Цветана Кръстева
Лафкадио Хърн, или „Блуждаещият облак“

„Лафкадио Хърн е толкова японски, колкото тристишията хайку.“

Тази фраза присъства задължително във всички статии, студии, предговори за Лафкадио Хърн (1850–1904). Възприема се като толкова естествена, че днес вече никой не се пита на кого първо е хрумнала. Знае се обаче, че е изречена от японец.

Така или иначе, самият факт, че макар да пише на английски, Лафкадио Хърн, или по-точно Кондзуми Якумо — както сам избира да се нарича в Япония, — е включен дори в меродавния Библиографски речник на японската литература, недвусмислено говори, че за японците той е свой. А да бъдеш приет от една нация, която векове наред ревниво е бранела и продължава да брани духовната си чистота, е истинско признание.

Може би от значение е обстоятелството, че Лафкадио Хъря пристига в Япония в разгара на периода Мейджи (1868–1911), който слага край на близо тривековната самоизолация на Япония и я въвлича стремглаво във водовъртежа на световния културен обмен. А може би е израз на дълбока почит към този европо-американски чудак, който съумява да открие в Япония не само екзотика, но и едно туптящо сърце със своя човешка тъга и стремления, със съзнание за самобитно културно минало и с богата творческа фантазия.

Якумо — японското му име, е дълбоко символично. Означава Осем облака, или според митологичната трактовка на числото осем — Безброй облаци. Подобно на блуждаещ облак, гонен от ветровете, Лафкадио Хърн дълго се скита из различни страни, за да открие на четиридесетгодишна възраст страната, в която „по силата на кармата“, както полушеговито твърди, му е било отредено да живее.

Пътят му към Япония и към последното му име е всъщност път към себе си, път на самопознанието, на преодоляването на вътрешните противоречия, път към вярата в собствените възможности.

Роден е с името Патрик. От майка гъркиня и баща ирландец, който се озовава на гръцките острови в състава на британската армия. Трагичната съдба на майка му, доведена до пълно психическо разстройство от ледената враждебност на пуританското семейство на баща му, го превръща в сприхав неврастеник. Жестокостта на баща му, който захвърля майка му и я лишава дори от възможността да се среща с тримата си синове, го обременява с чувство за вина. Към това се прибавя и злополуката, сполетяла го в колежа в Ъшоу, Северна Англия, когато от удар с топка ослепява с лявото око.

Конфликтът с англо-ирландските му роднини прераства във враждебност към обкръжаващото го общество и довежда до нежелание, а и до невъзможност да се вгради в него. Преследван от чувство за непълноценност — физическа и психическа, на деветнадесетгодишна възраст той заминава за Америка и прекъсва зависимостта си от чуждата му „роднинска среда“. Патрик Хърн умира, за да се прероди като Лафкадио Хърн.

С новото име, избрано по асоциация с гръцкия остров Левкас, където е роден, той се връща към корените си, към майката, която живее в спомените му като романтичен идеал. „Всичко хубаво, което има у мен — пише Лафкадио Хърн на брат си, — идва от нея. Майката е онази, която ни създава, на която дължим благородството в душите си и способността да обичаме.“

Америка не му отваря веднага вратите си. Той дълго търси своя шанс, захващайки се с всевъзможни дейности, които едва го крепят на ръба на екзистенц-минимума, докато най-сетне успява да се промъкне във вестникарския бизнес и започва да пише — репортажи, статии, та дори книги. Първо е кореспондент на „Инкуайърър“ в Синсинати, после работи за един нюорлеански вестник, където го отвежда интересът му към живота на метисите, накрая се свързва със седмичника „Харпърс Уикли“. По едно време се опитва да издава и свое седмично сатирично списание, но се проваля. Може би защото смехът по начало не е най-силната страна на този мрачен човек, чиято най-удачна шега е навярно названието на ресторанта му „Трудни времена“, превърнал се в поредния му неуспех. Далеч по-добър се оказва в описанието на различни „страшни случки и истории“ — разказите от серията „Фантастика“ (1880) и книгата „Някои китайски призраци“ (1887), които дори му донасят известност.

Така, между шанса и неуспеха, го заварва 1890 година, когато по поръчение на „Харпърс Уикли“ заминава за Япония. Заминава, за да не се върне никога вече. Нито в Америка. Нито в Европа.

В Япония „блуждаещият облак“ най-сетне намира относително спокойствие, постига хармония с обкръжаващата го среда и открива себе си чрез фантастичния свят на японските легенди и предания.

Напълно различният японски социум му позволява за първи път да се отърси от потискащото съзнание, че не е като останалите. Да забрави за физическия си недъг и за недотам красивата си външност. В Япония той идва като гайджин — „външен човек“, „чужденец“, и тя му предоставя шансове, еднакви с тези на другите чужденци. Но за разлика от повечето от тях той не й се натрапва с поучения как следва да живее „по западен образец“, а просто се опитва да я разбере. Усетил се за първи път истински свободен и равноправен, той обиква страната, която му помага да си възвърне достойнството и самочувствието, съумява да се слее толкова органично с нейните традиции и начин на живот, че от „външен човек“ се превръща в натурализирания японец Коидзуми Якумо.

Първо живее в северното градче Мацуе, където се жени за японка от самурайски род — Коидзуми Сецуко, после се премества в топлия южен остров Кюшу, но подгонен от страха от честите земетресения, отново поема на север. Работи известно време в излизащия на английски език „Кроникъл“ в град Кобе, а сетне става преподавател по английска литература в самия Токийски Имперски университет — по онова време най-авторитетното висше учебно заведение в Япония. В резултат на скандал, избухнал, общо взето, по съвсем незначителен повод (причината не е свързана с японец, а — за кой ли път? с европеец), Лафкадио Хърн напуска работата си там и след няколко семестъра в реномирания частен университет „Васеда“ през 1904 г. умира от инфаркт.

„Това, че Лафкадио Хърн се караше често с приятелите си, навярно се дължеше тъкмо на онази черта в характера му, която обуславяше и очарованието на неговите произведения, а именно — идеализма му — с разбиране се отнася към чудатостите му английският японист Бейзил Хол Чембърлейн, преподавател по японски език (!) в Токийския Имперски университет. — Той бе достоен за съчувствие — вечно стремящ се към обич и всеки път откриващ, че обичта му се разминава с действителността.“

Навярно поради това Лафкадио Хърн намира своя романтичен идеал и своето истинско „аз“ не в реалността, а чрез фантастичния свят на японския фолклор, чрез вплетената в него първична жизненост на полуезическата, полуканоническата шинтоистка вяра, която независимо от всички по-сетнешни религиозно-философски наслоения е дълбоко и трайно закодирана в народопсихологията на японците.

Шинтоизмът води своето начало от прастари времена, когато, според свидетелството на историческата хроника „Нихонги“ (720), „и птиците, и дърветата са можели да говорят“. Шинтоисткият свят е населен с духовете на праотците, продължаващи да закрилят домашното огнище, с божествата на дървета, планини и реки… Срещат се и пакостливи духове, но те далеч не са всесилни. „Ние сме стари богове. И също като гръцките видяхме зората на света… Великият Пан умря. Но ние и досега сме живи… Ние сме и в дърветата. Ние сме и в потоците. И в лекия ветрец над розите. И в сумрачната светлина върху стените на храма. Ние сме навред и винаги…“ — казва един от безбройните безименни шинтоистки богове ками в разказа на класика на новата японска литература Акутагава Рюноске^[1] „Усмивката на боговете“.

В света на шинтоизма всички елементи на живата и неживата природа съществуват хармонично в една хоризонтална плоскост. Те преминават свободно от една форма в друга — поверие, което получава религиозно-философска обосновка чрез будистката идея за кармата и за колелото на вечните превъплъщения сансара. И изкуството, създадено от човека, не стои над живота, а е част от него, естествено продължение на света на растенията, животните, боговете и хората. „Всяка истинска картина има своя душа — обяснява Кашин Коджи в едноименния разказ на Лафкадио Хърн, — Тя притежава своя воля и може да откаже да се раздели с човека, който й е вдъхнал живот, или със своя законен притежател. Много легенди разказват за това. Знае се например, че веднъж врабчетата, нарисувани от Хоген Еншин върху една плъзгаща се стена фусума, отлетели, а на тяхно място останали само бели петна. Говори се също така, че един кон, нарисуван върху какемоно, често излизал нощем на паша…“

Магия, анимизъм, будистки и конфуциански постулати; божества, духове, призраци, легендарни герои и пророци от Япония, Китай и Индия — това е светът на японските легенди и предания, това е светът, който оживява и в произведенията на Лафкадио Хърн.

Обайващо поетични са разказите му за дърветата — „Джуроку-дзакура“, „Убадзакура“, разказът за девойката-върба Аояги. Поучителни са историите из света на животните и насекомите — „Мандариновите патици“, „Пеперудите“, „Мравките“. Отново и отново зазвучава в разказите му вярата в несекващата обич на майката, която и след смъртта си продължава да се грижи за своето дете („По време на холера“ и други). С нова сила блясва талантът му в разказването на „страшни случки и истории“, подхранен от неизчерпаемите нюанси на сенките, във вълшебно-фантастичните повести кайдан.

И все пак, макар да са написани по японски сюжети, разказите на Лафкадио Хърн се отличават от традиционните легенди и предания. Преди всичко поради стремежа му не само да разказва, но и да обяснява. Може би тъкмо това е най-интересното в тях особено за неяпонските читатели, защото произведенията на Лафкадио Хърн, създадени на границата между миналия и настоящия век, и до днес не са загубили стойността си на своеобразен мост между културите на Запада и Изтока.

Красноречива е оценката на литературните критици, че в творчеството на Лафкадио Хърн са съчетани „философската мисъл на Индия, изящният естетизъм на Япония и интерпретаторският дух на западната наука“.

Лафкадио Хърн написва над десет книги за Япония — „Мигове от непозната Япония“ (1894), „Кокоро“ (1896), „Екзотика и ретроспекции“ (1898), „Сред призраците на Япония“ (1899), „Сенките“ (1900), „Японска мозайка“ (1901), „Кайдан: разкази и изследвания върху странни неща“ (1904), „Япония — опит за интерпретация“ (1904) и други. Всяка една от тях е достатъчно интересна, за да бъде прочетена, но може би върхът на неговото творчество са разказите от книгите „Кокоро“ („сърце, душа“), „Японска мозайка“ и „Кайдан“, които са залегнали в основата на това първо българско издание и предлагат увлекателно пътуване в света на японските легенди и предания. А с вещ водач като Лафкадио Хърн то е и много познавателно.

Последвайте го и не му се сърдете за многобройните японски думи, които използва. Още повече, че сам обяснява редица от тях. Японските думи в неговия текст не са натруфен аксесоар за парадиране с „дълбоко познание“, а са естествената реч на този европо-американски чудак, приел Япония не само с ума, но и със сърцето си.

Бележки

[1] Акутагава Рюноске — „Разговор в мрака“, ДИ „Народна култура“, 1986 г. — Б.а. ↑