази от него. Макар да знаеше, че ако искаха да ги убият, досега щяха да го направят, също така съзнаваше, че не е нужно да предизвикват съдбата или да насилват и без това несигурния си късмет.

Възмутеният Тарик имаше толкова смешен вид, че Серад отметна глава назад и се заля от смях.

— Май са англичанки, а не французойки, а? Дребната жена се оказа истински хищник и изобщо не е беззащитна. Кога най-после ще се научиш да не подценяваш врага си, Тарик?

Това унижение нарани самолюбието му и той заплашително пристъпи към Джоунс.

— Успокой се — непринудено каза Серад на приятеля си и сложи ръка на рамото му, за да го възпре. — Тя е просто една старица.

Серад още не бе успял да огледа двете жени и затова се обърна към Виктория, покровителствено застанала пред мис Джоунс. Опита се да прикрие удивлението, предизвикано у него от младото момиче. Беше най-голямата красавица, която някога бе срещал. Всичко у нея му се струваше прекрасно — от буйната й коса с цвят на абанос до нежните, но пищни извивки на стройното й тяло. Вперил очи в нея, Серад с изненада откри, че ако бе капитан на френския кораб, и той би направил всичко възможно да предпази това прекрасно момиче от беда.

— Истинско съкровище е — подметна Тарик и сластно погледна Виктория. — Струва колкото цялата ни плячка, събрана през този месец.

— Така е — съгласи се Серад, без да откъсва безизразните си очи от нея.

Виктория не искаше да играе ролята на покорна жена и смело погледна Серад. Неговите сиви студени очи я изплашиха. Той я оглеждаше нехайно, а това всяваше повече ужас в сърцето й, отколкото ако явно я заплашваше с насилие. Виктория никога не бе срещала мъж е толкова силно излъчване.

— Къде да ги настаня? Да заповядам ли да ги заведат при останалите пленници? — попита Тарик.

Серад за пръв път усети у себе си загриженост за състоянието на пленен от него човек. Не желаеше да подлага двете жени на жегата и унижението, което хората от „Чайка“ щяха да понесат на път за Северна Африка. Пътуването в трюма на кораба щеше да се окаже истински ад за окованите във вериги.

— Не, те ще останат в моята каюта.

— В твоята каюта? — изненада се Тарик.

Серад никога не бе вземал част от плячката за себе си.

— Струват скъпо — спокойно обясни той и отмести поглед от Виктория.

Виктория се ядоса. Нима той възнамеряваше да ги държи в каютата си? Вбеси се от думите за цената им. Но предпочете да се преструва, че погрешно е разбрала намеренията му. Високо изправи глава и невъзмутимо каза:

— Виждам, че сте човек с добри обноски и изключително здрав разум, капитан Серад. Капитан сте, нали?

Серад се изненада от нейната самоувереност.

— Да, казвам се Серад и съм капитан на „Ятаган“.

Виктория леко кимна.

— Капитан Серад, оценявам загрижеността ви за нашето удобство, като позволявате на мен и на моята компаньонка, мис Джоунс, да използваме каютата ви.

Добре схванала истинското намерение на главатаря на пиратите, Джоунс рязко дръпна Виктория за ръката, но младата дама не обърна никакво внимание на предупреждението й.

Серад не можеше да проумее дързостта и прямотата на това съвсем младо момиче. Единствената англичанка, с която бе имал вземане-даване, бе леля му Раби. В Северна Африка жените се показваха рядко, и то само с разрешение на мъжете си, и продумваха само в случай че някой ги заговореше. Безспорно поведението й бе нещо ново за него. То събуди смътни спомени в душата му. Но той трябваше да запази уважението и предаността на екипажа си. Никоя жена не можеше да се измъкне безнаказано, след като му е говорила по този начин.

— Точно така, вие ще бъдете в моята каюта, но няма да сте сами. — За да я постави на мястото й, той наблегна на последните думи.

Джоунс стисна Виктория още по-силно. Младата жена пак не й обърна внимание. Рискът беше твърде голям, за да се предаде без съпротива.

— Сър, вие сте капитанът и нашата безопасност е изцяло във ваши ръце — отвърна Виктория с високо вдигната глава. — Вие носите цялата отговорност за нас.

— Права сте — съгласи се Серад с престорена благост и се почуди на наивността й: тя изцяло зависеше от него и трябваше да му се подчинява.

Виктория съзнаваше, че съдбата им е в негови ръце, но нито за миг не искаше да го навежда на мисълта, че тя ще му се подчини.

— Добре, значи се разбираме — опери се надменно тя. — Вижте какво, аз съм лейди Виктория Лорънс. Маркиз Рейвънсли е мой дядо. Той има огромно влияние върху краля и никак няма да се зарадва, ако нещо лошо сполети мис Джоунс или мен. — Дори самата тя се стресна от дръзките си думи.

Тарик я зяпна с недоумение. Серад не би простил никому, посмял да му държи такъв тон.

Без съмнение това бе най-непокорната жена, която Серад бе срещал, но ако се поддадеше на чара й, щеше да изгуби уважението на своите приятели. Серад мълчаливо вдигна куката, която лежеше наблизо, и я запрати право в платната на „Ятаган“.

— Какво правите? — попита Виктория с ококорени очи.

— Лейди Виктория Лорънс, щом като твърдите, че безопасността ви е в мои ръце, би трябвало да сторя нещо за вас, нали? — прошепна й той. После с плавно движение обгърна кръста й и я притисна до себе си.

— Пуснете ме — възпротиви се тя.

Серад едва не се присмя на уплахата й. Зарадва се, че бе успял да проникне зад маската й. Екипажът му го познаваше като енергичен човек и той потвърди мнението им за характера си. Без да пророни нито дума, Серад здраво хвана въжето и прехвърли себе си и Виктория на борда на „Ятаган“.

В момента, в който Серад се отдели от земята, Виктория инстинктивно обви ръце около врата му, за да не падне по време на полета им във въздуха. Притискайки я до голите си гърди, той я държеше здраво за кръста. Виктория усещаше силата му и бе благодарна за сигурността, която Серад й вдъхваше. Вятърът вееше роклята й и тя едва не извика, когато прелетяха над тясната ивица от открито море между двата кораба.

С удивителна лекота се приземиха на пиратския кораб, но Виктория още не можеше да си поеме дъх. Беше доволна, че Серад не я пусна веднага, тъй като краката й трепереха от вълнение. Но след малко се съвзе и се отдръпна от него. Когато вдигна глава, видя, че капитанът на пиратите я гледа с веселите си сиви очи. Подигравателното му отношение нарани самолюбието й. Мис Лорънс се освободи от прегръдките му и гневно го погледна.

— Благодаря ви за „безопасното“ пътуване — каза тя саркастично.

Серад очакваше, че Виктория ще се разплаче, но проявата на смелост от нейна страна спечели уважението му. Стоеше пред него с ръце на хълбоците и изглеждаше още по-красива, ако това изобщо бе възможно. Възнамеряваше да й отговори, когато женски вик разцепи въздуха.

— Пусни ме, грубиян такъв! — извика мис Джоунс.

Виктория и Серад се обърнаха и видяха как Тарик прекосяваше „Чайка“, носейки на ръце крайно възмутената мис Джоунс. Тя направи няколко опита да го удари с чадъра си, но той успяваше да я възпре, а това още повече я ожесточаваше.

— Не я удряй! — възкликна Виктория. Затича към ръба на палубата, за да се притече на помощ на приятелката си, но Серад я задържа за ръката. Младата дама се извърна към него. На лицето й се четеше безпокойство.

Серад долови загрижеността й. Кимна в посока към Тарик и каза:

— Гледай.

Тарик постави дребната жена, чадъра и всичко останало на един сандък и като пристъпи назад, нареди:

— Дърпай!

— Но какво прави той с нея? — попита Виктория.

Серад не успя да й отговори, тъй като екипажът на „Ятаган“ вече бе затегнал въжетата около мрежата, поставена под сандъка със стоката от френския кораб.

Джоунс изписка от изненада, когато заедно със сандъка се отдели от палубата и полетя към пиратския кораб, здраво увита в мрежата.

— Защо ме прехвърляте като товар? — попита мис Джоунс, като се опитваше да запази достойнството си дори в това опасно положение. — Внимавайте, диваци такива! Та аз съм дама! Хей ти — извика тя на пирата, който чакаше сандъкът да се спусне, за да я отведе на мястото, отредено за нея на борда на „Ятаган“, — внимавай! Не искам да ми се случи нищо лошо!

Тарик бе проследил прехвърлянето на старата жена и се усмихна с облекчение, щом тя благополучно се приземи на отсрещната палуба. Самият той я последва едва тогава. Не искаше да виси във въздуха заедно с тази старица. С младата жена — да, но със старата — никога! Предпочиташе да преплува до Алжир, отколкото да бъде с нея. Веднъж вече изпита на собствения си гръб болезнените й удари и нямаше намерение да й позволи отново да го наложи с проклетия си чадър. Най-накрая Серад пусна ръката на Виктория, при което тя се отскубна от него и се затича към приятелката си. Ако не бяха изпаднали в това ужасно положение, видът на Джоунс би разсмял Виктория. Едит наистина будеше смях — качена на огромния сандък, заплашително размахваше чадъра си, за да прогони насъбралите се около нея пирати.

— Махайте се! Не ме пипайте! Сама ще сляза… — пропъди ги тя с висок глас, преметна краката си от едната страна на сандъка и едва-едва успя да слезе от него без чужда помощ. С достойнство и грация Джоунс оправи роклята си и приглади косата си. После вдигна очи и видя, че Виктория е застанала до нея.

— Добре ли си?

— А ти?

— Струва ми се, че съм добре — отвърна Виктория и за пръв път се замисли за това.

— Аз също, макар средствата им за транспортиране да са доста първобитни, да не кажа и нещо повече — намусено каза тя, когато застанаха в средата на палубата.

Капитан Дювал наблюдаваше това, охраняван от един пазач до срещуположната бордова ограда. Негодуванието от загубата на кораба и безсилието да помогне на жените го влудяваха. Той хвърли зъл поглед на своя пазач.

— Заведи ги в моята каюта и постави охрана пред вратата — нареди Серад на Тарик, когато, с гръб към Дювал, приближиха двете жени.

Тази заповед вбеси Дювал. По-добре беше да умре, отколкото да се подложи на унижението да му вземат кораба и да е виновен за ужасните страдания на жените. Озлобен, той удари нищо неподозиращия пазач, изтръгна ножа от ръката му и се нахвърли върху Серад и Тарик с намерението да ги убие.

Серад и помощникът му тъкмо се бяха присъединили към англичанките, когато чуха ахването на Виктория и видяха ужаса и уплахата в разширените й очи. Тарик се обърна пръв и забеляза втурналия се към тях капитан Дювал. Той гледаше кръвожадно, а в ръката си стискаше нож, насочен към гърба на Серад. Тарик веднага се опита да избута приятеля си и сам да се справи с нападателя, но не бе достатъчно бърз. Преди да успее да се намеси, Дювал замахна с ножа и наръга принца в горната част на ръката.

Виктория и мис Джоунс не можаха да сподавят ужасените писъци, които се изтръгнаха от тях. Изплашени, те се притиснаха една в друга и се загледаха в опасния ръкопашен бой.

— Не докосвайте жените! — изкрещя Дювал, докато се бореше с пирата. Той се опитваше да се откопчи от него, за да се нахвърли отново върху Серад.

Но Тарик го превъзхождаше. Макар схватката да продължи само няколко мига, в крайна сметка по-силният победи. Тарик стовари силния си юмрук в тила на французина и го просна на земята.

— Но той е мъртъв! — възкликнаха двете жени, без да откъсват очи от тялото на Дювал.

— Жив е — отвърна Тарик с неприязън и измъкна ножа от ръката на изпадналия в безсъзнание мъж. — Но щеше да си получи заслуженото, ако бе умрял.

— Благодаря ти, приятелю — каза Серад на Тарик, при което двамата се спогледаха многозначително. Не за пръв път някой се опитваше да убие принца и съзнаваха, че това нямаше да е последният опит. — Свалете го долу и го оковете във вериги. Не искам да се мярка на палубата, преди да стигнем брега.

— Да, капитан Серад — отговориха двама от хората му в един глас и изпълниха заповедта.

Виктория и мис Джоунс безпомощно гледаха как отнасят Дювал. Серад видя изражението на лицата им и това още повече го ядоса.

— С моя екипаж сме си дали клетва за вярност — каза той с леден и осъдителен глас, след което продължи: — От негова страна беше неразумно да не ни се подчини.

Виктория впери очи в Серад и страхът и гневът в душата й нараснаха.

— Дювал е храбър мъж, който се опита да ни помогне — защити го тя.

— Как щеше да ви помогне, ако го бяхме убили? — надсмя й се той, ядосан от цялата история. Този мъж му струваше френския кораб, а сега едва не го уби без причина. Серад не можеше да повярва, че постъпката му е продиктувана единствено от желанието да защити жените. Виктория бе красавица, но не си заслужаваше да умре за нея. Идеята му се стори абсурдна и той се обърна към Тарик.

— Заведи ги долу — нареди той. — Имаме още много работа, а изгубихме доста време.

Виктория реши, че е по-добре да мълчи. Не продума изобщо, когато Тарик ги поведе към каютата на Серад и ги остави в нея.