Лафкадио Хърн
Убадзакура

Преди триста години в село Асамимура, околия Онсенгори, провинция Ийо, живял един добър човек на име Токубей. Той бил най-богатият в околията мураоса — старейшина на селото. Токубей бил щастлив и всичко му се удавало с лекота, ала стигнал до четиридесетте, без да познае радостта от бащинството. Затова в бедата си Токубей и жена му отправяли много молитви към бог Фудо Мьоо^[1], на когото в Асамимура бил издигнат прочут паметник, известен като храма Сайходжи.

Най-сетне молитвите им били чути — съпругата на Токубей го дарила с дъщеря. Детето било много хубаво. Нарекли го О-Цую. Но тъй като майката нямала достатъчно кърма, взели дойка на име О-Соде.

О-Цую пораснала и станала много красива девойка. Ала на петнадесетата си година заболяла тежко и лекарите решили, че ще умре. Тогава дойката О-Соде, която обичала О-Цую като родна майка, отишла в храма Сайходжи и отправила към Фудо-сама пламенни молитви да спаси момичето. После всеки ден в продължение на двадесет и един дни тя се молела пред божеството, а на двадесет и втория О-Цую като по чудо оздравяла.

Голяма била радостта на всички в дома на Токубей. Той дал богато угощение за приятелите си в чест на щастливото събитие.

Но в нощта на празненството дойката О-Соде неочаквано заболяла, а на следващата сутрин лекарят, когото повикали да се погрижи за нея, съобщил, че тя умира.

Дълбоко опечалени, всички в къщата се събрали край смъртния й одър, за да се простят с нея. А О-Соде им рекла:

— Време е да ви кажа нещо, което не знаете. Моите молитви бяха чути. Молих се дълго и горещо Фудо-сама да ми разреши да умра вместо О-Цую. И той ме дари с милостта си. Затова не скърбете за мен… Но имам към вас една молба. Дадох на Фудо-сама обет да посадя за благодарност в градината на храма Сайходжи вишнево дърво. Сега не мога да изпълня сама обета. Затова ви моля да го сторите вместо мен… Сбогом, скъпи мои… Помнете, че съм щастлива да умра вместо О-Цую.

След погребението на О-Соде родителите на О-Цую посадили в градината на Сайходжи младо вишнево дръвче — най-хубавото, което могли да намерят.

Дръвчето растяло и заяквало и на шестнадесетия ден от втория месец^[2] на следващата година — на годината от смъртта на О-Соде — се отрупало с великолепни цветове.

Така вишната цъфтяла цели двеста петдесет и четири години — винаги на шестнадесетия ден от втория месец. А цветовете й — розови и бели — били като зърната на оросена с мляко женска гръд. И хората я нарекли Убадзакура — Вишневото дърво на дойката.